СПЕЛЕОЛОГИЯ И ПОЕЗИЯ

Десислава Неделчева

web

В този текст двете книги с поезия на Петьо Пейчев - "Тектоника" и "Нататък в прорезите" са четени една след друга, но също така и една заради друга. Добре, че се появи втората книга, за да ме увери в концепцията на първата. В "Тектоника" нещата се развиват начално, пробиващи с темата и плана си, докато в "Нататък в прорезите" всичко изглежда ясно от само себе си като продължение /тук дори не се налага циклизиране, всичко тече в една посока/, като пораснала сигурност във възможностите на тази вече изпробвана и случила поетика. Така че хронологически по-късната книга е наистина по-късна, макар да изглежда същата заради концептуалното продължение на темата и направата. Двете книги си помагат. Тематичната и поетическа последователност, минаваща през двете, работи целенасочено за постигането на желаната физиономичност.

Идейната подплънка на "Тектоника" /много се залага на стриктността на заглавията на книгите, циклите и отделните стихотворения като носещи сухата информация за разбирането на концепцията/ базира своите съдържания върху tektonike "строително изкуство" и geologia "наука за състава, строежа и историята на Земята". Това е една от онези книги, изцяло ангажирани с конкретна тематическа обвързаност под формата на любознателен порив от страна на поетиката им, предоставяйки й възможност за ново осъществяване и предизвикателства. Така "Тектоника" е сред мегалитна твърд, галактична игра и геологическо прецизиране на обектите и частите на пейзажа. Скалите, развитието на земната кора и лунната пейзажност отварят стихотворенията към едрия мащаб и безкрайното. Сондажните проучвания понякога биват връхлитани от носталгия по старата постройка, по минали строежи; а не само по съвременна тектоника. В този случай си припомняме Борис-Христовата каменно-пейзажна стилистика, както и битовия скептицизъм от 80-те /с "Носталгия по момичето"/, който звучи наративно като хипи-предание и като текст на песен. Чрез тази минала процедура се осъществява и мотивът за репресирания субект. Основното упражнение в "Тектоиика" е в прилежната поетика на описателността. Задребняването в частите /на синтактично ниво - подлогът е фиксиран някъде в началото на стихотворението и целият по-нататъшен ход е в неговото търсене и мотивиране/ и описанието е всъщност начин да се обърне вниманието върху собствените тектонически възможности на тази поетика. За нея е много важно да я видим как моделира и чрез тези движения да я идентифицираме. Тоест тя работи така, както работи една митология, описва как боговете демиургстват и чрез заслугите на самото описание иска да придобие божественост, власт и богатство /лексикално, стилистично и т.н./. Пейзажът като едновременно присъствие на всички елементи е отделна съдържателна единица в строежа на концепцията.¹ За "Тектоника" структурата на цялото е, естествено, смислоподкрепяща. Не е така за "Нататък в прорезите".

Първият цикъл се нарича "По ръба на жената". В него е подпъхнат необходимият генеалогически пласт  за тектоничната митология - тялото вътре и вън, раждането на Афродита, покриването на женското с пейзажа. Това нетърпение да се осигури "женски проход" за следващите поетически действия повече се връзва с пещерната посока на втората книга, където то пак се актуализира, но със съзнанието, че мръсната работа вече е свършена². В този смисъл "Тектоника" изчиства пространството и риска за "Нататък...", тя поема ролята на по-голямата сестра. Има два цикъла в "Тектоника", за които можем да си задаваме въпроси. "По ръба на жената", за който говорим, стои като необходимото зло - трябва да се започне "отначало", от утробата, да се даде старт на митологията. Така да се каже, тук се разиграва една женска куртоазия. Прибавяме и това, че темата за жената дава необходимия тон в разнообразието като съществен корелат на пейзажа /пейзаж = жена/. Цикълът "Осмисляне на бащата" има същата разчистваща функция като "женския", той отново освобождава от бремето на митологичното ниво за достатъчност. Заглавията и на двата цикъла доброволно се съгласяват да звучат банално, защото прекаляването е все пак кратко. Първоначално "Осмисляне на бащата" озадачава, излизайки извън досега наложената решетка иа фракталността и евентуалния виртуален начин на съществуване. "Бащата" предполага доста традиционната сюжетност, на която сме свикнали. Въпреки че жената е "малко по-различен релеф, какво толкова" /"Зимен мъж"/, бащата "излъчва релефи" /"Отдаденост"/ и представлява процес на неединност и противоречие, на борба за автентичност. Описването на процесите се съчетава с онова говорене от 1 л. мн. ч. - звук от старото бунтарство в някогашните поезии на осъзнаването и о-съмването /срвн. линията Борис Христов - Александър Секулов - Любомир Русанов/.

Много по-ясно във втората книга на П. Пейчев - "Нататък в прорезите" се разбира, че тази поезия е глуха извън предварително избраната от нея сюжетна и концептуална зададеност. Без да се проумее това, тя прилича на демонстрация на безцелна романтическа прилежност в описанията, при това с псевдонаративни напъни. Понякога без нужната информация някои стихотворения биха могли да се сметнат за лиризация на безсмислеността. Има и други, особено към края на книгата, които са изпуснали първоначалните си концептуални, сюжетни или тематични основания и стоят някак дидактически обобщително спрямо естетическото въобще.

"Нататък в прорезите" дава един наистина последователен модел след "Тектоника", Наречието "нататък" насочва не само към място, което е оттатък, но и към друго, т.е. следващо място. Тази книга прехвърля органическото и геологопоетическото към пещерното описание. Пещерата е топосната новина на тази книга. Пещерата ще бъде идентификационен център, опеделящ изпод митическите си товари /да вземем Полифем & Одисей / Никой / в пещерата/ новите стандарти на замисъла. Скалните масиви от "Тектоника" отново са тук /прорез, дупка в скала = пещера/. "Нататък в прорезите" е добро заглавие предвид сериала на геологическото сондиране, въпреки излагащата го на риск баналност - на всяко заглавие му се ще да дава посоката, а на настоящото още повече. Обаче насочването в тектонските пукнатини тук дори е наложително. Също така то е амбициозно, защото иска непременно да продължи вече започнатото. В тази книга и самите сюжетни подложки на стихотворенията са по-смели, защото не се страхуват все повече да изтласкват навън референта си. Съзнанието на стихотворението работи не толкова заради своята отделност, колкото с оглед на общата картина. Напрегната е тази копцептуалистка мисия на всяка част. В посочената ситуация самоцелните неща, по логиката на контраста, ласкаят останалите. Поезията на Пейчев разчита повсеместно на органическите разрези, обличайки всяко нещо в съответната пещерна и сталактитна облицовка. На тази поезия там й е интересно и когато работи според установената схема, се чувства сигурна и спокойна. Например, има някаква история наум, която преоборудва с помощта на описанието според точни правила. Обикновено някакво момиче някъде нещо прави, предизвиквайки огромна нужда от свидетел, за да направи той "разбор" на ситуацията. Също доста използван е и вариантът, според който ситуационният свидетел наблюдава отстрани тъкмо семейното и в негово име произвежда коментарни стратегии. При тези описания ясно са разграничени нивата - горното, резултат на по-изискана рефлексия, и долното, битово, разбираемо и банално, превеждащо сложния език. Понякога това последното излиза, за да обясни нещо с повърхността. В същото време теорията за пейзажа и преместването дава нови разсъждения за начина на скулптиране в тази поезия /напр. стихотворението "Свежо" специално обяснява формулата "една част от А + друга част от В"/. Боравенето с пейзажа и разстоянията /"Далечина"/ изправя гъстотата, висулките и наситеността срещу празния пейзаж, срещу паметта за пейзаж /"Накрая на пейзажа..."/ въпреки философията на консистенцията и тъкмо заради нея, цялата организменост и наблюдаемост се опира всъщност на вълка единак, на Наблюдателя и Определителя. Тази страничност на говорителя му носи пряка полза за изработването на описанията, но и го зарежда също с болезнена ненавист към масовите или семейните участници. В стихотворението "Опис" наистина се усеща освобождаването и лекотата на правенето на поезията, разнообразието в стила и възможностите. Бих искала "гъстата вътрешност" напълно да забрави и да се отклони от един несимпатичен за мен модел "а ла Бойко Ламбовски", в който се въртят безкрайно повтарящи се комбинации от определения, нанизани с обстоятелствени пояснения или множество пасивни глаголи /в страдателен залог/: "гладен в подлеза, подлъган във глада, хлъзнат под леда, тунелно бръкнат, непонятен в римите, амбалажен в тавтологиите, бедуински, джукести и неподвижни до опесъчаване, импрегнирани дъвкателно, ощавени съзвездъчно" /''Брезенти"/. За щастие, поезията на Пейчев не е изцяло "подлъгана" по този експресивен и ефектен формалистичен език. Понеже в поезията на двете книги има критически позиви - стихотворенията се пишат, докато мислят как го правят и обратно, много от тях имат съзнанието, че са изработени като шаблони за останалите. Например, стихотворението "възвръщане на релефа" е такъв шаблон, обаче слаб и несполучлив. На места поетиката взема твърде присърце всякакви символистични образи и словосъчетания, а друг път същите са съчетани с нова пестелива пострешителност. Стихотворението "Неизправен" е посветено на неслучилата поетическа сръчност, която се замисля и самоопределя. Ненапразно "Нататък в прорезите" завършва с по-горе описания модел /"минерално мъртъв, списъчен, сипеен, покривно облъхнат"..../, защото той вече е проигран. Разбира се, той е изчерпан навсякъде другаде, за да бъде изчерпан на свой ред и в тези две книги. Сега те показват неговото предварително външно източване в българската поетика въобще. Така "Нататък в прорезите" свършва с една добре употребена чужда смърт. Полезен и последен жест.

БЕЛЕЖКИ:

1. Думата "концепция" е терминологична и аз неслучайно я употребявам тук по този начин. [обратно]

2. Пещера - дупка, празнина, издълбана в скала. Дупката позволява на дадена линия да премине през друга. Тя е символ на всички възможности. Може да бъде едновременно образ ни женския полов орган, откъдето се осьществява раждането, и врата кьм света. Дупката притежава двойно значение - отваря вътрешното към външното и външното към другото. ("Речник на символите" на Жан Шевалие и Ален Геербрант, С., 1995, т.1) [обратно]

© Десислава Неделчева, 2000
© Издателство LiterNet, 20. 08. 2001
=============================
Публикация във в. "Литературен вестник", 1-7. 11. 2000.