Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДИМИТЪР ДИНЕВ: ПОНЯТИЕТО ЕМИГРАНТСКА ЛИТЕРАТУРА Е ДИСКРИМИНИРАЩО

Интервю на Бисера Дакова

web

Димитър Динев едва ли вече се нуждае от обстойно представяне пред българските читатели след пробива му на българската театрална сцена и след сдобиването с престижната (и задкулисно оспорвана) награда „Аскеер” за пиесата „Кожа и небе” през миналата 2007 година, след като прозата му бе преведена и на български: романът „Ангелски езици” (2006), сборникът с разкази „Светлинка над главата” (2008). Все пак ще припомним значими факти от биографията му в реда и по начина, по който биват представяни и възприети в Австрия:

1968 - роден в Пловдив, отраснал в родния си град. Учи в немската езикова гимназия „Бертолт Брехт”, Пазарджик, откъдето е щял да бъде изключен, ако не са го спасили прописването, първите му стъпки в литературата. 1990 - избягва в Австрия от безнадеждната ситуация, която цари в България след рухването на комунизма. Тук изживява типичната съдба на бежанеца, преминавайки през лагера в Трайскирхен и всевъзможните занятия за емигранти във Виена. По-необичайно за него през този период е следването на философия и руска филология, както и писането на сценарии, пиеси и проза на немски език. Книги на немски език: Die Inschrift (2000), Engelszungen (2000), Licht über dem Kopf (2001). Пиеси, поставяни на виенска сцена: Haut und Himmel (2001; Wiener rabenhof Theater), Das Haus des Richters (2007; Burgtheater), Die Seele, eine heikle Sache (2008; Volkstheater).

 

Г-н Динев, ето че нашият разговор - за безсмъртието и безсилието на думите, както приповдигнато се бяхте изразили в един автограф - най-сетне може да се състои и аз много се радвам, че успяхте да отделите време при прекомерната си ангажираност. Всъщност няколко ще бъдат основните насоки, които бихме могли, ако не да изчерпим, то поне да разгърнем в присъщата им проблематичност: 1) за преводимостта на опита, на опита от миналото, в смисъла на немското Erfahrung - т.е. дали това, което Вие лично носите като преодолени гранични ситуации и особен тип травмираност, като манталитетни и ценностни натрупвания, като друг поглед върху света въобще, би могло да се опише, да бъде споделелено чрез/в писането; 2) за т.нар. „емигрантска” литература - като малоценностно понятие, лишено вече от възвишено-дисидентския си ореол и обозначаващо един шлагерен сектор в литературата, излъчващ успешни, измамно достъпни и продаваеми послания; 3) за признанието и статута, които един автор получава - дали Ви окрилят или, напротив, ограбват, канализирайки писателските Ви усилия и намерения в посоката на определени очаквания.

Смятате ли, че трагикомизмът, който излъчват определени житейски ситуации, които могат да се случат само на Балканите или които са били възможни само в бившия Източен блок, е понятен на тукашната публика? Не улавя ли тя само комичното, развлекателното?

За да се отговори на този въпрос, трябва да се направят статистически проучвания, да не забравяме също, че понятието публика е абстракция, както всичко обобщаващо. Тя се състои от отделни личности, всяка от които има своя индивидуален подход към книгата ми. Кой какво и доколко разбира, са въпроси, на които много сложно може да се отговори, независимио за какъв текст става дума, защото където има текст, има и безкрайно много тълкувания и интерпретации, и в това е неговият цвят и неговата сила. Един читател обиква една история, защото заживява с героите, защото страда и се радва с тях, защото ги разбира и се идентифицира с тях. Това, че се смее, е най-добрият показател, че е разбрал както текста, така и контекста, а истинският хумор се поражда именно от тъгата, от отчаянието.

Преводимо ли е отчаянието? Може ли да се опише безизходицата в българското соц- и постсоц-битие, без човек да изпадне в социологически коментарии? Не бих задавала подобен патетичен въпрос, но присъствайки на някои Ваши четения във Виена (радващи се на спонтанен интерес, на многобройни и отзивчиви слушатели), неизменно оставах с впечатлението, че публиката се разсмива на най-неподходящи места в текста, че улавя скечовото, каламбурното, ако щете дори карнавалното, но няма сетива за трагичния контекст, който е породил цялото това колоритно и ведро изображение?

Ние често забравяме, че нещата, които ни свързват, са много повече от нещата, които ни разделят. Всичко, което може да се случи на един човек, може да бъде разбрано от друг, иначе не биха били възможни ни любов, ни съчувствие, ни състрадание. Потребностите, съществените неща, нещата, които вълнуват, занимават, тревожат, докосват хората, са навсякъде едни и същи. Отчаянието не е национална черта, а състояние, познато на всеки. При разговор с австрийската, швейцарската или немската публика става напълно ясно, че те много добре осъзнават трагичния контекст на моите истории и ако се смеят, то това е, за да им олекне. Освен това не трябва да забравяме, че има голяма разлика между слушането и четенето на един текст. Публиката, която присъства на едно литературно четене, т.е. слуша един текст, реагира спонтанно, бива заразена от колективния дух, става част от едно съвместно цяло, няма време да разсъждава над току-що чутото изречение, защото веднага идва следващото. Докато, останала насаме със себе си и книгата, всяка личност от тази публика чете текста по своя собствен неповторим и непредвидим начин. Тогава четенето е подвластно на ритъма и времето на конкретния читател, то отново се превръща в едно много интимно занимание.

Измъчва ли Ви проблемът за адекватността на рецепцията или тъкмо това разминаване във възприятията е продуктивно за Вас? Преди време мой познат австриец, възприемащ се като много сериозен, бих казала дори мрачен човек, ме попита, след като бе чул някои интервюта с Вас: всички българи ли са толкова весели, с такова чувство за хумор?

Има ли писател, който да има чувство, че е напълно разбран? Има ли въобще човек, който да има това чувство? Дори хора, израснали в едно семейство, имат често чувството, че не се разбират адекватно помежду си. Човек може да раздели с някой друг това, което има, но не това, което е. Собственият живот е неподелим, никой не може да те замести в него, сам трябва да го изживееш до край, оттам и вечните проблеми в комуникацията, в опитите да го изразиш и споделиш, затова и човек разказва. Ако ние идеално се разбирахме един с друг, може би нямаше да има литература.

Колкото до хумора, той е както средство за оцеляване, оръжие срещу отчаянието и безизходицата, така и много важно изразно средство. Хуморът отпушва ушите и отваря сърцата на хората. Накарай човек да се засмее и ти можеш да му разкажеш и най-тъжните, и най-страшни истории. Има истории, които така натоварват, че ако ги разкажеш в същия потискащ тон, то слушателят ще се затвори в черупката на своите собствени страхове и грижи и няма да ги допусне до себе си.

Сега стигаме до щекотливия, но централен за Вашето писане въпрос: какво Ви дава (и отнема) писането на чужд език, разкривате ли се напълно чрез него, помага ли Ви немският език да разберете сам себе си по-добре? Имам предвид отстоянието между изразено и изразяващо, което изниква винаги, когато започвате да пишете? Или отдавна сте загубили това усещане, а сте придобили другото, че сте вътре в другия език? Бихте ли написали „любовно обяснение” към немския език, както стори това Илия Троянов миналата година в една от лекциите си, изнесена в „Alte Schmiede”?

Ако постоянно си задавах въпроса какво ми отнема писането на чужд език, никога нямаше да започна да пиша на него. Затова ще говоря предимно за преимуществата на тази практика. Пишейки на чужд език, човек винаги избира най-директния път към събитието. Ако няма какво да разкаже, разбира го още след третото изречение. Той много по-малко се самозалъгва, тъй като и методите на самоизмама не са така съвършени както в майчиния език. Друг важен аспект е, че, едва пишейки на чужд език, аз наистина осъзнах колко малко думи са нужни, за да разкажеш една история. Несигурността, която е постоянен спътник, те прави много по-внимателен и те кара много по-дълго да обмисляш всяко едно изречение. При чуждия език ти никога нямаш чувството, че достатъчно го владееш, той постоянно ти се изплъзва и крие безкрайно много тайни. Но именно това те настървява, държи те буден, разклаща любопитството ти, подсилва копнежа и желанието да го обладаеш. Той е подобно жена, която силно желаеш, и която си играе с теб, разгаря страстите ти, но никога не разкрива всичките си тайни. Тази негова непритежаемост те прави много по-смирен, по-скромен и по-малко суетен. Съзнанието за твоето несъвършенство, за твоята ограниченост е много по-осезаемо.

Любовно обяснение бих направил към всеки език на този свят, защото именно словото ни прави хора, без него не би имало ни човещина, ни битие.

Доколкото познавам вашите текстове (имам предвид прозата), Вие залагате изключително на каламбура на всякакви нива, от изразно до светогледно. И може би тъкмо в подобен тип работа с езика, а бих казала и с възприятието - в тези резки, непредвидими семантични сгъвания на фразата и мисълта, е разковничето на Вашия успех. Мислите ли, че това своеобразие, тези ефекти, които изтръгвате от немския език, са предаваеми, адекватно преносими на български? Нямам предвид дали сте доволен от начина, по който Ви превеждат на български, а и аз самата познавам само оригиналните Ви текстове на немски. Въпросът ми е, дали не се стига до някаква странна обратна преводимост, при която оригиналността на постигнатия от Вас немски слог се губи, а изненадващите обрати в мисленето безвъзвратно се заличават? Долавя ли се според Вас в превода Ви на български така свойственото Ви иронизиране с неизменен анекдотичен привкус, толкова симпатично на немскоезичния читател?

Всеки превод е една благородна измама и колкото по-добра е измамата, толкова по-добре както за автора, така и за читателите. Няма превод, колкото и близки да са езиците, между които се извършва трансферът, който да може да запази стила на автора. Оригиналното в стилистично отношeние може да се търси единствено в оригинала, а всеки превод е един вид репродукция. Ако въпреки това един превод продължава да звучи оригинално, то тогава преводачът е успял да създаде едно ново произведение. Или за да бъде по-нагледно, то е все едно, че е създадена нова песен, нова мелодия със същия текст. Сещам се и за един цитат от Бърнард Шоу, ще Ви помоля да ми простите скрития сексизъм в него: „Преводите са като жените - ако са верни, не са хубави, ако са хубави, не са верни”.

А за това каква естетическа наслада получава българинът или не получава от моя превод, на този въпрос може да отговори единствено читател, който познава само превода.

И после, тук има странна трансформация на манталитет, на тип мислене: веднъж го пренасяте в чужда манталитетна среда, изговаряте го с нейните понятия, обяснявате го според нейните категории, полагате страхотни усилия да пресъздадете епохата на соц-а, за да я схване непреживелият я читател, и след това този адаптиран за не-българи текст, се завръща в родното пространство, където вече разказва свръхпознати (поне на моето поколение) неща. Смятате ли, че интересът може да се удържи при тоя обратен трансфер на посланието? Не виждате ли риск от бумерангов ефект? Как например е преведено на български разговорното австрийско понятие „Tschusch” (чуш) от разказа Ви „Ein Licht über dem Kopf” - особена фонетична трансформация може би на руското „чужий”, с което в Австрия негативно се обозначават нежеланите пришълци?

Това също е въпрос, на който най-добре може да отговори българският читател. Най-същественото в един роман е историята, която разказва, тя диктува и стила, и ритъма му. Ако историята увлече, докосне, развълнува читателя, то той ще прочете романа докрай, независимо къде и през кое време се развива действието. Тук не става въпрос за отделни думи, на думата Tschusch, която е унизителна и дискриминираща, винаги може да се намери аналог измежду многото обидни думи в българския език.

Възприемате ли се като автор на емигрантска литература? И ако да, това ласкателна оценка ли е?

Няма емигрантски език, няма емигрантска филология, от къде на къде тогава да има емигрантска литература? Ако имаше такова понятие като емигрантска литература, тогава цялата американска литература би била емигрантска. На мен ми е ясно, че литературоведите се нуждаят от нови изследователски полета, но крайно време е да се понапънат малко и да измислят едно подобаващо понятие, а не да го заемат от политическата терминология. Докато в съвременния политически дискурс понятието емигрант има негативна конотация, тя автоматично ще се пренася и в литературния. Понятието емигрантска литература е дискриминиращо и аз се надявам в най-скоро време да изчезне от литературознанието.

Не можех да не питам за „емигрантското”, защото имате удивителната способност да превъртате, да преобръщате (нерядко да принизявате или пародирате) митологични или евангелски мотиви в емигрантски ключ (което според мен е също така производен ефект на нагласата Ви да пишете и мислите каламбурно). Така е например в пиесата Ви „Das Haus des Richters”, където Тезей е криминален тип с тъмен балкански произход, както и в любимия ми разказ „Lazarus”, където находката Ви с нелегално преминаващия границите Лазар - внезапно възроден за нов живот от своя ковчег и от бездните на тъмното си минало тъкмо в обетованата Виена - е гениална именно с буквализирането на евангелската притча. Но не Ви ли ограничава тази емигрантска тематика в един вече ясен, непроблематичен модел (типажи от определени географски ширини, чиито пътища се пресичат и разминават в един неизменен топос и телеологичен пункт - Виена), модел, по който може да градите само ефектни вариации?

Преди да отговоря на този въпрос, трябва да направя едно важно уточнение. Вие говорите за емигрантството, сякаш става дума за някакво отрицателно явление. Свързвате го с думи като принизяване, пародиране и ограничаване. А то е точно обратното. Именно емигрантството отваря към света, чрез него става така важният обмен на мисли, идеи и опит, без който всяка култура би залиняла. Неслучайно нациите, които знаят как да използват потенциала му, доминират както в културно, така и в политическо отношение в този свят. А нека не забравяме, че едни от най-значителните дейци на Българското възраждане също са живели в емиграция, а историята на най-светите за нас личности - братята Кирил и Методий - както и историите на кирилицата и глаголицата, са също историите на едно емигрантство. Няма мит, в който да няма „емигрантство”, който да не разказва историята за едно дълго пътуване и завръщане. Неслучайно най-големият творец в гръцката митология - Дедал - създава най-великите си произведения също в „емиграция” на остров Крит. Във всяка религия емигрантският мотив е един от основните. Книгата, която има най-голямо въздействие върху развитието на Европа - Библията - също е сама по себе си „емигрант”, и не само поради това, че разказва безчет емигрантски истории. Възхитителното е, че тя разказва за неща, които са се случили далеч от Европа, а измежду главните действащи лица, освен Пилат, няма нито един европеец и въпреки това няма книга, която по-силно да е въздействала на европейската култура, която да не е докоснала всеки един от нас.

Използвайки митологични или библейски мотиви, аз не ги принизявам в емигрантски ключ, а онагледявам една динамика, заложена открай време в тях, няма да сгреша, ако кажа, една динамика, която поражда самите митове, и която по идеологически и политически причини бива прикрита и потискана.

Последния въпрос не го разбирам напълно, защото цялата световна литература е един вид вариация на едни и същи теми. Дали човек пътува в търсене на острова на Блажените, или само мечтае за това пътуване, без никога да е напускал родното си място, е само рамката. Важното е какво се случва с него, докато пътува или докато мечтае, а то е толкова невероятно и толкова банално, какъвто е и самият живот.

Всъщност какво е Виена за Вас? Кръстопът или убежище? В какъв смисъл Ви вдъхновява този град?

Виена е една цезура за мен. Сегашният ми живот може да се раздели на две части: животът ми до Виена и след това. Или както в приказката за неволята, Виена е онова място в гората, където се счупва каруцата. В този град имах възможността да започна всичко от дъното, от най-ниската точка в йерархията на едно общество. Град, в който никой никога не те е чакал, и общество, чиито закони всячески ти показват колко нежелан си ти и хората като теб в него. Но може би точно затова, ако имаш щастието да намериш приятели в една подобна ситуация, те остават едни от най-верните ти. В този град се случи и голямото чудо да получа признание като автор, в този град намерих и жената, с която споделям живота си.

След признанието, което имате тук, като едно от представителните лица на съвременната австрийска литература, след опубличностяването на Вашата роля на много успешен писател, имате ли усещането, че сте „употребен” като автор на екзотични истории, че сте превърнат в безотказна „машина за писане”?

При всеки автор съществува опасността да бъде употребен - от една страна, политически от някоя партия, от друга страна - от пазара. Аз също се страхувам от това, но до този момент нямам усещането, че съм се превърнал в машина за писане, пък и не съм толкова продуктивен. Ако се подчинявах на пазарните закони, отдавна трябваше да съм написал втори роман. Но докато парите за живот ми стигат, съм свободен сам да решавам кога и какво да пиша.

Във всяко общество има толкова много различни прослойки, че в екзотична може да се превърне всяка история, разказваща за една от тях. Т.е. екзотичното не е обезателно нещо, случващо се единствено в далечни географски региони.

Читателите не са глупави, ако те харесват една история, то най-малкото е затова, че е екзотична, а защото е правдиво и живо разказана, защото имат чувството, че са разбрали нещо за себе си и за хората около тях, защото са я почувствали близка.

Какво е писането за Вас - рутинна дейност, дисциплина, самоограничения, самотническо-аскетичен режим или игра, която Ви забавлява, увлича и при която установявате, че все още сте способен да се самоизненадвате със свежи хрумвания?

Чудо, тайна, загадка, лек и отрова, мъка и щастие, свобода и каторга или - просто битие. Това, което съм днес, съм станал чрез словото, дължа го на него и оттук-нататък аз съм му вечен длъжник или казано по-просто - ако не пишех, едва ли бихте ми задали същите тези въпроси, а може би и едва ли бихте знаели за моето съществуване.

Изпитвате ли удовлетворение от изявите си в друга жанрова област - тази на драмата? Кой тип писане Ви напряга повече и съответно носи повече удоволствие?

Смяната на жанровете е един вид проветряване за мен. Всяко ново предизвикателство освежава сетивата. Удоволстието и удовлетворението при завършването на едно произведение са сравними, но най-труден и тежък за писане си остава романът. Затова и бива наричан „царската дисциплина”.

И накрая, спохожда ли Ви понякога мисълта, че вече необратимо сте навлезли в строго разчертан дискурс, който носи марката „Dimitré Dinev”?

Необратима е само смъртта. Дискурси, мнения, вкусове, идеологии, управления, политически системи - всичко е променливо, понеже е живо. Това, което остава в човешките сърца и човешката памет, е добрата литература. Един от основните мотиви в разказите от „Хиляда и една нощ” е, че с една хубава история можеш да си откупиш живота. Последната дума е винаги на времето.

 

 

© Бисера Дакова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.07.2008, № 7 (104)