Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МИСТИФИКАЦИИ НА ПОГЛЕДА

Бисера Дакова

web

Началото на писането ми е свързано с недопосмяване - никак не ми се иска да попадна в групата на изписващите някакви скучновати и лековати псевдоквалификации за “Истински истории”, а съм убедена, че едва ли ще съм единствената, заела се да описва предизвикателствата на една книга, манифестираща дълбоките си иронии чрез възхитителната простота на Живота. Не мога обаче да отхвърля това изкушение - интригува ме упоеността на Пл. Дойнов от така изнамерения начин на писане; упоеност, която не може да се прикрие зад концептуалните рамки на книгата; упоеност от синтеза на почерци и поетики, от задявките със и издявките над тях, от комплицираните срещи и разминавания с репрезентативни за българската поезия гласове, така естествено дочути; най-сетне упоеност от това да се заиграеш и с постмодернистките нагласи, което може би не е нито кощунствено, нито засрамващо. След постмодернизма (а наистина ли се случи той, наистина ли приключи, Пламене?) пълната автентика на писмото е невъзможна, а и да бе възможна, едва ли щеше да буди възторзи - кому е присърце една “наивна лековерност”? И изобщо имало ли я е някога, за да си въобразяваме или пожелаваме завръщания към нея? Съвсем не е нужно да се зачитаме в Пол де Ман, който пък усилено прелиства ранните съчинения на Ницше, за да се уверим във вездесъщието на реториката, в нейната абсолютна, неизтриваема предходност. Под “безизкусните” нарации струи прелъстителният поглед на Реториката или - всички тези “стихотворения по действителни случаи” са конструкти на прелъстителната реторика на Погледа. Защото Погледът е неизбежна дискурсивна реалност - важно е откъде, как, какво се гледа, непреодолима е предпоставеността на гледането. Нямо съзерцателният поглед не подлежи на дискурсивизиране, изразим е само с многоточия, писането без насочеността на погледа е абсурд, колкото и да желаем да вярваме, че “истината се е свила в очите” (Теодулф). Заловим ли се да изговаряме свитото в погледа, сме вече в обсега на “неразличаването” между виждане и четене... Склонна съм да мисля, че “Истински истории”, освен че подмамват и прелъстяват с жеста на непринуденото записване, освен че са нещо като скрита антология, са може би и скрита апология на Погледа, на гледането именно като четене. Да се гледа строго, под вежди Живота, е изпитана поетическа техника, да се прочитат в него разни текстури, разни техники на различаване, също не е радикално нов прийом; да не говорим, че същият онзи поет, който гледаше все от упор, който “записваше” предшестващи записвания и полемизираше с Литературата, днес изглежда много по-литературен от ред свои събратя...

Тук не бих искала да се впускам в обстойни теоретизации - навярно след време изкушеният от мъчителната повратливост на българската поезия Пламен Дойнов сам ще стори това: ще посочи мястото на книгата си в една ситуация, в едно комуникативно поле, за което не съм сигурна, че го познавам изтънко и тотално. Оттук нататък ще говоря само за това, което виждам, което ми се привижда в “Истински истории”, което по един или друг начин ми изглежда симптоматично. Разбира се, подобни при-виждания са, както всяко гледане, избирателно пропускливи, нестабилни, временни и относителни - те са поглеждания, а не вглеждания, тъй като за последните просто нямам адекватни думи... И така, привижда ми се:

а) в почти възрожденски маниер обговаряне и гарантиране на автентиката, наподобяване на страстната полемика с фалшивото, измисленото. Дали оттук не идва разривът между жанровото онасловяване, конвенциите на жанра и самия текст? Не, вероятно това са рецидиви на постмодернизма, ако приемем, че автентиката на случая е успяла да го обсеби, покори, подчини, префункционализира. Не че Възраждането не е постмодерно, не че постмодернизмът не е възраждане на езика в първозданната му бъбривост...;

б) почти постмодерно миксиране на класика и фолклор - фолклорът пее за класиката, играе си, както само той умее, с нейните времеви и пространствени перспективи, правейки я по-човешка, близка и желана. Автентична. (Струва ми се глупаво да посочвам текстовете, в които се случва това - така очевидна, но ненатраплива е тяхната интенция.);

в) формирането, снаждането на реториката на Погледа. Един премерено плавен преход от записите на чутото (“Истински любовни истории”) до описаното гледане (“Писане от натура”). Статичното гледане често пъти си е чисто бягство от гледката - гледат се самите метафори, онагледяват се фигурите или пък погледът се снишава в дълбините на алегорията (“Натюрморт с ябълка”);

г) раждането на жанра, мисленето му като делнична, уникална с повторителността си ситуация. Жанрове като “любов с поетеса”, “съседката отсреща” и пр. са намигвания към ритуалната скверност на битието, към тягостната му рутина; но нали тъкмо това е поезията, излишно е да се правим, че не съществува. Пищно метафоризиране на сетивността - писането я превръща в орнамент. Клопки, в които авторът хлътва удоволствено - нали сам си ги поставя...;

д) демонстративно подриване на автентиката (вижте поантите към двата раздела “истински истории”!). Постмодерното е употребено като поглед назад, като обратна перспектива - най-после иронията не ни убягва, а принуждава да я съзрем;

е) различни почерци, разкрити като автентично писане. Институционалните гласове – Ботев, Яворов, Дебелянов, Далчев, Вапцаров - се дочуват отчетливо-анонимно, докато “бащите” - Ив. Цанев, Петър Алипиев, Усин Керим - са пределно интимизирани. Пламен не крие, че му е приятно да навлиза в тяхната изказност, за да извлича оттам историите на собствения си поглед. За “бащите” се пише “по памет за” или “по разказ за”, акцентува се измамната автентика - един много по-правдив патос от заучената почит към неизменните авторитети. “Истински истории” провокира да бъде прочетена изцяло през проблема за поколенията, през признанието “Играта на езика е различна...”;

ж) важността на текста “На спирката с една цветарка, късно” - най-вече заради неволния възглас “през Далчевия прозорец да видя Геров в таверна”. Заслужава си да помислим дали лиризмът на не-фалша, на буквалността, на буквите не е избран като зрителна позиция към традиционните модернизми на българската литература...

Азбуката на погледа няма край - погледът не се повтаря, повторителна е реториката. Има толкова възможности за взирания, за изказване на това как Погледът е способен да буквализира фигури и да изработва фигури от буквалното в “Истински истории”; за това как тази книга се изплъзва от феномените “гледане” и “говорене”, за да каже свои неща, свои истинности; за това как прави иронията автентична, а автентиката иронична. Изобщо, за множеството чудесни сплетености в нея... За овладяната и находчива дързост, с която “въстава срещу себе си”...

Впрочем взирането ми засегна само първия пласт изпод “хомогенната и гладка плоскост, върху която погледът и езикът се преплитат до безкрайност” (Фуко).

 


Пламен Дойнов. Истински истории. Стихотворения по действителни случаи. София: Изд. “Литературен вестник”, 2000.

 

 

© Бисера Дакова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.10.2008, № 10 (107)

Други публикации:
Литературен форум, бр. 1, 09-15.01.2001.