Като на котка
по пълнолуние
светят нощем очите ми.
И съм твоя, и наша,
и ничия.
Жива съм. Мъжко момиче.
Не пресмятам наум минутите -
колко минаха, колко остават,
но пък може, когато си тръгна,
в себе си да се удавя.
Всъщност - не.
Умея да плувам.
Мога и да не дишам.
А и най-красивите стихове
само след буря се пишат.
И това е просто предчувствие.
Тихо сядам на прага.
Котките -
по пълнолуние -
никога не забравят.

април 02
София