Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
„ТИХИК И НАЗАРИЙ“ НА ЕМИЛИЯН СТАНЕВ - МЕЖДУ ДЕТЕРМИНИЗМА И ХАОСА

Бисера Дакова

web

Дори след десетилетия е все така трудно да се пише за „Тихик и Назарий“1. Повествованието не е нито толкова енигматично, нито възлово в съзряването на своя автор - поне привидно подвежда с тезисната си непретенциозност - и въпреки това, а може би точно поради това не вдъхновява за тълкуване. Безпроблемно, постулативно, пределно ясно е тематизирано двуборството между диктатора и художника, между плебея и аристократа на духа, между грубия практицизъм и възвишения артистизъм. Противопоставянията от този смислов ред биха могли да продължат безкрайно... Ако, разбира се, повярваме на презумптивното заглавие на текста, ако ограничим търсенията си в границите, които авторът недвусмислено налага, без да страдаме от мнителността на Пол де Ман спрямо четенето, което би трябвало да „започне в тази неустановена смесица от буквализъм и подозрение“ (Де Ман 2000:73).

Наистина ли обаче Ем. Станев очертава строги граници на своето писане, които по-сетне тълкуването прилежно възпроизвежда? Наистина ли „Тихик и Назарий“ с право може да се определи като творба без енигма, не-очарователна с буквалисткото разгръщане на своите послания? Тук имам предвид оная характерна стриктност, с която се въвеждат афористичните параграфи към всяка глава, а тяхната функция по смисъла си напомня въвеждащите квазибогомилски притчи в главите на „Легенда за Сибин“. И после - наистина ли „Тихик и Назарий“ е най-невъзловият и инертно сътворен текст на Ем. Станев, написан просто за да се изпълни, да се окръгли цикълът от т.нар. философско-исторически романи?

Анкетата (Сарандев 1977) и Дневникът (Станев 1999) на писателя драстично опровергават всички подобни презумпции на четенето. Оказва се, че тъкмо тази творба има най-проблематична, дори перипетийна творческа съдба, че тъкмо тя е съчинявана мъчително бавно - глава по глава, - наснаждана е с омерзение, почти с ненавист в продължение на пет години (1971-1976), като често пъти писателят й се изплъзва, бягайки от опустошаващата го проблематика в далеч по-ведри и занимателни сюжети2. Поне два важни фактора могат да се посочат, превърнали писането на „Тихик и Назарий“ в „историческо“, т.е. във въздълга история на писането, която е трябвало най-накрая да приключи механично, да й се постави точка, да й бъде набавен непоколебим финал.

Първият фактор е от физиологично естество, осъзнат от писателя като екзистенциален проблем, с който всеки се справя по уникален начин - старостта, физическата немощ, приближаването на неведомото. Съзнанието за навеки отишлата си виталност рефлектира върху досъчиняването на „Тихик и Назарий“ и наченатият някога с лекота текст става все по-обременителна грижа, все по-трудно придвижваща се към края си цялост или, както се изразява Ем. Станев с убийствена лаконичност в Дневника - „тунел без светлина и изход“ (28. 08. 1974). Така, изпадайки в случая в някакви почти вулгарно-физиологически тълкувания, съм склонна да обясня, да привидя паралелизъм между мудното пъплене в живота и изнервящото пъплене по текста3. Към цялата тази затормозеност, забавеност на двете движения се прибавя и съзнанието за несъизмеримостта между прекалено мащабната тема (властта във фисолофските й измерения) и семплата, откровено псевдоисторическа фабула, камерното (ино)сказание, заплашващо да рухне всеки миг поради отявления си алегоризъм, поради умозрителната си фикционалност.

Възможно ли е тогава, избързвайки с обобщенията, да се твърди, че „Тихик и Назарий“ бележи някакъв своеобразен регрес след узряването на писателя4, една особена аналитична фаза, неизбежна след достигането на несъмнения художествен синтез в „Антихрист“ (1971), тъй като дискурсът не би могъл просто да се удържи на равнището на респектиращата си овладяна зрялост, да я поддържа до безкрай? Това е всъщност другото обяснение - типично хегелианско, доколкото залага на идеята за неминуемия спад и срив след възхода, след триумфа на някакъв фигурален конструкт. Тази гледна точка към „Тихик и Назарий“ е априорно перспективна, защото дава възможност да се отчетат всички у-падания на образа от „Сибин“ и „Антихрист“ в „Тихик и Назарий“, а също така е и особено благодатна за изследване на етимологията на героите, която е видна дори без изричното постановяване на хегелиански поглед.

В последното си превъплъщение Тихик - „черен като самия грях, набит, тежък като самата земя“ - парадоксално е започнал да напомня Сибин, срещу когото някога ожесточено е негодувал и когото е подложил на жестоки мъки; така, както е замислен от автора, - маргинал, външен и чужд на живота в богомилската еклезия, - Назарий може да се мисли като доуглъбяване, концептуализиране, тезисно фиксиране на образа на Добре („Сибин“), чиято метафизична власт е изрично подчертана; Ивсула е донякъде травестия на Каломела, доколкото е неспособна да изпита любовта, неспособна е да утоли жаждата си за власт чрез любов или поне да се опияни от познанието на собствената си плът. Въобще в „Тихик и Назарий“ отчетливо се наблюдават предвидимите продукти на разпада, на есенциалисткото израждане: иронията5, пронизваща „Сибин“, полифонията, характерна за „Антихрист“, тук са утаени в някакъв застинал слог, в странната липса на нюанси и двусмислия, в едногласност на авторовите оценки, в схематично изложени мъдрувания на героите. Дали натрапливите черти във визията на „Тихик и Назарий“ се дължат единствено на неудържимия разпад на фигурите, на неизбежното им елементаризиране, правещо ги да изглеждат дори отблъскващо постулативни? И достатъчно ли е това обяснение, за да оправдае творческата драма, която авторът на „Тихик и Назарий“ не е могъл да не изживее?

Без да изпускам от кръга на тълкуванията хегелианската перспектива, предпочитам да търся и да съзра причините за поражението на писателя пред темата (т.е. за недотам артистичното й овладяване) другаде. Несъмнено „Тихик и Назарий“ не е творческият връх на Ем. Станев, но е връх във философската му спекулативност, в умението му да примири непримиримото и да постигне еклектична визия за света. Зад тая безконфликтност всъщност се спотайват кризиси и терзания - раздвоения, които своевременно са уталожвани; глобална проблематика, намерила най-удобното си разрешение в своеволния развой на текстовите фигури6. От друга страна, „Тихик и Назарий“ явно разчита на алегоричната си вкорененост в настоящето: образът на самозвания властник (Тихик, Бикоглавия); идеята за художника, опорочен не толкова от досега си с красотата, колкото от съпричастяването си към колектива7; фанатизирано изолиралата се еклезия, в която се допускат само проверените нищи, но която не може да се скрепи от Догмата, а се развива и се разпада под напора на една диалектика, чието най-уместно название като че ли е „житейска“, и т.н., и т.н. Всички тези отгласи от действителността на развития социализъм, които могат да се схванат и като предупреждения към властимащите, още по-ярко манифестират разрива между съвремие и минало8 и вместо да се потулва зад Историята, вместо убедително да разкаже една история, Ем. Станев сякаш предпочита да акцентира актуалности, да алегоризира, вместо да фабулира. Повествованието в „Тихик и Назарий“ е стимулирано не толкова от събития, предизвикващи преображение у героите, колкото от обратното - събитията идват, за да потвърдят неизбежните личностни метаморфози. Налице е непревъзмогваема, а навярно и съвсем умишлена предопределеност във вътрешните движения на героите. Развоят им е увенчан със загадъчна финалност: Тихик винаги ще вижда света през погледа на господарите, които са единствените търсещи истината; Назарий още от самото начало - заради демоните, които го измъчват изпод хрисимата му външност, - е застрашен от загуба на взора, на своята проницателност; гордостта, която Ивсула излъчва, също подсказва бъдещата й разблудност. В този смисъл „Тихик и Назарий“ улавя не толкова фабулния развой, а внушава шеметните преображения на основните персонажи (светът около тях също бързо се мени, но тази менливост създава проблематичния фон, който би трябвало да направи драмата на преображението у Тихик и Назарий още по-разтърсваща). И тук достигаме до изключително важното питане: наистина ли Тихик и Назарий са антагонистично замислени персонажи, не се ли стопява към края на текста нравствената и екзистенциалната им отдалеченост, не се ли приближават те един към друг, не се ли превръщат един в друг, именно подложени на своите метаморфози? Подобен въпрос решително отмества границите, които презумптивното заглавие на текста налага. Съюзът „и“, неправомерно четен до момента като противопоставителен - т.е. Тихик срещу Назарий, Тихик, чието присъствие изключва наличието на Назарий; или Назарий, чиято демонична изстъпленост срива окончателно надеждите на отчаяния Тихик за превъзмогването на злото. Би трябвало да се възстанови свързващата, обединителна функция на „и“-то, да се види, че Тихик и Назарий не се взаимоизключват, а, напротив, неподозирано се допълват в своето търсене на истината и макар да извървяват противоположни пътища, накрая се засичат в своето поражение, срещат се пред тайната (това твърдение изглежда произволно и невярно, особено ако се имат предвид прозорливите реплики, изречени от Назарий относно бъдещото канонизиране на Тихик, но самият Назарий, доколкото се „варваризира“9, ставайки по-мъжествен, груб, жизнен и едноизмерен, изживява несъмнен крах, не успява да съхрани духовността си, светът вече не е в него, а е извън него). Неслучайно двамата се озовават в пещерата - в убежището, където се чувстват (или всеки, попаднал там, се чувства) идентични на себе си, в мястото, където могат безкрайно да навлизат в собствените си дълбини, озарявани единствено от светлината на тихо клокочещия „подземен извор“10, без някой да ги надзирава или вини за това. Назарий ще е безвъзвратно демонизиран и макар че Тихик го убива, унищожавайки го като поредното въплъщение на Сатанаил, той не е в състояние да го погуби в самия себе си, затова и така неумолимо е въвлечен в стихията на подземния извор, в онова, което цял живот се е стремял да контролира и ограничава - да припомним, че той подозира у всеки свой поданик „заключен извор“, тъмни сили, които своевременно трябва да се сподавят и потушават. Много важна е тази пространствена полярност в „Тихик и Назарий“ - между еклезията и пещерата, между колективната безликост и яркия индивидуализъм, между изличената интимност и Желанието, което се самоподхранва, за да бъде непрестанно утолявано. „Легенда за Сибин“ е приключила преди години напълно безнадеждно: пещерата е безмилостно зазидана от тълпата, князът вече е само тъмна легенда, само измислица. „Тихик и Назарий“ обаче разгръща пред читателя един доволно ограничен свят, който се нуждае от съизмерване и контрапункт, да бъде в съседство или с големия, красив, великолепен и истински свят, или с мрачната пещера, населена с призраци, обитавана от самия Сатанаил. Ако изолираната от течението на живота еклезия е у-топос - немислим заради своята догматична устроеност, - то пещерата е безспорна алегория на а-топоса, на онова, което няма място, но е непрестанно препозициониращо се в нас.

В „Легенда за Сибин“ единствено князът - ироник, безверник, свободомислещ - се укрива в пещерата, наслаждавайки се на неподозираните й красоти, докато в „Тихик и Назарий“ убежищата на собствената идентичност видимо се увеличават, а пещерата добива смисъл на абсолютен пристан, на пределна укритост за всеки, решен да бъде себе си. Назарий априори е уединен, самотен, надпоставен спрямо събитията, които следи отчуждено (неговата землянка първоначално е също толкова опасно място за Тихик, както пещерата на Сибин или както покоището на Съвършения). Но и самият Тихик, когато изпитва нужда да размисли, да бъде насаме със себе си, да разговаря със себе си, да бъде „себе си“, инкогнито отива в някогашната си землянка и именно там - а не в покоите на Съвършения - се усеща необременен, находчив и смел в решенията си, витален.

В този смисъл масовото напускане на еклезията от правоверните й обитатели е тъждествено на завръщане към идентичността и страстният копнеж на Ивсула по волния живот в общината на Бикоглавия изразява точно неудържимия масов стремеж - един предвидим не само икономически, а и духовен ренесанс. „Там хората се възродиха...“ - гласи гневният поплак на героинята - реплика, неслучайно произнесена и, както и останалите реплики в романа, идеологически значеща.

И така, ако Тихик по време на своята диктатура, тайно от подвластните си, прибягва към уединението, към някогашното си същество, съзнавайки с горчивина, че покоите на Съвършения никога няма да станат истинският му дом, във времето на бясната разруха на еклезията, на замяната на диктатурата от „свободното“ общество, той може да се спаси, да укрие, да намери себе си единствено в а-топоса. Неговата идентичност и себечувстване растат обратнопропорционално на идеологемния разпад. В демонстративното разминаване между властника и неговите подчинени, между пораженеца, принуден да се самоузнава, и благоденстващите, които съвсем не се нуждаят от самопознание, е заложен трагизмът на Тихик11, неговата придобита самота. Мисля, че досегашното напълно резонно и оправдано от определена гледна точка противопоставяне между Тихик и Назарий12 недовижда именно трагизма на Тихик, очевидното му чуждеене спрямо случващото се в еклезията. В началото на текста Тихик просто е недоверчив, дори смята мнителността си за особен вид мъдрост, но по-късно, когато се опитва да обхване, да разтълкува процесите край себе си, а ведно с тях да разчете и своята същност, той вече е безкрайно отдалечен, усамотен, маргинален в своите позиции. Единствено „покривалото на Съвършения“13 прикрива донякъде уязвимостта му, дълбоката му усъмненост в Догмата. Превращението на властника в маргинал, на централната фигура в периферна е съдбовната промяна, на която е обречен Тихик. Това превращение обаче е загатнато още в началната позиционираност на героя - той сякаш трябва да стане самозванец, за да изброди всички главоломни перипетии на властта.

Самото проникване на Тихик в еклезията е проникване на един външен агент, който желае да овладее непонятното и наивно смята, че то може да се контролира чрез Догмата. И тук непременно трябва да отбележим, че героите на Ем. Станев от философско-историческата трилогия по принцип са отчуждени, дистанцирани, външни на онова, което се разстила пред погледа им. Сибин промисля всичко през „азиатската ирония на своя дух“, Назарий е отявлено маргинален спрямо социума, Тихик напразно опитва да се приобщи към порядки, които винаги са му били несвойствени, да регулира социални механизми, оказващи се все по-непроницаеми за прагматичния му разсъдък. Дори Еньо-Теофил от „Антихрист“ изглежда странно отчужден от превратностите на своето време, от своите собствени преображения, но дистанцираността му е умело приглушена от изповедния тон и автобиографичния патос на текста14. В този смисъл героите на трилогията са резоньори на своята действителност - повече разсъждават върху случилото се, отколкото реално го изживяват.

Но дали е уместно да твърдим, че те размишляват именно над действителността? Не се ли опитват да прозрат отвъд нея, достигайки онова необхватно нещо, т.нар. „истина“. И ако в „Легенда за Сибин“ постигането на истината сякаш не е така първостепенно по важност, т.е. героят не я търси, тъй като иронията му стига, за да живее без терзания и пълноценно, в „Тихик и Назарий“ истината е въздигната като най-фундаменталното понятие - свръх-алегория, чието буквално тълкуване на практика движи разказа.

Движението на двамата антагонисти към Истината и към взаимното им отъждествяване, различните отправни точки, които моделират социалния им статус и поведение, е онази тезисна сюжетност (непревърнала се в същински сюжет!), която все пак скрепява текста, правейки го безупречно обозрим. Тихик и Назарий са заставени да се възправят пред безбройните проявления на Истината, да ги приемат или отчаяно да се бунтуват срещу тяхната относителност15. Тихик първоначално е слят с догмата, с висшия авторитет („не може да съществува власт, ако не се опира на нещо по-висше от самата нея“) и това тъждество му помага да взема ефикасни решения, да си прощава дребните и по-големи грехове, да се измъква от сложните казуси, с една дума - да представя безотговорността си като риск от върховен порядък. Назарий, напротив, мисли всичко около себе си през своята художническа природа, през уникалния си, недогматичен опит. Той преждевременно е сдобит с едно знание, закономерно носещо тъга, горестни изводи за нищожеството на човека, но което същевременно го дарява с увереността на демиурга. Той съгражда света в себе си, а тази власт е по-могъща (макар и имагинерна) от институционалната власт, която се уповава на външни атрибути и знаци. Тоест и двамата обладават в началото едно твърдо, ясно статукво, което обаче скоро ще бъде разтърсено и сринато от случващото се в еклезията. Те няма да съумеят да запазят същността, която ги репрезентира в социума - от емблематични фигури ще „деградират“ до търсещи човеци, непрестанно заглушаващи своите отчаяния. Хаосът обаче ще бушува не само около тях, но и вътре в тях и усилията им да го вкарат в детерминистични рамки, да го интерпретират, позовавайки се на някаква проверена, изпитана истина, болезнено ще отекват в душите им.

Бранейки Догмата, Тихик шеметно пропада във все повече и по-относителни, малки истини, които са самото битие. Опитвайки се да съхрани света в себе си, Назарий все по-силно се увлича от външния - грозен и порочен - свят, привиквайки с неговата първичност, докато един ден внезапно е сполетян от печалното прозрение, че „светът е извън него“, че навеки се е простил с мамещата безграничност на своите вдъхновения. Така Назарий придобива, заедно с физическото съзряване, и една почти догматична устроеност на съзнанието, тъй като категорично слива съществото си с непосредствено заобикалящото.

Всъщност двете посоки на движение в „Тихик и Назарий“ са предопределени от идеята за детерминизма - неизбежно пропукващата се схема на света - и идеята за хаоса, за бурния кипеж на противоречията, който бива усмиряван от единството (буквализма) на изучаващия го поглед. Разминаването в пътя е тенденциозно: догматикът е обречен да се превърне в изтерзан скептик, погубил всичките си морални опори, а априори съмняващият се е обречен на съзряване, което го ограничава. В насрещните метаморфози се съдържа и дилемата, която авторът бе желал със замах да разреши за самия себе си, но която му убягва неразрешена, пред която издава безсилието си16. Ем. Станев е привърженик на детерминизма, на определеностите и ясните механизми, на неизменните ценности, но, от друга страна, не би могъл да пожертва в името на трайността играта на преходните прозрения. Позициите, до които текстът му достига, са на палав хлапак, който би искал играта му да остане безнаказана, и поради това представя лудуването си като едва ли не поетическа фриволност, която може и трябва да бъде простена, като заплетен казус с трагически привкус (последната среща между Тихик и Назарий, съвместното им потъване-погиване в подземния извор) - епизод, който явно не удовлетворява очакването на читателя за загадка, нито за умела поанта. И точно поради това „Тихик и Назарий“ е най-колебливият във внушенията си Емилиян-Станев текст: с определено дисидентско звучене17, но все пак несъвсем смел заради отявлената си алегоричност; пронизан от драматизма на самия автор, който търси изход от личната си разколебаност в единствената истина, създавайки персонажи маркери на своите светогледни лутания, и най-сетне - текст, който се стреми към овладяната оразмереност на Толстоевите повествования, но се самоизчерпва чрез персонажи а ла Достоевски...18

 

 

ЛИТЕРАТУРА:

Де Ман 2000: Пол де Ман. Алегории на четенето.София.

Емилиян Станев 1997: Личност и творческа съдба. (Сборник доклади от националната научна конференцията, посветена на 90-годишнината от рождението на Ем. Станев. София.

Йовева 1981: Р. Йовева. Философско-историческите романи на Емилиян Станев. София.

Каролев 1982: Ст. Каролев. Неутолимият (Книга за Ем. Станев). София.

Сарандев 1977: Ив. Сарандев. Анкета. София.

Станев 1982: Ем. Станев. Събрани съчинения. Легенда за Сибин. Т. 6. София.

Станев 1983: Ем. Станев. Събрани съчинения. Недописани спомени. Т. 7. София.

Станев 1990: Ем. Станев. Дневник. - Септември, 6, 7 и 8.

 

БЕЛЕЖКИ:

1. За "Тихик и Назарий" (публикуван за първи път в сп. "Пламък", 1977, кн. 2) не се появяват рецензии. Дори по-късно изследователите предпочитат да споменават бегло творбата в монографиите си за Ем. Станев с неизменен акцент върху негативното изображение на жителите на еклезията. (Вж. Каролев 1982:195). Единствено Р. Йовева в книгата си "Философско-историческите романи на Ем. Станев" (Йовева 1981) отделя по-голямо внимание на тази творба, но се занимава предимно с образа на Тихик, а не с особеностите на текста. [обратно]

2. Н. Станева отбелязва, че все пак "Тихик и Назарий" се налага над "Султански лов" (Сарандев 1977:145). [обратно]

3. В Дневника Ем. Станев записва: "Със старостта не мога да се помиря. Псувам краката и ръцете си, че вече не са гъвкави и сигурни. Струва ми се, че съм същият, какъвто бях на младини - илюзия! "Тихик и Назарий" пак не върви." (24.12.1975). [обратно]

4. Пред анкетьора си Ив. Сарандев писателят заявява: "...безсъмнено най-цялостната ми книга като съдържание и форма това е "Антихрист" (Сарандев 1977:78). [обратно]

5. Странно е амбивалентното отношение на Ем. Станев към иронията - един преексплоатиран от него реторичен похват, будещ обаче резерви и отрицания: "Нима иронията е неотменна в изкуството? Изкуството е нещо много сериозно, а иронията е безпомощност. Много добре го знам от себе си." (Станев 1999-10.02.1976). [обратно]

6. Ем. Станев винаги изпитва задоволство от внезапните обрати в своите творчески проекти и в този смисъл твърде автобиографично звучи следната светогледна сентенция в "Легенда за Сибин": "... Сатанаил, който никога не обмисляше предварително делата си, а чакаше да види как те сами ще се изявят и като истински творец се наслаждаваше на тяхното неочаквано развитие..." (Станев 1982:62). [обратно]

7. След приключването на "Тихик и Назарий" - на 10. 01. 1976 г. - писателят отбелязва в Дневника: "... изкуството не е слуга на социалното". [обратно]

8. За това, че романите му са псевдоисторически, Ем Станев е категоричен: "Те са исторически само по сюжет. Аз винаги съм отличавал сюжета от темата." (Сарандев 1977:110). [обратно]

9. Терминът "варваризиране" е употребен от самия Ем. Станев по повод собственото му съзряване (Станев 1983:20). [обратно]

10. Според Ем. Станев живеещите в социализма са жестоко ограбени откъм интимност, интимното се е превърнало или в обществено достояние, или в почти греховна спотаеност в себе си: "Какво отнехме на човека със социализма? Обичта му към личното дело, правото да избира, накарахме го да крие интимните си помисли и скъсахме връзките със съкровената му същност." (Станев 1990 - 12. 03. 1972). [обратно]

11. В Анкетата писателят признава: "Ни най-малко не съм имал намерение да омаловажа единия или другия. Това не е свойствено на моите представи за история и живот. Тихик става трагичен." (Сарандев 1977:65). [обратно]

12. Имам предвид най-вече изследването на Р. Йовева "Философско-историческите романи на Ем. Станев" (Йовева 1981), отличаващо се - подобно на своя обект - със смелост в алегоричните си обобщения. Вж. също и текста на Й. Попова "Отношението етично - естетично в "Тихик и Назарий" на Ем. Станев и "Портрет" на Н. В. Гогол (Емилиян Станев 1997). [обратно]

13. Протозаглавието на "Тихик и Назарий" от 15. 11. 1972 г. е именно "Покривалото на съвършения", т.е. първоначалният замисъл е явно съсредоточен върху непроницаемите механизми на властта. [обратно]

14. На 24. 12. 1975 г. Ем. Станев пише в Дневника: "Питам се - трябва ли да напиша нещо като автобиография, да кажа какво съм изживял и разбрал. Кому е нужна моята отрова?" Тази усъмненост в стойността на собствения опит съпровожда писането на "Тихик и Назарий" и безспорно се отразява върху хладно-обективистичния тон на повествованието. [обратно]

15. На 13. 11. 1978 г. Ем. Станев прави следното знаменателно признание в Дневника: "Не приемам теорията на Айнщайн за относителността. Тя води до беззаконие и анархия - зар всичко е относително, в нищо не бива да вярваме, нямаме трайни и постоянни ценности. Обаче човек има нужда от трайността и неизменността на златото, за да има принципи и да живее." [обратно]

16. Дневникът изобилства с разсъждения от типа: "Аз съм детерминиран от многобройни диалектически свързани помежду си пръстени и в самия мен, и между мен и обществената среда" (24. 02. 1874); "Детерминация на субекта от обекта. Човекът е впримчен в света. Субектът се мъчи да се отърве от примката чрез изкуство, религия и наука..." (12. 11. 1976); "Духът като идея за освобождение. Нова илюзия, също толкова безнадеждна" (27. 11. 1976); "Царството на духа е у всекиго, но не всеки го вижда у себе си, защото е като имане, закопано в нива..."(27. 11. 1978). [обратно]

17. Още на 7. 06. 1974 г. Ем. Станев отбелязва в Дневника за "Архипелаг Гулаг": "... изобличение на една система, която има безсрамието да говори за хуманизъм." [обратно]

18. За Ем. Станев вечното раздвоение между демоничния Достоевски и уравновесения Толстой е особено продуктивно. От пагубното влияние на Достоевски той се спасява при "безопасния" Толстой, но всъщност именно Достоевски го привлича магнетично и дори персонажните двойки от типа Христакиев - Кондарев, Тихик - Назарий са в някакъв смисъл провокирани от творчеството на Достоевски. Пред Н. Станева, в разговор от 1964 г., писателят изказва твърдението: "... привидно са на двата полюса. Изходната им точка е различна." (Станев 1990, кн. 8). [обратно]

 

 

© Бисера Дакова, 2002
© сп. Български език и литература, 2002
© Издателство LiterNet, 25. 02. 2003

=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 2-3, 2002.