ЗА НЕЗНАЧИТЕЛНИТЕ ИНЦИДЕНТИ НА '99

Разговор с Правдолюб Иванов

Десислава Неделчева

web

В изложбата са представени: фотоинсталация, снимки и два обекта. Заглавието е нещо като ключ към работите, не само защото би могло да се приложи към повечето от тях. Те като идея се разполагат в парадоксалната диалектика между „незначителността" на субективните усещания и „важността" на инцидента, на неочакваното събитие.

Фотоинсталацията „Неназовани пространства" е опит за физическо овеществяване на взаимното проникване между човек и среда. „Емоционалното триене" между теб и помещението, в което попадаш за първи път.

Другата работа, наречена накратко „Снимки", е част от личния архив на автора. Сбор от туристически фотографии, моментални снимки, случайни попадения и съзнателни инсценировки, между буквалността, авторитета, трансцедентността и тяхното отсъствие. Третата работа се състои от два обекта „Осветен куб" и „Два осветени куба". Всичко необходимо за осветяване на кубовете отвътре и никакви доказателства за тази светлина.

Произведението като мембрана между своя смисъл и доверието на публиката. Фотоинсталацията „Неназовани пространства", 1998/9 и „Снимки", 1994/9 се показват за първи път.

„Осветен куб" и "Два осветени куба", 1994/6 са участвали в изложбата „Das Spiel" /Играта/, 1997, Дом Витгенщайн, Виена, куратор Барбара Вюрцл.

Д.Н.: Изложбата „Незначителни инциденти" в галерия „Тед" случи ли се по един удовлетворителен начин за теб и кои бяха варненските причини тя да бъде показана именно там?

П.И.: Това е сложен въпрос, защото изисква някакъв баланс между гостоприемството на галерията и реалното случване на тази изложба в културния живот. За разлика от предишната ми изложба в галерия „Тед", на тази дойдоха много по-малко хора на откриването, но посещаемостта и интересът не винаги са едно и също нещо. От друга страна, собствениците на галерията успяха за две години да създадат някакво пространство, което да е достатъчно атрактивно за човек като мен. Става дума за политиката на галерията. Защото много различни галерии не може да има, повечето от тях се стремят да предоставят неангажиращото пространство white cube, разликата е в политиката, която те провеждат, а не в облицовката на пода. Макар че сега у нас и художниците, и галеристите правят по-скоро тактически, а не стратегически стъпки.

Д.Н.: Как съвместяваш в тази изложба различните средства и техники?

П.И.: Мисля, че има някаква вътрешна връзка между обектите, фотоинсталацията и това, което наричам в случая снимки. То в крайна сметка е пак фотография, но го дефинирам като снимки - това са фиксации на моментни състояния, неща, случки, регистрирани с най-популярния предмет за регистрация - фотоапарата. От една страна, търся някаква вътрешна логика, която да не е само формална връзка между нещата, от друга страна, не мисля, че тя е нещо задължително между отделните елементи, т.е. не винаги комфортът на зрителите е задължителен ангажимент на художника, даже напротив. По-скоро би ми се искало това, което правя, да тревожи.

Д.Н.: Да погледнем отново тези два обекта. Тръпката със сигурност е в реакцията на хората - какво те си говорят или какво на теб ти казват. Ако тази изложба е в града, в който живееш, всеки ден ли ще идваш в галерията, за да гледаш реакции?

П.И.: Естествено, че ще се появявам. Реакцията е много важна, но може да няма никакви последствия; одобрението или пък бурното аплодиране не би премахнало съмненията вътре в мен. Опитвам се да запазвам някакъв баланс на емоциите по отношение на реакциите - спазвам дистанция и от позитивните, и от негативните.

Д.Н.: Има ли някакво място тук или по света, където специално би искал да направиш изложба и да видиш реакциите на определени хора?

П.И.: Хората, които се интересуват и са рефлективни на тези неща, навсякъде по света - дали в Търговище или Лондон - са един тип хора. Може би разликата между Търговище и Лондон е в броя на хората. Но ако мястото, където хипотетично би трябвало да правя изложба, е специфично, то ще попадна на това, което ми е интересно, т.нар. site-specific неща, т.е. свързаните със спецификата на мястото. Това е едно от нещата, които обичам да правя. В случая изложбата „Незначителни инциденти" не е такава. Но ако говорим за site-specific нещата, те ми носят огромно удоволствие - работя като, да речем, в банята в Пловдив, в Холандия покрай една река - бивш залив или в Стария Град, пак в Пловдив преди години... Това са специфични места и работите, които съм правил, са свързани с тази специфика, рефлексия между работата и мястото и обратно, някаква странна връзка между теб и него. Тогава емоцията от създаването е удвоена.

Д.Н.: Ако някакви неща бъдат поставени например на плажа, където хората минават - в това има народняшки патос - да отидеш там, където живеят и откъдето и без това минават, да не ги затрудняваш да ходят в галерията. От друга страна, това не означава, че онова, което правиш, е по-малко от елитарно.

П.И.: Не мисля, че тези проекти, които са свързани с външна среда, не говоря за чистата скулптура, а за произведенията, свързани със спецификата на мястото, са продиктувани от някакво ново передвижничество, от желанието на художника да слезе при народа. Поне при мен е така. Не смятам, че художникът трябва да угодничи на зрителя, както и обратното, разбира се. И ако тези неща излизат, то е, за да боравят със специфика, чужда на галерийното пространство, но не за да спестят отиването в галерията. Усилието, което зрителят на съвременно изкуство полага, не е усилието на краката, по-скоро усилие на сетива и разум. Спестяването на ходене до галерията може би не спестява мисленето защо това нещо е направено тук и така. Например в Холандия единият проект просто го разрушиха, тъй като местните хора не искаха да приемат мястото, където си разхождат кучетата да бъде заето с нещо друго. Аз го приех спокойно след първоначалния потрес.

Д.Н.: Мястото отхвърли твоите неща.

П.И.: Тогава реших да направя втора работа вместо да реставрирам старата и да се опитвам да я пренеса на друго, по-безопасно място, както ми предлагаха домакините. На мен тази вторичност не ми беше интересна и аз направих нова работа, отново свързана с мястото и средата.

Д.Н.: Нека да поговорим за наскоро преминалата в София изложба „Място/интерес", чийто куратор беше Яра Бубнова. Освен че бяха показани интересни неща, гостите изнесоха и серия лекции.

П.И.: Мисля, че това е събитието на годината и дай Боже, да не е и на следващите години. Би трябвало тази изложба да показва някаква равнопоставеност между българския художествен живот и художествените практики извън страната. Огромното удовлетворение дойде и от тези лекции - българската публика /студенти, художници и изобщо хора, интересуващи се от подобни неща/ имаше възможност да види самите художници и да чуе лично от тях за развитието на чисто художническата им философия и възглед, да проследи как една чиста идея се натрупва и развива, за да стигне до състоянието и работите, които в момента представят. Нещо, което е много полезно, тъй като когато човек гледа списания и каталози, не винаги се дава реална представа за художествената философия, която стои зад тях, в този смисъл тези лекции бяха нещо много прекрасно.

Д.Н.: Но не прекрасно, защото обясниха как точно стоят нещата, а защото станаха хубави срещи.

П.И.: Да, а и самите художници бяха страшно доволни от реакцията на публиката, дори изразът, който Пипилоти употреби, беше, че публиката й връщала енергията и затова тя не се чувствала изморена след тричасова лекция, в този смисъл нямаше дидактика в лекциите, нямаше никакво мисионерство, с което се характеризираше например една друга страхотна изложба преди години с френски художници. Така че тази изложба е съвсем различна, художниците са млади, най-възрастният е на 40 години. Те са на възрастта, на която са повечето художници от моето поколение и в същото време са на някакво топниво.

Д.Н.: Какви проекции би имала тази изложба, ако например беше покизана във Варна, в Сопот или на някакво друго място?

П.И.: Това е интересен въпрос и може би има разлика между българския превод и английското заглавие: Locally Interested - „местно заинтересувани". Но ще бъде най-добре за тези неща да поговориш с Яра Бубнова и Недко Солаков, които от две години подготвят този проект.

Д.Н.: Изглежда Яра е доста средищна фигура.

П.И.: И аз така мисля, тя е човек, който не се задоволява само с говорене; мотор, който е в състояние да реализира и материализира идеи, правяч на събития.

Д.Н.: На визитната картичка на изложбата пишеше: „Искаме да ви видим тук! Знаем, че сте значими, но не разбираме ясно защо. Бихме искали да открием, какво ви е превърнало във важни за нас". Всъщност изложбата беше предизвикателство за художниците и от двете страни.

П.И.: Така е, особено ценни в това отношение бяха лекциите. Например Олег Кулик направи страхотна лекция и два часа омагьосва публиката. Струва ми се, че тези лекции, да не използвам силни думи, но донякъде промениха представата на българина за тези художници, т.нар. млади звезди, като се почне, ако щеш, от битовата страна - как се обличат, как се държат, как няма абсолютно никаква поза и надменност в тях и се стигне до това как наистина разсъждават и как понякога зад драстични акции като хапане на хора по улиците, с което се свързва името на Кулик, стои много добре премислена и формулирана художествена философия.

Д.Н.: Това е една силна теоретична вълна, противостояща на антитеоретичните призиви в последно време, така ли?

П.И.: Аз не бях говорил за някакво изместване на едното от другото. Всички автори, които имаха лекции, с изключение на израелския художник Ури Цайг, който не дойде, по един блестящ начин защитиха теоретично нещата, които правят.

Д.Н.: Но те правиха това не защото публиката поиска това от тях.

П.И.: Не, но това е начинът, по който те работят.

Д.Н.: Именно, значи вербалният текст е много важен за това, което показват.

П.И.: От друга страна, зад това, което ти наричаш вербален текст, зад тази теоретична мотивировка стои една емоционалност на такива хващащи за гушата емоционални произведения. Има много силна комбинация между анализа, самоанализа и теорията, които са не на мястото на някаква емоционалност, а са подкрепящи тази емоционалност. Затова и дадох пример с Кулик - един такъв радикален художествен жест като неговия, за много хора не е артикулиран като художество въобще, а на лекцията /и това беше основната магия, която хвана публиката/ той успя да защити този радикален жест със сериозна теоретична и философска обосновка.

Д.Н.: Това означава, че тези художници особено държат на стиковането между отделните похвати, всичко е навързано и води със себе си цялата традиция на изкуството, тя минава през тях, а те трябва да са сигурни, че затварят кръга. Не могат току-така да оставят нещата.

П.И.: Тази вербализация на произведението в никакъв случай не е обяснение на произведението, това не е нещо, от което то се нуждае като словесна патерица, а е по-скоро личната, авторова база, върху която тези хора изграждат работите си; това е част от някакво тяхно лично развитие.

Д.Н.: Значи авторът не само че не е мъртъв, както преди десетина години в българска среда писа Ивайло Дичев, но е и съвсем сериозно жив, дори иска да присъства, да види какво ще стане.

П.И.: Това има отношение към личното ми усещане, в което все повече се убеждавам - няма рязка граница между субективните усещания и химията на емоциите, която всеки от нас притежава и теоретичните конструкции, които изгражда по пътя на някакво произведение. Мисля, че моята изложба в галерия „Тед" „Незначителни инциденти" има отношение към убеждението ми, че незначителността иа субективните усещания е не по-малко важна от важността на събитието, което всички преживяваме. Нещата, които и в изложбата „Locally Interested" бяха показани, са примери точно в тази посока, когато някаква сериозна художествена философия е много пряко свързана с непроизносими усещания, неща, които не могат да бъдат казани - те могат да бъдат разказани с думи, но не могат да бъдат казани с думи. Те се казват с образи. И там би трябвало да се търси силата на съвременното изкуство, за разлика например от някакъв ортодоксален концептуализъм от 60-те и 70-те години, който стриктно следва формулите. Или пък, от друга страна, някакъв експресионизъм или експресивен начин на творческо преживяване. Двете неща в един момент така се пресичат, че като резултат се появява тази смес от силно вълнуващо концептуално изкуство. Повечето хора възприемат едното като отделно от другото - концептуалното изкуство в неговата невъзможност да вълнува или пък емоционалното изкуство в невъзможността му да изгражда философски конструкции. За мен този модел вече не съществува - двата модела се кръстосват.

© Десислава Неделчева, 1999
© Издателство LiterNet, 26. 10. 2001
=============================
Публикация във в. "Литературен вестник", 22-31.12.1999.