АДСКИЯТ ГРАД НА ГЕО МИЛЕВ

Биляна Курташева

web

І.

Гео-Милевият нов, пост-дантевски ад е град. Преизподнята на новото време е модерният град, мегаполисът. В този смисъл недовършената Геова поема „Ад” е един от най-мощните (контра)градски текстове в българската поезия.

Това не е непосредствено очевидно от самото начало. В първите си части - от І до ІІІ - текстът е посветен преди всичко на едно последователно преобръщане на класическото представяне на ада поне в три посоки.

Първо, христоматийните стихове: „Данте беше andante (...) Ний сме presto. Галоп”¹ задават различния ритъм - едновременно на новия ад и на писането за него. Ревизирана е и самата форма, метриката: „без целомъдри, спокойни терцини” (тук текстът на поемата се държи и като метатекст).

Второ, новият ад е прижизнен, не посмъртен:

Ний се раждаме в ада
- готово -
там.
Ний не идем отвън
като Данте през сън -

Трето, сменен е самият критерий за праведност и греховност, за престъпление и наказание:

Грешници няма
в ада:
там страдат
белите праведни само:
жертва на гибелна власт,
приклещени в ужаса хилядорък
на глад и закон

В духа на лявата идеология под „белите праведни... жертва на гибелна власт” се имат предвид социално обазправените, градската беднота, пролетариите. („Бели” в никакъв случай не е расова характеристика, епитетът е употребен в смъсъла на неопетнен, невинен; бяла е душата на праведника.) Иначе жертвите на ада са многонационални, многорасови, многоцветни, многоезични. Затова и, както демонстрира част ІV на поемата, сцената на новия ад е не просто големият, а космополитният град, метрополисът, в който се стича

                        калта на света
- всемирната черна мизерия:
                        италианци и немци,
                        чехи, поляци
                        монголци и негри,
                        всички раси,
                        народи и нации -
безродни скиталци
дрипльовци
жълти
изпити
от глад
довлечени тук сред големия град
                        лумпенпролетариат -

И така Гео-Милевото „слизане в ада” и „ходене по мъките” е всъщност една обиколка на голям град, при която сетивата са особено чувствителни към социалните разлики, към близкото съжителство на огромно богатство и крайна нищета, на свръхзадоволеност и глад. Впрочем „глад” е една от ключовите думи в текста, на три пъти се появява с особено силен акцент - като трикратно скандирана:

Глад!
Глад!
Глад!

Тя е своеобразен смислов посредник между „ад” и „град”, доколкото гладът е основното наказание/мъчение в града-ад. Фактът, че трите думи се римуват, и нещо повече - че „ад” отзвучава в „гр/л-ад”, че така да се каже, лежи в основите на думите „град” и „глад” е мощно функционализиран в текста, задава неговия звукописен и образен ресурс. Нещо повече, позволява в четвъртата, последна и най-пространна част на поемата („Кръг първи”) думата „ад” да не се спомене нито веднъж, но да звучи непрекъснато.

Ако малко насилим тълкуването на фонетиките, дори можем да видим играта между сонорите „р” и „л” в „град-глад” като предварително подготвена по един снизяващ, ироничен начин в края на третата част от прословутото

Р
Р
Р
Р
Р
Р
Р
(...)
Р
- жт -
     пляс! -

То не е нищо друго освен провалът, сриването, цопването на „р”-то в „л” (пляс), на града в глада, което предстои да се разгъне в ІV част и което именно е новият ад.

ІІ.

Оттук насетне настоящият текст ще се концентрира върху въпроса кой е градът в „Ад”. Можем ли да го разчетем, да го разпознаем - нещо, което досега не е правено.

В поемата работи двойна тяга - от една страна, към обобщаване по посока на който и да е голям, космополитен град, оттам и въвеждането на архетипния град - Рим - през афористичните фрази: „Urbi et orbi” и „Всички пътища водят за Рим”, макар и вписани в един демитологизиращ, подриващ контекст:

- Пред тях наредени в мизерен шпалир
посред трясъка
ний
на големия град
   - Urbi et orbi -
пред целия мир
и великия град:
    Глад!
    Глад!
    Глад!

И по-нататък:

(...) плевел и дим:
В с и ч к и   п ъ т и щ а   в о д я т   з а   Р и м. -

(Разредката - едновременно акцентираща и остраняваща фразата - е на Г. Милев. Очевидно всички варварски пътища водят за Рим.)

Великият град присъства в текста именно като архетип, като събирателно понятие. Но конкретният описван град не е Рим, дори и само заради това, че според вече цитиран по-горе отрязък италианците фигурират в изреждането на чужденците бедняци, стичащи се към него.

Втората тяга в текста е към конкретизиране на мястото. И тук вече бързам да заявя: конкретен град в текста има, и той е Лондон, при все че не е назован пряко.

Най-недвусмисленият знак за това е присъствието на Темза в градския пейзаж (част ІV):

А долу
под тежкия пласт на мъглата
разлива се мътната Темза -
далеко протича

Мъглата е другият типичен лондонски атрибут в този отрязък. Сега вече едно по-внимателно вглеждане в предходни пасажи от част ІV на поемата би уловило и други реалии и емблеми на английското/лондонското, незабележими на пръв поглед, защото са вкарани в типичното Гео-Милево лавинообразно изреждане-натрупване:

Зад нас пролетяват
върволица безспир
автомобили
със сто конски сили,
мотоциклети
кеби
фиакри
карети (к.м., Б.К.)

„Кеби” е побългарен вариант на английското “cab” (съкращение от “cabriolet” и от по-новото “taxicab”), при това в множествено число, което прави думата неразбираема вън от контекста. Но така или иначе именно английските таксита се наричат така.

И още един предходен пасаж:

Пред нас булеварда
и целия град
- богатството дружно с разврата
шуми
от полуголи моми,
горди
лордове,
сити
банкери,
офицери,
велможи,
и прочее скотове (к.м., Б.К.)

Тук английският контекст, внесен от употребата на типичната тамошна титла „лорд” („горди лордове”), отключва по особен начин следващата фраза „сити банкери”. Думата „сити” тук, разбира се, е прилагателно, епитет в смисъла на „нахранени, охранени”, но на втори план излиза и другото й значение - на съществително чуждица, отпращащо към Лондонското сити като място на банкерите. В този порядък дори в пейоративното „и прочее скотове” отзвучава и друго - езикова игра с шотландското², с думата „Scot”, кратък вариант на Шотландия (Scotland), шотландски (Scottish).

В заключение „лондонският” прочит на „Ад” може да бъде подкрепен не само чрез close reading на текста, но и през биографията на Гео Милев. Известно е, че в началото на Първата световна война, когато е студент в Лайпциг, той прекарва няколко месеца в Лондон - от 30 юли до 18 октомври 1914 г. Оттам пише на баща си Милю Касабов (писмо от 11/23 август 1914 г.)³: „Лондон вече съм го обиколил почти целия. Впечатленията ми: ужас: Америка! трясък, спекула, хлад, студ, пари, алч, мизерия, каквато в Германия все пак няма, и пр.” В синтаксиса на второто изречение вече прозира бъдещият синтаксис на „Ад”. Именно в Англия Гео Милев попада в истински мегаполис. Кодът на социалното изобличение и протест, всъщност с късна дата (поемата е писана през 1922 г.⁴), опитомява, придава форма на този ранен травматичен опит, на цивилизационния шок. „Няма свят вън от Стария свят, вън от континента”, заключава Гео Милев към края на писмото. Да забележим, че при цялата му критичност към английското като начин на живот, това изречение всъщност е управлявано от една отчетливо английска гледна точка: именно англичаниете, от позицията на островитяни, наричат Европа „Континента”. Т.е., разграничавайки се от тях, Гео Милев заговаря като един от тях.

БЕЛЕЖКИ

1. Цитатите от поемата “Ад” са по изданието: Милев, Гео. Произведения в два тома. Т. 1. София: Христо Ботев, 1995, с. 67-73. [обратно]

2. Това наблюдение ми беше подсказано от Йордан Ефтимов по време на дискусията на Кръглата маса „Образите на градовете”, 11 май 2006, НДК (организирана от деп. „Нова българистика” и НДК в рамките на „Салон на изкуствата”), където беше представен текстът. [обратно]

3. Цит. съч., с. 249-50. [обратно]

4. Според означението на Г. Милев; поемата е публикувана в сп. „Пламък”, г. ІІ, кн. 11, януари 1925. Откъс от поемата (Кръг първи) излиза във Възпоменателен лист за Христо Смирненски, 1924 г. - Вж. бележката към стр. 67, цит. съч., с. 279. [обратно]

© Биляна Курташева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.08.2006, № 8 (81)

Текстът е четен на Кръгла маса „Образите на градовете”, 11 май 2006, НДК, организирана от деп. „Нова българистика” и НДК в рамките на „Салон на изкуствата”.