Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АРХИВЪТ НА ЗМЕЙ ГОРЯНИН КАТО КУЛТУРНОИСТОРИЧЕСКА ЦЕННОСТ

Цвета Трифонова

web

По голямата част от архива на писателя Светлозар Димитров, известен с псевдонима Змей Горянин, се съхранява понастоящем в Националния музей на българската литература. Описът му представлява фишова конфигурация, в която са класифицирани 189 броя архивни единици. В една архивна единица може да има един, както и сто или повече документи, напр. а.е. със 110 писма на Змей Горянини до неговата любима Соня. Хронологическите граници на архивното съдържаемо се покриват с периода от раждането до смъртта на писателя, т.е. от 1904 до 1958 г. Материалите от 60 те-70-те години основно са молби на съпругата Соня Димитрова до СБП и издателствата за преиздаване на историческите произведения на Змей Горянин, които впрочем остават без последствия. Архивният фонд обхваща разнообразие от биографични документи, лична кореспонденция, творчески ръкописи и материали от други лица. Досега той не е изследван и не е описван аналитично, публикувани са откъси от произведения и част от стотиците епиграми. Не е извършена никаква реставрационнна и консервационна работа за опазване на ръкописите и някои от тях са критично състояние.

Богатството на архива и най-ценна негова част са творческите ръкописи на писателя. Едва когато този дял стане обект на целенасочено изследване и усвояване, ще може да се види какво крият неизбродните страници, какви възможности за изследователска работа се откриват за бъдещите литературни историци. Но и частичните наблюдения разкриват големия ценностен потенциал на архивен фонд "Змей Горянин", ако той се разгърне многопосочно в личностни, творчески, социалнопсихологически, художествени и политикоисторически аспекти.

Съвсем накратко ще се опитам да очертая някои от стойностните акценти на фонд "Змей Горянин" с ясното съзнание, че това е само първоначална стъпка в тази насока. В личностен план цялостното съдържание на фонда разкрива духовния облик на един неординерен човек и творец от първата половина на отминалия ХХ век. Той е открил магията на художеството слово още в ранните си ученически години и оттогава живее със самосъзнанието на писател. В архива му са запазени тетрадки и бележници с първи лирически опити и проза от 1922-1923 г.1, както и един младежки дневник. Още в тях се разкриват хоризонтите на една разностранна личност, с изявен интерес към изкуствата и културата, религията и философията. Основополагащи за характерологията на поета са пиететът към природата и любовта към българската история, а християнските нравствени идеали на младостта му остават непокътнати през целият му живот. Този одухотворен образ се изявява още по пълно в късните автобиографични съчинения, останали неиздадени до днес. Освен ръкописът "Моят дневник" (А 667/79)2, това са недовършената битовопсихологична повест "Приключенията на Венцислав Галушкин" и автобиографичния ръкопис "Червеният хотел". В епистоларния дял също има сведения за необикновеното обаяние на Змей Горянин - негови кореспонденти и приятели са видни български интелектуалци и общественици като Ал. Балабанов, Елин Пелин, Васил Стоилов, Цанко Лавренов, Фани Мутафова, Трифон Кунев, Никола Мушанов, Ал. Гиргинов и редица от църковните архиереи. Още при първата им среща през 1923 г. проф. Александър Балабанов е силно впечатлен от интелектуалния диапазон на младия Светлозар Димитров и изразява радостта си от тяхната среща, превърнала се в трайно приятелство до края на дните им (А 636/78). Всъщност това е началото на приобщаването на Горянин към елитния литературен кръг "Развигор" на Балабанов, Елин Пелин, Ал. Божинов, Д. Б. Митов, Тодор Боров, Яна Язова и пр.

В ръкописното наследство, съхранено през десетилетията с изключителна грижовност и прецизност, се открива психографският портрет на Горянин, но в неговата личност се провижда и манталитетът на българските творци и писатели между двете световни войни. Роден в началото на века, той е син на своята противоречива и драматична епоха - животът му е съпътстван от погромите и бедствията на четири войни и национални катастрофи, от кървавите ексцесии на една гражданска война и поредица от политически преврати. Но на фона на историческите и социални катаклизми Змей Горянин си остава светла еманация на талант и добротворство, въплъщение на най-хуманните и благородни черти на етноса: като редови български интелектуалец той е беден и бездомен, но не се пречупва от мизерията на бита и упадъка на обществения морал, а напротив - преодолява ги артистично, с неподражаемата си тъжна ирония и всеопрощаващо разбиране към превратностите на света. Бедността и изпитанията не го тласкат в гонитба на меркантилни цели - докрай остава отдаден на своето призвание и на духовните си стремежи; съхранява живо любопитството си към загадките на универсума и се самоизгражда като личност с енциклопедични интереси и умения. Разностранният му интелект е насочен към широки области на човешкото знание, съчетава писателската дарба с приложни занимания по химия, физика, астрология, народна медицина. Популярен исторически писател в продължение на две десетилетия, той е и човекът, влюбен в старината, в изкуството и красотата - едновременно с книжовните си занимания музицира и пее, рисува графики и изработва миниатюрни пластики от дърво. В архива съществуват документи, показващи, че е сътворил текст на кантата за Св. Йоан Рилски и търси композитор, който да напише музика към нея (А5782/95).

Архивните материали фиксират една необичайна културноисторическа ситуация. През м. април 1946 г. Змей Горянин току-що е излязъл от затвора и вместо да се оплаква от съдбата, веднага се посвещава на най-висша материя, както сам определя "великото духовно-творческо дело на свети Ивана Рилец". Написал е кантата "в класическия размер на патетичната поезия", според собсвените му думи, и очаква от свещеника Николаус да прояви музикалното си вдъхновение и напише музика към текста. Друг е въпросът, че кореспондентът му все още е затворник в Софийския централен затвор, заедно с други приятели и "двамата мои бележити учители, професорите Консулов и Арнаудов", както ги назовава Змей Горянин. Каква е по-нататък съдбата на това произведение за свети Йоан Рилски не се знае - вероятно е тъждествена на ситуацията, в която културата неистово се съпротивлява на варварското поробване на духовността, но си остава самотен воин в неравната битка с диктатурата на посредствеността. Всъщност не съвсем самотен - чаровният и талантлив шегобиец е успял да плени с човеколюбието си дори своите надзиратели и да превърне охранниците на властта в свои приятели - в едно от писмата осведомява Николаус, че кореспонденцията им ще предава надзирателят Чиликов, а директорът на затвора му разрешил да посещава и се вижда със затворените си приятели. Само този епизод, съхранен в архива, в достатъчна степен документира поведенческата стратегия на Змей Горянин в новите условия - да се съпротивлява на политическото статукво, запазвайки своята духовна същност и творческата си независимост, да не предава ценностите на християнството, на традицията и словесността. В този смисъл той е продължител на просветителския дух на възрожденската интелигенция, на Софроний Врачански и Петко Р. Славейков, носи завещаната от предците гражданска и будителска мисия и в условията на имперското комунистическо робство.

Тук достигам до един възлов компонент от духовната биография на Змей Горянин, отразен доста пълно в архивните експонати - неговата дълбока религиозност и привързаност към църковната институция като стожер на българщината. В лирическото му творчество, дори да имаме предвид само стихосбирката "Майчина вяра", издадена по оригинален ръкопис от В. Балевски, неизменно присъства идеята за света и за човека като Божии творения, но Бог за него е и нравствена категория, мярка за делата и упование на човека в изпитанията на живота и смъртта. Освен десетките стихотворения, в архива има и други свидетелства за житейско и духовно спътничество между църквата и твореца. Важен щрих в биографията му е бягството в манастирските обители. Той превръща това периодично пребиваване в ритуал на спасението, като всяко лято потъва в самотията и тишината на светите места, далеч от суетата и враждебността на големия град. За него набожните обиталища са оразличено пространство на уединението и покоя, където духът му се обновява и възмогва - тук са месторожденията на десетки лирически етюди и епиграми, но също така и на по-рационални дейности в полза на църквата - например в архива има документ за това, че е почистил и подредил 180-те икони на Бачковската обител, подредил и манастирската библиотека. Името му завеки остава свързано с този манастир, защото е автор на извънредно интересен труд от 209 машинописни страници, озаглавен по следния начин "Кондика или же Летопис на светата ставропигална обител "Успение на пресветата, пречистата и преблагословена и славна владичица Богородица и приснодева Мария"3. Това съчинение е феномен в творческия път на писателя - по самобитен начин то синтезира жанрово и стилистично наратива на агиографската книжнина и фолклорните предания с езика на документалните извори и модерната историография. При това повествованието е облъчено с поетическата чувствителност на автора. Използвани са различни източници - недовършен ръкопис-чернова на летопис на манастира от Станимир Станимиров4, житийната литература, византийски паметници, народни предания и легенди, но към всяка част на съчинението е приложил и научен апарат с бележки и библиография на академични историографски издания. Консултантите му са видни учени от институтите на БАН, историци, лингвисти, турколози, византолози, археолози, литературоведи, сред тях Кръстьо Миятев, Александър Бурмов, Петър Динеков, Всеволод Николаев, Петър Миятев и др. Така летописът на старинния Бачковски манастир от възникването му през 11 век и делата на грузинския арменец и бивш византийски архонт Григорий Бакуриани до преминаването под егидата на Българската екзархия през 1894 г. се превръща в история на национално живеене през осемте века на българското Средновековие, Възраждане и Освобождение. Всички фатални събития, свързани с тегобите на робството, драматичните съдбини на хората от Рупчос и Родопите и потурчването им от Мехмед Кюпрюлю, погромите над манастира, борбите за национално еманципиране, делата на патриарси, игумени и свещенослужители, благодеянията на миряните и чудесата на светците на вярата са хронологично проследени и увлекателно разказани от Змей Горянин, като при това са сверени с тезите на научната историография. Използвал е за целите си дори докторска дисертация на гръцки учен от 1886 г., защитена в Хайделберг. С изключително чувство за мярка Змей Горянин обединява старинната книжовна традиция със съвременното знание, свързва нишките на вековете, а не ги противопоставя. С уважение към ритуалното писане и към средновековната жанрова норма прибавя и обичайните за агиографската книжнина "приписки", съдържащи авторска идентификация или опазващи заклинания. Кондиката е завършена на 29 септември 1955 г. От писмо до варненския митрополит Йосиф е видно, че освен машинописните копия Змей Горянин е подготвил и ръкописен, художествено изработен екземпляр, аналог на старите евангелски книги (А 662/79). Ето как е отразено това в една от "приписките": "Пишейки кондиката, аз имах и горещото желание да изработя и действителната, уникалната книга-ръкопис със съответните винетки, заглавки и начални букви - нещо, което бих могъл да изработя сполучливо, понеже съм работил графика. Изработването на ръкописната книга всъщност ще даде на монастира истинска кондика." Може би този уникален експонат днес се намира в манастирската или в синодалната библиотека, или в нечий частен архив. Но и до днес прецизният труд, създаден с любов и старание, остава недостъпен и неизвестен за съвременната публика. А в него се оглежда, с въздействащата сила на документа, трънливото битие и мъчително пребъдване на българския дух през вековете.

Историческото значение на архивния фонд е широкообхватно, забавеният каданс на отминалите епохи се наслагва с безумното ускорение и резките преходи на настоящето. Змей Горянин е страстен родолюбец и патриот на своето Отечество, поради което се озовава на фронта като военен кореспондент, когато го призовава дългът към родината. Така той се включва реално като субект, свидетел и участник в обнадеждаващото историческо време на народността. Раждат се пътеписите и разказите на Змей Горянин от фронтовете на Македония, Западните покрайнини и Беломорска Тракия. В тях се обговарят любовно свидните топоними, преди отново да се превърнат в кървящи точки на българската национална драма: От "От Ниш до Велес", "От Велес до Битоля", "От Битоля до Лерин", "Една светла задушница във Велес", "От Беласица до Пенгей"5 и пр. са заглавията, които и до днес предизвикват болезнени спазми в националната чувствителност. В пътеписите на Горянин е проследено братското посрещане на българските войски при завръщането им в изконните български територии, вероломно откъснати от Ньойския диктат. Изобразителният талант на писателя е в пълен синхрон с пулсациите на пламенно, дори фанатично родолюбие и така се раждат незабравими описания на срещи, картини и преживявания. Ето как изглежда старинният град Прилеп в един от пътеписните текстове: "По зъберите на един от тези хълмове са Марковите кули, а в подножието им - Прилеп. Името на града не произлиза от животното "прилеп", а от това, че градът е прилепен до хълма с кулите и че прилепва към сърцето на всеки, който го види, макар отдалеч. Толкова необикновен и благороден е далечният изглед на Прилеп, че не можем да откъснем очите си от него.Той има във вида си някаква ирационалност, нещо напомнящо повече театрален декор от кадифе и скъпа дамаска."6 Пътните бележки следват панорамата на македонските планини и градчета, достигат завоя на Черна и легендарната кота 1050, където "няма един разкрач неокървавена от юнашка кръв земя", а снегът аленее от спомена за толкова много кръв, пролята по битолското равно поле."

Архивът на Змей Горянин има силата и сега, след толкова десетилетия, да сродява читателя визуално и емоционално с надеждите и страданията на предците, със свидната земя на Македония, която през 1941 г. празнува Великден и празнува свободата си. Не трябва да забравяме тези текстове, в които са спотаени скъпи сенки и възпоминания, неугаснали блянове и незараснали рани - те са част от родната история и спят дълбоко в колективната екзистенция на етноса.

Освен тези записки, за годините на войната напомня и една тетрадка с оригинални ръкописи на разкази, написани според саморъчно свидетелство от "Змей Горянин през юлий - октомврий 1945 година, когато беше политически затворник." (А 669/79). Документът свидетелства за ролята на творчеството в психическото устояване на човека, но също така е част от екстремната история на българската литература. Змей Горянин е човек от рядка творческа порода - олицетворение на несмирима и витална дарба, която не се пречупва от страданията, а напротив - възвисява се и се окрилява, търсейки неутолимо доброто и хармонията на фона на повсеместната ненавист и разруха. В тази синя затворническа тетрадка са записани четири разказа - "Пенелопа от остров Тасос", "Свобода", "Пирин" и "Белчо". Те показват как интелектуалният дух се изтръгва от оковите на враждебната сегашност, дирейки упование във вечните ценности на битието - в любовта, свободата, саможертвата за род и родина, в общуването с животните и природата. Внушението на разказите е, че това са спасителните за човека цености, когато е изпаднал в периоди на отчание и безнадежност.

Все трябва да намеря момент, в който да спомена една особена характеристика на този архивен фонд - след 20 години ровене в десетки сбирки и хиляди ръкописни страници открих, че единствено архивът на Змей Горянин се състои само от белови. Уникален е калиграфският почерк на ръкописното му наследство - красив, равен и четлив при всички обстоятелства, без никакви поправки или зачертавания. Почеркът несъмнено говори за характеристиките на писателя естет, влюбен в изяществото на нещата, сам той инструмент за сътворяване на красота, но това е изследователски обект на графологията. Докато за всеки е очевидно сакралното отношение към писаното слово, култът към писмото изобщо. Към това се прибавят и миниатюрните графични рисунки в някои от архивните екземпляри - например в тефтерче с тъмнозелени корици от 1950 година, където са събрани 186 епиграми като всяка е на отделен лист и с цветна винетка (А 5689/95). Творецът има вродена калиграфска дарба и изтънчен усет за изящество и финес. За него висотата на словото е неделима от естетиката на писмото. Всъщност писмената на Горянин съставляват обособен, автономен космос, удържащ класицистичната успокоеност, подреденост и перфекционизъм в травмичната естетика на един модерен, динамичен век. Това е един от инструментите на съпротивата на писателя, своего рода естетска контратеза спрямо изострената графика и сюрреалистична разпокъсаност в стила, в рефлексиите и чувствителността на неговата катастрофична епоха. Чрез краснописите, нанизани като мъниста, благородните отблясъци на миналото се стремят да балансират и смекчат поне малко трагичното светоусещане на следвоенния свят.

Всъщност Змей Горянин изработва своите текстове като самиздатски книги, знаейки, че те нямат шанс да се появят като печатни издания в публичното пространство. В условията на идеологически диктат, на дирижираната и контролирана литература от времето, когато се налага тоталиризма, те са табуирана, строго забранена, преследвана и опасна книжнина. Ето два примера в това отношение - "На 3 март България бе веч освободена!/ Блажени, о наивници! Блажени лековерни!/ Народецът ни пак е роб, натикал врат в ярема/ и носят българките пак забрадки черни." (1946 г.) или "Ще дойде пролетта, но тя/ едва ли с цвят ще е накитена -/ че разцъфтяват ли цветя/ върху земя на кръв наситена?" (1.ІІ.1951 г.). Това наистина са текстове, опасни както за автора, така и за авторитета на властта. Единственият им възможен живот е в нелегалност и тайно пребиваване в литературното подполие. Създаването им е интелектуален подвиг, както е удивително опазването и оцеляването им, като се има предвид бдителността на Държавна сигурност и перманентните репресии. Как са укривани и запазени през годините затворническото тефтерче, онасловено "Афоризми, мъдрости и глупотевини", записките "Скици и ескизи", синята тетрадка с разкази, всички писани в затвора, както и стотиците листчета с ръкописни епиграми, номерирани грижливо от автора, за мен си остава загадка - приемам този факт като културна енигма и като символика на безсмъртието на Словото, надмогващо насилието и страха и в битийни, и в конкретно исторически и персонални измерения. Струва ми се, че литературната история би следвало най-сетне да спре поглед на тези реликви - те наистина са "друга", извънмерна и екстатична литература, феномен на екстремната политическа реалност и проява на гражданската смелост на един виден български писател - родени са в затворническо пространство, обременено със специфични характеристики - социална изолираност и безправие, насилие и болка. Писани са тайно, в мрак, зловоние и теснота, под заплаха от сурово наказание. Целта им е да свидетелстват за катаклизмите на епохата, за бруталното потъпкване на свободата. Затова не могат да се четат като обикновени литературни произведения, а като екстатични текстове, представящи творческия дух в сюблимния момент на пробив и на полет, когато се изтръгва от пепелта на страданието и доказва, че е равнозначен на Свободата. Какво друго би могло да означава миниатюрното затворническо тефтерче с размери 7/10 см, с 10 листчета, половината от тях изписани грижливо с червено и синьо мастило. То е снабдено с идентификационен и заглавен наслов на вътрешната корица, изрично уточняващ следното. "Афоризми, мъдрости и глупотевини от Змей Горянин - политзатворник. Софийски централен затвор, октомврий 1945 г." (А 5688/95). Следва невероятната епиграма за "стилото", което не скърца, а въздиша", след нея и няколкоепиграми с политически характер и две автопортретни стихотворения, от които се вижда, че в творческо-житейския светоглед на Змей Горянин самоиронията е най-доброто средство за устояване. Изкушавам се да цитирам едно стихче от това легендарно тефтерче:

Мен мъничко са ми останали
затворническите страдания
и мисли веч са ме обхванали
за бъдните ми занимания:
Ще мога ли да влеза аз
в народната интелигенция,
щом имам сигурен запас -
от съд народен референция?

18.ХІ.1945

Мога да кажа, че редом с историческите съчинения, епиграмите на Змей Горянин са безценно наследство за българската литература. Голяма част от тях бяха публикувани под вещата редакция на ст.н.с. Вихрен Чернокожев. Но в архивите стоят още стотици ръкописни творби - в тетрадки и тефтерчета, навити на рулон, или номерирани в отделни листчета. Те засягат различни сфери на действителността - политиката, бита, нравствеността, църквата, писателската гилдия, народопсихологията и пр. и са автентично свидетелство за периода на тотален диктат над човешката съдба, над обществото и над културата. Художествената стойност на тези сатирични или иронични миниатюри доказва, че Змей Горянин е един от майсторите на жанра и може би най-големият, защото ги създава в условията на жестоко потисничество, рискувайки живота си. Засега пълният обем на епиграмите очаква своя час, но да се надяваме, че един ден те ще достигнат до тези, към които са адресирани горчивите им истини и поуки.

Още един оригинален експонат тепърва ще ангажира вниманието на литераторни историци и културантрополози - ръкописът "Скици и ескизи", подписан с псевдоним - Витан Скребър (А 666/79). По жанров признак текстът е мемоарен, но би могъл да се определи и по други начини - като изобличителен документ или като пантеонна композиция. В него е описан един ден на политическите затворници в софийския централен затвор през 1945 г. Започва с пролог-апология на слънцето, от което са лишени нещастните обитатели на затвора, но и тук е съхранен характерният самоироничен почерк на Змей Горянин - утешава се с факта, че жителите зад полярния кръг не виждат слънчевия диск половин година и пак си живеят добре. Парадоксалното е обаче, че в наказателното място са затворени не престъпници, а светилата на българската наука и култура, мъчениците на разгромената българска демокрация. С колоритен щрих Змей Горянин рисува индивидуалитета на техните фигури и осанки, жестовете и реакциите им, заниманията и поведенческата им философия в необичайните жизнени условия. Сред тях са д-р ПетърДжидров, по определението на Горянин, "мастит юрист, политик и държавник, забележителен драматург и прекрасен човек", професор Георги П. Генов, международно известен учен по международно право, някогашният министър премиер на България Никола Мушанов, професор Михаил Арнаудов, "знаменит литерар-историк, бивш министър на народното просвещение и може би един от най-кадърните министри на това ведомство" според думите на автора. Също Димитър Гичев, водачът на земеделска България, проф. Стефан Консулов, бившият министър и банкер Атанас Буров, известният строител и кмет на София инж. Иван Иванов, главният редактор на вестник "Зора" - Матей Бончев Бръшлян и др. Писателят разказва за затворническите несгоди, но по-важното е, че улавя константното и непроменимото - стоицизмът и високият дух на българските учени и политически мъже от тази епоха. Всеки от тях е запазил гордостта, чувството за хумор и личното си достолепие, а учените дори в затвора са отдадени на любимата си наука. Въпреки унизителното битие тези хора не са окаяни и сломени, а тъкмо обратното - в суровите изпитания доказват, че са били достойни духовни първенци на нацията. Особено запомнящ с несломимото си жизнелюбие е образът на акад. Мих. Арнаудов, осъден на доживотен затвор, но съхранил присъщата си приветливост и доброжелателност към всички, за да се превърне в "най-обичаният затворник" по думите на писателя. Няма паметници и писания за уникалните "пансионери на Червения хотел", както остроумно ги нарича Змей Горянин, но ръкописът "Скици и ексизи" принадлежи по качества и по право към "златния фонд на националната памет". Според мен наличието на интертекстуални единици като току-що цитираната доказва, че той е част от по-големия автобиографичен проект - "Червеният хотел". Но и в този фрагментарен вид ръкописът представя сгъстената еманация на субективното, етнопсихологическото и историческото себетърсене и себепознание на българина в един от най-кризисните периоди на националния живот.

Ако след 15 години свобода на словото и на издателската дейност архивът на Змей Горянини, както и фондовете на Владимир Василев и Александър Балабанов продължават да тънат в забрава и неизвестност, то това е печален факт, който доказва няколко неща:

Че българската интелигенция - литератори, изследователи, критици, издатели - не изпълнява адекватно своята мисия като пазител на националната културна памет.

Че, увлечено в гонитба на конюнктурата и настоящето, обществото ни не се нуждае от честното и безкомпромисно слово и от заветите на своите видни синове и будители. А като не ценим и не уважаваме миналото, ние рискуваме да повторим мрачните му рецидиви.

Че живеем в демокрация без демократи и с това квазистатукво няма да се проврем в съюза на културните европейски нации, независимо от всякакви договори. Освен икономически, те ще ни отхвърлят и като духовно непълноценни субекти.

Песимистичните констатации биха могли да продължат, но няма да спасят положението - дано обаче да подтикнат по-младите към работа и към търпеливо сподвижничество в името на хилядолетната ни европейска култура.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. НМБЛ, а.е. А 5635; А 5636/95; А 5637/95. [обратно]

2. Цифровите конфигурации в текста оттук нататък обозначават инвентарните номера на архивните единици в архивния фонд на Националния музей на бълг. литература - София. [обратно]

3. НМБЛ, а.е. А 662/76. [обратно]

4. Църковен историк, завършил Духовна семинария в Цариград, преподавател в Богословския факултет на Софийския университет. [обратно]

5. НМБЛ, Пътеписни бележки от Македония: А 5672/95; А 5673/95; А 5675; А 5676/95; А 5678/95. [обратно]

6. НМБЛ, От Велес до Битоля. Пътни бележки. А 5673/95. [обратно]

 

 

© Цвета Трифонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.06.2005, № 6 (67)