Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТАНДЕМЪТ ЙОРДАН ЙОВКОВ - В. "ЗОРА"
Един забравен културен модел от първата половина на миналия век

Цвета Трифонова

web

"Зора" е вестникът с може би най-дълъг живот в историята на българската журналистика през първата половина на 20. в. Излиза 25 г., от 1919 до 1944 г. непрекъснато и е дело на Данаил Крапчев - виден публицист и голям български патриот. Родом от гр. Прилеп, Македония, участник в националноосвободителните борби редом с Тодор Александров и Пейо Яворов. Високообразован и всеотдаен, той успява да превърне изданието в най-меродавния информационен и културен всекидневник, ползващ се с авторитет и влияние сред обществото. Основен приоритет в политиката на вестника са международните събития, националните интереси и текущата социална и политическа практика. Равностоен дял в неговата стратегия е посветен на културата, изкуствата и науката. Модели и образци за "Зора" са стандартите на английския "Таймс" и френския "Тан" - най-влиятелните вестници в Европа по онова време. Новини от световните информационни агенции и от собствени кореспонденти в Лондон, Париж, Рим, Берлин, Женева; телеграми на "Зора" и телеграми на БТА; коментари, анализи, статии; репортажи, хроники, стенограми, последни радионовини и други разнообразни рубрики запълват колоните на вестника. Всекидневно се осигуряват потоци информация от целия свят и българската общественост е подробно осведомена за международните събития, за балканската политика, за вътрешните процеси в страната, за персонални, социални и крими истории в градове и паланки.

В хилядите страници са съхранени автентични извори за националната история, политика, икономика, социален бит и културен живот. В снимки и горещи репортажи тук са регистрирани всички трагедии, заплахи и възходи, преживени в десетилетията между двете световни войни. Политическите процеси, нажежаващи обстановката в държавата, балканските съперничества и конфликти, геополитическите игри и задкулисните тенденции на световната дипломатическа сцена се редуват с нашенски мелодрами, с лица и имена, оставили ярка следа в съдбините на България.

Но освен тях голямо място се отделя за култура, забавление и книжовност под формата на литературни страници, илюстрована страница, весела страница, спортна страница, университетска страница, страница за наука и техника, подлистници с преводна белетристика, плюс седмично културно-информационо издание "Седмична Зора" (1924-1926 г.). Това са най-общо сегментите, съставящи структурата на големия ежедневник в неговата четвъртвековна история. Сред всеобхватната информация е изненадващо да се види, че една трета от осемте страници на "Зора" са посветени на българската и на световната култура. Това е пример, който няма аналог в днешно време и е свидетелство за мисионерското съзнание на някогашната журналистика, която е знаела своя дълг - освен да информира, да възпитава и възвисява народа си в културно отношение, а не да го затъпява, според сегашните вестникарски практики.

Авторитетът на "Зора" се гради на основата на респектиращия капацитет на редакционния и авторски колектив - негови сътрудници са видни имена от академичните среди, основоположници и първостроители на науката и духовността, оставили трайна следа в културната история на България - професорите Боян Пенев, Никола Милев, Ал. Теодоров-Балан, Любомир Милетич, Йордан Иванов, Александър Балабанов, Гаврил Кацаров, Михаил Арнаудов, Богдан Филов, Цено Тодоров, Стоян Романски, Христо Вакарелски, Никола Трайков, Стефан Консулов, Асен Златаров, Добри Христов, Георги П. Генов, Андрей Николов и редица други, които редовно представят на страниците на изданието научни разработки от своята сфера - езикови въпроси, антична история, български паметници в Македония, фолклористика, археология, документалистика, театрално, музикално и изобразително изкуство, литературна история и пр. Чрез тяхното слово културните постижения на епохата достигат до редовия читател на най-високо академично равнище.

Художественото оформление е поверено на известни имена от сферата на графиката и живописта - Александър Божинов, Райко Алексиев, Александър Добринов, Георги Машев, Дечко Узунов и Борис Денев. Във всеки брой на "Седмична Зора" (1924-1926 г.) се печатат графични портрети на български писатели от Борис Стефанов, през 30-те години във "веселата страница" с перото на Ал. Добринов всяка седмица се появяват приятелски шаржове на писатели, артисти, професори, политици. Пресата популяризира не само произведенията и делата, но и образите на елита на нацията. Всеки застава зад писанията и каузите си не само с името, но и с лицето си и народът познава и физиономично хората, на които отдава честта да го поучават. От съвременна гледна точка изглежда невероятно, че Д. Крапчев е успял да привлече за сътрудници на изданието най-добрите интелектуални сили на България. Само от този подбор може да се съди за класата на вестника. Тя е несравнима с нивото на днешните полужълти издания, претендиращи да са медийни корифеи. Елитният културен модел, изграден на страниците на в. "Зора", обаче не е елитарен - той е характерен белег на епохата, в която духовните първенци са възприемали високата си професионална позиция и като родолюбива мисия и обществен дълг и са търсили всякакви възможности да контактуват с широки кръгове от своя народ. Преди да влязат в академичните томове и да се превърнат в класика, научните открития и творческите вдъхновения се споделят най-напред и без никаква претенциозност с любознателния читател на високотиражните издания. Общуването с масовата публика не профанира труда на интелектуалците - обратното е. Превръща ги в харизматични лица, в любимци и морални авторитети за всеки отделен човек, чието мнение е важно и оказва силно влияние върху обществения и политическия живот на страната. Но процесът е взаимен и симетричен - по това време и т.нар. "вестникари" са сред най-известните и уважавани личности на България, много често ерудити, творци или общественици. Примерите в това отношение са многобройни - Пейо Яворов, Данаил Крапчев, Димитър Талев, Ал. Балабанов, Симеон Радев, Райко Алексиев, Трифон Кунев и мн.др. са и участници в гилдията на издателите и редакторите. В. "Зора", начело с Крапчев, е флагманът в процесите на интелектуализация на журналистиката през първата половина на 20. век.

В много голяма степен това се дължи на литературния раздел в структурата на всекидневника. Обширното място, давано на литературните материали, е израз на благоговейно отношение към световната и към родната литература. Веднъж седмично, веднага под главата на вестника, с удебелен шрифт се отпечатва специално заглавие - "Днес "Зора" с литературна страница", и едва след него се изписват останалите информационни наслови. Тук за пръв път виждат бял свят култови произведения на родната белетристика. Крапчевият всекидневник лансира много таланти и вероятната причина за това е широкоскроеният духовен мащаб и високата култура на главния редактор, щом дава място за сатиричните миниатюри и на своя коректор, а той не е кой да е, а "Хамлет, принц Датски", всъщност поетът сатирик Димитър Подвързачов. Под крилото на Крапчев за известно време е пребивавал и нежноскръбният лирик на България - Димчо Дебелянов. Вадил си е хляба като коректор в неговия в. "Илинден", заведен там от Пейо Яворов. През 1927-1928 г. и Трифон Кунев често дефилира в "Зора" с псевдонима Риналдо Риналдини като автор на злободневни фейлетони и мемоарни съчинения за отминалите войни. Тук се назовава за пръв път прословутата марка "ситни дребни като камилчета", която придобива политическа слава през периода 1947-1948 г. и се оказва фатална за съдбата на автора след комунистическия преврат на 9.09.1944 г.

Несравнимият бокачовски хумор на Райко Алексиев се лее два пъти седмично във веселите страници - "Смях и закачки" от 1927 до края на 1932 г. В карикатури, фейлетони, вицове и анекдоти, стихчета и весели хуморески, знаменитият Fra Diavolo шеговито или хапливо - саркастично разиграва българановската комедия в нейните политически, битови или етнопсихологически тъжносмешни картинки, тук се отработва прототипът на бъдещия вестник "Щурец". На страниците на "Зора" през 1932 г. се печата в продължения и великолепната "Хумористична история на българите" на дяволития фейлетонист. Николай Райнов публикува в "Зора" разказите си под общ наслов "Хора в скици", а Йордан Бадев е естетическият арбитър и е автор на безброй театрални и оперни рецензии. Той е редактор на литературната страница и създател на галерия от портрети на съвременните писатели с общо заглавие "Скици на живите". По-късно публикациите му от "Зора" излизат в самостомостоятелна книга (Бадев 1934).

Книгата със спомени "Данаил Крапчев и "Зора". Незабравимото" (Крапчев 2006) доказва, че всички сътрудници са единодушни в едно - Димитър Чорбаджийски е станал известният писател и фейлетонист-народовед Чудомир благодарение на Крапчев. Че в. "Зора" е инкубатор на дарования, а главният му редактор - довереник и меценат на българските писатели, си проличава не само от сърдечното другарство с Пейо Яворов, а и от факта, че под неговата стряха се подслонява и могъщия епик на родната литература - Димитър Талев, когато вестник "Македония" е спрян след преврата на 19 май 1934 г. През 1944 г. тук излизат 12 откъса със заглавие "Хаджи Серафимовата внучка". Така "Зора" има шанса да даде път на още една епохална творба - романът "Железният светилник". Антон Страшимиров, Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Никола Ракитин, Добри Немиров, Константин Константинов, Борис Руменов, Светослав Минков, Георги Райчев, Димитър Шишманов, Михаил Кремен, Димитър Бабев, Георги П. Стаматов, Симеон Радев, Евгения Марс, Дора Габе, Змей Горянин, Ст. Л. Костов, Светослав Минков са другите литературни имена на "Зора", гостоприемно отворила страниците си за стойностните постижения, без това да означава осъзнаването им като класика по онова време. Вестникът си има собствена мярка за качество и отстоява своя престиж чрез прецизен подбор на литературната продукция. В тази връзка възниква въпросът, кое от днешните издания може да се похвали, че е дало път на утрешната литературна класика.

Отделна тема са литературните подлистници на "Зора", които са истинско съкровище за своето време.Спомагат да се превъзмогне провинциализма на българската култура, довеждайки в лоното й еталоните на световната литература. Тук се печатат преводи от Гьоте и Чосър (с Кентърбърийски разкази); Хенрик Сенкевич, Джон Голдсуърти, Морис Льоблан, Кнут Хамсун, Август Стриндберг, Ги дьо Мопасан и Анатол Франс, Андре Мороа, Съмърсет Моъм, М. Горки, А. Чехов, Ив. Бунин и Ал. Куприн, К. Балмонт, Мих. Зощенко, Михай Садовяну, Карел Чапек, Ярослав Хашек, Иржи Волкер, Бласко Ибанес, Рабиндранат Тагор и Десанка Максимович, Анри Барбюс и мн.др. Серийно се точат разказите от "Хиляда и една нощ" и нашумели световни романи. До българският читател достигат образци на съвременната румънска, гръцка, руска и френска литература, дори на японската народна поезия. Чрез страниците на "Зора" българинът от 30-40 г. на миналия век свободно общува със световното културно пространство и няма основание да мислим, че е имал комплексите на котловинност, провинциализъм, духовна изолация. Напротив. Кога и защо се появиха тези унизителни и деструктивни комплекси на малоценност е ясно на всички.

От изброените дотук примери е очевидно, че "Зора" се оказва родилното гнездо на голям брой прочути български книги. С учудващо постоянство, толерантност и компетентност вестникът грижливо отглежда литературните съкровища на България. Дори само с тази своя мисия изданието заслужава мястото си в културната, а не само в политическата история на страната. За съжаление обаче, не е заслужил никакво присъствие в академичната поредица "Периодика и литература", но това си остава за сметка на поредицата и на академичността, а не за реномето на "Зора".

Този информационен обзор е необходим пролог към конкретната тема, защото се отнася за потулено и забравено име в културно-медийната история. Нужно е да се очертае автентичният фон, върху който се вписва едно от любимите авторски имена на "Зора" и на българския читател - Йордан Йовков. В спомените на оцелелите след преврата сътрудници и членове на редакционната колегия непрестанно се говори за голямото приятелство и обичта на Данаил Крапчев към писателя Йордан Йовков. Един от тях, Л. Крапчев (2006: 40-56) разказва случка, показателна за нравите и отношенията между тях - винаги когато Йовков пристигал в редакцията, в стаичката на Крапчев се възцарявало дълго мълчание - владетелите на перото, майсторите на словото, просто си седят заедно и напоително мълчат. Мемоаристът ги назовава "големите мълчаливци". И без това в литературните кафенета за Йовков се носи легендата, че си е "мълчаливец и затворен" (Минев 1969), а за Крапчев се знае, че заеква в говора си и избягва публичното говорене. Тяхното съвместно притихване обаче е дотолкова странно в очите на останалите редактори, че те се хващали на бас кой от двамата пръв ще проговори. Обикновено външна намеса прекратявала мълчанието. За разлика от съвременниците обаче днес можем да разчетем по друг начин това диалогично притихване - в безмълвието да усетим успокояващата близост и доверие между двамата мъже, които споделят еднакви ценности и идеали. Да разберем, че са хора с богат вътрешен живот, който не понася трафаретни излияния и дежурни фрази. Общуването между тях е съкровен говор на духа, срещите помежду им се превръщат в синхронно спояване на сродни морални и духовни същности. С езика на безмълвието помежду им се споделя деликатна етика на братска обич, уважение и подкрепа. Безпределното доверие не се нуждае от думи, защото няма такива, които биха могли да го изразят. Но докато мълчат в бита, дали е така в творчески план?

Напротив - диалогът им на страниците на вестника е особено интензивен и плодотворен за българската литература. За талантливия разказвач и любим приятел има запазено специално място в "Зора". От октомври 1927 г. до 1933 г. там един след друг се навързват разкази от циклите "Ако можеха да говорят" и "Вечери в Антимовския хан". Шедьоврите "Сенебирските братя", "Друг свят", "По жицата", "Имане", "Другоселец", "Измама", "Среща", "Летен дъжд" и мн.др. Йовкови заглавия се случват като литературен факт и достигат до широката читателска аудитория от втората страница на всекидневника. Вестникът води автора при неговата публика, но и той издига до върха престижа на изданието, щом първо там отпечатва творбите си, станали христоматийни за българскато самосъзнание и култура.

През 1928 г. ново събитие внася радостно оживление в литературния живот - появата на знаменитите "Старопланински легенди", запленили съзнанието на поне десет поколения, съкровени за духовността и самочувствието на общността, силно уязвени от националните катастрофи след две загубени войни, два метежа, един преврат и един смайващ терористки акт. "Зора" веднага приветства емблематичната книга с рецензия на Петко Росен (1928), който й отрежда първо място сред заглавията на годината, а те не са кои да е - "Поля и гори" от Ив. Вазов, "Вечната и святата" на Е. Багряна, "Майстори" от Рачо Стоянов, "Хляб наш насущний" на Ст. Чилингиров, "Имане" от А. Каралийчев. Освен това рецензентът я обдарява с изящни квалификации. "Старопланински легенди" за него е "благодатна, дивна книга, божи дар". Легендите сияят в разкошното си обкръжение от висша поезия и проза и бележат духовния подем на една епоха, в която след дълги страдания най-сетне се разгръща творческият порив на народната душа. Интересното е, че до днес никой не е оспорил и отменил йерархията на тази класификация, дадена на страниците на "Зора" - тя е валидна и досега.

В традиционния годишен обзор на литературната продукция за 1928 г. "Художествената ни литература през 1928 г." критикът Йордан Бадев отново подрежда най-добрите постижения в лириката и белетристиката - първото място пак е отредено за "Вечери в Антимовския хан", който цикъл все още серийно тече само във вестника, след това е Елин Пелин с "Черни рози", Кирил-Христовите "Чеда на Балкана"; "Песента на гората" от Георги Райчев; "Дунавски сонети" на Н. Ракитин, "Златна жетва" на Емануил П. Димитров, "Слънцето угаснало" от Владимир Полянов, Димитър Талев с трилогията "Усилни години", пиесата "Майстори" от Рачо Стоянов и пак Йовков с фамозната си "Албена", неумиращият "Големанов" на Ст. Л. Костов и непознатият днес "Кошмарът" от Димитър Шишманов. Изброявам имената и заглавията, подредени от Петко Росен и Йордан Бадев, за да се види каква златна поредица се изсипва на литературната сцена през тази година. И никой майстор не е сам за себе си - никой не остава незабелязан и неудостоен с признание, напротив - сякаш всеки стимулира следващия в благородно творческо съперничество. Омайно въодушевление движи литературата, тя от своя страна разбива застоя и инерцията в обществените нагласи - случва се най-сетне жадуваното възмогване на съсипаната от погроми нация. Тя несъмнено получава изобилни аргументи да мисли себе си като родителка на даровити чеда - писатели, артисти, художници, музиканти. И се оказва, че културата е едничкият извор за самочувствие и стимул за преодоляване на покрусата.

Новогодишните честитки за литературата не липсват и през 1929 г., сега в шеговито-колоритен стил. Тези оригинални обзори са претоварени с информация, но са напоени и с атмосферата на артистичните кафенета между двете световни войни. Белязани са с изтънчена аристократска духовитост, излъчват празничност и доброжелателност, но и точна мярка за стойностите в литературата. Жалко е, че досега никой от изследователската гилдия не се е заинтересувал от този специфичен критически жанр - под карнавалната си маска той крие богатствата на една по-ведра и жизнерадостна изразност, каквато определено липсва на съвременната критика. Ето оригиналният начин по който е охарактеризиран обектът на това изследване в традиционната рубрика "Сурва, сурва година" (Из литературните селения): "Днес за днес най-големият наш литературен болярин е Йордан Йовков. Не го гледайте, че е така свит - хамбарите му са пълни. Тази година той ни дарува с паметните си "Вечери в Антимовския хан". Който не мина, нему не потекоха лигите по буля Сарандовица. Ами наперената наша Юдита - Албена, Сенебирските братя, та по жицата, та чужденеца - забравими ли са? И прости като нашето житие-битие, а хубави, мили, интимни, като че открай време редени и тъкмени край родно огнище." (1929). В същия дух са издържани и закачките към други именити автори на нови заглавия през настоящата година, днес припознати като литературни класици. Това са Елин Пелин, Т. Траянов, Кирил Христов, Никола Фурнаджиев, Йордан Стубел. Но за колорита и настроението на общата картина свидетелства още една от новогодишните задявки, посветена на поетическата икона Дора Габе: "От стари реколти е и "Земният път" на Дора Габе. Тя е такава майсторица, та може да омае и големите умници (или най-лесно тях), макар толкова да се вдетинява." Хумористичен и едновременно оценъчен, този лек и приветлив критически жанр не издига постаменти и бариери, а интериоризира литературните особи, показвайки техния човечен образ, сближен с представите на обикновения българин.

Днес можем само да се удивляваме на карнавалните настроения на едновремешната литературна идилия - всяка нова календарна година е отбелязвана с весели задявки, дружески шаржове и хумористични честитки между писатели, художници, артисти и музиканти. Това разноречиво и честолюбиво войнство се шегува и се смее задружно и се чувства съобщност и в тегобите на битието, и в културностроителската си мисия, и в празничните мигове на живота - далеч от сегашната разединеност и алиенация на днешните творчески кръгове, ако въобще може да се говори за такива. Особено изобретателен в хумористичния новогодишен жанр е Райко Алексиев. На първи януари 1931 г. той изпълва цялата страница "Смях и закачки" с колажи от графични шаржове и стихове за артисти, писатели, художници, композитори и кой ли не е уловен във виртуозна рисунка и оригинална характеристика от безподобното му перо - Елин Пелин, Александър Божинов, Петко Стайнов, Андрей Стоянов, Николай Райнов, Андрей Николов, Георги Райчев, Александър Балабанов и пр. Между тези колоритни фигури и имена Йовков е отличен като "сладкодумец, чиито разкази за доброто старо време действат на слушателя като пророческо откровение" (Хумористични 1932). В палитрата от оригинални образи, представящи духовния елит през дружеския и насмешлив поглед на хумориста се разкрива великолепието на родната артистичност и талантливост, носители на неумиращия живец на народността - способността да се смее над себе си. Такъв парад на личности и дарования вече не може да се повтори в следващите сто години - от 1932 г. насам. Ако толерантността, хуморът и самоиронията винаги са били един от инструментите за устояване на творците в житейските несгоди, то къде са днеска тези имунни предпазители у бедните и угнетени пишещи събратя?

В процеса на общуване между интелигенцията и народа в. "Зора" има основен принос - стои зад многообещаващите имена, обгръща с внимание и грижовност маговете на словото и мисълта. Кой друг има привилегията да обяви току под главата на вестника с едър шрифт болид "Оригинален разказ от Йордан Йовков" (Зора 1930) и да поднесе за първи път на зашеметената публика един от незабравимите ескизи за човека и войната, антологийният "Белите рози", напоеният с нежност, красота и хуманност разказ за любовта и смъртта. Текстът "Йовков" трайно се вписва в културните политики на "Зора" - не остава само на ниво публикации и рецензии, а се търсят и други начини за популяризиране на своя предпочитан автор. Редакторската стратегия открива силата на предварителния анонс и рекламата като пряк път към любопитството на читателската аудитория. За пръв път я прилага специално за Йовков, но ползата от това е взаимна - писателят бива рекламиран, но и неговото име се превръща в престижна визитка на вестника.

Годишните обзори и литературните рецензии са специфичен критически продукт, предназначен за просветена публика. Докато краткият сюжетен щрих или изпреварващото съобщение акцентуват върху информацията, възбуждат нагласи на интерес и очакване у обикновения читател. Пръв пример в това отношение е съобщение, предшестващо публикацията на разказа "Другар". Гласи следното: "Разказите на Йордан Йовков, които сега поместваме в Зора, наедно с други, печатани по-рано, ще влязат в книгата му "Разкази", т. ІІІ, който "Хемус" ще издаде тази есен." (Зора 1930б). Веднага в следващите броеве - още Йовкови произведения - "Хермина" и "На стража". Заглавие след заглавие, трупане на художествено имане като резултат на свързаност и общи усилия по линията автор, редакция, вестник, читател. Видно е, че на страниците на "Зора" се строи веригата на цикъла, разкрива се визията на бъдещата книга. Читателят е приобщен да наблюдава самия процес на словотворчеството, да споделя мъките и откровенията на автора. Внимание, за което днешните писатели само могат да мечтаят, въпреки несравнимите възможности на съвременните медийни комуникации.

Вестникът следи неотлъчно стъпките на своя автор не само на българската, но и на европейската сцена. С особена гордост съобщава, че в сп. "Виа дел Ориенте" в Италия е отпечатан разказът "Юнашки глави" в превод на Бруно дел Ре, придружен с бележки за писателя.

Не само разказвачът, но и драматургът Йовков е във фокуса на критическите авторитети през 30-те години на миналия век. Още тук мога да направя извода, че се е радвал на всеобщо признание, че приживе е споходен от славата и от вниманието на професионалната критика и четящатa публика. Не е цялата истина онова, което се втълпяваше в учебните биографии - че е бил само дребен чиновник, постоянно уволняван от буржоазната държава, нещастен, беден, гладен. Това е верно дотолкова, доколкото всеки човек тръгва от някакво начало и извървява неравния си житейски път. Страниците на "Зора" доказват, че след 1927 г. талантливият творец е всепризнат и обгрижван, че принадлежи към културния елит на страната. Бил е един от тримата български писатели, които се издържат само от своя литературен труд - Иван Вазов, Антон Страшимиров и Йордан Йовков.

Година след година "Зора" и Йовков си остават взаимно предани и лоялни. След "Асие" и "Свирач на флейта", "Ройдю", "Вълкът" и "Несполука" литературната 1931 г. дотолкова е препълнена с омиротворената атмосферата на "Ако можеха да говорят", че редакторът Й. Бадев не е могъл да не посвети един от етюдите си на Йовковата проза. Това е неговият пространен опит да разкрие повествователската тайна на майстора. Открива я в изящната простота и непринуденост на слога, в лишения от книжност и риторика йовковски упоителен сказ. "Йовков не търси болезненото, странното, а простото, ясното, катадневното." (Бадев 1931) - заключава критикът, отсеняйки най-ценното качество на тази проза - целебната й сила върху уморената душа на българина.

През 1932 г. на прословутата страница 2 се появява само едно, но затова пък забележително заглавие - "Вълкадин говори с Бога" (бр. 3753). През тази година Кирилометодиевските награди за поезия и проза на БАН получават двама от най-видните творци на изящната словесност, чиито имена завинаги се вписват в духовната ни съкровищница - Николай Лилиев и Йордан Йовков (Бадев 1932: 8). Точна и безспорна селекция, санкционирана от времето, от нестихващото преклонение на българската душа към музиката и хубостта на тяхото слово.

Само един разказ помества "Зора", но за сметка на това изпод перото на Йовков през тази година се появява неустоимата "Боряна". Пиесата е примиера за новия сезон на Народния театър през есента на 1932 г. В нея дефилират най-силните артистични имена на театъра - Зорка Йорданова, Иван Димов, Златина Недева. В прегледа на българската драма Бадев (1933) откроява "Боряна" като най-добро драматично произведение на 1932 г. пред "Вражалец" на Ст. Л. Костов и "Драгойци" на Ст. Савов. Посвещава и отделна статия на пиесата, в която с колоритен метафоричен изказ определя нейните етикопсихологически послания: "Разбира се, в "Боряна" не липсват мрачни помисли и скверни уста, но те се приемат леко като текущо зло. Йовков няма никакъв вкус към текущи изстъпления. Той не обича да показва до дъно острия зъб на един грях. С непогрешимия си инстинкт за художествена мярка той спира демонстрациите си до момента, когато биха захванали да подтискват и отблъскват. За това в "Боряна" на много места се заоблачава, и никъде не гърми. Има една благословена ръка, която пресича облаците и просветлява - това е Боряна, но това е голямото сърце на самия Йовков." (Новият 1932). Критикът не крие своите пристрастия, но те са съпроводени с дълбоко проникновение в хуманния и хармоничен йовковски свят.

През 1931 г. в литературната страница се включва и тежката артилерия на литературната наука. С рецензии за Йовковото творчество се ангажират маститият естет проф. Александър Балабанов и дълголетният сподвижник на поколения писатели проф. Михаил Арнаудов. Балабанов се изказва за комедийните спектакли "Милионерът" на Йовков и "Скакалци" на Ст. Л. Костов. Обстойно разглежда достойнствата на театралните текстове, естетическото ниво на спектаклите и играта на артистите на сцената на Народния театър (Балабанов 1931). Неговата дума по това време се чува не само в България, но и в Европа и има тежестта на най-висш арбитраж. Проф. Михаил Арнаудов изказва мнението си за пиесата "Боряна" и така се намесва в току-що възникналата полемика между двама от вдъхновените ваятели на българското село - Елин Пелин и Йордан Йовков по повод "Гераците" и "Боряна". В статия с наслов "Йовковата "Боряна" в Народния театър" (Арнаудов 1932) ученият утвърждава името на писателя като една от яките опори на бългaрската сцена и изказва увереност, че това е "оригинален и силен талант, който не се нуждае от чужди мотиви". Набелязва някои от характеристиките на Йовковата проза - селото в преходния период; майсторство на психологическия рисунък, драматично напрежение и битова живопис. Случаят е известен в литературната история, но понеже се разиграва и на страниците на "Зора", няма начин да се премълчи, не толкова като творческо-биографичен факт, колкото като публичен, медиен и литературнопсихологически феномен. След театралния успех на "Боряна" в. "Литературен глас", чийто главен редактор Д. Б. Митов принадлежи към приятелско-творческия кръг "Развигор", подбужда една от най-нелицеприятните полемики в литературната ни история (Митов 1932). Първи той дава тон на скандала със статията си "Боряна", в която се опитва да омаловажи и пиесата, и постановката, и играта на артистите от Народния театър. Обвинява Йовков в плагиатство, твърдейки, че "не се е помъчил да измисли един свой сюжет, а е заел почти изцяло сюжета на "Гераците" от Елин Пелин". Признава едно-единствено предимство на Йовковото произведение - "чистият и поетичен език", но и то според него е по-скоро вредно. След това сензационно твърдение думата взема и "ограбеният" Елин Пелин (1932). Знаменитият разказвач "доказва" плагиатството чрез елементарна съпоставителна схема. Тя съдържа следните елементи - "съдържание на Гераците - съдържание на "Боряна"; лица и характери на "Гераците" - лица и характери на "Боряна". Но не става въпрос за пространен анализ, а за кратки, опростени сравнения. И двамата познавачи на българския селския бит описват типичната за онова време социална единица - голяма патриархална задруга с богат баща-скъперник и трима синове, а не само с един, както е в сегашността. Но и в старите вестници непрестано се описват случаи на кражби и дори убийства между роднини за пари и имот. Тогава единственият аргумент на Е. Пелин остава съвпадението на две имена в пиесата и в повестта. Обективен социалноантропологически подход е, че всеки от писателите изобразява обичайното и типичното в действителността, а не изключителното, защото с острата си наблюдателност и проникновение и двамата са могли да открият под кората на всекидневието назряващата криза на патриархалната система. Но романтикът Йовков и критическият реалист Елин Пелин предлагат противоположно решение на тази криза - любов и разбирателство срещу ненавист и смърт. В този смисъл обглеждат темата от две различни етически позиции - хуманистично-естетизирана и безпощадно-социална. И къде е тук плагиатството и злоупотребата с водещия мотив, който взривява патриархалната идилия? В края обаче Елин Пелин "изплюва камъчето" - самият той е поставил в кавички онова, което го е терзаело, а именно, че има мощна тенденция и хора, "които си правят кумир или идол и му се покланят". Всъщност тревожи го нарастващата популярност и признание на името и на творчеството на Йовков, които "Зора" целенасочено фаворизира и налага в културното пространство. Това е предметът и причината за ревността на Пелин, а не сходствата в сюжета. Той явно би желал сам да обитава висотите на литературния Олимп, поне що се отнася до селската тема. Ако обвиненията му са били отправени към начинаещ, неизвестен автор или безпомощен графоман, то може да се допусне, че е имал някакви основания да защити засегнатите си авторски права. Но хвърлени срещу творец, утвърден от много години в литературната сфера, лауреат на престижни национални награди, любимец на читающата публика, обвиненията изглеждат нелепи и са пример за морална грешка. Тази честолюбива измислица компрометира авторитета на нейния автор, но и на писателската гилдия в цялост. Един даровит човек не би трябвало да си служи с прийомите на бездарника, дори ако носи в себе си шопската дива менталност. Благородното съперничество му подхожда, но завистта не прави чест на талантливия. Затова получава подобаващ отговор, щом "Зора" е принудена да се включи в двубоя. След една седмица там се появява достойният отговор на засегнатия под наслов "Йовков за Елинпелиновите "Гераци" и за "Боряна" (Зора 1932: 6). В кратко изяление Й. Йовков изброява житейски и документални източници и прототипи на своята пиеса - разказът "Имане", писмо с подобна случка от Петко Тишелов, учител в Харманли, живи прототипи в едно тракийско село, ученически съчинения на тема "семейни свади", както и "безброй случки от живота, които стават всеки ден и всеки ден ги четем из вестникарските хроники". По-нататък писателят сдържано защитава авторското си достойнство: "Срещу г-н Елин Пелин не стои "някой си" - заявява той. - В дългогодишната си литературна дейност аз съм дал доста нещо, за да имам нужда от чужди достояния. Впрочем постъпката на г-н Елин Пелин има друго обяснение - "Боряна" има успех... Преди време същият г. Елин Пелин беше казал, че ако някога в България се роди гений, той ще бъде геният на завистта. Изглежда, че преди да бъдат казани тия думи, тоя гений не само че е бил роден, но е бил и вече доста остарял." Дори да не е верен докрай, реваншът е адекватен по язвителност. Но и като затворим тази неудобна страница, трябва да знаем, че ще я четем непрестанно, докато свят светува по нашенския географски ареал.

Сред всички тези събития най-безспорното е, че 1933 е годината на "Чифликът край границата." Под главата на октомврийския брой 4280 (9.Х.1933) е поставено информационно подзаглавие - "С литературна страница" и под него със шрифт италик - подбуждащи любопитство въпроси. "Първият роман на Йордан Йовков "Чифликът край границата" е под печат - кога и къде ще го четете? (Зора 1933а). В следващия брой отговорите вече са налице: "Първият роман на Йордан Йовков ще бъде обнародван в нашия вестник "Зора" (Зора 1933б). Стартът на романа тръгва редом с насловите на "Зора" - като скачени съдове са - признание, привилегия, взаимна любов между вестник и автор създават предчувствие за голямо литературно събитие. Щастливи дни за българската литература, когато най-тиражният ежедневник на държавата счита за чест да публикува на страниците си нов български роман. Но полага и усилия да привлече и подготви и читателската си аудитория за творбата. Започва същинска рекламна кампания. В шест броя (от 4280 до 4290) се печатат предварителни рекламни карета с шрифт болид и с доста обширно съдържание. Рекламните текстчета издават шлифован литературен почерк и това почти сигурно е почеркът на културния редактор Бадев. Не би оставил той темата "Йовков" на някой неопитен лаик - отговорен и вещ критик като него знае, че стойностната творба изисква професионален орисник. Най-пряк израз на духовното сродяване между твореца и вестника се съдържа във фразата "новият роман на "Зора" - "Чифликът край границата" - очевидно редакцията гледа на произведението като на своя рожба и щедро му предоставя пространство за среща с многохилядните си абонати. Те са първата и най-привилигирована публика, ядрото, от което тръгва славата на именитите заглавия. Така става с "Ако можеха да говорят" и "Вечери в Антимовския хан", така е и с "Чифликът". Рекламното въздействие градира постепенно, към вербалната картина се прибавя и визуална - популярната снимка на писателя, от която гледа съсредоточеният образ с кротък поглед, изпълнен с мъдрост и душевна чистота. Портрет на един фин, елитен българин от стари времена, какъвто вече няма да срещнем по осквернената ни земя. Илюстрация за културологичните свързаности на литературата и медията са самите текстове. Поставени един до друг, те засилват усещането за грижовност и симпатия, с които "Зора" е обграждала художника на добруджанската степ. Редуващите се шест пъти рекламни анонси представляват миниатюрни критически етюди. Отличаващи се с непосредственост на речта и интонацията, те въвеждат обща представа за основните сюжетни линии, за образите и за атмосферата на романа. Всеки се различава от предходния, въпреки еднаквата насоченост - изпреварващо популяризиране на новороденото произведение. Медията настойчиво оглася предстоящото литературно събитие, подбуждайки напрегнато очакване и нарастващ обществен интерес. Подобна всеобхватност и динамика на рекламната политика по повод на едно литературно явление е нещо непознато и твърде модерно в журналистическата практика на 30-те години. Още тогава в. "Зора" прокарва конструктивни, новаторски пътища за културната реклама, които, за жалост, днес са тотално деформирани и окарикатурени.

Цитирам тук един от тези кратки рекламни анонси, които нямат общо с днешната комерсиалност: "Новият роман на Йордан Йовков "Чифликът край границата", който" Зора" ще почне да обнародва от идната седмиица, е един от най-хубавите бисери не само на Йовковото творчество, ами и на българската литература. Една чиста любов между двама млади на красивия фон на добружанската степ, една галерия от мили, естествени и внушителни образи на селяни от чифлика, от нивата, от кръчмата; един чист и свеж български език - всичко това съставя богатството на първия роман на Й. Йовков - "Чифликът край границата." (Зора 1933в). Българската литература дължи на "Зора" публичната поява на една от вечните си книги, печатана с продължения в 49 броя върху 2 страници или на цяла такава до края на 1933 г. и началото на 1934 г. (от бр. 4297 до 4352).

На 1 януари 1934 г. Йордан Бадев отново е на поста си, за да направи обзор на годишната литературна продукция в статия - "Литературната жътва" (Зора 1933г: 2). Като самоуверен в преценките си арбитър, той започва направо с основния извод - отминалата 1933 г. била бедна откъм постижения, поради апатията, в която са изпаднали творците, затънали в делнични несгоди, и поради липсата на читатели. Като проследявам обаче списъка на имената и заглавията, откроени от самия него, аз силно се озадачавам - този човек наистина е бил крайно взискателен, дори несправедлив спрямо писателското съсловие, щом разказите на Георги Стаматов, лириката на Йордан Стубел, Славчо Красински, Асен Разцветников и Елисавета Багряна, романът "Кръв" на Константин Константинов и повестта "Недялка Стаматова" от Фани Мутафова, заедно с "Чифликът" на Йовков не го задоволяват. Изненадата иде от разликата с днешните стандарти - две епохи се съпостават през оптиката на критиката тогава и сега. Прекалената наситеност и интензитет на литературния живот през далечната 1933 г. по някакъв психосоциален механизъм нивелира очакванията и преценките - трудно е да оразличиш естетически толкова заглавия на сравнимо високо равнище. Многост от таланти и постижения, сред които е трудно да се открои най-добрoтo. Висотата става норма, а не изключение. Докато днес бихме се радвали само на едно от тия "слаби" произведения, днес би било събитие да имахме само един от тези романи или поне един лирик от ранга на Славчо Красински и Асен Разцветников, а какво остава за такова бляскаво множество.

Следващата 1934 г. донася на "Зора" нова "жътва". Култовият всекидневник приютява още едно известно име - Димитър Талев. Той идва тук по политически причини - деветнайстомайският преврат от 1934 г. води до забрана на ВМРО и спиране на вестник "Македония". Главният редактор не е прогонен в чужбина като Ванче Михайлов, но трябва да си търси друга работа и сигурен политически подслон. Намира го под солидната стряха на "Зора", където един след друг започват да се появяват исторически и битово-психологически разкази с неговия подпис. Едновременно с това продължават да излизат и нови Йовкови заглавия - "Скитникът", "Разплата", "Праздно гнездо", "Женско сърце", нови части от цикъла "Ако можеха да говорят". Така на страниците на медията се редуват две големи имена на българската проза, а понякога се събират заедно в един брой текстове на Йовков, Талев, Крапчев, Симеон Радев, Чудомир. Примери само от 2 броя - в бр. 4604 от 1.11.1934 г. са отпечатани "Вълшебната флейта" от Д. Талев, "Грешницата" от Й. Йовков и "Спомен за Яворов" от Д. Крапчев. В бр. 4018 заедно са Д. Талев, Чудомир и Симеон Радев. И това не е изключение, а обикновено всекидневие за вестника - трибуна на най-добрите автори на българската наука, литература и публицистика. Йордан Бадев се оплаква от недостатъчност! Да му имаме грижите и недоволствата, бих казала днес. Класиците на прозата и публицистиката, на изкуствата и науките, моралните авторитети на България са всеки ден пред очите на народа си. Странното е, че съвременната културология не изследва такива кулминации - как множеството от ярки индивидуалности и високи постижения не се засенчват един друг, не си съперничат, а напротив - съжителството им поражда страхотен резонанас на интелекти и вдъхновения, на самочувствие и култура. Из страниците на "Зора" вибрира сгъстен поток от мисловност и художествена енергия, сякаш става въпрос за аристократски клуб или за дворянско гнездо, а не за информационен всекидневник. Архивните публикации са огледало на деградацията на съвременната култура и на медиите, лишени от звездни имена и непреходни заглавия, което пък е отражение на болестното гниене на съвременното общество. Вероятно затова са извън научното внимание.

Този мощен белетристичен тандем - Йовков-Талев - владее страниците на "Зора" през цялата 1936 г. Тринадесет етюда от цикличния роман "Ако можеха да говорят" се редуват с исторически разкази на Талев, посветени на Самуиловото време и края на Първото българско царство. С необичаен интензитет, в поредни броеве от март до октомври, се печатат Йовковите заглавия - "Майка", "Шутият вол", "Василена и господарят", "Бялата алаша", "Едно време", "При своите си", "Дивачката", "Виелица", "Нов огън", "Сутрин при изгрев слънце", "Лов с хрътки", "Първескиня", "Последна среща". Като зрял плод в късна есен се отронват шедьоврите на тази магична проза и се наслагват, обвеяни с носталгично-романтична красота, картини и образи на един органичен свят, където в хармония и братство битуват хора и животни. В повествованията си за добруджанския чифлик Йовков обезсмъртява добродетелите, грижите, радостите и скърбите на българския селски космос, сякаш е предчувствал залеза на своя свят, който скоро ще изчезне, връхлетян от разрушителните стихии на войни и преврати. Но може би и сам се сбогува с всичко, което е изпълвало духа му с любов, с красота и болка. Милостивият човеколюбец с изтръпнала ръка създава последните си шедьоври и верният му спътник - вестникът "Зора" - стои до него до последния му дъх. Така в пресата се афишира последната Йовкова книга, енигматичната "Ако можеха да говорят", преди да стане факт като издание на "Хемус" през ноември 1936 г.

Красноречива оценка за това уникално явление в българската литература принадлежи отново на верния Бадев. В статията "Животните на Йордан Йовков в последната му книга "Ако можеха да говорят" (Бадев 1937: 8) от януари 1937 г. той проникновено описва естетическия свят на писателя и набелязва опорите на неговата поетика - "топло съчувствие и обич към безсловесното божие създание". Отрежда му високо място не само в българската, а и в световната литература с мисълта: "Йовков отвърна око към един непознат свят, в който с успех са прониквали само доста именити художници от висок разред - Р. Киплинг и Лев Толстой".

1937 г. е черна дата в историята на родната литература - умира Антон Страшимиров1, а след него си отива от света и художникът, влюбен в старината и в българската земя, певецът на красотата и на любовта между хората. Умира големият хуманист и творец Йордан Йовков. В тези дни "Зора" се превръща в официалния некролог на България. Изцяло е обърнал лице към скръбното събитие и се прощава със своя автор, изразявайки мъката и преклонението на цялата нация. Злощастният бр. 5491 от 15 октомври 1937 г. е запълнен от заглавия и репортажи, описващи последните мигове и последните думи на писателя. Проследява подробно и прощаването на обществеността с него, процесията и държавното погребение. Многобройните заглавия и подзаглавия дават представа за събитията и изцяло ни пренасят в тъжните дни на октомври през 1937 г.

"Именитият писател Йордан Йовков почина. Болестта на Йовкова. Осложнение в болестта. Операцията. Ново осложнение. Сърдцето изнемогнало. Предсмъртните му слова. Краят. Вестта за кончината на Йовков. Кога ше стане погребението. Предсмъртните думи на Й. Йовков. Нарежданията на министерството на просветата. Образуваните комитети по погребението. Пренасянето на тленните останки от Пловдив в София."

Насловите казват много, но не всичко. Интересни са подробностите, имената, думите и действията, стоящи зад тях. Те са жива история на културата и какво щяхме да знаем за тях, ако репортерите на "Зора" не са били на своя пост. Благодарение на тях узнаваме, че в Католическата болница в Пловдив край леглото на болника неотлъчно бдят директорът на пловдивския театър Петър Стойчев, режисьорът Ат. Георгиев и учителят във френския колеж в града Петър Динеков, бъдещият академик на БАН. Затова се знаят и последните думи на издъхващия писател: "Оставете ме да стана! Искам да си отида! Аз не искам никой да страда от мен!"

Но не само този вестник - цялото българско общество е потресено от тъжната вест и се подготвя за раздяла със своя любимец. Комитети по погребението се сформират в Пловдив и София, оглавяват ги корифеи като Владимир Василев, Иван Велков, Добри Немиров, Михаил Арнаудов и Спиридон Казанджиев. От църквата до гарата на Пловдив останките са съпроводени от мълчаливо шествие на хиляди пловдивчани, а вечерта в София на гарата чакат софийските приятели и почитатели. В Народния театър се възобновяват спектаклите на "Боряна". Освен информационния масив и некролозите от дружества и институции, "Зора" почита своя автор с пълна биобиблиографска справка, а на втората страница отново е поместен бисерът "Серафим". Следващият брой 5492 също е под сянката на траурното събитие. Вдясно от заглавката с паметна графика се включва вещото перо на Ал. Божинов. Представлява свещ, лаврови клонки, отлитаща звезда и лента с надпис "Майка България". Графичната композиция подрежда знаково всички смисли, свързани с прощалния ритуал - смъртта, славата, звездната загуба, преклонението и признанието на родината пред големия национален писател. Уводната статия е "Какво губим с Й. Йовков", има и спомен от К. Списаревски, учител и колега на писателя в Чифуткьой. Той припомня чертите на обаятелния образ - "унесен, мълчалив, с тъга в кротките очи, с оная блага усмивка". Високата етика на човека Йовков е събрана в думите: "Ако имаше един българин, който знаеше умно да мълчи, това бе Й. Йовков. От неговата уста не излезе никога излишна дума, укор за когото и да е, скъп беше и на похвалите." (Списаревски 1937).

Йовковиадата продължава на все по-престижно ниво. Проф. М. Арнаудов е авторът на историческата мисъл: "Съзнанието, че поезията не е забава, нито препитание, а свято призвание и един обет към народа го бе завладяло напълно. Йовков е от сега вече български класик." (Арнаудов 1937). В същия брой думата взема и режисьорът Н. Масалитинов, поставил и четирите пиеси на Йовков на сцената на Народния театър. Споменът, озаглавен "Писател по божия милост" е ценен извор за психографията на твореца. И след 100 г. не ще избледнее прозрението, че това е "вдъхновен художник, който носеше на челото си печат - дар Духа Святаго - печата на истинския талант." (Масалитинов 1937). В същия брой е публикация и от художника Борис Денев "Помен за Йордан Йовков", заедно с негова графика - изобразява Йовков, седнал до масичка в прочутото кафене на "Цар Освободител". Художникът разказва за последната им среща преди заминаването за Хисаря. Пак си спомнял за нивите, коловозите, пътищата и чернозема на Добруджа. Нарича го "велик и честен българин" и едва ли някога, нещо и някой може да накърни този ореол, видян още от съвременниците му.

Възпоменанията и почитта към паметта на великия творец не затихват и през следващите месеци. "Молитва за Й. Йовков в Зограф" от М. Ковачев (1937) свидетелства за заупокойна литургия в памет на писателя, отслужена в Зографския манастир в Света гора. Помени за Йовков се появяват и в чуждата преса. В белгийското списание "Тирс" преводачът Лео Ледерер публикува статия за творчеството му с високи оценки за майсторството му на разказвач и художник, едновременно с това е отпечатан и разказът "Серафим" (Белгийски 1937). И гръцкият писател Аргирис Коракас отбелязва огромната загуба с биографична статия за Йовков в гръцката преса (Гръцки 1937). Българският майстор на словото вече е познат на гръцката публика - в началото на 1937 г. на гръцки е преведена "Старопланински легенди" с предговор от Д. Шишманов. Културна Европа също се прощава и отдава почит на големия българин, хуманист и творец. Заедно с него отминава в историята една мирна и грядуща епоха, един изпълнен с надежди свят потъва в грохота на маршируващи ботуши и войнствени изстъпления, които ще удавят Европа в кръвопролития и смърт само след две години. Усещането ми е, че някой архангел-закрилник се е погрижил да спести на своя любимец страданието и мъката от огромната човешка трагедия. Милостивото му сърце и без това не би я понесло. Сиянието на неговата личност обаче не изчезва - то е в безценните книги, завещани на България. Би било спасителна надежда, ако лъч от неговия хуманизъм е опазен и в българския ментален космос, за да осветява сумрака, обгърнал Отечеството ни в тези мътни преходни времена.

Емпириката на голямата култорологична и етична сага, запечатана в годишнините на именития вестник, сплита името на Йовков с имената на интелектуалния елит между двете световни войни във взаимна, динамична история на българската духовност. Емблематичният писател на епохата неусетно и въпреки своята прословута скромност се е превърнал в пулсатор, облъчващ с ценности и идеали, морални добродетели и естетически норми националната културна вселена. Около него резонират дарованията и усилията на голям брой писатели, професори, режисьори, художници, артисти, критици, вестникари и журналисти, но и четящите хора от цяла България. Всички, които рецензират, критикуват, рисуват, анализират, играят и осмислят или просто се наслаждават на "текста Йовков" неусетно съграждат светъл култ към изящната словесност, към красотата и милосърдието. Тяхното признание и преклонениие инициират иконичното вписване на Й. Йовков в културното самосъзнание като класик на литературата ни, като благ християнски просветител и духовен обединител на нацията. Пак на в. "Зора" и на интелектуалното съсловие, което горещо откликва на Йовковата проза, се дължи и признанието по света, че това е универсален писател, хуманист, художник и анализатор на всечовешката душа. Днешната ни отговорност е да не позволим да угасне искрата на Йовковото великолепно дело. То е дар и достижение, което многократно е превеждало и ще превежда общността през мрачни минотавърски лабиринти в сложни, драматични времена, каквито, за жалост, постоянно се стоварват върху ветровития ни балкански кръстопът.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Антон Страшимиров (15.06.1872-7.12.1937). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1932: Арнаудов, М. Йовковата "Боряна" в Народния театър. // Зора, бр. 3970, 1932.

Арнаудов 1937: Арнаудов, М. Йордан Йовков. Уводна статия. // Зора, бр. 5493, 19.10.1937.

Бадев 1931: Бадев, Й. Скици на живите, Й. Йовков. // Зора, бр. 3720, 22.11.1931.

Бадев 1932: Бадев, Й. Литературните награди. // Зора, бр. 3888, 20.06.1932.

Бадев 1933: Бадев, Й. Най-хубавото през изтеклата година. // Зора, бр. 4085, 13.02.1933.

Бадев 1934: Бадев, Й. Скици на живите. София, 1934.

Бадев 1937: Бадев, Й. Животните на Й. Йовков в последната му книга "Ако можеха да говорят". // Зора, бр. 5256, 3.01.1937.

Балабанов 1931: Балабанов. Ал. Скакалците. // Зора, бр. 3519, 1931.

Белгийски 1937: Белгийски помен за Й. Йовков. // Зора, бр. 5520, 21.ХІ.1937.

Гръцки 1937: Гръцки отзив за Йордан Йовков послучай смъртта му. // Зора, бр. 5524, 25.ХІ.1937.

Елин Пелин 1932: Елин Пелин. Йовковата "Боряна" и Елин Пелиновите "Гераци". // Литературен глас, бр. 162. 1.10.1932.

Зора 1930а: Зора, бр. 3287, 16.06.1930.

Зора 1930б: Зора, бр. 3287, 23.06.1930.

Зора 1932: Зора, бр. 3974, 30 септ. 1932.

Зора 1933а: Зора, бр. 4280, 9.10.1933.

Зора 1933б: Зора, бр. 4281, 10.10.1933

Зора 1933в: Зора, бр. 4285, 1933.

Зора 1933г: Зора, бр. 4290, 1933.

Ковачев 1937: Ковачев, М. Молитва за Йовков в Зограф. // Зора, бр. 5550, 26.ХІІ.1937.

Крапчев 2006: Крапчев, Любен. Йордан Йовков и Данаил бяха големите мълчаливци. // Данаил Крапчев и в. Зора. Незабравимото (Интервюта, писма, документи). Съставител и редактор Цвета Трифонова. Велико Търново, 2006.

Масалитинов 1937: Масалитинов, Н. Писател по божия милост. // Зора, бр. 5493, 19.10.1937.

Минев 1969: Минев, Димо. Йордан Йовков. София, 1969.

Митов 1932: Митов, Д. Б. Боряна. // Литературен глас, бр. 161, 24.09.1932.

Новият 1932: Новият сезон на Народния театър. Боряна - драма от Й. Йовков. // Зора, бр. 3964, 19.09.1932.

Росен 1928: Росен, П. Сурва, сурва, година. В литературните селения. // Зора, бр. 2569, 1928.

Списаревски 1937: Списаревски, К. Й. Йовков. // Зора, бр. 5492, 17.10.1937.

Сурва 1929: Сурва, сурва година. Из литературните селения. // Зора, бр. 2859, 14.01.1929.

Хумористични 1932: Хумористични честитки от Fra Diavolo. Познавате ли нашите артисти, писатели, художници. // Зора, бр. 3753, 1.01.1932.

 

 

© Цвета Трифонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.11.2010, № 11 (132)