CANON REVISITED

Биляна Курташева

web

За онези, които познават предишни текстове на Димитър Камбуров, четенето на новата му книга няма как да не започне с едно недоумение. Защо “Българска лирическа класика”, а не “Български лирически канон” - терминологичен и теоретически конструкт, който още от времето на едноименния му семинар в Софийския университет спокойно може да бъде наречен “запазената марка “Камбуров” и който витаеше във въздуха като очаквано следващо заглавие след първата му книга “Явори и клони” (2003). Авторският предговор, озаглавен не иначе, а “Българският лирически канон, предоговаряне на уговорките”, безуговоръчно изоставя класиката на корицата. И вместо да се занимава с историческите и теоретически дистинкции между двете понятия, избира друг подход за въвеждане в книгата - личен и биографически. Който от своя страна влиза в действие само за да положи от самото начало една двойна - времева и пространствена - дистанция спрямо нейния предмет.

Става дума за това, че книгата събира текстове, писани и пренаписвани в продължение на дълго време, които са редактирани и финализирани - “олекотени” - в Калифорнийския университет в Ървайн. Калифорния се оказва нещо повече от външно обстоятелство:

Така отвъдокеанската перспектива към българските автори и творби сблъсква “близкото”, полдемановско четене, взряно в реторическата им направа (и “недонаправеност”), с един телескопичен поглед “отдалеч”, който радикално проблематизира смисъла на самото занимание с тях.

Свръхусилието и успехът на книгата е в удържането на тази парадоскална двойна оптика от началото до края. Несводимите й перспективи се срещат в един неочаквано актуален, действено-политически прочит на българския лирически канон. Разбира се, канонът предполага именно политически прочит. Едва ли е нужно припомнянето, че като термин той идва на въоръжение в литературознанието, за да разомагьоса класиката, да се прицели в нейната институционална, властова, идеологическа скрепеност и да срине представата за наивно-естествената й даденост, отсятост от времето. Само че не реконструкцията на тези механизми занимава Димитър Камбуров. Нито дебатът “за” и “против” канона и има ли той почва у нас, предмет на сборника “Българският канон? Кризата на литературното наследство”, в който Камбуров е съществен участник. Важен е единствено ефектът от канона, или “неговите наличност и последствия”, неговата “културна пред-даденост”, както обобщава позицията му още тогава Александър Кьосев (1998: 254)². Тоест, във фокуса на “Българска лирическа класика” е не това как в ретроспекция елитите са форматирали канона, а как той на свой ред проспективно ги програмира и комплексира (и по Фройд) до ден-днешен.

И така, какво всъщност прави тази книга? Упражнява върху централни за българската лирика творби отработения в множество предишни текстове на Димитър Камбуров стил и метод, достигнал тук до оксиморонното самоопределение “консервативна деконструкция”. Консерватизмът, вече стана ясно, е по-скоро на макрониво, доколкото канонът в едър план, като масив от задължителни текстове и автори, остава непокътнат. Фиксирането върху фигурите на Ботев, Вазов, Дебелянов, Смирненски, Фурнаджиев и Вапцаров само го преутвърждава. Деконструкцията сработва на микрониво в анализа на отделния избран текст, чийто смисъл се явява като “ефект от разминаването между исканото да се каже, начина на казване и казаното”. Слепите петна, продуктивните провали у лириците ни се открояват чрез едно деавтоматизиращо четене, което следи за сцепленията и разцепванията между фигуратив и наратив, между преносност и буквалност в техни екземпларни произведения. Именно системното потискане на наратива за сметка на фигуративната “изнесеност” на лириката я прави, според Д. Камбуров, инструмент за влияние върху групите. Така фините вчитания неизменно се отварят към актуалния политически и геополитически контекст (друг е въпросът доколко той е подготвен да ги възприеме).

Тук естествено възниква въпросът не се ли надценява лириката, първо, вътрелитературно, като се фаворизира тъкмо “лирическия канон”. И второ, може ли изобщо тя да предначертава и обяснява нещо в днешните прагматизирани времена на “преход”, при положение че нейният език най-малко подлежи на взаимна преводимост с овластените езици на икономиката и социологията. Съвсем накратко, според Д. Камбуров, “лириката на българския канон е странен инструмент по модернизацията на българския етос, бавно и постепенно изтръгван от колективистичната репресивна власт чрез непрестанен опит да й се служи”. Като амбивалентна емблема, законодател и сам жертва на тази гузна еманципация е разчетен Ботев. Оттам и ключовата теза, че посредством училището доминираният от Ботев български литературен канон налага трайни манталитетни модели, които са националистически, мачистки, нетолерантни, и тъкмо те са образецът за българските елити. Те се възпроизвеждат непрестанно от Високото възраждане до мутренските саги на прехода.

Логично, на Ботев са посветени най-много текстове в книгата - три на брой. Първият от тях, върху “До моето първо либе” тръгва от едра диагностика на феномена и комплекса (на) Ботев в българската култура. Оттук се подхващат две ценрални за цялата книга нишки, които се открояват като характерологични за целия български лирически канон: комплекса на човека на словото от човека на действието (зададен в отнасянето на Ботевия лирически субект към пределните му герои Хаджи Димитър и Васил Левски) и смъртта като единственото върховно осъществяващо действие - представа, която се отлива в “екстазния нагон към смъртта”, в “леталния нагон на елитите” (на който Ботев е подвластен и който бива легитимиран от неговата героична смърт). Ботев освен това е изведен от безвъпросната му свързаност-отдаденост на народа. Той е видян като “непринадлежен”, неприспособим към общностите, към които се обръща - от семейството през съмишлениците до народа.

Детайлният прочит на самото стихотворение “До моето първо либе” тръгва от един любопитен опит за градиране на ролята на граматическите позиции, на лицето и числото на глагола у Ботев по степен на авторитетност. На върха на стълбицата застава третоличния загинал герой, върховният деятел, а на дъното - второличното “ти”, обреченият на пасивност жив партньор в един привиден диалог, който се оказава всъщност авторитарен монолог на аза. Забележителен е и анализът на фалическата образност на сърцето в стихотворението. Но като че ли най-впечатляващо е тълкуването на Ботевия субект като един бунтовник без кауза, който настойчиво търси “обективен корелатив” (по Елиът) на своя гняв и неудовлетвореност:

Непосредственият второличен обект на гнева в случая е либето, но каквито и да са буквалните и алегорическите разчитания на този образ (тук анализът помни версията на Албена Хранова, че либето олицетворява всъщност народната песен, фолклора), той се оказва несъразмерен, неспособен да поеме и оправдае недоволствата, изискванията и визионерството на лирическия аз. Несъразмерност и неспособност, сравними с тези в отношението Хамлет-Офелия - парадигматичната литературна ситуация на “разправа с любовта в името на по-висш идеал” (с. 52). Интертекстът “До моето първо либе” - първия монолог на Хамлет към Офелия е голямата находка, която катализира радикален двупосочен прочит - не само на Ботев през Шекспир, но и на Шекспир през Ботев.

Другият мащабен и амбициозен текст върху Ботев е посветен на “Хаджи Димитър”, като стихотворението е обект на деконструкция през и наред с два вече класически негови прочита на Никола Георгиев от 1973 и 1988 г. Пространният и трудоемък анализ предлага реторическо четене на “гласа на разума” и “гласа на сърцето”, за да установи невъзможността текстът и смисълът на Ботевата творба да бъдат сведени до тази дихотомия. Тя освен това се интерпретира само като декор за инсцениране на другия, централен за Ботевия (и Камбуровия) дискурс конфликт - този между словото и делото, като първото се преживява като малоценно спрямо второто. В тази светлина по нов начин изпъква функцията на последната строфа на стихотворението, често критикувана или неглижирана от Ботевите коментатори. Финалните четири стиха са избирателен конспект на творбата, чрез който тя “завършва със “себенаказване” за собствените си идеологически и митологични изкушения, които, от една страна, са последният пирон в ковчега на безсмъртието, а от друга, са кошмар и проклятие, които тялото на героя, говорителят и неговото авторефлексивно alter ego, сърцето на героя, и творбата като цяло трябва да понесат върху себе си” (с. 125).

И тук работата на Камбуров предприема един странен и неочакван ход, съзнателно или несъзнателно изоморфен на описания в Ботевата творба. А именно текстът “Хаджи Димитър”, между сърце и рацио” завършва с една себенаказваща “Кода, ноември, 2003” за собствените си “теоретически и аналитични изкушения”, ако перифразираме цитираното по-горе. Личното извинение към предшественика Никола Георгиев и към съставителите на юбилейния сборник в негова чест, където излиза ранен вариант на текста (един извинителен жест колкото страстен, толкова като че ли лишен от ясен “обективен корелатив”) прелива в бърза автодеконструкция и песимистична рекапитулация на досегашното интерпретативно усилие. Дали този жест не изявява по един краен начин тъкмо онзи “комплекс за вторичност”, комплекс за неефективност, онази “засраменост на произносителната инстанция”, разчетена у Ботевия лирическия субект, но в още по-голяма степен присъща на теоретическия субект. Теоретическият, литературоведският субект, субектът на деконструкцията най-сетне, е белязан от двойна вторичност - и спрямо делото, и спрямо художественото слово, чийто успех в провала винаги недопостига. Цялата напрегнатост на прочитите по посока на политическото, на актуалното, е опит компенсаторно да се затвори кръга, колкото в името на словото, толкова и в името на делото, на тяхната взаимна обусловеност и ефективност. Кодата предлага и втори обрат, като скицира един възможен следващ прочит, който би дал да се разбере “защо това стихотворение е велика творба”. Тази своеобразна деконструкция в позитив ни поднася амбивалентните удоволствия на хепиенда:

Всеки от текстовете, включени в книгата, независимо дали разнищва “суетното професионално самолюбуване”, тогава когато словото си е повярвало у Вазов и после у Смирненски, или регресивното, контрамодерно завръщане в трафарета на родното у Дебелянов, или “неправдоподобията и абсурдите” и “инфантилизма” у Вапцаров (дали това е съвсем точната дума), и т.н. продължава декларирания още в началото на “Явори и клони” “проект в процес” - деконструкцията на канона, и то “отвътре”. Безспорен неин резултат е открояването на смъртта като тематична и структурна доминанта, доколкото тъкмо тя гарантира “чуваемост” на поетическото слово, на творбата, на поета. Ефектът от анализите на Д. Камбуров може да се обобщи със следната перифраза: смъртта е инфраструктурата на канона³. И по-точно - на “българския мъжки лирически канон”.

Този понятиен конструкт, разбира се, е двусмислен и, струва ми се, работи тъкмо в своето двусмислие. Дали казва, че канонът ни е принципно мъжки, или че е и женски, но в случая се визира само мъжката му част? Какъвто и да е отговорът, прочити на авторки липсват у Д. Камбуров. Пол-родовият аспект на интерпретацията обаче системно се явява на други равнища - от открояването на ефекта на “насилствената феминизация” на две изконно мъжки съществителни у Дебелянов (“последна твоя пристан и заслона”) до реабилитирането на либето у Ботев и дори на нервиращата се и тропаща с крак дама у Вапцаров.

В заключение няма как да отминем въпроса за адресата на тази книга. От една страна, тя предполага тясно гилдийна специализация, доколкото прочитът изисква познаване не само на каноничните творби, но и на техните канонични прочити - на книги и статии на Никола Георгиев, Радосвет Коларов, Александър Кьосев, Албена Хранова, Инна Пелева, Валери Стефанов, Миглена Николчина, за да изброим само имена, фигуриращи в посвещенията на отделните текстове. От друга страна, посланията на книгата са отвъдгилдийни, макар да поставят радикално въпроса за ефективността на литературното/литературоведското слово, без да напускат неговата територия. Лишена от илюзии, включително по отношение на “безразличните и прагматични български кандидат-студенти”, книгата всъщност конструира един свой утопичен читател, човек колкото на словото, толкова и на делото, колкото читател, толкова и decision maker. Дано го намери.

БЕЛЕЖКИ

1. Позоваванията на Камбуров (2004) по-долу в текста ще се указват само чрез посочване в скоби на съответната страница. [обратно]

2. Впрочем текстът на Димитър Камбуров “Канон-ефектът” от този сборник е нещо като пролегомени към настоящата му книга. [обратно]

3. В текста си “Канон-ефектът” Д. Камбуров (1998: 205) заявява, че “интертекстуалността е инфраструктурата на канона”, твърдение, което си позволявам да перифразирам. Смъртта обаче е в основата на тази инфраструктура, тя е самият пропуск за канона, за големия му интертекст. Другаде съм отбелязвала, че българският канон се очертава твърде бързо поради ранната смърт на много от неговите автори. Свидетелство за това е приключващо-канонизиращата “Антология на българската поезия”, съставена от Гео Милев през 1925 г. (Курташева 2000: 190-95). От своя страна, Миглена Николчина (2002) показа, че този механизъм не важи за жените-авторки. Примерът на Багряна и Габе показва, че напротив, за тях животът е гаранция за присъствието им в канона. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Камбуров 1998: Камбуров, Димитър. Канон-ефектът. // Българският канон? Кризата на литературното наследство. Съст.: Александър Кьосев. София: Департамент “Нова българистика” (НБУ), ИК “Александър Панов”, 1998, с. 195-232.

Камбуров 2004: Камбуров, Димитър.Българска лирическа класика. София: Просвета, 2004.

Курташева 2000: Курташева, Биляна. Стратегии на изключването - върху една антологийна концепция. // Сезон, Есен 2000, 190-195.

Кьосев 1998: Следговор. АНТИ-КАМБУРОВ или “Гръбнакът на българската литература е политически”. // Българският канон? Кризата на литературното наследство. Съст.: Александър Кьосев. София: Департамент “Нова българистика” (НБУ), ИК “Александър Панов”, 1998, с. 233-271.

Николчина 2002: Николчина, Миглена. Родена от главата. Фабули и сюжети в женската литературна история. София: Сема РШ, 2002.

© Биляна Курташева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.03.2005, № 3 (64)