Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ТЕСТ ЗА ТЕКСТ

Десислава Неделчева

web

Текстът на “Удавената риба” е показателен в много случаи поради неговата изключителна мобилност и, ако не е страшно, ще кажа, че може дори да се използва в някои учебни програми по писане. Той е многообразен, критически /употребяващ доста иронии и затова внимателен към себе си/ и се отнася с изненадваща добросъвестност към своята инструменталност. Текстът е пластичен и заради различните идентификационни игри, като се започне от заглавието1. Читателят може сам да “стига” до сюжетите, които са му необходими, да вземе този или онзи, вече направен за целта. От това излиза, че написаното има проблем с парадокса около линеарността /за това - по-нататък /. Но не е така - по-скоро съдържанието наподобява центростремителните набези на несъзнаваното. Книгата  изглежда не се е структурирала лесно, макар че това е само предположение. Има две части - Чернова и Белова, а Беловата се състои от Увод, Изложение и Заключение. Всичко това прави “Удавената риба” да израсне като съчинение. Черновата не използва пунктуация. Преброих в нея, вплетени един в друг като в картината на Ешер с рибите, шест сюжетни пункта, шест вида емоции, зад които са изплували съответните образи2. Първата линия ще нарека условно “домашно-битов прахоляк” - жената, стаите, телевизионните сериали. Следва втората - “болничното битие” - медицинската сестра, чиито “стъпала са изящно одухотворени” така, както в разказа “Люляковата планина” от “Черно под ноктите” /1992/ не веднъж, а цели три пъти нахлува образът на “босите и тесни момичешки стъпала”. Третият сюжетен пункт е морският - рибата, мрежата, водата, всичко, идещо сякаш от разказа “Малки амнезии”. Една соцстилистика от герои на труда, народни деятели и нови високи етапи на всички форми на самозадоволяване (4) предизвиква избягалите препинателни знаци, загубата на главните букви и изобщо онова, което като пета сюжетна линия можем да наречем “същността на душевния махмурлук”. Към края на редицата се прокрадва и една шеста загуба - на дядото и внучето. Върху няколко странички тези шест /условно, може да са повече или по-малко/ съдържателни линии се заронват една в друга, преливайки си психически товар. Линиите като за начало инфирмираха в някаква последователност, но после кълбото от думи правеше линии 4,2,1 или 5,2,4 и т.н. да бъдат заедно, физически допрени в рамките дори на два съседни реда. Средната част на Беловата, наречена “Изложение”, закръгля текста чрез своята терапевтична, психоаналитична и именно затова, може би, опосредстваща започнатото и завършващото функция. В такъв случай “Заключение”-то съвсем естествено редуцира текстовите проблеми около “странно познати думи” - какво става с жанра? Искам по-специално да разгледам “Увода” поради задаващата формула - всичко “явно е пътем”. За “Удавената риба” “пространствените решения” са от значение. Началото представлява /както всяка въвеждаща картина в индивидуалния житейски път; срв. началото на един психоаналитичен сеанс, когато разказът за живота е водещ, докато се стигне до конкретния мит и съответно до проблема под него/ различни пунктове в делнична пътническа одисея. Път плюс алкохол - и човек се сеща за Веничка Ерофеев, а път плюс комунизъм /този път идеологически алкохол/ - и това дава Андрей Платонов; да не се връщам по-назад по литературно-историческия път. Ето няколко примера от “Удавената риба”: “От покупка на покупка, от трамвай на влак, от влак на автобус, влезе в кръчмичката на площада”, “на километри от градчето, в една камионна кабина палеше цигара”, после се събужда в кухничката на напознатия шофьор, който го е прибрал да преспи, а жена му “съска по пеньоар”. Тези алкохолически “обърквания” заместват метода на хипнозата и така животът представя по-добре човека, отколкото човекът - живота. Не липсва и характерната сантиментална обаятелност на пътуващия, поръсена с нарочни лирически жестове - “до прозореца, облян от светлина, ще изпафка последната”. “Пътят от Дубровник до Трън” изглежда доста самостоятелен, с различен разказвачески строй, но все пак вписващ се в битовия театър. Почти в цялата “Удавена риба” се изсипва дъжд, студ и мъгла, което създава уют вместо обратното. От само себе си се налага да обърнем внимание на факта, че напоследък в новата българска литература често вали дъжд3. Текстът на “Удавената риба” играе с основните читателски и писателски жестове, със ситуациите на възприемането. Външно погледнато, тази проза много често сменя ритъма - понякога е плавна, друг път припява, рецитира, каканижи. Прилича на разтворени в прозата стихотворения. Иначе казано, тя някак многожанрово своеволничи. От парчето “Паркетин и паркетол” започва стихотворният ритъм, на части, за да се прелее в изцяло песенната “Морсковина”. “Странно познатите думи” са всъщност думите на стихотворението от разказа “Кучешка смърт, или Малка разпердушинена стихосбирка” от “Черно под ноктите”4. Какво всъщност става с жанровите отпечатъци? Пеещата проза се превръща в говореща. Стихотворността стои прикрита и дегизирана. Вземам три епизода от теорията. За херменевтиците търсенето на жанра е и търсене на смисъла, докато Дельоз/Гатари ще кажат, че “няма разлика между това, за което се отнася една книга, и начина, по който тя се прави. Следователно една книга вече няма обект”. Към това прибавям и христоматийния паралелизъм на Пол Валери, който обяснява прозата с ходенето - отиваш все по-напред, четеш и не можеш да спреш, докато не достигнеш нужния обект, а достигнеш ли го, словото изчезва и бива заместено окончателно от своя смисъл. Линейността подвежда и свършва. Докато поезията, обратното, не умира поради факта, че е послужила, тя е сътворена специално да се възражда в същата форма. Хората не виждат, че поезията налага решение за промяна на функциите на езика”. Ето в тези жанрови подмоли Удавената риба се мята между два типа ритъм - ту напред, ту назад, но желанието е по-скоро да се върви напред в разказването като се предотвратяват стихотворните спирачки, които пък от своя страна закръглят /връщат/ текста. Към такова задържане на хода подтиква и подсъзнателното фантазиране на литературния герой. В “Черно под ноктите” стихотворните цялости просто са фиксирани, отделени и по този начин пътят е обозначен, нещата се разпознават от сто метра и скоростта се наваксва по-бързо. “Невидимата поезия” в “Удавената риба” е подпъхната в прозата и сякаш е заместена. На последната страница на книгата обаче четем: “По-натам няма да се сетя, ще опитам отначало, но неизменно всеки път ще стигам до щ, щ-то ще се заглавиква със своите непроумени от мен възможности и ще зациклям, небидейки в състояние да си припомня следващата буква и да се занимая с нея: щ, щ, щ, неочаквано ще успея да свърша...ще, ще ще”. Виждате този вътрешен призив към прозаичност и съпротива спрямо стоенето на едно място. Припомнянето на буквите, на последователността, на брънките в езика, изпълнява не само медицинска функция, но и символически сменя пелените на литературността. В един от летните броеве на “ЛВ”5 е публикуван разказът “Краят на краищата” от Чавдар Ценов. Този разказ довежда в последната си част тръгването и спирането, паническото оглеждане назад, започването и свършването, тялото и движението до същата екстатичност на ритъма, при това, без да използва познатите от двете книги жанрови поднасяния.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Текстът е Рибата, която не може да се удави, но може да опита, е човекът е Смисълът е мълчание, говорене, писане, отвеждащи до отвъдезиковото, до “реалното” и несъзнаваното. [обратно]

2. Тук идеята с психоболницата не като оправдание за душевноболния брътвеж, а напротив, като задълбочаване на наблюдението. [обратно]

3. Какво означава този дъжд? Тук ви предлагам една от версиите: “Дъждът валеше ожесточено, сякаш се опитваше да припомни нещо на градчето и неговите обитатели, за нещо да ги сплаши и дори накаже” /“Удавената риба”/. През 1996 г. Стефан Кисьов публикува романа си “Джубокс” и с него ни тръгна на есен, защото какво е Слънчев бряг след сезона? И не само на есен, но и на октомври. В дебюта на Райна Маркова “Пого” пък се разфасова контейнер с месо от 1950 година в трюма на кораб при температура минус трийсет градуса. [обратно]

4. Изобщо “Черно под ноктите” съдържа едни добре написани разкази, идещи като че ли от “Латиноамериканска фантастика”; те стоят твърде близко до “Удавената риба” - имам предвид познатата тема за псевдоусещанията, за начините да разграничиш едното състояние от другото. Формално двете книги също се преливат. [обратно]

5. “Литературен вестник”, бр. 27, 14-20 юли 1999 г. [обратно]

 


Чавдар Ценов, "Удавената риба", С.: ИК "Стигмати", 1999
Още за книгата от Борис Ангелов

 

 

© Десислава Неделчева, 2000
© Издателство LiterNet, 08. 07. 2000
=============================
Първо издание, електронно.