РИЗОМАТИЧНАТА КАРО

Десислава Неделчева

web

1. На пръв поглед: новата (втора) книга на Мария Каро (тя е втора и в поредицата на Елин Рахнев „Ягодовите полета", „ЛИК", художник Даниела Ляхова) представлява номерирани от 1 до 20 словесни къса, които не обръщат внимание на пунктуационните и на разните жанрови правила; тези не / правилности от думи повече приличат на стихотворения. Ако застанем срещу „Карта" и по посока на (нашето) четене, ще забележим желанието й за постоянна скорост и безкрайна дължина: важно е да има изприказваност и въображението все още да работи. Ако откъснем на кое да е място 5-7-10 стиха от предвидените, объркване едва ли ще настъпи, не защото ще са казани твърде малко неща (макар че за „Карта" никога не е късно: нищо не й струва да каже още нещо), а ще са казани твърде бързо. В такъв случай непредубеденият / непредупреденият читател вероятно ще се запита каква е пропорцията на не/случайното - тук-там красивите, изглеждащи съвсем на място, редове от думи, са дошли случайно или другите, безсмислени (на нивото на формалната логика) и разхвърляни, са всъщност случайните (тук имам предвид не само условната интуиция „случайност", която виси над смисъла, подредбата и звученето, но и на места отчетливата презумпция, че буквално нещо се е случило, без някой да го е еня). Тоест (неминуемо) ще се запита за модела на тази книга. Какво да му отговорим и трябва ли? Най-много да заподозре „една отдавна сложена причина", свързана с направата на „Карта": стихотворението „Страх от сирени" от първата книга на М. Каро („Стъклена решетка", 1991 г., ИК „Критика и хуманизъм") сякаш прогнозира сегашните й занимания със „стиха".¹

2. Защо „Карта" може да бъде книга-ризом? Най-напред, защото ще бъде удоволствие да видим как от „Ризом"-а на Жил Дельоз и Феликс Гатари² ще напъпи български ризом. Книгата на Каро би произвела своята множественост по отношение на всичко, включително и на всичко българско (!) и следователно без проблеми би била винаги и лесно демонтируема (на българска почва изискването за деконструкция изглежда смешно). В книжната българска среда е непрекъсваема традицията „да изплува веднъж това, веднъж друго"³. За какво единство на смисъла въобще можем да говорим? Ако за Дельоз/Гатари ризомът представлява нов начин на четене, за нас той винаги е бил нов. „Карта" няма как да не се разпадне веднага от удоволствие при вида на своя читател - тя едновременно ще съвместява трите типа книга⁴ (българският читател най-лесно ще разбере това: 10 години = 1 година, най-доброто (1) + най-лошото (2) = 1+2). „Книгата става толкова по-тотална, колкото е по-раздробена"⁵. Редовете от думи в „Карта" могат да бъдат взаимозаменяеми така, както и слепи, непробиваеми един за друг; те могат и да се наслагват един върху друг (Дельоз/ Гатари дават пример със стадата плъхове, миналата година на български език същият пример разигра много по-внушително Мишел Турние в „Метеорите" („Хемус", 1997, превод Пенка Пройкова, Венелин Пройков). Сполука за „Карта" представлява заплахата на избуяващия поток от думи, мисълта, че ако той прекъсне, книгата ще се провали начаса и всички евентуални читатели ще се разотидат. Според Принципа на множествеността „идеалът на една книга би бил всичко да се разпростре (...) на една-единствена страница, на една плоскостна ивица"⁶. Защо тогава текстът „Карта" употребява хиляди цезури и наподобява дълга поема? През 1996 година Мария Каро публикува стоящите в „Карта" под № 9, 11 и 12 словесни къса⁷ в съвсем друг вид - преди две години те са избуявали в „прозаически вид", много по-тлъсти и мързеливи, отколкото сега в тънката колонка на книгата. Защото: както и да стои, ризомът се продължава в нови линии и „може да бъде прекъснат на всяко място"^8. По подобен начин (всякакъв, никакъв) ризомът „Карта" вероятно ще се появи и в друга(та) книга. Не можем да бъдем сигурни обаче в заглавието на Другата; КАРТА веднъж тя вече беше. Заглавието „Карта" е име на модела, жанра и метода, „карта" е всяко подзаглавие, което желае да напластява определения и територии. „Писането няма нищо общо със значение, а с измерване на земя и картографиране"⁹. Ако един ред от „Карта" намира своето осъществяване в друг, то пепитът на книгата се радва от сърце на онова великанско отваряне на устата, през която ще влезе всичко прочетено, и то през нейните „повечко входове" („Карта" работи с Дерида, Фуко, Бродски, Бекет, Бердяев, Стендал, Дидро и т.н., да не говорим за Дельоз/Гатари). Пърформансът задвижва по вътрешните канали на книгата цялата й цитатност, макар Д./Г. да настояват всичко да изглежда съвсем външно. „Карта" обаче едва сега започва своя жанр и няма как да не приеме нещата навътре.

3. Защо „Карта" не може да бъде книга-ризом? (Още за модела, мистификацията и критическата прилепчивост).

Моделът. Принципът на картографията: „един ризом не е задължен на някой структурен или генеративен модел"¹⁰ подсказва колко Моделът е постоянно във фокуса на вниманието и как не можем нито за миг да се отделим от него (пък дори и от неговата ризоматика). Няма нищо ново и непредвидено в такъв род философия на прииждащия модел - онзи, който непрекъснато се изгражда. (В текста на Д./Г. може да се забележи крехкостта на аргумента; всяко следващо изречение опровергава със своята измисленост предишното и от това текстът става все по-убедителен и желателен. При условие обаче, че се лишим от теоретическа добронамереност, лесно „Ризом" би съкратил доказателствата си; но в една художествена нагласа той разиграва сполучливо ризоматичните си ходове.) Защо, питат Д./Г., имаме нужда от модел? Не само за да го отхвърлим и посегнем към следващия, улавяйки в паузата собствения си артистизъм на прекрачването, но и защото Моделът се е превърнал в многофункционален литературен герой. „Няма разлика между това, за което се отнася една книга, и начина, по който тя се прави. Следователно една книга вече няма обект."¹¹ Само дето при цялата уговаряна липса на дихотомичност в ризома, всъщност именно Моделът е иманентно дихотомичен; той се е превърнал в обект на книгата. „Карта" е дълбоко ангажирана със своята ризоматичност.

Мистификацията. „Карта" не може да бъде ризоматична книга, защото, „дори когато се вярва, че е достигната една множественост, тя може да е фалшива (...), защото нейното мнимо нейерархично представяне и формулиране допуска в действителност само едно напълно йерархично решение"¹². Самата реализация на книгата въвежда високата й йерархичност. Книжният продукт е копие, един затворен концепт за ВЕЧЕ СЛУЧВАЩОТО СЕ събитие, макар и свръхкомбинативно и на практика обслужващо целия непомислен свят. Освен това, в „Карта" има и „стихотворения", които се стараят да бъдат „ризоматични", но не са. Така стават двойно такива и двойно каквито не са.

Критическият ход. Книгата на Мария Каро разчита на едно критическо подхващане с някакъв вид ризоматичен метод. Обаче то ще е невъзможно. От друга страна, всяка старческа меланхолия в традиционно символния ред ще бъде подиграна. Защото тук всичко може „отведнъж да напъпи ризоматично" ¹³. Преводачката на „Ризом" Магда Фогел (псевдоним на същата Мария Каро) подава едната половинка в името на литературния блян по контекстовост, в която поетесата М. Каро подава и другата, за да допълни тялото на една книжна станалост. Така повторена, книгата „Карта" всъщност излиза предвидено адекватна на теоретичния образец, но смущаващо различна пак спрямо него - всяка история убива (изчерпва) литературния си герой (в случая модела Р), защото желае неговата осъщественост. През 1994 година в статията си (писана пет години по-рано) „Три трансиндивидуални лирически персони"¹⁴ Димитър Камбуров, говорейки за поезията на Биньо Иванов, казва следното: „Множествен и омърсен, светът изстъпва като сетивно накърнено цяло, нуждаещо се от особените езикови компенсации" (курсивът - Д.Н.). Какво компенсира „Карта" в ситуацията на днешната българска литература? Тя гласно ПАРОДИРА своята синтактична отвореност с една изиграна мелодраматичност (нека си послужа тук с пример от живото участие на М. Каро в литературни четения: думите се изговарят като че ли сами с един техен си ритъм, като че ли се случват за първи път точно в този момент, от време на време паузите се запълват със смеха на Каро, искрено изненадана от спектакъла на „собствените" си думи. Смехът се смее на смеха на Каро и плаче по някаква веднъж вече загубена автентичност). Предполагам, че ризоматичната „карта" участва в играта на карти по време на един абсолютно не/ризоматичен български   край.

БЕЛЕЖКИ:

1. Аз искам да напиша стих за / копривата, която е като език, набеден с / букви, такава мярка за присъствие / бих мислила за него, колкото черешата / ограбена от косове, / измита от дъжда - / отвътре храм на безнадеждност. [обратно]

2,3. Жил Дельоз/Феликс Гатари - „Ризом", „Литературен вестник", бр. 12,13, 14, 15, 16 от 1995 г., превод - Магда Фогел [обратно]

4. Според Дельоз/Гатари съществуват 3 типа книги: I тип - книгата-корен (класическа), II тип - книга-разклонен корен (модернистична), III тип - книга-ризом. [обратно]

5. 6. Жил Дельоз/Феликс Гатари - „Ризом". [обратно]

7. „Литературен вестник" (10. 04. - 16. 04. 1996 г.) - „Карта на думите". [обратно]

8. 9, 10, 11, 12, 13. Дельоз/Гатари - „Ризом". [обратно]

14. "Литературен вестник", 24. 10 - 30. 10. 1994 г. [обратно]

© Десислава Неделчева, 1998
© Издателство LiterNet, 08. 10. 2001
=============================
Публикация във в. "Литературен вестник", 20-26.05.1998.