ДАДЕНО И ДЕЙСТВИТЕЛНО В ПОЕЗИЯТА НА АТАНАС ДАЛЧЕВ

Бисера Дакова

web

... той би отишъл отвъд позволеното, ако третира времето в качеството му на пространство, сякаш то, като пространство, представлява съположеност от вещи, всяка от които сама е делима и също би разкрила съположеност в себе си.

Йоханес Ремке (1929: 313)

Ала аз не само смятам, че представата е идентична с предмета,
но отивам и по-нататък: чувствата са на самия предмет.

Ат. Далчев (цит. по Аврамов 2000: 42)

Най-физиономичното в Далчевия лирически изказ е неговата констативност, изличаването на афекта. В тази поезия нещата са и към тях не се отправят реторични или вековечни питания. Поантите на Далчев са обезстрастени, те съобщават, а не споделят емоцията и в този смисъл превръщането на удивителния знак в запетая след междуметието “ах” в стихотворението “Старите моми”, 1926 г., е незначителна поправка, но и съществен принос към задаването на монотонния, непроменлив, константен свят, който бива описван с премерена сдържаност. В поезията си до 1928 г. Далчев “разглежда” света (Гълъбов 1934: 95), разчленявайки го в неговите прозаични, нелицеприятни подробности. Той отчетливо обособява предметите един от друг, контрастно полагайки ги един спрямо друг (“Тези черни ръце връз прострените бели покривки...”), или дистантно отчленявайки ги в тяхното несъвпадане и различие (“а мръсната земя излъхва подобно чер и древен жъртвеник/ зловоние към небесата като молитвен тимиам”). Усилието по разчленяване и отчетливост на възприятието учестява употребата на членувани форми и показателни местоимения (стих. “Болница” е своеобразен рекордьор в това отношение - в него няма неопределени реалии, всичко е сведено до пределна познатост и тягостна конкретика). Но тази тяга по определеното произтича не само от волята за веществено уплътняване на преживяването, но до голяма степен е и следствие от индексалността на Далчевата поезия, от неизменния жест на сочене, на указване на вещта и нейното място или положение в пространството. Освен че често прибягва до показателни местоимения, Далчев нерядко постига нагледността на нещата чрез едно съвсем безизкусно, безхитростно, лишено от патетика посочване: “Ето нашето зимно стъкло”; “Ето нощ на небесния склон”; “и ето вече по стъклата догаря горестно денят” и др.

Подобни особености подсказват, че всъщност не предметността триумфира в Далчевите визии, а по-скоро акцентът върху зрителното възприятие, или по-точно - постигнатата сетивна умозрителност. Защото почти винаги безсъмнената нагледност е подронвана у Далчев чрез вметнати модални изрази от рода на “навярно”, “като че”, “сякаш”. Последното се вклинява най-вече в метафорите, разколебавайки новопридобитите значения, загатвайки възможността за бързо отдръпване в буквалността: “Дървесата са сякаш излезнали/ да ме срещнат с прострени ръце”; “То сякаш е един прозорец отворен в друг/ предишен свят”; “Тоя пролетен дъжд сякаш пада...”; “При тоя тъмен звук нощта се сепва сякаш...” и пр.

Модалните изрази изпълняват ролята на коректив на поетическото и настойчивата им поява подкрепя Далчевото признание, че той е не поет, а “автор на изречения” (Далчев 1984: 77, фрагм. № 244), т.е. преди всичко на разгърнати твърдения. В този смисъл резкият констативно-описателен тон, притъпяваната емоционалност, самоподкопаващата се метафоричност са белезите, придаващи “наукообразност” на Далчевата поезия. Неговите текстове не са ерудитски, а обединяват простите, ежедневни неща в промислени пропозиции, задвижват ги в твърдения, които биват аргументирани или опровергавани¹, твърдения, които биха могли да снемат в себе си яростта, схематизирайки я до поза, до положение в пространството: “... и аз ще се изплезя на света,/ обесен върху черния прозорец.”

Явно е, че Далчевата поезия - може би подвеждащо - се очиства на сюжетно-реторично ниво от явни философски питания, от рефлексията (“и скитах без да мисля нищо до късна вечер/ низ града”), но нейната императивна пропозиционалност, отмереното разгъване на нагледи и твърдения утаяват в себе си философски дебат, при който еднозначното фиксиране на нещата би трябвало да сочи към някакъв изход отвъд тях. Далчев нееднократно изтъква предпочитанието си към инверсията като изразно средство. В действителност обаче тя не се среща така често у него като художествен похват, защото Далчевите инверсии са от концептуален порядък - те са разместване на смислови пластове, “дислокация”². В поезията на Далчев до 1928 г. протичат фундаментални пренареждания на философските категории: времето е схващано като вещ, като пространство в пространството (“Часовникът е вече млъкнал, и в неговия чер ковчег/ лежат умрели часовете”), докато пространството е представяно като невъзвратимост и преходност: “И цялата печална стая залязва бавно с вечерта.”

Подобно драстично инверсиране, поднесено с подобаващ апатетизъм, експериментът с вещния свят, мислен в плътната му наличност и в неудържимата му преходност, отвежда към активно усвоявани у нас през 20-те и почти до края на 40-те години на ХХ век философски концепции. Става дума за наложената рецепция на идеите на Йоханес Ремке посредством неуморния му популяризатор у нас Димитър Михалчев, от чиито реторически дарби Далчев е бил запленен, макар да изпитва немалко резерви към ремкеанството³.

Идеята за оглеждане на Далчевите визии във философските постулати на Ремке, което е същинската цел на този текст, бе подсказана от Димитър Аврамов, чието изследване “Атанас Далчев. Мирогледно-естетически аспекти” е единственият - и останал самотен - опит да бъде представен в целостта му философският контекст на лириката ни от 20-те години (Ремке, Н. Лоски, Хусерл, Бергсон). Несъмнената “философичност” на Далчевата поезия, нейните източници и стимули (с изключение на моделиращото влияние на Кроче, формирало отделен клон в далчевознанието) остава някак си смътна, априорно подхвърляна теза без особена аргументация.

Не дотам атрактивната за философската история доктрина на Ремке белязва доста от текстовете, излъчени от кръга “Стрелец” (например есетата на К. Гълъбов от книгата му “Орнаменти”). Ат. Илиев, който гравитира около този кръг и е съпричастен на творческите изяви на представителите му, също години наред се освобождава от тази “школа”, чието налагане осуетява проникването на други философски концепции у нас⁴. Изобщо, ремкеанството успява да засенчи и игнорира напълно евентуалното влияние на актуалните в този период Хайдегер и Ясперс и в този смисъл съвсем основателно може да се говори за една рецептивна аномалия у нас. (Тук мимоходом трябва да уточним, че типично хайдегерианско е саморазкриването на битието едва в късното Далчево стихотворение “Задните дворове”, както и Далчевото разбиране за епитета, който трябва “да разкрива, а не да добавя и подправя” - Далчев 1984: 330). В случая дори не е толкова от значение фактът, че в Далчевата поезия се откриват съвсем буквални препратки или даже пренаписвания на отделни откъси от лекциите на Д. Михалчев⁵, по-скоро е важен начинът, по който основни възгледи и понятия на Ремке присъстват изобщо у Далчев - като откровени парадокси, доведени до абсурд визии или аксиоматични тези. Далчев постоянно проверява това учение, подлагайки го на странни изпитания и метаморфози.

Огрубено казано, ремкеанството само по себе си е последица от огромна инверсия, резултат от радикално и рисковано преобръщане: Кантовото понятие Weltding (светът-вещ) е преломено в Dingwelt (веществен свят) и по този начин безкраят и вечността са редуцирани в крайност и темпорална ограниченост - т.е. във времеизпълнени, прехождащи и преходни неща (Ремке 1929: 293; 296). В системата на Ремке съществуват и са мислими само протяжните вещи или телата - те са зримото, осезаваното, спрямо което субектът се съотнася като непространствен и не-вещ (Nichtding). С право философията на Ремке би могла да се определи и като “философия на мястото” (Ремке 1929: 69)⁶, доколкото според нея времето, субектът и най-сетне човекът като нетрайно единство на душа и тяло са производни, вторични, факултативни, несигурни субстанции. В поезията на Далчев от “Прозорец” (1926) вещта е манифестирана във вездесъщата си наличност и ясни очертания - тя е единственото екзистенциално упование на субекта, който или бива игнориран в текста до недоловимост (“Стаята”), или присъствието му е силно проблематизирано именно като вторично (“Къщата”, “Повест”). Както са подчертавали мнозина изследователи, тук вещта поема значенията на трансцендентното битие, вкарана е в модуса на метафизичното⁷. Тя е безусловно даденото (основно понятие у Ремке) и в дадеността си би могла да бъде осъзната/притежавана от субекта или, обратно, неосъзната. По-богатата изпълненост и разчлененост на пространството от вещи, от зрими реалии обогатява и субекта, чиито емоции се пораждат тъкмо от вещта, биват семантизирани и оживявани от нея.

Далчевото стихотворение “Повест” съпреживява постулата за вторичността на субекта спрямо обкръжаващото го пространство, за непрестанното му трептене на границата между съществуване и несъществуване⁸. Това трептене остава неразрешимо до финала на текста: субектът продължава да бъде все така раздвоен между своята действителност (заминаването, съприкосновението със света извън от-граденото му “място”) и недействителността си (той е “Азът-никой”, обсебен от, подвластен на, причинен от “мястото”, породен от него като “зла измислица”). Иронично полемизирайки с Ремке, Далчев постулира субекта като не-вещ, като непротяжност, неприсъствие - вписването му сред околното е затормозено, защото липсва емоцията (“без ни една любов, без ни едно събитие”), която да спои предметите в миг, в откровение, в така нареченото от Ремке “овещнено мигновение” (Dingaugenblick). Субектът не е в състояние да удостовери себе си, своята цялост посредством обживяния от него интериор.

Но “Повест” би могло да се тълкува и през друг, също така радикален, ремкеански постулат: в нетърпимостта си към идеализма и материализма Ремке снема опозицията субект - обект, обявявайки субекта за “носено”⁹, т.е. за представа, равноположена на другите представи. В “Повест” субектът е пределно обективиран, излъчен е като ефимерна представа, разнищен е до отсъствие, докато в същото време обективното се изпълва с белезите на субекта, най-важният сред които е персонализираното време (догарящите на потона дни, периодично пожълтяващите градини). Всъщност, игнорирайки категорията време, Ремке дава между другото и следния знаменателен пример: трептящото махало, движещото се нагоре-надолу бутало на машината, часовниковата стрелка са предметите, чието движение е обезсмислено в своята равномерност, тъй като те неизбежно се завръщат на все същото място (Ремке 1929: 104). В “Повест” постъпателността на времето е преформулирана именно в абсурда на неизбежното завръщане-на-мястото. Времето хипертрофира в образа на грандиозната, отчетлива равномерност: “И ден и нощ, и ден и нощ часовникът/ люлее свойто слънце от метал”. Така времето у Далчев тотално се обездвижва - първо от равномерността, която не го тласка напред и изобщо не го придвижва в някаква посока, и второ от навичното о-вещ-няване (“слънце от метал”) - още един от примерите, в които Далчев метафоризира и буквализира едновременно.

У Далчев времето с апоретична последователност е полагано в пространството, но и самото то е артикулирано като обграждащо пространство: “Годините растат и те затварят,/ и те зазиждат в твойта самота...” (“Съдба”). В “Стаята”, както вече бе отбелязано, Далчев изостря до крайност този парадокс, изрично фиксирайки позицията на не-течащото време в пространството (“в неговия чер ковчег/ лежат умрели часовете”), дефинирайки го по Ремке като образ, големина и място. В поантата той ненадейно апострофира парадокса, обявявайки преходността и избледняването на ярко структурирания топос: “И цялата печална стая залязва...” Субектът е имплициран именно тук - във финално възвестената преходност на реалиите. Присъствието му до този момент е било усърдно разпилявано всред различните битови детайли.

Ако “Стаята” и “Повест” разиграват постулати на Ремке - задавайки и снемайки присъствието на Аза сред вещния свят, - то в други, представителни за Далчев, творби като “Нищий духом”, “Съдба” и “Пролет” е копнежно формулиран образът на природния, неукия човек, който спонтанно се включва в реда на действителното и който никога не се съмнява в него, тъй като за него дадено и действително са тъждествени, а действието, от своя страна, е неговият критерий за действително¹⁰. Но трябва да се подчертае условното наклонение и бъдеще време в тези текстове - те са бленувана, но изцяло предотвратена възможност. В този смисъл стихотворението “Любов” по особен начин се съотнася към опозицията дадено - действително. Ако според Ремке чувството се подхранва и трае чрез и във вещта, то Далчев си позволява по-голяма волност - да изрече, обозре и разстели чувството като непреходно траене, монументализирайки го в образа на един неподвижно застинал, влюбено очакващ хамалин. Между “Любов” и “Камък”, писани по едно и също време, изникват интригуващи текстови сходства:

и все тъй строен, все тъй млад
стоеше бедният хамалин.

(“Любов”)

неизменен в есента и летото,
камък, ти стоиш все същ!

(“Камък”)

И в двата текста същностният мотив е неизменността, устойчивостта на тялото, у-стояването му на времето. Далчев очевидно споделя схващането на Ремке за “траенето”, за продължителността на вещта в противовес на нетрайния субект, изпълнен с време¹¹. “Любов” и “Камък” онагледяват “траенето” именно като “повече-в-последователността” (Mehreres im Nacheinander), като в “Любов” Далчев всячески се стреми да стигматизира мига, да статизира чувството и неутрализира времето, насищайки го максимално с предметни определители. Траещ в потока на времето, влюбеният хамалин постепенно се о-вещ-нява, обективира:

Засипваше дрезгавина
очите, веждите му вече...

Обобщавайки наблюденията дотук, бихме могли да твърдим, че поезията на Далчев до 1928 г. е подвластна на усилието да осезава и внушава “траенето” в преходното и убегливото, еднозначно да го улавя в опредметени мигновения или в категорично съзрени “места”. В тази поезия доминира стремежът нещата и породените от тях емоции да бъдат помествани в пространствени обеми, където времето върви с апоретична монотонност и само субектът би могъл да постулира неговите следи. В “Дяволско” хроносната монотония е пароксично ускорена:

Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.

Часовниковата стрелка бясно изминава неизменното си завръщане към “мястото” и нейният ход ескалира усещането за емоционална празнота у Аза. Тук “мястото” е дефинирано в прокълнатата си отделеност от събитийно раздвижения свят и то не може да породи друго, освен желанието на Аза да бъде съзрян, макар и в провокативната му неотделимост от “мястото”, макар и като фигура, безсилна дори да профанира извисената самота. Цялото това неистово желание за общение и съприкосновение обаче е изречено в бъдеще време, т.е. то е отдалечаван и недействителен акт.

* * *

След 1928 г. предметността у Далчев е префункционализирана. Нерядко природното е привиждано в успокоителната си интериорност: “Те гледаха разлистените клони,/ осеяни със капки, как блещукат/ подобно многоцветни полилеи...” В “Работник” предметното афористично подрива духовното (“сребърната пара от супата му”), умишлено снизявайки го към тривиалностите на бита, и обратно - делничното засиява с внезапен ореол: “Над главата му сияе/ запалената лампа като нимба.” Предметността вече функционира като елемент от метафориката, а не е търсена и манифестирана като екзистенциално упование на Аза, или - едва в този период, през 30-те години, Далчев наистина става “предметен” в духа на 20-те. Изказът му започва да бележи по-заземен поглед към реалиите, т.е. истински се осъществява онова, което той отбелязва като програмно за поетиката си в статията “Поезия и действителност” от 1927 г. (Далчев 1984: 164). Опредметяването на Аза вече е надживяно от него като поетически ефект. В стихотворението “Носачи на реклама” то е драстично откроено като ефект на реалността: “Те бродят в тоя град прокажен/ без цел, превърнати на вещ...” (п.м., Б.Д.).

Субектът обаче продължава да е все така топосно маркиран в късната поезия на Далчев; може да се каже - още по-болезнено фиксиран, посредством константната си ограниченост и вграденост в “мястото”:

Защо не можем наведнаж да бъдем
и тук, и там - навсякъде, където
могъщо и безкрайно бий животът?
Ний непрестанно мрем и бавно чезнем
веднъж от туй место, подир от друго,
докле изчезнем най-подир съвсем.

(“Вечер”, 1930; п.м., Б.Д.)

Това е единственото философско питане у иначе апатетичния Далчев. Рефлексия, породена - отново по метода на Ремке/Михалчев - след логичното разчленяване на даденото в погледа, възприятието и представата. Някогашната сраснатост Аз - място отзвучава тук в една своеобразна диалектика на “мястото”, което обогатява и ограбва Аза, изпълва го със съдържание, но и го детерминира. В Далчевата поезия не ще открием прословутото усещане за всеприсъственост на Аза, емблематично изведено например у Багряна, Вапцаров, Радевски. Неговият лирически субект - въпреки медитативната си нагласа - е мислим и възможен само в “мястото”, за-дава се и се определя чрез него.

В този смисъл не е озадачаващо, че Далчев съхранява ремкеанското си предубеждение към вечността и безкрая и в късната си поезия, изричайки го с почти манифестен патос и с една неприсъща за него афектация:

О, вечност, чужда си ми ти!
..........................................
Аз няма никога в безкрая
да се почувствувам дома...

(“Среща на гарата”, 1962)

БЕЛЕЖКИ

1. Валери Стефанов отбелязва, че в “Повест” са огласени “с охота и с еднаква настойчивост логически несъвместими твърдения като “Стопанинът замина за Америка” и “...ала не съм аз заминавал никъде”. Вж. Стефанов (2000: 145). [обратно]

2. Вж. Далчев (1984: 110, фрагм. № 334), а също и Далчев (1984: 267). [обратно]

3. За отношението на Далчев към Ремке и към популяризатора му Д. Михалчев интересни сведения дава Ат. Илиев в книгата си “Литературно-критически и теоретически статии. Спомени” (1983: 265-271; 282). [обратно]

4. Вж. Н. Димитрова (1989: 9-22), където са проследени сложните и не винаги успешни надмогвания на ремкеанството посредством бергсонианството. [обратно]

5. В книгата на Михалчев (1914) попадаме на следните много важни за Далчев “фабулни” тези: “монадата няма прозорци” (1914: 376); “неспособността на монадата да отразява, да побира, да помества в себе си съдържания” (1914: 375); “камъка, нещо, което е било, е и продължава да съществува - нещо, което трае във времето поне няколко мига, а не съществува само един миг...” (1914: 526). [обратно]

6. Особено важно е уточнението на Ремке: “Не взаимната принадлежност на място и нещо, а съпринадлежността на мястото към нещото е, на което ни учи даденото.” Приковаността на Далчевия Аз към мястото е отбелязана от Валери Стефанов (2000: 143). [обратно]

7. Светлозар Игов дори концептуализира тезата за предметната метафизика у Далчев: “Бих нарекъл това реализъм, ако не беше метафизически реализъм” (Игов 2001: 703). [обратно]

8. Ремке вижда в субекта даденото, което принадлежи на мига: “...ich bin dieses Gegebene, ich, diese wahrnehmende, fühlende und denkende Einheit in diesem Augenblicke” (Аз съм това дадено, аз, това възприемащо, чувстващо и мислещо единство в този миг) (Ремке 1929: 185). [обратно]

9. Всъщност Михалчев формулира категорично този коренен поврат във философското мислене: “обект може да бъде и субектът”; “противополагането субект - обект изгубва своята смисъл”; ”Щом обектът е равнозначен с предмета на познанието, тогава и субектът може да бъде обект”. Вж. Михалчев (1914: 716-717). [обратно]

10. За Ремке действителното е онова, което въздейства или на което се въздейства. Той извежда етимологията на действителност (Wirklichkeit) от въздействие, действие, ефикасност (Wirkung) (Ремке 1929: 263). У Михалчев тезата на Ремке е значително углъбена и тъкмо тя е възприета от Далчев: “Наивният, философски непредубеденият човек не знае за никакви образи (копия ) при познанието. Дадена му е самата действителност.” (Михалчев 1914: 421). [обратно]

11. Ремке изрично отграничава своето понятие за “траене” (Dauer) от Бергсоновото duree, като изтъква, че то не е самото време, а предпоставя времето (Ремке 1929: 339-340). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Аврамов 2000: Аврамов, Д. Атанас Далчев. Мирогледно-естетически аспекти. // Далчев, Атанас. Критически прочити. Съст. Бож. Кунчев. София, 2000.

Гълъбов 1934: Гълъбов, К. Физиономичното. // Гълъбов, К. Орнаменти. Философски и литературни есета. София, 1934.

Далчев 1984: Далчев, Ат. Съчинениея в два тома. Т. ІІ. София, 1984.

Димитрова 1989: Димитрова, Н. Панорама на идеите на Атанас Илиев. // Илиев, Ат. Критически студии. София, 1989.

Игов 2001: Игов, Св. История на българската литература. София, 2001.

Илиев 1983: Илиев, Ат. Литературно-критически и теоретически статии. Спомени. София, 1983.

Михалчев 1914: Михалчев, Д. Форма и отношение. Принос към учението за познанието. Т. І. София, 1914.

Ремке 1929: Rehmke, J. Philosophie als Grundwissenschaft. Leipzig, 1929.

Стефанов 2000: Стефанов, В. Америка - назоваване на отсъствието. // Далчев, Атанас. Критически прочити. Съст. Бож. Кунчев. София, 2000.

© Бисера Дакова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.04.2007, № 4 (89)

Други публикации:
Да четем Далчев. София: НБУ, 2006.