Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЪДРЕЦЪТ ОТ ЙОГЛАВ СИ СПОМНЯ

Цвета Трифонова

web

Георги Мишев - Мир на страха ниВсеизвестен е фактът, че основите на българската литература са документално-биографични, положени са най-напред в Житията на светците. Най-важните от тях са темели на националната идентичност и на българската култура. Житиеописанията на св. св. Кирил и Методий и св. Климент Охридски, на св. Йоан Рилски и Патриарх Евтимий са код на етноса в хилядолетния му път на възходи и падения. От тях тръгва и мемоарната традиция, без която изобщо не си представяме духовната ни култура. "Житие и страдание грешнаго Софрония", "Записки по българските въстания", "Видрица" на поп Минчо Кънчев, "Строителите на съвременна България" на Симеон Радев, "Спомените" на Иван Михайлов, "Корона от тръни" на Стефан Груев, "Път през годините" на К. Константинов, "Задочните репортажи" на Георги Марков и много други съхраняват за поколенията екстремни събития и превратни моменти, поражения и победи, спомени за робство и свобода. Великите мемоаристи чертаят параболите на всяка една епоха, на историята и държавността. Чрез техните свидетелства нацията осмисля погромите и постиженията, отсява може би славата от позора и така се домогва до истините за света и за човека в непрестанния бяг на Времето.

Сега трудът на Георги Мишев се нарежда в престижната редица като поредното сизифовско усилие на словото да опази паметта за един от най-мрачните периоди в живота на страната ни. Неговите филмови сценарии и белетристични заглавия са познати на поколения българи и отдавна са заели мястото си в литературната и кинокласика. Кой от по-старите генерации не помни хумористичните и саркастични филми "Дами канят", "Вилна зона", "Преброяване на дивите зайци", "Селянинът с колелото", "Момчето си отива", "Дунав мост" или пък книгите с интригуващи наслови "Добре облечени мъже", "Сламено сираче", "Село край дворец", "Патриархат" и много други. В навечерието на 80-годишния си юбилей присмехулникът на родното кино и литература представя и златоносния дар на зрелостта - мемоарната сага "Мир на страха ни", покриваща осем десетилетия. С перо и дух е пропътувал през хаоса на три епохи. В 527-те страници биографичният разказ и персоналиите се преплитат с мъдростта на равносметката, политически екскурси вървят заедно с икономически, културологични и социопсихологически анализи на системата.

 

Мемоарът - памет и равносметка

Всеки човек знае, че спомнянето рядко носи наслада, а по-често е тежък психически товар. Паметта е безпристрастен мъчител - принуждава те да помниш грехове, които искаш да забравиш, отново да преживяваш рухналите илюзии, повторно да изстрадаш загуби и поражения. Ако имаш силите и морала да превърнеш паметта си в съдник на обществото, готов ли си да приемеш ответен риск заради храбростта си? Автентичността, най-важен критерий за жанра, извежда наяве всичко скрито и авторът се изправя гол и самотен пред погледа на света, сам пред своята съвест. Когато е публична личност с висок авторитет, свидетелства честно за своя живот, но и за всичко, стоварило се върху съдбините на страната. Отговорността е огромна, доколкото се прицелва към по-глобални адресати - съвременниците, потомството, историята. Мемоаристиката несъмнено крие и много капани - слабостите човешки често са изкушени от конюнктурата, от самолюбие, суета или субективизъм. Смисълът на начинанието се оправдава или може да бъде опорочен в зависимост от обективния поглед или от субективните пристрастия. Самият избор на жанра е избор на морална позиция. "Мир на страха ни" защитава този висок праг, даже прекалено - авторът непрекъснато се самоиронизира, най-напред признава своите грешки. Мисля, че писането на спомени е тежко бреме за чувствата и съвестта на човека. Това е жанрът на равносметката, а той е несравнимо по-труден от фикционалния и в литературен, и в нравствено-психологически план. Как да задържиш вниманието на читателя без интриги, сюжетни линии и кулминации, без драматични развръзки и пр.? Не е по силите на всеки, но е по силите на твореца, за когото писането е граждански и професионален дълг. Големият национален писател е способен да превърне спомена за видяно и преживяно в холограма на отминалите епохи.

Георги Мишев, разбира се, преодолява бремето на мемоара с присъщото си чувство за хумор. Остроумието и снизхождението, шегата и вицът са конструкти в неговата лека словесна ладия, носеща се по вълните на времето. Разказът се лее непринудено и занимателно, колоритната и шлифована стилистика не допуска и сянка от скука. Има чар в копнежа на словото да споделя, да внушава доверие и истинност. "Мир на страха ни" не е книга, която се чете безпристрастно, тя се диша и съпреживява. Текстът те превзема емоционално, емпатията е тотална. Сякаш авторът изчезва, а самият живот безпощадно-иронично или артистично се саморазкрива. Неусетно се пробуждат собствените ти възпоминания, идентифицираш се в подобни ситуации, четеш истории с познати имена. Горчиво-съпричастен, развеселен или несъгласен, накрая все пак знаеш, че не си само читател, но и един от героите на творбата. А може би дори си съавтор, може би перото на историята е попило и собствените ти мъки и вълнения ?

 

Лабиринтите на хронотопа

Дългият житейски път на селянчето от Йоглав до върховете на националната култура се проектира върху контекста на Времето. То е главният персонаж на мемоара, макар конкретизирано в десетки лица, имена, събития и места. Метарамка е политиката, а човешките съдби и съдбините на страната зависят от тежката й дума. Разказвайки себе си, Г. Мишев създава летопис на три епохи с различни политически системи. Открива обаче свой, уникален подход в изобразяването им. Историческото и мемоарното време се препокриват, но не в линейно-хронологическа последователност. Епохи и събития в книгата се застъпват в паралелна перспектива - ретро и интроспекции се пресичат с графиката на текущото, емпирика и асоциации заедно търсят сравнителните аспекти в политическите и социалните процеси. Минало и съвременност взаимно се обясняват, в хронотопа се включват и предчувствия за бъдното, което неминуемо ще се случи. Разнообразна, динамична, неуловима, времевата характеристика на мемоара е в унисон с експериментаторския стил на таланта. Г. Мишев я определя посвоему - "хронологията на разказа на места се пропуква, нямам търпение да стигна до днешния ден...". Съдържанието също е съответно на необозримата пъстрота на живота. Освен в историческата протяжност, то се разлива и по хоризонтала, навлиза в разнообразни сфери на битието - политика, икономика, обществен живот, медии, кино и литература, народопсихология. Регионални и национални характеристики, местообитания, портрети, безброй имена, срещи, събития, диалози и полемики - всичко е персонализирано в конкретика от лица, случки и интериори. Какъвто и детайл да хванеш, навсякъде личи ясна позиция, а още по-ярко се откроява печатът на епохата. И над всичко като целебен бриз се носи неподражаемото чувство за хумор, често преминаващ в дружески шарж или в хаплив сарказъм.

 

Благодарим ти, Югла/ Йоглав!

Любовно-носталгични са годините на ранното детство в благословеното селце Йоглав на брега на река Осъм. Тук се разгръщат страниците на генеалогията и от мрака на забравата излизат големите български родове и сенките на дедите. Г. Мишев възкресява старите българи и картината на патриархална България, която уж била "монархофашистка", преди да я връхлети кървавочервения преврат. Пред очите ни оживява хармоничният български космос, невиждан и непознат на днешното остървено и отчуждено време. Многолюдни семейства, трудолюбиви и предприемчиви хора, обичащи се роднини, почит към старците. В този подреден и устойчив кръговрат всички са заедно в труд и в беди, в празнични ритуали, във весели сватби и тъжни погребения. В лоното на големия род, в задружните семейства, добродетели като почтеност, трудолюбие, човечност и миролюбие не се дефинират като "ценности", никой не ги "обговаря" дидактически. Хората просто живеят по божиите и природните закони. Блажени са времената, в които доброто е било нормално всекидневие, а злото - извращение и изключение. Образите от миналото са самобитни, пластични и одухотворени, съживени в уникалните им черти и автентичен говор, сред естествения декор на осъмския пейзаж и в скромния интериор на селската къща. Ликът на майката е в иконичен рисунък, с ореол от разум и безусловна обич, докрай осветяващ живота на сина. И понеже е въпрос на менталност, вековен стил на живот и поведение, етюдите за детството надхвърлят личното и биографичното, всъщност са образ на изконно българското битие. Миналото е възкресено като свидно наследство, с незабравими цветове, аромати и звуци, с хубост, порядъчност и доброта. Споделено с цялата любов и ревност на писателя, дано пребъде поне в словото и в спомена. По същия начин са дразнещо разпознаваеми и опасните вируси в селския мирен живот - селските лентяи, лумпени и тарикати, бъдещите ремсисти и комунисти, бащите на сегашните мафиоти и олигарси.

Подобно на Елин Пелин, Й. Йовков, Й. Радичков, Георги Мишев отдавна е заслужил титлата "художник на българското село". Националната ни литература живее не само в заслужилите си имена, но и в известните топоними, има си своята бляскава география. Вазовата Бяла черква (Сопот), Талевата Преспа (Прилеп), Йовковата Жеравна, Котел (на Софроний и Милен Русков), Радичковата Калиманица, Фотевият Бургас са класическите, осветените пространства на българската духовност. Нека кажем още сега, че чрез прозата на Г. Мишев, литературната география се обогатява с още един красив и странен топос - Югла/ Йоглав. Чисти извори, духовни светилища, те са стожери на всичко, което ни обосновава и легитимира като суверенна територия и като специфична етнообщност в глобалния свят.

 

"Там изгоряха селата и пеят бесилките"

И изведнъж идилията на труд, любов и спокойствие свършва не само за Йоглав. Нахлува историята със своята "кървава мутра", по думите на Вапцаров. Г. Мишев е посветил много страници на деветосептемврийската политическа травма, както и един забележителен роман - "Патриархат". От тях младите хора могат да научат много повече истини за онези драматични години, отколкото от сегашните учебници. Защото оттук се разбира кои и какви са прословутите "шумкари" и какви са делата им - как и къде се скатават, докато "се борят" - палят снопи, унищожават пчелини, разстрелват сватбари, бастисват мандри. Освен това се избиват помежду си в гръб из шумаците, а след "победата" вече се самоизяждат като "врагове с партиен билет". Любопитни истории и срамни тайни на "партизанската епопея" се разплитат в спомените и интервютата - например за загадъчните убийства на партизаните Стоян Едрев и Христо Кърпачев, за гибелта на детето Митко Палаузов и баща му, и пр. Дори и днес ме побиват тръпки от смелостта на Георги Мишев, червените талибани не си поплюват и заглавието "Мир на страха ни" никак не успокоява страховете ми.

Най-голяма болка за писателя носи споменът за социалната трагедия на българското село след т.нар. "колективизация" на земята. Съсипването на земеделието и национализацията на малките занаятчийски работилнички, където с честен труд българинът си изкарва хляба, води след себе масова миграция на 3,4 млн. селяни. Убийствено за България е насилственото преселение на толкова нещастни хора, изтръгнати от корена, от естествената им среда и от земята на дедите им, за да бъдат натикани в покрайнините на градовете и в най-вредните производства, без дом и без приятели, лишени от достойнство и сковани от страх за хляба и за бъдещето на децата си. От романтиката на древните традиции, от красотата на природата и от топлата утроба на задругата - направо в сталинския "комунистически рай", за да се превърнат в роби на партийните гаулайтери и на пълчищата полуграмотни бюрократи. Насилствено е съборена вековната земеделска цивилизация и върху нейните отломки се настанява ерата на диктатурата. Посредствеността (90% според писателя) превзема властта, вероломство, подлост и невежество се толерират, а червената плутокрация се разпорежда с имота и живота на почтените хора. Като описва мъките на своето семейство в онези мрачни години, писателят казва за себе си: "бях прекрачил детството и юношеството и май че бях се родил направо във възрастта след тях". Това не му пречи да изповядва невинните си грехове, а всъщност да разкаже за психическото насилие и над децата, превърнати в козируващи "септемврийчета" - и досега не е могъл да забрави как е каран да пише с катран "враг на народа" на портата на дядо си, как е рисувал карикатури на Тито. Темата за "изгубената България" в мемоара звучи като трагичния реквием от "Набуко", когато евреите плачат и пеят на брега на реката Йордан.

Мешавицата от трагично и смешно, сериозно и гротескно, жал и тъга е запазена марка на този писател. Тук присмехът преобладаващо е адресиран към партийните активисти и управляващата върхушка. Наблюденията върху паразитната комунистическа каста са "де визу", плод на лични срещи и сблъсъци на автора с властта в качеството му на журналист, сценарист и общественик. Имената на червените велможи от Ловешкия регион и от национален мащаб са запечатани в страниците на мемоара. Грандоманските дела и речи на партийни номенклатури като Марин Грашнов, Дочо Шипков, Трифон Палаузов, Гриша Филипов и мнозина други са в обектива на карикатурата. Пълчища са самозванците, продали свободата и независимостта на България. Георги Мишев без страх сочи имената, фактите и делата им. И най-главният мафиотски кръстник не е пожален от майсторското му перо. Правешкото величие присъства в много пасажи на текста - и като директен личен контакт, и от сцените в писателския дом във Варна. Тези прословути варненски срещи на вожда с писателското войнство навремето се прославяха със специални оди и сборници. Но ще останат в историята не с тях, а с гротесковите коментари в тази книга.

 

Интелигенцията и страха

Писателите по призвание са клон на артистичната гилдия, живеят и играят в различни роли, съчинявайки своите разкази и романи. Но няма такава художествена фикция или фантастика, които да съперничат на реалността. Невъобразимото й превъзходство се потвърждава в културологичните сюжети на мемоара. Изглежда дълголетната блъсканица по трънливите друмища на живота и изпитанията пред волята са съдба за истинския творец. Как иначе би могъл да пребивава в различни професионални и културни общности, да общува с различни хора и да попадне в толкова невероятни ситуации? Г. Мишев е имал трудния късмет да бъде на много места и в много роли. И сега, който иска да добие жива представа за климата в медийните соцредакции, впримчени в "партийните юзди" на цензурата, който иска да разбере как по "заповед отгоре" се случват или елиминират филмови проекти или какви са били нравите в "сивото литературно поточе", трябва да залегне над тази книга. Ще е изумен от многобройните етюди, описващи "трубадурите на реалсоциализма" - съдържат уникални скици на творци, интелектуалци и нищожества. Десетки страници въвеждат в миазмите на соцреалистическото кино, но пък те са балансирани от пленителни портрети на именити режисьори като Едуард Захариев, Иван Андонов, Людмил Кирков, сред тях и един директор на киноцентъра, който подкрепя творците и не се съобразява с пишман "изкуствоведите" от ЦК. Павел Писарев, зет на вожда Васил Коларов, какво ще му направят! Авторът познава отблизо тези свободни по дух личности и ги рисува в дълбоката им човешка и страдалческа същност, разкрива поривите и страховете им. Истински жреци на изкуството, "отдадени на киното със страст и без умора", въпреки препятствията и контрола те оставят ярка следа в българската филмография. Топлината на спомена за тях има силата на иконография и им отрежда място в културната памет и в сърцето на нацията. Налице е и другият полюс, с имена, с реплики и "подвизи" са показани мракобесите и демагозите, както и механизмите за налагане на идеологическия контрол в киното. Драмите във филмовата гилдия са доказателство, че социнтелигенцията е потискана, конформистка, но не и хомогенна социална група. Напротив, и тогава, и сега, тя е вътрешно разпокъсана и противоречива. Даровитите и умните са винаги непокорни и неудобни за властта, а бездарните, подлите и алчните са поставени да ги преследват от името на партията. Бездарниците са легион, но Г. Мишев поименно ги споменава, май няма какво повече да губи, утрепал е страха поне в себе си.

Още по-безутешна, но и много занимателна е картината в литературното "свлачище", както го нарича Г. Мишев, защото е видяна отвътре. Цялата епопея на смазването на българската литература под цървула на Георги Караславов, под властта на "сивия кардинал" Богомил Райнов и бохемстващия Джагаров, на подмазвача Левчев и "вождът на команчите" П. Зарев, накрая и печалбаря Хайтов се разгъва в красноречива карнавална гротеска. Вместо да е "съвест на нацията", литературната гилдия живурка като одиозна слугиня и като храненик на диктатурата. Властта плаща на писателите, за да лакират действителността, с командировки, издания, почивни станции и привилегии, дори за да не пишат, им се плаща. Прословутите международни писателски срещи пък се оказват проект на КГБ за пробив в международната изолация и оправдание на преводите и петзвездните воаяжи на лицемера Л. Левчев по целия свят. Мемоарът свидетелства за куриози и абсурди, помнейки конкретни фрази, арогантни пози и смехотворни жестове на литературните началници и техните придворни обкръжения. Ироничен смях и кикот се носят над "свлачището" и в пространствата на текста, но не стават за веселие, не! След тях се рони тъга - за погубените таланти, за неродените шедьоври, за унизените духовни първенци. Не ще се изтрият от паметта ни будоара и пиянските оргии на Г. Джагаров, сервилната мафиотска целувка на Левчев, "немият свидетел" и хамелеон Венко Марковски. Вечно ще ни боли за страха на Димитър Димов, приел доброволно да дописва романа на своя живот "Тютюн" под надзора на партийния критик Яко Молхов, за малодушието на Йордан Радичков, който сам се отказва от пиесата си "Образ и подобие". Безброй други истории доказват, че страх, кариеризъм, меркантилност и подлизурство половин век са тровили атмосферата в това жалко Съюзче, което си угасна от самосебе си, сега за последно си консумира имотите. Но и в тази тема изплуват светли фигури, горди и талантливи личности, с които Г. Мишев е имал щастието да общува - Константин Константинов, Атанас Далчев, Георги Марков, Ивайло Петров, Радой Ралин, Марко Ганчев. Разговорите с тях, мислите и визиите им са освежителен полъх на надежда и упование, че винаги има сила, която противостои на сивотата и на тиранията. Тези хора отстояват достойнството на духа и създават незабравимите си книги, въпреки неволите и въпреки терора. Техният приятел и колега им отдава чест, даже мисля, че се е чувствал длъжен да напише този епос и заради тях.

В този дух на просветление се вписва и подробната история на Комитета за защита на град Русе от 1988 г., на който Г. Мишев е един от основателите, заедно с режисьорката Малина Петрова, Марко Ганчев, Христо Радевски, Стефан Продев, Соня Бакиш и редица други, и е избран за негов председател. Започва българската "дисидентска епопея" и нейното легитимиране чрез радио "Свободна Европа". Много интересен е този комитет, съставен от интелектуалци, учени и комунисти, привиквани един след друг за обяснения в ДС, изключвани от Партията, но без физически и други последствия. Според мен най-интересни са страниците, документиращи страхливите или агресивните реакции на писателите, но най-вече реакцията на държавния глава. Срещата между Тодор Живков и Георги Мишев като председател на комитета е трагикомичен апотеоз на края на една епоха. Монологът на вожда е показателен за простащината, цинизма и глупостта му - "човекът от народа" не е съзнавал, че нещо се носи във въздуха - че му подлагат динена кора и скоро ще припари под краката му, щом се е появило от нищото подобно опозиционно формирование и то с помощта на доскорошните му съратници. А уж бил голям селски хитрец.

 

На хлъзгавия терен на политиката

Помня и досега този първи митинг на 18.11.1989 г. Първият полъх на жадуваната свобода. Дори и сега ми звучат гласовете на интелектуалците от стъпалата на храма "Ал. Невски". Без дъх ни остави, просълзи ни обръщението на Георги Мишев "Здравейте, граждани!" към всички нас, десетките хиляди "поданици" на соцлагера, които уж сме преминали "по тънкия лед на страха". А се оказва, че митингът е бил иницииран и организиран от фамозния Анжел Вагенщайн, агент на ЩАЗИ и приятел на зловещия Маркус Волф. Щяхме ли да минем по леда, ако тогава знаехме това?

Сега политическият епилог на мемоара е с наслов "Граждани, простете!". Голяма мъка носи тази парабола на срив и разкаяние, не че някой е останал с тогавашните си илюзии. Самият анализ на срутването от небесния полет на духа до дъното на гибелно пропадане е като безмилостен изстрел право в сърцето на "гражданите" и в миража на Свободата. Надеждата на цял един народ се сгромоляса като птица с пречупени крила. Между двата възгласа на Георги Мишев зейва пропастта на "прехода", в който пропадна родината ни, това е незарастваща рана в гръдта на всеки един от нас. С този финал и историите, споделени в него, мемоаристът отново "разлайва кучетата", без да се бои, че ще предизвиква нови вълни на гняв и омразата на десетки лица и институции. Разказът от първо лице, при толкова живи свидетели и участници в преломните събития на Подмяната (1989-1997 г.) изисква голяма дързост. Всичко, което следва, засяга бурни събития и теми - кръглите маси, основаването на СДС, изборът на президент, ВНС, новата конституция и гладната стачка на 39-те, въпросът за ДС агентите и досиетата, противоречията сред демократите, началото на емигрантските вълни, реституцията на земята и пр. Въпреки искрената си почит и уважение, ще кажа, че в този дял писателят е отпуснал юздите на субективизма. Изглежда, че 25 години не са достатъчно дълъг период за емоционално дистанциране, за обективна оценка и историзиране на събитията. Дим от политически страсти още се стели над възпоминания и анализи. Писателят не крие своята неприязън, дори презрението си към 39-те депутати на СДС, които отказват да подпишат новата конституция и напускат седмото ВНС. Според него това е елемент от посткомунистическия заговор и "езуитска стратегия - променяй, за да запазиш", под формата на "демократически камуфлаж", а тези хора са службогонци, всички до един осребрили акцията си "гладна стачка" за сметка на демократичния избор на България. Поименно изброява кой как се е възползвал от завземането на властта "малко но завинаги": "Помислиха най-напред за себе си..." - заявява Г. Мишев". Политическият "егоизъм" според него е причина за краха на 39-те и за печалния край на СДС. И според мен някои от тези напористи фигури са агенти не само на ДС, направо на съветското КГБ. Един от тях се изживяваше като важен шеф и с ярост на политкомисар размахваше бич из Литературния институт и в Общото събрание на БАН. Тогава изгониха от БАН мислител, духовен будител и аристократ като проф. Тончо Жечев, помня горчивата обида в очите му. А той бе човекът, подслонявал и защитавал преследвани от властта литератори. Но съм сигурна, че и в тази група поне 50 % са били чистосърдечни идеалисти, жадуващи просперитета на родината. В този смисъл не приемам идеята, че всички депутати, поети и литератори са стачкували само заради обещаните им облаги. Напротив, част от тях си остават вечни донкихотовци. Придобивките на един Едвин Сугарев от пилеенето му по Индия и монголските пустини в качеството на посланик може би са няколко стихосбирки, а къде са му милионите? Той все гладува от време на време, отдаден на идеите си и на мисията на поета. А какво прави по същото време Желево-Беровото правителство, как червените наследници превръщат политическата си власт в икономическа и себе си в капиталисти, това в мемоара се подминава. И понеже става въпрос за Новата конституция, тя наистина ли е добра, донесе ли правосъдието и законността в политическата система на България или напротив - пороците й заложиха капани, довели до настоящото мафиотско управление на страната ни? Няма ги тези въпроси в "Мир на страха ни", но и не е необходимо. Мемоарът на един писател в генезиса си е свободен, личностен проглед във времето, предлага, но не налага субективните си преценки.

В пълен контраст на тежките квалификации и упреци към 39-те обаче следва пламенна пледоария в защита на бившия президент Жельо Желев. Че е бил човек с прекалена доброта и търпение, доверчив и дори наивен, сигурно е вярно. Но как се обвързват греховете му, изредени и в книгата - обкръжението му от генерали на ДС, решенията на Кръглата маса за ВНС, избързването с новата конституция, ненаправената лустрация, признаването на изборите от юни 1990, Боянските ливади - с твърдението, че е умен философ, най-истинският демократ и голям държавник? Самият Желю бил си признал: "Когато стартът се окаже фалстарт, цялото състезание отива по дяволите". Възможно ли е един Вацлав Хавел, за когото Г. Мишев сочи, че е извел чешкия народ на ясен път към истинска демокрация и благоденствие, да изрече това? Докато всичките вини на Желев са в услуга на престъпната компартия и неубитата хидра ДС, развързаха им ръцете за реализация на пъклените им планове. Изпълнен с приятелски чувства и със съжаление към несполучливия ни първи президент, Георги Мишев се старае да умие физиономията и греховете на горкия човек, да лансира в паметта на историята един що-годе приемлив образ на страдалец за българската държавност. Но усилията му са напразни, ще кажа. Забравен ще е Желю Митев Желев, като един от многото несъстоятелни и случайни пришълци в българската политика. Подборът на историята е безкомпромисен, за разлика от човешкия. Може би само книгата му "Фашизмът" ще го спаси от забравата.

Ето как приближаването към "горещата точка" в нашенската убога действителност поражда противоречия, полемики и може би още по-големи отчуждения. Сигурна съм, че писателят е знаел каква буря от чувства и накърнени самолюбия ще предизвика неговият изповеден труд и въпреки това е поел всички рискове. Възхитително мъжество и кураж, талантливо и пламенно перо, способно да съживява и миналото, и сегашното със страст и очарование. Забележителен творец и блестяща личност, извисяваща се над бездуховното и безнравствено време, в което живеем, както с грешките, така и с доблестта си. Истински Гражданин, поел на плещите си тегобите и отговорностите за общата ни българска съдба!

 

 

© Цвета Трифонова
=============================

© Електронно списание LiterNet, 19.01.2015, № 1 (182)