Всички трябва да тръгнем,
когато нощем
метално запеят капчуците,
а луната е увиснала
като кълбо от мъка.
Трябва на пръсти да се
измъкнем
и да тръгнем,
както сме боси и сънени.
Тихо. Без да будим нощта,
без да целунем за сбогом
Любимия.
Тихо. И без да се обръщаме,
защото вече никой не ни чака.
Трябва да тръгнем с празни
ръце,
понесли само
един неизповядан грях
и двете болки -
голямата и малката,
с които ще създаваме
Живот.