Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

INTERNET: AGAINST THE SIGNATURE

Биляна Курташева

web

Във финала на своя текст "Що е автор?" Мишел Фуко развива една хипотетична визия за бъдещето на писменото слово. Според нея "с промяната на нашето общество, в момента, когато тя започне, функцията "автор" ще изчезне и фикцията и нейните полисемични текстове ще функционират по друг начин, в друга ситема на принуждение... Всички дискурси, какъвто и статут, форма, ценност да притежават, каквато и да е манипулацията, на която ще са подложени, ще се развиват в анонимността на своето жужене"1. Тези думи звучат малко неясно и мъгляво, като всяко предсказание.

Първо, не е конкретизирано естеството на очакваната промяна, а и отношението на пишещия към нея остава нееднозначно. Второ, прогнозата започва с твърдение за бъдещето на фикцията, но след това се разширява за всички видове дискурси. Тази безвъпросна замяна изглежда проблематична на фона на текста като цяло, тъй като противоречи на вече изградената концепция за функцията "автор". Фуко настоява на това, че тя не е характерна за всички дискурси. (Например частното писмо може да има подпис, но няма автор, договорът може да има гарант, но няма автор.) Може би приплъзването от едното към другото не е случайно, а всъщност намеква, че при промяната фикцията и всички видове дискурси ще се изравнят в своя статут, т.е. ще станат еднакво (не)фикционални, еднакво лишени от подпис, от гарант, от автор.

Основната теза на Фуко в цитирания текст е, че авторът не е онова, което ни внушава романтическата представа за гения като творец и източник на неизчерпаеми значения, не предшества творбите, а е идеологически конструкт, исторически обусловен функционален принцип, който в нашата култура ограничава, селекционира и възпрепятства свободното разгръщане и циркулиране на фикцията. След 18. век той играе регулативна роля по отношение на фиктивното, характерна за индустриалното буржоазно общество на частната собственост. Изобщо "авторът е икономичният принцип в роенето на дискурса".

Ако някъде вече съществува пространство, където този принцип е невалиден, делегитимиран, където дискурсите се роят неограничено, във всякаква форма, без каквато и да било цензура, то това е Интернет. Именно там прогнозата на Фуко за изчезването на функцията "автор" започва да се материализира, или по-точно да се виртуализира.

При подобно тълкуване промяната, визирана от Фуко, е свързана с навлизането на западното общество в т.нар. постиндустриална, или информационна, фаза на развитие. Това е всеобщото преобразуване, за което говори Лиотар още в началото на "Постмодерната ситуация", свързвайки го с увеличаването на броя на информационните машини, което променя естеството на знанието - то "може да стане операционално само ако се изрази в количества информация". Ако идеята на Фуко за промяна поне отчасти съвпада с тази на Лиотар, то новата "система на принуждение" по отношение на различните видове дискурси ще бъде тяхната преводимост на електронен език.

Онова, което засега оказва съпротива на електронния език или, обратно, той на него, е един граничен за дискурса елемент - подписът. Несъмнено всеки се е сблъсквал с невъзможността да се подпише, ползвайки компютър. Нито клавиатурата, нито мишката може да възпроизведе уникалното движение на ръката, свързващо името с неговия собственик. Оттук произтича и един от основните недостатъци на електронната поща. По нея не можем да изпратим официален, т.е. подписан, документ, освен ако не го сканираме. С други думи, подписването предполага излизане от виртуалното пространство, материализиране на очакващия подпис текст върху хартиен носител. Подписът може да бъде пренасян, комуникиран, но не и произвеждан по електронен път. Така че на сложния въпрос къде минава границата между виртуалното и реалното може да се даде прост отговор: по линията на подписа.

В т.нар. реален свят подписът е един от основните начини за самоидентификация, явява се инстанция на авторитета и отговорността, която остава незаменима в повечето човешки сфери - от личната кореспонденция до държавната администрация. Подписът, от една страна, атрибутира текста, под който е поставен, а от друга, сверява лицето с името. Отсъствието или незадължителното присъствие на подписа в Мрежата е симптом за промяна в статута на текста и неговия автор в електронната среда.

Фуко извежда появата на институцията на автора от "това, което можем да наречем наказателна принадлежност". Според него, исторически погледнато, текстовете започват да имат автори, различни от митичните и сакралните образи, доколкото авторите стават субекти на наказанието, т.е. доколкото дискурсите стават трансгресивни. Тогава пълната свобода, липсата на цензура, на "надзор и наказание" в мрежата е едно от възможните обяснения за нейната индиферентност към автора, а оттам и към подписа.

Но това положение има и отрицатилни следствия. Преди всичко липсват гаранции за достоверността на информацията, тъй като много често източникът й не е указан. В многобройните анонимни сайтове читателят (юзърът) трябва сам да преценява надеждността й. Освен това отсъствието на инстанцията на подписа в мрежата ограничава деловите й възможности. Можем да купуваме и продаваме по Интернет (ако разполагаме с номер на кредитна карта), но ако двама бизнес партньори искат да сключат договор по електронен път, той няма как да бъде легитимиран поради отсъствието на подписите им. Неслучайно американски експерти вече повдигат въпроса за приемане на закон за електронния подпис, т.е. проблемът се превръща в юридически казус.

Разбира се, тук във връзка със спецификата на темата преднамерено опростяваме и приемаме безвъпросно връзката автор-подпис, схващайки подписа като метонимия на автора, респективно на авторското право. Към това твърдение могат да се отправят ред възражения от различни гледни точки. Например Robert Griffin демонстрира, че нещата са по-сложни в своето историческо разпластяване и в юридическото си измерение. Критикувайки и доразвивайки Фуко в Anonymity and Authorship, той показва, че именуването и авторското право оперират на различни нива на дискурса. Не съществува причинно-следствена връзка между упражняването на авторско право и присъствието или отсъствието на името на автора върху произведението. Дори когато името се продава като стока, авторското право не винаги е собственост на писателя; а когато авторът упражнява авторското си право, той може да остане неизвестен. Изобщо "the author function describes precisely a function, which may be fulfilled by a name but does not require one. It is first of all an empty function, a structural blank space, which may be signed or unsigned depending on the circumstances".2

И все пак какви са засега практическите разрешения на проблема за функционирането на подписа в електронна среда?

Подписът може да се сканира и съхрани на диск и да се извиква всеки път, когато е необходим. В такъв случай не е нужно да се разпечатва, подписва на ръка и после сканира всеки документ. Но да забележим, че това противоречи на самата същност на подписа. Защото не само подписите на различните хора са уникални, но и всяко отделно подписване на един и същи човек е неповторим акт. Възпроизвеждайки същото, той всеки път е друг, резултатът е подобен, но не и идентичен. Подписът носи особеностите на индивидуалния почерк (в буквалния смисъл на думата), като при това се полага на границата между дисциплинираното възпроизвеждане на букви от името и идиосинкразното драскане на завъртулки. Затова той е на границата на четивността и итеративността, на границата на писмеността в смисъла, в който я дефинира Дерида. Оттук и парадокса на подписа, формулиран от него: "непосредственото условие за възможност на следствията [на подписа] е още веднъж условието за тяхната невъзможност."3 Сканираният за многократно ползване подпис се превръща по-скоро в печат, в "обект", който лесно може да бъде "похитен". Открадването на подписа в този случай е не много сложна хакерска операция.

Можем да подходим към проблема и от един малко по-различен ъгъл. Устройството на човешката ръка по естествен път е задало формата на средствата за писане. С мишката не можем да се подпишем, защото тя няма необходимата форма. Но тогава, ако текстообработващата програма се съчетае с програма, позволяваща рисуване, респ. писане, директно върху екрана на монитора с устройство, подобно на молив, то актът на подписването би могъл да се осъществява и по електронен път винаги, когато е необходимо.

Работата е там, че в Интернет, където физическите параметри и "реалната" самоличност на субекта все повече губят значение, легитимирането посредством саморъчен подпис се обезсмисля. Парафът е заменен от различни кодове и пароли, които в някакъв смисъл представляват анти-подпис. Преди всичко ясно е, че между тях и собственото име не съществува връзка по необходимост. Пасуърдът за отваряне на електронна пощенска кутия може да е каквато и да е дума, може да е безсмислено съчетание от букви, цифри и др. знаци или например да е името на домашен любимец. Друга съществена разлика е, че подписът функционира посредством своята видимост, а паролата, обратно, посредством своята невидимост. Изписвайки я на екрана, не я виждаме, за да не може и друг да я види. Но и този тип "подписване" в мрежата е уязвим. Личната парола или код може да бъде разбран и използван по нежелателен начин така, както не е трудно да се пазарува в мрежата с номера на чужда кредитна карта. Това е операция, коята вече изглежда незначителна, срамно лесна за хакерите.

Търсените решения са в посока на това моментът на легитимиране да се съкрати до минимум, така че кодът да не може да бъде засечен. Това отново противопоставя електронния на традиционния ръкописен подпис, доколкото вторият, както всичко написано, има смисъл в своето траене. Всяко подписване "наживо" в своята неповторимост е резултат от една определена ситуация, дава писмен израз на една конкретна тук-и-сега волеизява. Към края на "Подпис, събитие, контекст" Дерида анализира подписа от гледна точка на неговото отношение с настоящето и с източника. Според него "основната сегашност е някак вписана, забодена в настоящата точност на формата на подписа, която е винаги очевидна и винаги особена. За да се осъществи свързавнето с източника, би трябвало да се задържи абсолютната неповторимост на събитието на подписа: чистата възпроизводимост на едно чисто събитие"4. При електронния подпис, обратно, трябва да не се задържа абсолютната повторимост на кода/паролата.

Абсолютният, ултимативният web-подпис е този на хакера. Хакерите най-често действат анонимно, подписвайки се със самия акт на унищожение, на заличаване. (Например като при ликвидирането на сайта на Конгресната библиотека на САЩ.) В този случай подпис и събитие съвпадат, унищожавайки контекста.

Накрая възниква въпросът дали опитът известни теории да бъдат приложени в сферата на виртуалното не води по-скоро до буквализиране, отколкото до някакво преинтерпретиране. И още: не е ли Интернет идеалното място за сбъдването на всякакви пророчества и парадокси?

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Мишел Фуко, "Що е автор?". В: Литературен вестник, 1991, бр. 21. [обратно]

2. Robert Griffin, "Anonymity and Authorship" in New Literary History, 1999, 30, p. 882. [обратно]

3. Жак Дерида, "Подпис. Събитие. Контекст". В: Литературна мисъл, 1993, кн. 5, с. 147. [обратно]

4. Ibidem. [обратно]

 

 

© Биляна Курташева, 2000
© Издателство LiterNet, 03. 05. 2000
=============================
Първо издание, електронно.