ИМА ЛИ ПРЕДЕЛ САМОТАТА?
"До моя съвременник" от Георги Марков. Автопортет в есета^*

Цвета Трифонова

web

Есето с наслов "Самотата" е шедьовър на словесното изкуство. Българският език и словоред тук са впрегнати в мисията да изразят неизразимото - мрачната сянка на самотата, ръфаща духа на изгнаника. Излишна дума тук няма, всяка лексема е с прецизна употреба и няма нищо, което да я замести. Безпощаден лаконизъм на изказа, компенсиран обаче чрез интензификация на стиловите фигури - ритмизирани синтактични периоди, повторителни конструкти, метафори с диамантена острота, напрегната градация на смисли, дори пунктуацията е функционална. Всичко е препълнено със значения, мисълта е поразително точна, красотата на словото също внася смисъл. Но най-важни са емоционално-психичните обертонове - чувството е бездна, страшна като смъртта и само изящната стилизация го удържа на ръба на баланса. Тезата се развива в градация, постъпателно композирана в три компонента - така асоциира кръговете на мащабен резонанс от частното към общото, от метафизичното към социалното и оттам към екзистенциалното битие. С всеки следващ пасаж философската идея за самотата се уплътнява, постепенно придобива осезаемост, компресира се с болезнено страдание. Метафизичната драма на битието рефлектира в трагизма на конкретния човек, копнеещ до без дъх за близост и общение. Сугестивната сила на словото внушава смисли и послания, прониква в емоционалната сфера на "ти"-събеседника. Съпреживяването е неизбежно, идентифицираш се със ситуацията на Аза, сетивата и съзнанието ти са обсебени от тъгите на неволника. Ти си на неговото място, твоя е драмата, вече си пленник на самотничеството, което все някога и някъде те очаква.

Същевременно ужасът от пустотата е положен в галактическа, космическа панорама. Тук се раждат поразяващи метафори като "единствен жител на галактиката", "жива пустиня на безумието", "празно пространство между звездите" - всички те целят да създадат представа за самотия и изоставеност. Контрастът между малката човешка фигура и вселенската бездна е знакът за богоизоставеност. Угнетена до краен предел, душата зъзне в космичния мрак като бездомно псе, захвърлено навън в мразовита нощ. Необяснимо е как глобалните тропи попиват мрачната енергия на съвсем конкретния сетивен потрес и как вселенската пустош се населява не от присъствия, а от техните липси - липсват други гласове, други очи, липсват звуци и дихания - изчезнали са всички атрибути на човешкостта, чува се само ехо от ридание по тяхната загуба. Огромната празнота е изобразена като чудовище, погълнало в гробовната си паст най-скъпите човешки притежания. Метафората на липсите е оригинална естетическа находка, но първообразът й несъмнено е конкретен. Трябва да си преживял подобно нещо, самият ти да си бил захвърлен и излишен, обездомен и безмълвен, за да можеш да напишеш следните изречения: "Всичко край тебе минава и заминава, без да те забележи, без да ти проговори, без да вземе и без да ти даде. Чувстваш, че всеки контакт с всекиго е недействителен, че всички се разминавате в празното пространство между звездите, пътници отнякъде за никъде, че си страшно сам, неопреодолимо сам, предопределено сам, вън от себе си и в себе си, толкова сам, че нищо не би могло да ти засвидетелства, че съществуваш." Осемкратно синтактично напластяване, четворна употреба на лексемата "сам" - това е стиловият ключ към екстатичната енергия на текста, който трепти на границата на психичния кошмар. Георги Марков рисува самотията като небитие, като жребий, който обезличава човека и лишава живеенето от смисъл. Страшният жребий на изгнаничеството.

Вторият пасаж на композицията свива пространството на идеята от космическата й положеност към земното битие и от индивида към множеството на "другите", за които понятието "общество" е формално. Обща е само самотността на всеки и всички. Макар да са заедно в пространството и времето, между Аза и останалите съществува непреодолимо разстояние, приближаването е невъзможно дори между близки и любими хора - твърди писателят. Въпросът за Другия е отпратка към страхотната алиенация в съвременните общества, към изолацията на човека от себеподобните и от ценностите на съпричастието. Г. Марков е рожба на своята епоха, в която човекът е подложен на огромен натиск от разрухите на световната война, от съпътстващите омрази, заплахи и разделения след нея. В това есе той свидетелства за социално-психическия климат в света през втората половина на миналия век, проектиран върху деликатната сфера на личностната психология. Страховете и самозатварянето на човека, неговата самотност "вън от себе си и в себе си" са белези на разпада на идентичността, на инфлацията на ценностите и морала, предизвикани от геополитическите и историческите колизии на 20. век. Това са характеристиките на "крайния момент", на граничната ситуация, отвъд която идва крахът на човешкото.

В третата част на есеистичната композиция на преден план излиза позицията на Аза - жаждата за общуване и усилието да се разкъса обреченият кръг тук изригват като емоционална експресия, натрупана в седем интензивни глагола в рамките на една синтактична единица. Навързани един след друг, те пресъздават сизифовско усилие и страстен копнеж за сливане с "топлото тяло на най-плътна общност". Поривът към другите е изповеден, сакрално чист, топъл и абсолютен. Словото постига непредставима кулминация като мисловност и изразителност, за да внуши автентизма на едно откровение. Писателят не спестява и не скрива нищо, напротив разголва най-скритите съкровения на човешкото. Но не чрез абстрактни или умозрителни формули, а чрез онова, което е интимно близко, осезаемо, дори соматично-еротично, за да е разбираемо и познато на всеки - и на просветения, и на примитивния.

Ако самотата е показана като липси и мълчания, то другият й полюс е мечтата, а тя е нейна антитеза - там е запълнено с присъствия, с действия, с гласове, докосвания и слияния. Вместо психичните компоненти от предните два пасажа, тук се трупат физиологични, сетивни и телесни детайли. В убежищата на живата човешкост авторът кодира дори еротичната памет: "да влезеш в топлото тяло на най-плътната общност, да наливаш своята кръв в чуждите вени и да живееш в топлината на чуждите тела". Топлината, тялото и кръвта са чувствено-осезаеми атрибути на соматичното, но в есето те функционират като метонимни тропи на общочовешкия организъм, в тях е символиката на сплотеното и съпричастно общество, на любовта между близки и приятели. Физическото и духовното се преплитат и сливат и "не се знае кое е твое и кое чуждо", разменят се и се сливат звуци, гласове и мисли и във въображението на писателя се ражда формулата на щастието - тя е изречение-поезия, съдържащо магичната озвученост на живота, която всеки човек сънува до последния си дъх: "И да слушаш оркестър от смеещи се гласове, оркестър от плачещи гласове и всеки миг върховете на пръстите ти до докосват всекиго, докато не остане празно пространство."

Поразеният от самотата, смразеният от чуждостта е готов на всяка жертва, най-голямата от които е самоотказът от дълго търсената и опазена идентичност, готовността за себезаличаване дори, в името на общността и общението с нея. Ето я, изречена като заклинание: "Готов си да се откажеш от себе си, да се разтвориш завинаги в общото тяло, да не се чувстваш повече единствен, неповторим и сам." Нямам отговор на въпроса дали това е проглед откъм дъното на отчаянието или предел на себепознанието. Творецът се отказва от свободата и уникалността си, извисеният индивидуализъм и духовността отстъпват пред простите потребности на материята, надделяват естествените желания на човешкото същество да чувства до рамото си диханието и гласа на другите. Неистова жажда по топлота и обич се афишират в тези редове - изразеното дотук може да се дефинира като горестен вопъл, като изповед и гореща молитва. Положени в нозете на съдбата, тези святи думи и чувства би трябвало да породят ако не отзвук, то поне искрица надежда. За сметка на това ответът прозвучава като внезапен шок, като удар в гърба. Геният на Георги Марков е събрал всичко в един покъртителен въпрос: "Но къде са другите?" Срещу питането, срещу молитвата, срещу надеждата, очакването и себежертвата няма отговор, защото отсреща просто няма никой. Въпросът крие стъписване и уплах, зад него се надига печал и безнадеждност. Психографиката на изживяното е като изнурителен път, внезапно стигнал до пропастта. Тя вещае или мъртвило на душата, или преодоляване на страха. Георги Марков извърши този подвиг - надмогна студенината и самотата, пренебрежението и чуждостта, защото осъзна историческата и моралната мисия, с която го бе натоварила съдбата. Лаконичното му произведение е квинтесенция на всичко преживяно, изстрадано и премислено през живота, разсечен на две от принудителната емиграция. Някъде преди зародиша на текста е споменът за отминалото, стоплено от майчината ласка и от любовта, от творческите успехи и общественото признание, след низ от победи, неправди, омерзения. Спомените за любимите лица и близостта, за споделените думи и жестове, за красотата и очарованието на родното са опората и контрастът, върху които се откроява познанието за чуждостта и самотата. Това е емоционално психическата база, която му дава сили да се оттласне от дъното и да обгледа травмичната житейска ситуация като нов личен опит и предизвикателство за духа. Най-сетне научаваме какво е преживявал и как е бил препълнен със страдание духът на жизнерадостния мъж, който въплъти непречупената съвест на истинския творец и гражданин. Той последва зова на съдбата, единствено за да може да изрази в словото си трагедията на своята родина, оставяйки за потомството и за историята неповторимите си повести и пиеси и знаменитите "Задочни репортажи за България". Усамотен и хладнокръвен, край мъглявата Темза или под апокалиптичното небе на Германия, пишеше, за да може да умре. Знаел е още тогава, че думите му ще придобият власт над душите само ако са подписани с кръв, ако са потвърдени с върховна саможертва. Защото такава е традицията и кармата на препатилата нация. Който изговаря истината и цени свободата, самият той да се превърне в глътката свобода, способна да съживи духа на унизеното Отечество.

Краткият текст на есето неусетно събужда аналогии с изповедите на други велики самотници в българска литература. В съзнанието ми отеква тътен от Ботевата молитва "да си найда и аз гробът! (...) // и гласът ми да премине/ тихо като през пустиня!...", или се промъкват реквиемни акорди и "зимата пее свойта зла песен"; чувам пак скръбната мелодия на Дебеляновата "сиротна песен", или Вапцаровия предсмъртен вопъл "не ме оставяй ти отвън на пътя -/ вратите не залоствай", накрая на върволицата е въженцето, скрито в джоба на Борис-Христовия самотник. Нищо не е свършило и не свършва нито във времето, нито в пространството. Стотици хиляди гласове и мълчания по всички кътчета на света и днес мълвят тъжните си блянове, насън или наяве изплакват или преглъщат сълзите на самотата, далеч от родината и от любимите си хора.

ГЕОРГИ МАРКОВ В ДВА ПОРТРЕТА

Георги Марков създаде модерния, универсален образ на самотника, осъден на изгнаническа самота през жестокия 20. век, когато завръщането към корена и към топлата утроба на родното бе забранено и невъзможно. Пожелал е да сподели със сънародниците си терзаещата го мъка, отровила духа и живота му, защото знае, че това е част от от кризата на хуманизма изобщо. Към прочита на есетата от цикъла "До моя съвременник" логически се съотнасят и две знакови снимки на писателя - запечатали двете лица и двойствената съдба на този отхвърлен син и гений на България. Оказват се иконична еманация на всичко, което е преживял, изрекъл, написал.

Едната от тях е популярна и често репродуцирана, от нея гледа слънчево, усмихнато лице, с ветрилото от смеещи се бръчици край очите. Смехът и радостта е във всяка гънка, но най-вече греят в очите, със светлина, струяща отвътре. Тази снимка свидетелства, че е бил жизнерадостен, безкрайно весел, остроумен и щастлив до изнемога човек. Лицето му излъчва витална сила и магнетизъм, любов към живота и вяра в собствените сили. Миг, в който лицето още е идентично и хармонично на същината. Това е визията на писателя от дните, когато нищо не е помрачавало духа му.

Но и втората снимка е не по-малко правдива². Раздалечена във времето, тя показва другото, чужбинското, страдалческото лице на писателя. Вижте го само - покъртително е с оголената си, детинска невинност, съчетана с безпомощност и доброта. Очите там крият милост и тъга, просветва насилена, прощална усмивка. Това е физиономията на предчувствието, на обречения човек. Освен в лицето, болка е стаена и в жестовете на тялото - ръцете му, дълги, изящни и бледи, са безсилно отпуснати, висят през прозореца на влака, който го отнася от Мюнхен към последната му житейска спирка - световният град Лондон, където го очаква неговата Голгота. Това са най-самотните, изгубени и изразителни ръце на света. Влакът на съдбата потегля към неизвестността, но ръцете още не искат да тръгнат, изтича в тях безсилният порив да се протегнат към приятелите, към отминалото щастие и към живота, с които несъзнателно се прощава. Ангелската душа на Георги Марков се разтваря пред погледа ми и през самата мен протича реката на мъката, сподавена в есето "Самотата". Протича през земята ни и през времената, а символичният й вектор почва "там близо край град София", минава през Околчица, през Дома на слепите и ослепените³ и стига чак до лондонския мост Ватерло. Българските Голготи не се побират в стеснените граници на родната територия - разсейват се по света и така все още ни има на картата - въпреки всичко.

БЕЛЕЖКИ

1. Фрагмент от студия върху есетата на Георги Марков, публикувани в сп. "Факел", 2009 г., бр. 2. [обратно]

2. Тази снимка е направена през 1970 г. при отпътуването на Г. Марков от Мюнхен за Лондон от г-жа Румяна Еберт, преводач на двете книги "Жените на Варшава" и "Портрет на моя моя двойник" на немски, издадени през 2010 и 2011 г. в Германия. [обратно]

3. Домът на слепите в София, където след преврата на 9.IX.1944 е убит Райко Алексиев, там намират смъртта си и стотици други жертви на червения терор. [обратно]

© Цвета Трифонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.09.2012, № 9 (154)

Други публикации:
Цвета Трифонова. Георги Марков. Да пишеш, за да можеш да умреш. Велико Търново: Фабер, 2012.