Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОРЕНИТЕ НА НОСТАЛГИЯТА

Десислава Неделчева

web

1. Биографически основания

Корените на този текст са в почвата на събития, случили се преди повече от десет години. Те са някъде в моята биография и вероятно заемат там важно място, защото съществуват във вид на полузабравени, но своевременно съживяващи се проблеми. На равни интервали от време тази история подновява /прави го и сега/ един малко необясним смисъл. Тук става дума действително за корени, т.е. за една полуметафора в случая, защото имаше пръст и носталгия /гр. nostos “връщане” и algos ”мъка” - тъга по родината/ - през 1990 година почина двадесет и пет годишният поет Орлин Дянков, който пребиваваше все някак нелегално из градовете на България със значка на Висоцки, лента на Джон Ленън и дълги поеми /обикновено бяха дълги от входа на варненската Морска градина някъде до ресторант “Хоризонт”/. Дянков направи т.нар. Град на истината в Шумен, където по това време беше студент, и после дойде във Варна. Била съм точно на седемнадесет години и имах с Дянков много силна духовна поетическа /не поетична!/ връзка. Няколко месеца след дългите рецитации, той почина. Неговата смърт се превърна в мой ангажимент - усещането беше свързано с това, че трябваше да съхраня една много специфична поетическа енергия, а и да разкажа, разбирай, да напиша, за своя поет-приятел. Смъртта на Орлин Дянков беше първата смърт в живота ми, като изключим смъртта на дядо доста по-рано, която бегло помнех. Така да се каже, това беше първата ми по-зряла смърт. Оттогава насам се заставям да напиша за Орлин Дянков и поезията му, още повече, че притежавам негови стихотворения, които не бяха включени в издадената през 1992 година негова книга и вероятно не са запазени другаде. Проблемът е, че през годините все не успявах да се почувствам достатъчно силна и адекватна, достатъчно готова, дистанцирана и пълноценна за подобно писане-изпитание. Страхувах се от прилепчивата носталгия и от евентуалната загуба на собствената идентичност. Уважавах своето сегашно положение и не исках да отстъпвам пред несъзнателното признание за силната си енергетичност между петнадесетата и осемнадесетата си година. Да оставим ужаса, че изобщо Варна свързвах най-вече с този период и когато след време се връщах у дома, аз се задоволявах с един тесен домашен периметър, страхувайки се да не изляза и попадна случайно в онова обградено /и обредно/ пространство на годините до 91-ва. Смъртта на Дянков беше свързана и със сериозния проблем за политическата репресия /той загина при неизяснени обстоятелства/, за разпита, на който присъствах в Криминалния отдел на полицията, и т.н.

Тази история е абсолютно прикрепена към усета и разбирането ми за Петя Дубарова и нейното творчество. През 87-ма година /била съм на четиринадесет/ някой ми подари книжката “Лястовица”, а по-късно като ученичка в последните класове, си купих “Най-синьото вълшебство”. Попрочетох последната и реших да не й обръщам повече внимание. Сега разбирам защо. Защото тогава аз също имах своите дневници и своето малко творчество от стихотворения. Била съм обхваната от страха на прилепчивата носталгия не към миналото, а към настоящето, от страха някой да не ме повтори или да не се окаже ненадейно, че аз някого съм повторила. Едва сега намирам сили да преодолея тази психическа нетолерантност и да настоявам в описването на тези извънредни за мен биографически сюжети. Отклоняването в този текст от строгата аналитичност и теоретичност /нещо, което предпочитам, защото се страхувам от изразяването на сантимента и носталгията на публични места/, само по себе си е нова крачка в преодоляването на собствените стихийни нагласи по отношение на миналото, настоящето и носталгията.

 

2. Етномотиви

В последно време в българската млада поезия забелязвам движението на някакви етнопроцеси. Тенденцията в творчеството на младите, които влязоха в литературното пространство след 90-та година, беше обърнато в по-голяма степен към отварянето на темата и езика, възприемайки вятъра на глобализацията и излизането извън страната, извън националното. Десет години по-късно поезията на новите млади, някои от тях още студенти, обръща тенденцията. Идеята за глобалното не е върната, а е положена успоредно и зависимо от локализирането в регионалното, само че без предишните остри иронии. Топосният идентитет има нов патент за съвременно звучене. Средствата на поетиката в този случай отново са в рамките на едно добро писане с усвоен постмодерен синтаксис. Тук обаче вече амбицията на писането е променена. Тя е свързана не с нарушаване на граници и табута, не с желание за нова отворена социалност, а с нуждата от потвърждаване на началото, на квадратния корен от родното и другото; т.е. писането иска да смени цикъла и да получи ново пречистващо начало  в  м я с т о т о; етнопречистване през автобиографичното и свръхавтентичното, дори фотографското успокоение на езика. Появява се нужда от разбиране на копнежа по стабилност и установяване след разклащането на знаковите структури през 80-те години. Теоретическото надграждане на днешната млада поезия иска една нова топография. Тъгата по родината се изпразва от кошмара на невъзвращенеца и се пълни отвътре с тъга по любимите, родните, знаковите места. Вече сме при стопроцентовата носталгия.

 

3.  Носталгия по миналото-настояще

Още в самото автобиографическо начало на този текст би трябвало да стане ясно, че носталгията не е нещо, което идва и си отива, защото тя или непрекъснато е тук, или въобще я няма. Тъгата по м я с т о т о, както и тъгата по езика-родина почти не се свързва с миналото, защото то ежесекундно присъства като постоянен движещ се фактор. За да обясня какво е прилепчивата носталгия и вероятните й корени в полето на несъзнаваното, ще си послужа с парадоксите на Жил Дельоз. Един от тях гласи: “Ако всяко минало е съвременно на настоящето, което е било, то цялото минало съжителства с новото настояще, спрямо което сега е минало”. Дельоз цитира после Бергсоновата идея, че всяко актуално настояще е само цялото минало в най-свитото му състояние. Това, което в крайна сметка ме интересува, е изводът на Ж. Дельоз, че времето има субстанциален елемент. Ето по този начин носталгията приливно идва в своето постоянство - тя включва страха за и от собствената идентичност /аз съм нито единия, нито другия, а някой трети, който анализира и търси/, както и странното в моя случай негативно отнасяне към случилото се преди десет години. Носталгията е тук и о, ужас! Отново ще ти се лепне, защото й го дължиш и защото това всъщност отново си ти и дори би могло личностно да те изчерпи, ако не внимаваш.

 

4.  Петя и Пер

Има един централен разказ на Петя Дубарова - “Стрък трева и цвете”, в който се развива перфектно спектакълът Вън-Вътре по границата на носталгията. От “Влюбих се в швед” през “Намразих всичките си приятели само защото бяха тъмни и не приличаха на него” до “Тук е студено, студено ми е не до костите, а чак вътре в тях. И сто слънца да изгреят над Швеция, пак трудно ще се стопля.” Целият разказ заема две страници, за да се види и графически как едната отхвърля другата. Движението по бръснача на носталгията истерично води дотам, че тъгата по дома на непознатия език, мъж, град, държава се отърква и болезнено изскача, подвластно на противоположната тъга по познатия език, мъж, град, държава. Така Дубаровото Вън/Вътре е едновременно разширяване и свиване на Дубаровото Вътре/Вън. Изходът е в обхождането на границата, от която словото на Дубарова изпитва все по-голяма нужда. Нейният език вече изисква особена драстична динамика, създавайки сам извънредните ситуации на вакууми, празноти и емоционални препълнености. Дубарова се нуждае от необходимия Друг, знае за него и вече може да го използва, като той й осигурява любимите бягства по границата. Езикът й болезнено ще се самонавива да избяга, оставайки тук. Появява се пътуващата из Дневника фигура на Пер. Най-малко десет пъти Пер е причина в Дневника да се образува носталгичното гнездо вън-вътре, за да се включат в разказа две крайности, два вида очаквания, емоционално-топологична разновидност: “Е, такова момче да си имам, друго нищо не ми трябва. Всичко друго бледнее” /8 септември 1978 г./, “Поне да беше от Румъния, СССР или... А той швед. Сигурна съм, че рано или късно ще си кажем всичко, което може да се каже при такава кореспонденция. И един от двамата ни ще млъкне пръв - може би той. /.../ Аз искам Пер! Страхотно го искам. Просто изгарям от желание само като го гледам на снимката.” /28 септември 1978 г./, “Дали въобще си спомня за мен - тъмната, непознатата, неразбраната... /.../ Но всъщност много е хубаво да очакваш нещо много скъпо от много далече.” /11 октомври 1978г./, “В момента, в който го пуснах в кутията, до аптеката срещу кино “Родина”, зачаках Перовото писмо - има сега цял месец да разказвам в разни тетрадки как го очаквам.” /30 октомври 1978 г./, “Писмо от Пер нямам. Чувствам, че вече почти го забравям.” /3 февруари 1979 г./ Всяко споменаване на Пер в Дневника заслужава обширен коментар от страна на Гласа и Почерка на Петя. Тя пише, когато го има Пер, с Пер в ръка може да постигне всичко, т.е. може да напише всичко. Най-общо казано: Пер винаги е присъствал чрез своята извънпоставеност. В Дневника от 24 януари 1979 година е записано: “Люби ми се русо момче. Някое русо, с мека коса, с високо, красиво и ръбато тяло, с момчешки черти, но най-вече русо.” Ето защо фантазмите на езика екстремно набират скорост - Пер вече е тръгнал и из писмата на Петя. “Помниш ли веднъж през лятото, когато се срещнахме на лунапарка. Тогава аз ти посочих едно русо момче, явно беше чужденец, и те питах дали ти харесва. Много исках да кажеш, че ти харесва, но ти сви устни и каза с презрение, че е много бозав. А на мен той така ми приличаше на Пер.” /23 декември 1978 г./, “А сега - най-интересното. Искам да ти кажа нещо за Пер, за да нямаш чувството, че непрекъснато ти намеквам за някаква тайнствена история и никога не ти я разказвам изцяло” /18 декември 1978 г./ Пер представлява Петината недоизказаност, невъзможността въобще да се справи с езика като го присвои. Езикът никога няма да бъде изцяло неин /а някак граничен, дори общ/, както и Пер.

 

5. Още обяснения

В един момент писането /домът/ на Дубарова си задава въпроса: Как да направиш така, че по едно и също време външното да влиза  в ъ в, а онова, което е  в ъ т р е, да бяга или да се измъква  н а в ъ н? Как да пишеш едновременно по този, но и по онзи начин? Домът иска да напусне дома, както и да се върне обратно. Можем ли към вече описаната субстанциалност на времето, да придърпаме и някои характеристики на мястото? Външното да напомня вътрешното и обратно. Видяхме как писането на Дубарова иманентно ползва качеството да се разширява в себе си. Текстът и езикът, които искат да излязат  н а в ъ н  само могат да намерят още една гледна точка за собствената си повратливост. Единичното се определя от двойното. Местата на езика. Носталгията е страхът, че онова близко  в ъ н  може да избута моето  т у к  и да ме лиши от ясна за момента база. Идентичността търси своите корени винаги на неподходящите, но възможните места, популярните обеми, назованите обекти. Дали колкото повече се събирам навътре в себе си, повече се доближавам до точката “аз” или излизайки към външното, се доближавам до Другия, моя външен двойник. Аз съм тук и сега, защото едновременно пътувам и съм при Дубарова и Дянков. Впрочем Дянков е мой /имам илюзията, че го притежавам чрез частичка от биографията му/, а тя - не, тя е прочетена, едва наскоро обезопасена. Аз я лишавам от страховитост най-вече в този момент, когато говоря за нейното езиково статукво /понеже също толкова илюзорно притежавам частица от езика й/. Говорителят в нейния разказ се е лишил от своя страна от ужаса на себе си, когато е прибягнал до Пер, обезопасил е външното, надявайки се да се избави, но тогава отново се е натъкнал на собственото “аз”. Следователно, външното място е много по-сигурно, то е там, по-лесно описуемо, може да се види и да се отиде до него, докато вътрешното място е пълно с тресавища и подмолни зони. Онова, което е тя, е в същото време и онова, което не е тя. Какво би станало, ако Петя Дубарова сега слушаше или четеше този текст? Какво би си помислила Петя за този текст за Петя? Вероятно би решила, че става дума за забавен анализ на разказа й “Петя на моята Петя”: “Коя съм аз ли? Аз също съм Петя. Тя - това съм аз, аз - това е тя, но така е за пред хората. А иначе само аз си знам какво значи да бъдеш Петя на моята Петя /.../ Да, вие се смеете, весело ви е... А аз не бива и да плача. Аз трябва да бъда спокойна или усмихната, но не и разплакана, да поздравявам учтиво и да правя добро впечатление, както казва Петя. /.../ Разбрахте най-после защо Петя си има мене!” Петя Дубарова до такава степен се  п о е м а  сама в собствените си ръце, разбирайки безпогрешно своето и чуждото вътре-вън и своето и чуждото вън-вътре, че става свръхотговорна за своя и за моя анализаторски идентитет. Тя става своята майка, поемайки и смъртта си, ужаса от Излизането в Хамлетовата “страна неоткрита”. Безкрайна би била връзката между многото носталгични Пети и многото други носталгици, между Петя, тъгуваща за словото-родина-идентитет и останалите, също тъгуващи по  с в о е т о  място, по своята заветна субектност.

 

 

© Десислава Неделчева, 2000
© Издателство LiterNet, 16. 12. 2000
=============================
Първо издание, електронно.
Публикация във в. "Литературен вестник", 2001, бр. 5.


Текстът е четен на Национална литератрурно-научна конференция “Творчеството на Петя Дубарова - в и извън социалната определеност. Перспективи на литературно-критическата интерпретация”, 04. 12. 2000, Бургас.