Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА УРБАНИСТИЧНИТЕ ФОБИИ В ПОЕЗИЯТА НА НИКОЛА ВАПЦАРОВ1

Цвета Трифонова

web

След толкова монографии, научни сборници, дисертации, юбилейни конференции, спомени, романи и какво ли още не и до днес малко е изследван ранният период в творчеството на Никола Вапцаров2, който би разкрил много истини за духовно-религиозните и естетическите нагласи на младия поет. Точно младежките опити, обявени за подражателски, а всъщност неудобни за казионното литературознание от близкото минало, сочат първопричината, от която започва неговата житейска драма - насилственото, макар и добронамерено изтръгване от предвечната хармония на родния Пирин, когато е била прекъсната една съдбоносна нишка в екзистенциалното му битие. Дали тогава или по-късно, когато пак под външен натиск Вапцаров сменя и религиозната си принадлежност от протестантство в православие3, се отприщва процесът на деформациите, които оголват духа му от изящното покритие на вярата и красотата, за да се появят стиховете със смутни образи, звукове и чувства, така антагонистични и чужди на слънчевите лазури, на разкошните мури и белочелите върхове, сред които са се оформили чувствителността и талантът му на поет. Но и зрялото творчество в достатъчна степен абсорбира цитати от ранните произведения, вграждащи в социалната тематика спомена за предишната темпоралност.

Поезията на Н. Вапцаров, както е известно, е белязана от повсеместни раздвоения - дихотомията обхваща всички текстови равнища - композиционни, ритмоинтонационни, психоемоционални, символно-метафорични. Тук ще се спра само на една от генеративните поетически антитези, в която е изявена познатата на всички български поети "раздвоя несносна" между екзистенциалното и социалното битие. В лириката на много от тях (Дебелянов, Лилиев, Славчо Красински) тя се изявява като естетическа опозиция между природата и града. В почти всички известни заглавия на Н. Вапцаров - "Завод", "Спомен", "Писмо", "Земя", "Имам си Родина", "Елтепска", "Доклад", "Рибарски живот", "Отвънка ухае на люляк" ("Пролет"), "Гълъбите гукат", както и в редица прозаични импресии ("Приказка безкрай" и "Мирът на Щъркелов", в реферата "Морето"), са вградени картини, образи и мотиви, градящи поетиката на природното. Природните реалии имат точно очертан географски релеф - планината, полята, реките, морето - територии на Естеството, сред които преминават житейските пътища на Н. Вапцаров. В поезията му топосите функционират като лирически пространства, вместващи първичните стихии на Универсума - земя, вода, небе, слънце и вятър. Почти винаги в стиховете фигурират регионални и чуждоземни топоними - Пирин, Ел тепе, Струма, Вардар, Места, Глазне, Охрид, егейският бряг, Филипините и Фамагуста, Мадрид, Алжир, Тексас и пр. Те функционират с широк спектър от значения - освен местен колорит и географска конкретност топонимите излъчват притегателната сила на родния край или екзотиката на непознатото, натоварени са с историческа символика или с идеологически кодове, свързани с различните социални роли на лирическия субект.

Природните мотиви във Вапцаровата поезия са естетизирани фрагменти, експресивно облъчени от жажда за волност, простор, красота. Пейзажите имат своя неповторима палитра - багрите им са светли, слънчеви, лазурносини, пролетнозелени, златистозвездни. Тази блестяща акварелна гама не е пастелно приглушена и безплътна, а е разточителна и ярка и безспорно носи компенсаторен заряд спрямо сивотата на градския фон. Това проличава от антитетичната й роля в поетическите композиции, където стои на единия от полюсите на опозицията град и природа. В тази антитеза тя функционира като контраст на мрачния, опушен урбанистичен свят. Багреното изобилие на пейзажните етюди освен това е раздвижено и струящо, а не статично-успокоено. Цветовете са завъртяни в пречистващ вихър, понесени и разлюляни от пролетен вятър. Глаголният интензитет ги одухотворява и въвлича във вакханален ритъм, изпълващ сводовете на Всемира. Вапцаровите лъчи шуртят, мурите пеят, реката Глазне "приказва", водопадите "гърмят", боровите хълмове "събарят облачни грамади". Природното се преражда в импресионистична живопис, превръща се в лазурно пространство, из което се реят поетическите ейдоси, прозрачночисти като детски сънища. Дори хтоничните елементи - земята, гигантските зъбери, бедните поля - са изтеглени към етера, облени с лъчи и са пронизани от светлина. Тази уранична вселена твърде много се доближава до представата за библейския Едем и навява предчувствия за блаженство и хармония в други, копнежни светове.

Гледната точка спрямо природните панорами в цикъла "Песни за родината" е височинна, те са обхванати отгоре надолу - от "птичи поглед" или от висотата на върховете към котловинния, социално ощетения свят ("Родина"). Тази "орлова" визионерска позиция създава усещане за полет и размахани крила, за далечина и волност, безбрежие и свобода. Преди да се превърне в естетически идеал, копнежът по Простора е акцентирано поле в интенционалните нагласи на твореца, даром вложено от съдбата - поради факта, че се е родил в пазвите на великата планина. Ранните младежки творби сочат доколко слятостта с одухотворените субстанции на Естеството е изпълвала светоусещането на поета с щастие и ведрина, с пиетет към изящното и красотата. Израсъл в сферите на йерофаничен порядък4, той е в хармония със собствената си идентичност, носи в духа си мерките на абсолютна доброта и всеопрощение, възприема всеобщата, "божествената любов" като модус на битието. Ранните юношески стихотворения "Обичам те, Пирин", "Илюзия", "Носталгия", "Спомен", "Тайнство", "Спомени от юг"5 документират иманентните нагласи на Вапцаров, преди да поеме по трънливите житейски пътища. Всяко от заглавията е лирична изповед, изпълнена с блян и носталгия по слънчевите хоризонти на идеалността. Автентичен израз на девствената екзистенциалност, онтологично слята с природното битие, представлява стихотворението "Пролет" ("Гълъбите гукат"):

Гълъбите гукат
В близката гора
По тревата падат
Сребърни пера.
Мене ми е леко
Като никой път -
Чувствам се ефирен,
Чувствам се без плът.

Строфи като тази сочат границите на мировъзприятието, в което се пораждат естетическите представи за живота като Пролет и Песен. Преди да се превърнат в символика на неясното бъдеще на социума, тези понятия са изживяни като екзистенциална наслада от живота, споен блажено с космичните ритми и с онтичните начала на Всемира. Стихотворението "Тайнство"6, сътворено по Коледа на 1930 г., също разкрива механизмите и генезиса на известните Вапцарови метафори:

Като в тиха пролет нейде съм унесен,
Сякаш изживявам сам небесен сън.
И във мен израства някаква си песен
И полита волно.
Аз летя в простора кат камбанни звън.

Тълкувани в продължение на половин век като символика на светлото комунистическо бъдеще, за което е мечтаел и загинал поетът, Пролетта и Песента според цитираната строфа (а и не само според нея) се оказват изоморфни дублети на сакралната символика, съдържаща се в синтагмените форми - "небесен сън" и "камбанни звън". При това тук не става дума за елементарна кръстосана рима, а за изразяване на поетическото Аз в религиозната му слятост с божественото, ако се има предвид семантиката на "небесното" и на камбанния звън като атрибути на християнската литургика. Пролетта и песента в цитираните фрагменти символизират откъсването на Духа от земното притегляне (ефирност, безплътност), възнасянето и унеса на Аза в трансцендентни висини, където вътрешната музика на душата се слива с глас на птица или с тържествения звън, вестител на Христовото Рождество. Триединната конфигурация - сън, пролет и песен - в ранната поетика на Вапцаров се оказват метафорическа парадигма на духовно сублимиране, когато вълшебството и покоят стават единосъщни състояния на човека, природата и Бога. В сонорните алитерации и пеещите вокативи на стиховете звучат тиха молитва и копнеж за сливане с всемирната благост, за потапяне във всеобемащата вселенска хармония. Тази антропокосмична редица, синтезираща екзистенциално, сакрално и космично, е много по-близка до менталната същност на твореца, отколкото късните идейно-естетически манипулации, при които просто се изрязват неудобните компоненти на една хармонична душевност.

Но да спрем поглед на времето, в което магичният пантеизъм постепенно се стопява и ефирната конструкция на девствения лирически свят се разпада на разтрошени фрагменти. Неговите кристални форми и пролетно очарование остават да живеят като художествена реалност единствено в лирическия спомен, в сънищата и копнежа. Предишните необозрими хоризонти, чувството за волност и щастлива слятост с битийните архетипи се трансформират в дълбоко скрито ядро, което се оказва захвърлено в обкръжението на една враждебна социална среда - урбанистичният град и индустриалната цивилизация. Ключ към изгубения, но незабравен свят на детството и младостта се оказват двете емблематични и любими тропи на Вапцаровата поетика - Песен и Пролет. Техният генезис, семантика и символика ги разкриват като код на миналото, а не на бъдното. Пролетта и песента в социалните творби премодулират бляна по предишното сакрализирано живеене, като фигуративно и естетически го превръщат в непостижима мечта за бъдещето. По законите на сложни психични и художествени метаморфози една знакова матрица от детството, с което поетът не иска и не може да се раздели, слага своя отпечатък върху неговия етикосоциален идеал. В този порядък може да се разбере как виденията, отблясъците, уханията и звуците на сублимното родно пространство се трансформират в социални блянове, как първично природното задава темпоралните и идейните ориентири в гражданската поезия на Вапцаров.

За зла участ, когато е принуден да напусне Пирин и Банско, поетът попада в най-неблагоприятните условия, които може да предложи тогавашната българска действителност - казарменият режим на Морското училище, фабриката в Кочериново, миазмите на софийския екарисаж, тежкият труд в локомотивното депо. Животът го повежда из мрачните лабиринти на социалното дъно, въпреки експертното му образование, - в "трюмовете, пълни с лепкав мрак", в машинни зали, "задушни коптори", край локомотивната пещ - това са индустриалните и социалните топоси, които изместват и изземват сакралните територии на щастието от предишния живот. В тяхната потискаща атмосфера поетът постепенно налучква мерките на новаторската си поетика, детерминирана и от новата му социална позиция. Предишната естетика на разкошни цветове и струяща светлина, на песенност и блаженство постепенно се трансформира в поетика на грозното, грубото и вулгарното и така се оказва адекватна на унизителното живеене на социалния аутсайдер и пария. А живеенето в депата на черния труд рязко контрастира с обитаването из предишните онтофании. В естетически план контрастът между двата житейски периода обуславя и назованата по-горе смислова антитеза. Предишното цялостно, просветлено същество на Аза постепенно се разпада и маргинализира и в стиховете, писани след 1937 г., започва да се самовъзприема като пленник и заключеник, окован в мрачните подземия на битието. В поетическия дневник на Вапцаров постепенно се натрупват апокалиптичните характеристики на едно враждебно пространство - градският декор със задръстени улици и задушни коптори, антени и небостъргачи; индустриалният пейзаж с бетонни стени, фабрики и заводи, димящи комини и сиренен вой. В поетическия свят нахлува специфичната атмосфера на машинната цивилизация, напоена с мирис на "масло и пара и смрад", с небе, замрежено от сажди и облаци от дим, където "стоманени гарвани грачат". И в реалистичните описания, и в заимствания интертекст ясно проличава непоносимостта на естествения човек към антихуманните и антиприродни създания на индустриализацията. Сега пространствената перспектива на лирическите персонажи е обърната - вместо да са в полет и да са слети с простора, те са пленници, затворени в градските бордеи и в заводите с яки бетонни стени. Урбанизираният човек в лириката на Вапцаров живее със съзнанието на уловено и заключено животно и затова така диво копнее и страда за зелените поля, за вятъра и пролетните ухания. Във всяка от творбите с градска тематика е налице мотивът за отнетата, забравена, изхвърлена природа като извор на страдание за човека. ("Една ръка изхвърли на боклука идилиите с синьото небе.") Всеки негов поглед е обърнат навън и нагоре, но между него и волността се изправят, непреодолими, чудовищата на технизираната цивилизация - "машини, стомана, машини,/ и масло и пара и смрад/ в небето бетонни комини,/ в бордеите призрачен глад" ("Епоха"). В пулсациите на потрес и безсилие, в състояния на унес и копнеж по похитената природа и забранената волност се раждат Вапцаровите образи антитези с хиперболизирани, силно деформирани очертания - сякаш поетът не рисува мечтата на модерната епоха по моторите и прогреса в средата на 20-ия век, а преизподните на прединдустриалния 17. век.

Ако се постави в светлината на тази интерпретация, стихотворението "Земя", предизвикало толкова националистически и идеологически спорове, би изглеждало по друг начин - не като избор между своята и чуждата родина, а като избор между природния, естествения свят и социалните и механични изобретения на съвременността. Лирическият субект в тази творба се чувства чужд и несвой на "безброя с рубашки,/ задръстил фабричния път". Този кратък фрагмент разкрива странни смислови конотации- графично-визуално представлява анимационен кадър, заснел марша на крачещи "рубашки" без фигури, плът, лица, имена. В поетовата визия, или въпреки нея, се появява алюзия за гротесков марш на предметността, а тя, както се знае, е белег на профанното. Снизяващият акцент се усилва и от глагола "задръстил", откровено принадлежащ към профанния изказ. В индустриалното пространство и в множеството на безликата опредметена маса несъзнателно се разкрива чуждостта на Аза, а в нея - скритият порив за опазване на индивидуалността, въпреки декларативното твърдение, че са "слети в сърцето, в ума". Подобна противоречивост на естетическата и екзистенциалната ситуация буди асоциации с известния Дебелянов стих: "Където всички са един и всеки все пак сам", но Вапцаров я преформулира в друг социален аспект чрез посочените драстични означения. И пак от сърцето като психологически дериват на индивида започва откъсването от аморфната фабрична тълпа:

Спомням си само.
                  И ето нахлува кръвта
във сърцето, което
                  топи се от някаква нежност...

Какво премълчава паузата, в която сърцето се топи от нежност? Нито паузата, нито текстът маркират жаждата по нещо самобитно македонско (комити, песни, механи, моми), нито по социални и доктринерски сбъдвания. Недоизказаното изпълнява функцията на стилова ретардация, целяща да усили ефекта на внезапното, несдържано избухване на копнежа по универсалните земни притежания, така грижливо скътани в емоционалната памет - водопадите от слънце и безброят от цветя, гигантите на Пирин и лазурът на Охрид.

Над мойта земя
                  в небето опира Пирин.
И мурите в буря
                  илинденски приказки пеят,
над Охрид лазура е
                  толкоз просторен и син,
а още надоле
                  е светлият бряг на Егея.

В тези стихове лирическият човек недвусмислено манифестира своята идентичност чрез духовно и емоционално-образно възвръщане към онтичната свежест на природните субстанции. Ако тук някой вижда нещо политическо, етническо или идейно, то тогава или Вапцаров криво се е изразил, или пък криво са го разбрали. Във всеки случай в рамките на творчеството му е налице едно противоречие, което е обяснимо единствено с творческата амбиция и конкурсната поръчка - стихотворенията "Романтика" и "Химн"-ите от 1937 г. неубедително се противопоставят на най-характерните му произведения с приповдигнатия патос и безцветна реторика, с които уж се прославят "огромният град" и моторната романтика. Безспорен факт е, че никой не възприема като творческа визитка на Вапцаров стиховете "Издигай в небето антени,/ с сирени покоя разбий/ и в утрото нека засмени/ прогреса посрещнеме ний!", а, напротив, почти винаги всеки си спомня за прегракналите гърла на сирените, за затворените фабрични врати и мрачното отчаяние на безработния, тръгнал "като вълк напреко". Нито пък са съпоставими искрената болка на "Не бойте се, деца" с бодряшките опуси във втория химн, написан за конкурса на сп. "Сердика", който опровергава не само "гаврошовците" на Хр. Смирненски, но и собствените му късни вдъхновения - "Огромен град със звезден покрив/ и електрически слънца/ открил вратите си широко/ за хилядите си деца". В противовес на тези предпоставени от поръчковото начало произведения поетовото въображение придобива размах и плътност в емблематичните заглавия - "Завод", "Ще строим завод", "Епоха", "Писмо" "Спомен" и "Двубой". В тях се раждат известните глобалистки метафори за света и живота като "затвор", "капан", "клетка" и "стоманена каска". Клаустрофобични по своя характер, те внушават представи за рязко свиване на обитаемото жизнено и духовно пространство, но и сигнализират появата на едно депресирано съзнание, понесло белезите на дълбоки психични травми. Почти сетивната осезаемост на теснотата и на смазването от натиска не е резултат само на външни, идещи от действителността въздействия, но е и проява на вътрешен напор, на страдание и непоносимост, готови да взривят екзистенциалния праг, да изригнат като пароксична ярост и рушителен гняв. Ако това не е така, то как да се обясни появата на зооморфните сигнификации, отнасящи се до нещо толкова пъстро, многолико и сакрално като Живота - в стиховете от втория период, както е известно, той вече се появява в образ, който е натоварен с обсесивни напрежения - "навъсен, мръсен, зъл, изпечен развратник", "озъбено свирепо куче", "настръхнало, вбесено псе" и пр. И в натуралистичната първичност, и в метафоричната семантика на тези поетически инвенции се разчитат ясно очертани психодепресивни означения, отвеждащи към сферите на подсъзнателната натрапчивост и кошмарните видения. Естетически те са толкова ейдематични, че дори професионалният изследовател не може да отграничи тяхната визуалност, сензитивност и натурализъм от художествено-експресивната им функция. От тях обаче идват сигнали за разпад на сломена психична структура и отприщване на потисната агресия и негативизъм, които все трябва да намерят някаква външна изява - например като разбиване с глава на ледовете, участие в нелегален подривен център, готовност за саможертва и пр. Още повече, че халюцинаторният, стръвно озъбен образ на "свирепо куче" се конкретизира и в поредица от метонимни конструкти - кръвясали очи, жесток и груб юмрук, тежки или чугунени лапи, кървава мутра, - производни на животински, а не на човешки афектации, които обсебват и тормозят съзнанието на субекта. Ето само няколко примера, в които е дефинирана патологията на тази промяна: "Като на някакви животни в клетка светкаха очите жадно" ("Писмо"); "И чакаш така като скот в скотобойна"; "Скочил, избърсал потта от челото/ и гледал с див поглед на бик" ("Песен за човека"). Почти винаги отблъскващите представи за настръхнала свирепост са съпроводени и със съответни действия, дискурсиви на зоната на хищническото и дивото - хапене, счепкване, смазване, биене, борба и бой. Индикациите на болното и кошмарното функционират многопланово в изразната система на Вапцаровите произведения - на идейно, символно и на физиологично равнище. В звуковите структури те пробиват като рев, ръмжене, виене, закана; проявяват се на соматично ниво - когато капе кръв, тече пот, плюят се храчки, сякаш от тялото изтича натрупаната отрова; когато омразата пъпли и умъртвява душата като смъртоносната болест проказа. Психична раненост избликва и в поведенчески изстъплените реакции на Аза - псуване, крещене, гледане под вежди, пъшкане, стискане на зъби, секнене - верига от натурализми, носещи семантиката на душевната депресия, в която се оглежда подмененият човек, трагично раздвоен и сломен от разминаването между ценностите на своето минало и сегашната житейска криза. Историята на това преобразяване се съдържа и в набора от психологични парадигми, издаващи неудържимост на обсесиите и смяна на идентичността - дива страст, мътен блясък, злоба, омраза, ненавист - многократно повтарящи се в "навъсените, къси стихове". Своеобразната психопоетична епикриза отразява катастрофичната травмираност на съзнанието на индивида от военновременната епоха. Поетът е успял да изобрази адекватно подлудяващия пулс на обезумялото от ужас човечество, но той не би постигнал такава изключителна сугестия, ако сам не е вибрирал от екзистенциалните нагнетявания и не е попаднал сам в капана на онова фатално "разкапване на душата", подготвящо появата на "червея". Кулминацията на тези саморазрушителни процеси е в следващата по ред зооморфна модификация. В "Зора. Събужда се града", "Доклад", "Рибарски живот", "Илинденска", "Вяра" и др. пароксичното изживяване градира чрез разширяване на образно-емоционалните попадения, макар да остават в рамките на същата модулация. Появата на "вълка" и "вълчите" характеристики като художествени фигури означава по-висока, може би крайна степен на подивяване, озлобление и жестокост, валидни не само за безработния, който тръгва "като вълк напреко", но и за цялото общество, и за епохата, която се движи в две посоки - напред, към технически прогрес, и назад - към оварваряване на обществените отношения, а оттам към "обезчовечване" на човека. Това обобщение е глобално по своите философски мащаби и с дълбок исторически смисъл, щом в основата му можем да открием модификация на един библейски мотив. Може би пророците са били поетите на своето време, щом всички без изключение клеймят и се заканват на греховния световен град с не по-малко гневни слова, отколкото далечните им потомци: "Горко на бунтовния и скверен град, на насилническия град! Той не послуша гласът, не се приближи при своя Бог. Първенците сред него са рикающи лъвове, съдиите му вечерни вълци" и пр. (според книга на Софроний, гл. 3.). Видно е, че още в дълбоката библейска древност "градът" е събирателна емблема на порока и още тогава в него вилнеят насилието и несправедливостта, а те преобразяват човеците в свирепи лъвове и диви вълци. Н. Вапцаров улавя и изобразява в творчеството си нов, съвременен сегмент от тази угнетителна спирала, където индустриално-урбанистичното е в антиномна позиция спрямо хуманността. Така евангелският цитат насочва към един от трайните извори на Вапцаровата поетика, но също така и към подкопаните психични опори на личността, изживяваща трагично дисхармонията на битието в една зловеща епоха. Появата на пароксичния "вълчи" мотив в стиховете е белег на страшно обезверяване и отчаяние и е предпоследната крачка на индивида преди да стъпи на чертата на смъртта. Преди да стигне до идеята за жертвеността, лирическият субект вече се е превърнал в жертва на скверния град, отровил е не само физиката, но и духа си сред отровната смрад на социалните гета, сблъскал се е със затворените врати и души, стоял е пред тях бездомен и безприютен като "нечакан и неискан гостенин", напразно е очаквал поне близките нему да открият в него "някаква личност", но е познал единствено своето поражение и безизходност сред вълчата джунгла на обществото. Единственото му притежание в този чужд, враждебен свят е Словото и само то е арената, върху която може да конфронтира своя бленуван рай с неговото уродливо отрицание - индустриалния мегалополис. Това са според мен социалните и личностните мотивации за появата на постоянните композиционни, смислови, образни и емоционални противопоставяния между индустриални интериори и пасторални ескизи в късните произведения на Н. Вапцаров. С находчивостта на новатор той успява да натовари цивилизационния обхват на опозицията природно-урбанистично, изживяна страдално от модерните поети (от Есенин до Красински и Вутимски), с идеологически и социални конотации, да я превърне в генериращо ядро на своите идейни проекти и лирически сюжети. След казаното дотук твърдя, че Никола Вапцаров не е поет на града, а е поетически антагонист на урбанистичния бит и пространство, при това изпълнен с омраза, с гняв и ненавист към тяхната потискаща, антихуманна същност. Никой не би могъл да отрече, че оптимистичните надежди за "завод на живота", за "живот по-хубав от песен" и от "пролетен ден" и пр. почти винаги се изнасят в контрастна естетическа сфера - на приповдигната реторичност и абстрактна метафорика - отдалечават се във въображаеми утопични светове, изпълват с мамещ зов далнините, люлеят сънищата и светят в мечтите, но винаги са безкрайно далеч от сегашното и от реалността, както е в "Романтика", "Писмо", "Сън", "Ще строим завод", "Пролет" "Вяра", "Ще бъда стар" и др.

Този факт особено се откроява при съпоставяне на творчеството му с произведенията на друг поет на града от по-младото поколение - Александър Вутимски. Аналогиите са възможни по много посоки и заслужават специално изследване. В рамките на този текст ще отбележа само, че в творбите на Вутимски оживяват същите социални персонажи, обитатели на градските вертепи - пияници, проститутки, самоубийци, туберкулозни нещастници, самотници, старци, вестникарчета и стражари, дори работници и борци за правда. Но в тяхната окаяна участ болният поет разгадава метафизичните означения на битието и деликатно прониква във философията на смъртта и живота. Урбанистичната естетика в неговата поезия съхранява одухотворената пластика на градските екстериори, дори с присъщата им мизерия. Макар че умира самотен в бедняшките мансарди на големия град, Вутимски го изобразява като витална, пъстра сцена на многоликия живот. Като творец и като личност той е избрал да остане настрана от конюнктурните стремления на времето в името на вечните човешки стойности. Предпочел е да остане верен на голямата цел на поетическото изкуство - да опази любовта и красотата от сянката на омразата, от отровата на ненавистта, дори когато действителността ги смазва и убива. Напротив, в стиховете на скръбното "синьо момче" струи изтощителна обич към шумовете, улиците, светлините и несретните обитатели на големия град, в чиито образи то улавя вечния ритъм на живота и на битийната диалектика. Една строфа в поемата "Европа хищница" обаче загатва за задочната му полемика с творците от Вапцаровия кръг.

Умниците над мойте стихове
Ще се усмихнат мъдро, ще отминат.
"Поет реакционен" - ще продумат.
За лишен път не ще пропуснат случая
Да поприказват за надстройки, бази.
Ще продължават да спорят за Хитлера.
Ще си живуват в своята възвишена
Естетика на уличния позив.

В обратна посока, като приближаване към Вутимски, може да се разчете смисълът на лиричните строфи, в които героят на Н. Вапцаров болно копнее за теменужен дъх, за люлякови ухания, за пролетни ветрове и сини лазури. Но те са и покъртителни, откъслечни акорди от лебедовата песен на трагичната и самотна душа на поета, изгубила ключа към вярата, любовта и надеждата, без да може да намери утеха в безликата множественост на класата, както е предречено в ранното, разкъсано на две, стихотворение "Ключът". Затова бих могла да кажа, че останалата част от пътя е лутане и търсене на единствения изход - "към заход", според лаконичната метафора на неговия кумир Пейо Яворов.

Както е известно, героизацията се случва постфактум поради стечение на исторически, политически, а и на съвсем субективни обстоятелства. Тогава влизат в употреба реторичните заклинания от "Писмо" и "Песен за човека", които в своето време не предлагат на гладните деца, на разкаяните убийци, на обезверените моряци нищо повече от една доктринерска утопия, макар че точно тя се оказа "празна химера". Почти е сигурно, че преди разстрела поетът се е простил със собствените си химери и е прозрял освен житейското и идейното си фиаско, щом решава да документира скепсиса и тъгата на разочарованието в най-последните и прощалните, а всъщност в самоироничните си стихове за борбата, за която други "казват", че е "епична", докато за него остава истината, че тя е погълнала и е унизила не само безценното благо на живота, но и "личността" на човека.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Този текст е четен на 5.ХІІ.1999 г. в гр. Банско по повод 90-годишния юбилей на Н. Вапцаров и на 16. І. 2000 г. на научната тематична конференция "Градът в поезията на 40-те години" в Института за литература при БАН. Електронна публикация - в литературния сайт LiterNet. [обратно]

2. Тук изобщо не се поставя и не се коментира въпросът за периодизацията на Вапцаровата поезия. Идейните и текстуалните взаимодействия между ранния творчески период и зрялото творчество съм анализирала в две статии, публикувани през 80-те години. [обратно]

3. При женитбата си с Бойка Димитрова през 1934 г. Н. Вапцаров е принуден да смени кръщелната си протестантска религия и да премине в православната вяра. [обратно]

4. Вж. Елиаде, М. Образи и символи. София, 1998. [обратно]

5. В: Голямата тетрадка. 1928-1930 г. Н. Вапцаров. Ръкописно наследство. София, 1982. [обратно]

6. В: Рък. наследство, с. 129. [обратно]

 

 

© Цвета Трифонова
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2004, № 5
© Електронно списание LiterNet, 10.08.2000, № 8 (9)

Други публикации:
Български език и литература, 2004, № 5.