Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СПИСАНИЕ "СЛЕДВА"
(брой 1-6)

Десислава Неделчева

web

Да се опише шест пъти една идея не е сред комфортните начини за критическо писане, а да се опише толкова пъти една развиваща се идея (каквито са добрите идеи), трябва по-специално намерение.

Дотук списанието за университетска култура “Следва”, издание на Нов български университет, е публикувало около 85 текста в 23 рубрики. Кога, как и дали постепенно можем да се изгубим сред собственото си богатство и в кой момент разнообразието се превръща в бреме? Задавам този въпрос заради спомена от едно друго издание на НБУ - силно избуялото списание “Кант”. Не защото вече го няма, ще кажа, че интелектуалната му растителност клонеше да ни затисне, за да не можем повече да дишаме без наука и изкуство. Извор, възстановяващ естетическата справедливост. Тази естетска комплексираност на списание “Кант” “Следва” е избегнало. Характерът на новото (вече не толкова ново) списание не ни кара да се чувстваме негови роби. Агресивността на “Кант” сложи някакъв лимит на наситеност.

“Следва” инструментализира своята среда на правене. Под него клокочи явен работен процес (вътрешният живот на университета) и то не просто събира различни, да речем представителни, текстове поради наличност на място, а действа като познавателен инструмент в един ясно различим контекст. Всяко университетско списание е в състояние да спаси въобще идеята за списание, защото припомня на останалите публични издания своята инструментална неслучайност. От тази гледна точка, функцията “Следва” ни е добре дошла в пръснатата информационна среда. Междувременно нараства ролята на редактора (на “Следва” - Биляна Курташева) и стилът на неговата работа. Пряката артикулираност между случващото се и писането за него трупа смислов потенциал, който гарантира прозрачността на една сложна университетска структура.

Дизайнът на списанието (Надежда Олег Ляхова), за съжаление, онагледява онова, което в България се разбира под “художествена фотография”. Ще ми се той да бъде правен с по-малко романтически визии от типа “езотерично остранностяване”. Но не пречи на четенето.

Текстовете в списание “Следва” могат да бъдат описани хоризонтално според хронологията на публикациите, но също и през вертикалните канали на някои рубрики. 5 от 23-те рубрики са особено активни - ”В кадър” (6), “Авансцена” (5), “Екс-студенти” (3), “Прочити” (3), “Архив” (3). Списанието постоянно открива нови рубрики (14 от тях са попълнени веднъж), което напластява разнообразни перспективи. Както казах, можем да четем по реда на всеки следващ текст в съдържанието на съответния брой и едновременно през логиката на страничните коридори на рубриките. Това кръстосано четене ще ни говори пространствено - събитията в университета, начините на живот, груповите и индивидуалните занимания на студенти и преподаватели, техния интерес по отношение на една или друга изява и т.н.; то ще ни говори и дълбочинно - различните писмени и мисловни практики, стила, знаците на различните видове съдържания и вътрешни връзки, интелектуалните кодове и т.н. Ритъмът на смяна на единия и другия вектор на четене също би бил от значение. Едното може да бъде означаемо, другото означаващо и обратно. По този начин двете равнини взаимно ще се предговарят и разчитат.

1 брой. Може би налагащата концептуална рамка на този дебютиращ брой на списанието е идеята за целостта, за мотивираното пространство. Началният брой изследва границите на своята поява. Дори рецензентната статия на Симона Мирчева има заглавие “Възможният континуитет”. В нея единственото оцелостяване идва през фигурата Богдан Богданов и неговите текстове. Лекцията на президента Стоянов за демократическия преход у нас стига до един физически еквивалент на целостта с формулирането на щастието на гражданите като “обема на свободи, с които разполагат те.” Текстът на Бойко Пенчев показва няколко техники на оцелостяване - през Русо, през модерното изкуство и т.н. - за това как индивидуалността и естетиката не са в състояние да оцелостят живота на човека. Според мен, текстът открива страшната липса на нормално говорене в българската обществена среда за религията и какво се случва, когато премахнем Сътворението. Оправдаваме всякакви просветителски офанзиви чрез една революционна стилистика. Ето как: началният за списанието текст на Михаил Неделчев - “Страници от българската литературна история на войната” е пример за идеологично четене, което се бори за “истински нов прочит” и “трябва по достойнство да се извади, да се отдели нормалното от този корпус от текстове”. Куриозно е как текстът на Михаил Неделчев ненавижда онзи еволюционистки език, на който самият той говори. Затова пък наистина виждаме как работи този механизъм - чрез обратното на онова, но по същата идеологическа схема на правилно/неправилно. В първия брой на списанието е включено интервю на Асен Терзиев с режисьорката Елена Панайотова. В него оцелостяването е идентичност, която се активира, когато създаваш. Добро интервю, което аз придърпвам към интервюто на Мила Петкова със Стефан Командарев от същия брой и това на Олег Константинов с Магърдич Халваджиян от брой 3. Рубриките “В кадър” и “Екс-студенти” заедно работят за поучителната линия на трите различни визии за правене на изкуство днес в България. Както по-отдалече текстът на Геновева Димитрова предговаря по някакъв познавателен начин интервюто със Стефан Командарев, така текстът на Камелия Николова предговаря като че ли повторителната и изсечена в скалата лекция на Кнут Ове Арнцен. Неговият журналистически подход, обобщаващ и мемоарен като изрезки от вестници обаче, е един от възможните езици на говоренето за театър. Нищо, че впечатлението е за бързо скалъпен във вид на наброски в самолета текст, който изиграва служебна информация. Подобен тип критически разказ (не дълго обоснован концептуален текст) все по-често изчерпва работния стил във форумите за съвременно изкуство.

2 брой. Признавам, че въпреки качествения първи брой на “Следва”, неочаквано откровение ми се стори вторият. Бих го нарекла - психоаналитичния. В неговия ментален център заковават трите текста от семинара “Да мислим психоанализата”, организиран в НБУ не от кого да е, а от Владимир Градев и Орлин Тодоров. Текстът на Богдан Богданов е насочен към кризата и прочистващото преодоляване в рамките на колективното. Той описва символичната техника на преминаване на кризисната тежест от общността към личната жертва. “Към границата на трагичното” на Владимир Градев намира образеца на психоаналитичния сеанс в трагедията на Софокъл “Едип цар” - “чрез мита - истината на психичния опит”. Сам по себе си текстът на Градев е пречистващо образцов. Кръгът на трите пъти се затваря с “Психоаналитичните трансформации на Едиповия сюжет” от Орлин Тодоров. Началният текст във втория брой на списанието е от Вера Мутафчиева - подобно начало успокоява интелигентния читател. Вера Мутафчиева винаги дава надежда. И наистина, взискателната монументалност на броя излъчва още един успех: разговорът между Харалан Александров и Румен Петров.

3 брой. Това е студентският брой, нека кажем, с преобладаващи текстове на студенти. Този брой обаче постига нещо много по-важно: той задълбочава досега схематичния “работен стил” - започва истински да тъче по нивата на университетската структура. И това не се постига просто защото текстовете на студентите пристигат направо от горещата фурна на различните учебни курсове. Започва да се отпечатва креативно възпитаната мисъл на работния процес. Прекрасен пример за това е текстът на Възкресия Вихърова от семинара “Ритуал-театър-ритуал” от Международния театрален фестивал “Варненско лято”. Това е един от случаите, когато по-семплите организаторски намерения дават по-задълбочени резултати. Практическият метод на Възкресия Вихърова е ясен - създавам дебат, защото искам да си помогна в това, което правя, да си изясня. Интересувам се от това, защото се интересувам от това. Текстът оставя любопитство за последвалото развитие на семинара. Вторият текст от рубриката “Авансцена” е на Деляна Манева. Добре, че той има своята втора част, защото сега е само неравноделен, а можеше да се окаже ненужен. От този брой списанието изглежда открива един свой интересен автор - Олег Константинов, който в 4 и 6 брой продължава участието си. Доста приятен и задълбочен се оказа и “На/полу/безплатен метълконцерт в София” на Емил Евгениев.

4 брой. Този брой подостря още стратегиите на “работния процес” и дава началото на мисленето за една съвременна работа спрямо Архива. В подкрепа на първото е приветливата и много работна идея за публикуването на “американските опити” на Милчо Левиев - текстът е едновременно лек и задълбочен. Леко и професионално. Тази пролука отваря един увлекателен коридор към 5 брой на “Следва”, където през нова рубрика “Отзиви” връзката става сигурна с още два работни текста на Милчо Левиев. Забавното и професионалното важи и за текста на Атанас Славов по повод книгата на Михаил Неделчев “Размишления по българските работи”. Между тези две съчинения е врязан по-непрозрачният текст на Димитър Вацов за “Прагматизмът” на Иван Саръилиев. Да си дойдем на думата за Архива. Надежда Александрова прави едно премислено представяне на страни от личното и професионално битие на представяния автор. Нейният предговарящ текст акцентира върху паметта, религията и университета. Писмата на Иван Саръилиев са изключително ценни и откриващи ненатрапчиво височината на неговата личност. По този знаменателен начин се четат и писмата на художника Васил Стоилов - да предговориш нечия съдбовност по подобаващ начин (говоря за Надежда Александрова) е фина работа. Още една отваряща коридори напреки връзка са текстовете на Виктория Крумова (4-6 брой). Гледайки встрани от единия до другия брой следват и съчиненията на Маргарита Коновска, за които не бих казала нищо прилично, особено по отношение на “За българите, американците и религията.” Текстът скандализира в лошия смисъл на думата по начин, нехарактерен за добрия вкус на това списание. В рубриката “Авансцена” са публикувани още два работни текста - за всички нас е важно дори подреждането на цитатите от една книга, защото съществено е научаването, а не представянето. “Около въпроса за “творческата атмосфера” на Георги Мартинов е обясняващ си текст, нещо като бележки по време на работа, като наброски покрай другото. Такава е и работата на Светослав Николов върху Мейерхолд. Текстът на Ирина Генова оголва липсващата функция на адекватното говорене за съвременно изкуство. Ще ми се “Следва” да обработва тази функция наистина целенасочено.

5 брой. Все пак, като че ли прави това. Петият брой пише за съвременно изкуство, като въвежда и една прочистваща процедура на връзката между събитието в НБУ и неговата рефлексия - става дума за вътрешната хигиена на този вход-изход. Двата текста на Елена Алексиева леко маркирам като “символистичен постмодерн”. Това е една действена обиграност на езика, който носталгизира върху Барт, С. Зонтаг и Бланшо. Много интересният текст на Боян Манчев прави анатомични разрези на труднодостъпните, макар и видими, места при Балтюс. Софийските фотографии на Лора Шумкова се заемат с нежна реконструкция - тук се съдържа духа на строителство в онзи граждански смисъл на думата, както и философията на наследяването. Необходимо е не само актуализиране на любимите топоси, но и една осъзната вътрешна хигиена. Тук говоря вече за текстовете на Владимир Андонов и Светозар Арабаджиев. Идеята за разчистването около любовния обект (НБУ и неговия Шести Филмов фестивал) съвсем се връзва с “работната тяга” на списанието. “Отклонението = DV8” на Росен Михайлов носи стила на наброски на работната площадка, където аз лично се чувствам отлично. Тонизиращ е този обход “стъпка по стъпка”, който дава освен всичко и една житейска споделеност на артбитието. Учебно представящ е стегнатият и внимателен текст за Райнхард на Катя Ангелова. В стила на изпробване на различни учебни техники за анализ се появява спортно разкадрованият лексикон (който някъде е съвсем наивен) на Гергана Бабикова. Малко неуместно в цялата текстова парадигма на броя стои учебникарската статия на Мари Врина-Николов. Оставям за последно Родописите на Милена Влайкова с тяхната полезност и уравновесен тон, за да направя връзка с 6 брой през антропологичната омая.

6 брой. Пътешественически и радикално философичен брой. Той продължава смисловите посоки на предните и сам в себе си прави мрежа от съответствия. Равновесието в броя е майсторски постигнато; то носи на свой гръб доста полезен материал. В центъра са четирите женски свидетелски показания, наричани едно време пътни бележки. Като начало обаче - лекцията на Тери Игълтън. Радикален, силно идеологичен текст, който скандализира с антирелигиозния си патос. Важен и отблъскващ секс, пардон, текст. Хубавото на подобен род качествено-цинични текстове е, че посочват основното. Месото в кокала. Воюващо четиво, което в списанието неслучайно е последвано от “Възстановяване на разрушените мостове” от Венета Кръстева - стегнат, добър разказ, който непретенциозно поставя на пътя фундаментални въпроси. Тази антропология е отвъд функционалността или напротив - в нейното сърце. Изречението “Природата винаги удържа победа над културата” от лекцията на Игълтън сега взема обрат по един неудържим трагически начин в познавателния текст на Албена Бакрачева за Торо. Емоционално приех коментара за отношението на Торо към Карлайл. Много интересна и дори “смущаваща” намирам статията на Изабел Вюнше за изкуството на руския авангард - П. Филонов, К. Малевич, М. Матюшин и Вл. Татлин. Тук природното (на Игълтън и Торо) е инструмент за опериране с тънките материи на съзнанието. Едно наистина високо изискване за качество в артлабораториите (и на сп. “Следва”). Преддверие към работната площадка на този брой е класическата рецензия на Ана Топалджикова за спектакъла на Възкресия Вихърова “Вишнева градина”. След отварянето на говоренето за ритуала и театъра от В. Вихърова в брой 3 на “Следва”, идва като резултат подробен коментар. Същинската работна процедура се задейства чрез две рубрики - “В кадър” и “Първи стъпки”. Всеки брой на списанието прави някакви части от университетското тяло споделяеми. В случая е провокирано критическо писане от студент и преподавател върху филма “Европудинг”. Олег Константинов не за първи път е безкомпромисен: филмът “Европудинг” е чалга. На това Геновева Димитрова отговаря: Не е чак толкова лош. Списанието изпробва и един друг собствено критически сеанс: има ли предразсъдъци спрямо студентския текст-упражнение и онзи-неупражнение. По отношение на “За Маркес и маковете” на Бенита Примо не мисля, че има. Но защо тогава се появява рубриката “Първи стъпки”? Питам само работно. И отговарям: понякога е важно да има режим на литературност в опитна среда. Човек инструментализира нагласите си. Впрочем, списанието държи на писаното слово по един непряк, но практически разпознаваем начин. В “Първите стъпки” има два хубави текста от Емилия Иванова. И сега за пътешествията и писането - “За Испания - почти анархистично” е умен и увлекателен текст. Програмата “Еразмус/Сократес” явно върши своето. Лора Шумкова също тръгва от нея. Този род четива имат малка тайна: те са признателни само тогава, когато, пътувайки и пишейки, човек е понадвил що-годе суетата си. Публикуваните тук съчинения имат предимството да бъдат непосредствено увлекателни. И един съществен финал - текстът на Дария Паунова “Санкт Петербург: бели нощи/цветни дни” е дъхащ текст. Нетърпелив, но прецизен. Всеки детайл от него може поотделно да теоретизира върху вкуса. Да кажа и по-общо: четивността ни най-малко не отстъпва пред високите избори на списанието. Липсата на прекаляване с принципите, в които то вярва, му печели устойчивост на започнатия обмен.

 

 

© Десислава Неделчева, 2003
© Издателство LiterNet, 27. 02. 2004
=============================
Публикация във в. Литературен вестник, №38, 26.11.-02.12.2003