Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БИНЬО ИВАНОВ И ОРЛИН ТОДОРОВ: СЪДРУЖИЕТО НА ДАЛЕЧНОСТТА

Десислава Неделчева

web

От доста време в средите на младите антрополози от Нов български университет циркулират издадените на компактдиск “Фрагменти от въведението в антропологията” (Elido media, 1998 г.) Това са няколко лекции по антропология на Орлин Тодоров. Авторът е приложил и два теста (текстов и интерактивен), 10 видеа, 25 фотографии, музика - дахомейска ритуална песен, традиционна мелодия от Афганистан и Обиеро. Последното предложение в менюто е “По-интересни антропологически интернет връзки”. През 2004 година издателска къща “ЛИК” издаде книгата на Орлин Тодоров “Далечността в мисленето на Запада”. Набързо казано, общото между диска и книгата е нейната втора част “Пътешествия до сърцето на мрака: антропология и далечност”. Книгата допълва диска с нов набор антропологически изследвания, а той обвързва интригата визуално и звуково.

Да поговорим още за тази книга, преди да разкажа истинските си намерения.

“Далечността в мисленето на Запада” е кратка антология на западното мислене в синонимите на далечността: забрана, различие, лудост, несъзнавано, изтласкано, смърт. Прегледът на тези понятия става през основните текстове на знаменити автори на западната култура - Омир, Малиновски, Гриол, Гиърц, Леви-Строс, Хегел, Хайдегер, Дерида, Фуко, Фройд. Схемата на представената далечност в книгата работи малко прибързано, като че ли е изработена в срок повече за удобство, отколкото за авторска задълбоченост и приемлива изчерпателност. Книгата показва някакъв работен план или методологична идея. Тя събира на едно място обмислени преди неща и ги вкарва отново в работа, отхвърля вече христоматийния вход към класически за хуманитарните науки автори и текстове.

Подобен антологичен модел има книгата “Прекъсването на пътя” от Владимир Градев, издадена също от “ЛИК” през 2000 година. Градев прави едно разчистващо четене на български език на значимите за европейското мислене философи и теолози. Не е уместно сравнението между книгите на Тодоров и Градев, освен от гледна точка на антологизма. “Прекъсването на пътя” не само свежда монументални принципи на културологичното познание, а романизира културата, създава българска следа в погледа, коментира свойски. Като един обигран фабулист, Градев показва как въобще се прави това на български с огромен текстов и концептуален материал. Другаде ще поговоря за важността на теологичния сюжет на тази книга.

Връщам се на “Далечността в мисленето на Запада”. Докато четях книгата, развивах една “паралелна действителност”, захранвана от поезията на Биньо Иванов. Това беше елементарно противопоставяне със следните опорни точки: за западното мислене далечността е чуждото, неусвоеното, страха от непознатото, различното; за поезията на Биньо Иванов далечността е оттатък соца, оттатък тукашния терор, някъде извън псевдопривързаността към дома, далече от бруталното лицемерие. Ако сложим едни бързи тирета, ще се окаже без много умуване, че западното мислене се страхува от неизвестното, а социалистическото се страхува от толкова добре известното. Едните искат да побягнат обратно у дома, подлъгани от битието да се приплъзнат до студения хоризонт, а другите (ние тогава) копнеят да сринат идеологическия страж на дома и да надзърнат навън, към онази непознатост. Де да бяха така уютни противопоставянията в писането!

Разбира се, елементарността на тези банални връзки не се оправда впоследствие, но някъде се случиха изненади и се запази беглото статукво на началния ми разказ.

До 1998 година съществуват 8 книги с поезия от Биньо Иванов. Не знам оттогава да е издавано нещо негово. Между другото, а може би не, това е и годината на смъртта на Биньо Иванов. Парадоксално е, че по-ранните му книги са изключително мощни политически - поле, дървета и трева, а под тях невъобразими неща. В последните книги, например “Си искам живота”, политическото играе напряко и се получава тъкмо обратното - зачертава себе си. В тях нонсенсът е осъзнат като “собствен стил” до такава степен, че ми се ще да не е чак така. Поради своята гениалност поезията на Биньо Иванов изглежда “полуосъзната” в моментите на най-голямата си мощ и “напълно осъзната и контролираща” себе си, когато просто затваря кръга на своя поетически модел. “Писането е напълно политическо”, казва Паскал Киняр, за да изправи и най-малкия предразсъдък в това отношение, но аз съзнавам, че обвързването с конкретно-политическото (в тесния смисъл на думата), в случая, социалистическия сюжет, може да бъде напълно неоправдано. Позволявам си този социален контекст с уговорката, че на негово място може да бъде всеки друг. Ще приложа разсъждения за няколко стихотворения от “Си искам живота” в подкрепа на пряката илюстрация за еднозначно влюбения в далечността и своето бягство социалистически човек. По-късно тази еднозначност ще отстъпи заради по-смисления двоен образ на далечността и поезията през по-ранните “Стихотворения”.

Елементарната хипотеза е за далечността като една отнета близост. Далечността за потъмнялото стъкло на дълбоко социалистическия човек, научен да не знае много и да не гледа иззад своята “родина”. Да си представим, ако евентуално ни е чужда тази представа, далечността като блян и отърваване от идеологическата беднотия. Завъртам тази лесна хипотеза около няколко стихотворения на Биньо Иванов от книгата “Си искам живота”. Стихотворението “Живата одрана” завършва с “на площада хаос, който е посока”. Оттам мисля да тръгнем в този разказ за простите противопоставяния. Тук все още няма видимост и далечина, а само подобряваща се посока. Далечността във функцията си на разстояние с блещукаща цел в дъното. Далечината на далечността се постига отвъд реда, което, преведено на социалистически, означава отвъд репресията и задължително насочения поглед. Противоположното на реда в този смисъл е хаосът. След хаоса все още не се долавя далечността с многобройните й облаги (и рискове, все пак), а едва посоката. Първият стих на това стихотворение е: “В мрак вървя но виждам всичко живо”. Светлината тук не е приоритет на далечността, тук паролата е “мракът”, зад мрака на соца, там е далечността. После идват различните оплаквания, защото далечността иска голямо търпение и антидепресанти: “Но всичко е далеч”, “когато няма никаква отколешна опасност/ да полудееш както си нормален,/ да се нормализираш както си” (стихотворенията “В тоя свят и любовта е същата” и ”Ь - Ъ”). Тези намеци за западна далечност, едно от имената на която е “лудост”, в описвания контекст могат да се нарекат престъпление и социалистическа тъпота в една лоша домашност. Оплакванията от “затворената улица” в “Катедра философия” и “Състезание по живот” свиват далечината и отдръпват бита: “да ме беше кацнала снежинка -/ аз така и не видях какво е сняг...” и “жалко, от всички/ истории и географии ни поклащат, ни запращат/ чук”. В главата “Хайдегер” книгата на Орлин Тодоров предполага, че “отдалечаването е онова, което дава пространство, т.е. възможност за отдръпване от мисленото, но също така и за приближаване, приближаване до онова, което не е мислено, и така за довеждането му в мисълта”. Обходността в поезията на Биньо Иванов е гранична по един начин, който и най-бдителната ироничност не успява да предвиди: стихотворението “Към от” нарича нашето - “тук оттатък”. Ето по-пълен цитат: “Заран залез припада привдига се/ към от черна бяла автострада пътека се вие изпъва се/ тук оттатък.” Какво означава “тук оттатък”? Двете лица на тук и там, замяната им при определени обстоятелства, дължината на погледа, която измерва въпреки и тъкмо заради различието. Дори не може да се каже “двете лица”, защото става дума за една преливаща интензивност с различни краища. В стихотворението “Саламандър” съществува някаква лека игра на агресивност, детска песничка и символистична приповдигнатост - идеален климат за “свързването на двата края”: “Спри прозореца, спри го прозореца,/ към далечните скрити звезди” и “там е някъде нашият рай,/ там ще жънем, ще режем до край”.

Да отидем направо на амбивалентната далечност. В “Далечността в мисленето на запада” от Орлин Тодоров е описана далечността в нейната двойнствена структура чрез героя Одисей - тя е “нещо лошо като лишения, премеждия, смърт, но от друга страна нещо добро като набиране на опит, научаване, динамика”. Героят Одисей не е изцяло себе си нито с дома, преданата съпруга и властта, нито само с пътуването и нарушената идентичност. Осъщественото завръщане е онова, което заковава смисъла на двете. Близостта и далечността са компенсаторни фактори, които дължат себе си на тънката граница, която езикът, Хайдегер, метафората, Пол Рикьор и т.н. осигуряват. Одисеевата далечност е нещо добро само ако е продукт на осъществено завръщане към близкото, тоест добро е второто тук. Обратно на това, при Биньовата поезия е възможно “тук” два пъти да не бъде добро, но между тук и там да е доброто, в бляна. Не говорим за реализация. Далечността като блян и като мислено спасение, защото смъртта, терорът и болката са тук. Ето обаче една различно навлизаща амбивалентност: стихотворението “Привет, ново мъгляво правителство!” завършва така: “И гледаш, чуваш, чувстваш /.../ пространството докрая се белее от черници.”, а целеустремеността в “Сен-санс: пресъхналият умиращ лебед” гласи: “тъй съм устремен напред,/ където е и блато, и небе/ където е и слънце, и луна/ където е и черно, и е бяло,/ и всячески е цвят.” Говорейки за текстуализацията на далечността, книгата на Орлин Тодоров казва, че писаните следи “създават момента на аналогията и едновременно с това я унищожават. Тези следи надхвърлят простата опозиция между “е” и “не е”, между лудо и нормално и отпращат към едно друго отношение, това на “още не и вече не”, на “току-що и никога вече”. Страдание и несигурност”.

Четенето на поезията на Биньо Иванов през книгата на Орлин Тодоров е интересно не толкова заради темите на далечността, които тя предлага (забраненото, лудостта, престъпното, изтласканото, смъртта), те не са откритие, макар че подценяването на подобни сборни издания с методологически опит е симптом на лошо културно храносмилане; това четене е интересно заради фазите на далечността и подходите към нея от гледна точка на общата текстуалност, на общата противоречивост. Виждаме какво остава за поезията. Остава много и не само защото теорията за метафората е сърцето на далечността.

Кръговратът на вещите, повторенията и паметта - това е един къщен език. Ритъмът на поезията измерва тази уж постоянстваща далечност. На мястото на мълчанието има близост, на мястото на говоренето - далечност. В стихотворението “Север духа на юг” има такъв въпрос: “Кой навеки не знае колко е лесно/ едно нещо да бъде едно и също?” И когато това нещо е почти постигнато, поезията изведнъж се сеща и отменя референцията. Метафората закрепва за малко смисъла и после го разрушава, защото знаем, че буквалната интерпретация е невъзможна. Поезията винаги има още един коз -добрата метафора, а тя е, според Аристотел, “да се вижда сходното”, и по-нататък, според Пол Рикьор, “играта на прилика се състои /.../ в установяването на близост на значения, “отдалечени до момента”. Поезията на Биньо Иванов е един частен случай към книгата на Орлин Тодоров, още един “трансферен принцип” (Нелсон Гудман чрез Пол Рикьор). Метафората изказва несъзнаваното, а то е име на далечността. “Писането е външно даряване на пространство на вътрешността, наречена глас /.../ дистанцията е просто отлагане и разширяване на близостта.“

Поезията е най-прекият път нещо да се яви, когато никъде другаде не се вижда, когато паметта мисли или се надява да е изчезнало: “От пълното неудържимо пространство се сипят/ последни и сетни възможности,/ раста в дъжда.” (”Последна свобода”, Биньо Иванов). Рикьор предупреждава: “Метафоричността оперира без наше знание, зад гърба ни.” Излиза, че далечността е оптически проблем, тя е така близо в моментите, когато нищо не долавяме, а още има смисъл да положим усилие.

 


Биньо Иванов. Си искам живота. София: Факел, 1993.
Биньо Иванов. Стихотворения. София: Български писател, 1989.
Орлин Тодоров. Далечността в мисленето на Запада. София: ЛИК, 2004.

 

 

© Десислава Неделчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.11.2004, № 11 (60)