СЪРЦЕ  И  РАЗУМ  У  СЛАВЕЙКОВ  И  Н.  ГЕОРГИЕВ

Борис Ангелов

web

Заглавието на тия колажирани бележки е заето, разбира се, от студия на Д. Камбуров, макар че текстът под него не ми върши толкова работа, колкото онзи "мемоарен манифест", който коментираше и бащинските имена на/за поколението литературоведи, родени някъде от края на 50-те до средата на 60-те. Поводът за написването им е ясен - медийните изяви на проф. Никола Георгиев на страниците на в. "Култура" и в ефира на "Неделя 150" по БНР (чак към края отварям дума за "скандалното" честване на Вазов, защото не съм го гледал, по същото време правих "кофички" на пясъчника с 2-годишния ми син).

Идентификациите на Н. Георгиев с фигурата (и в двете значения), позата и речника на Пенчо Славейков за мен са несъмнени. Славейков започва дебата си с Вазов, пишейки в "Един стар херой" за “мнението, що въздигна г. Вазова в очите на оная тълпа идиоти, която му направи многошумен юбилей". В края на втората част, появила се в 44 брой на “Знаме” от 28 септември 1896 г., стои странното “Кюстендил, 29 септември" и подпис: “Любомир Цаклин". Редакторите на Славейковите “Събрани съчинения" обясняват разбъркването във времената с честите печатни грешки в периодиката. Поради липсата на по-стриктна темпорална конкретизация (не е случайно, че точно година няма до датата и подписа), би могло да се привиди сюжет в грешката: на 24 септември 1895 г. Вазов празнува първия си литературен юбилей и тогава 29 септември би отбелязвал идеалната точка за коментар на събитието - първата част от рецензията в такъв случай автоматично придобива дата 25 септември, но наративът се препъва още на встъпващия си ход, заради факта, че рецензията би предхождала “предмета” си, референта "Нова земя". За Вазовия юбилей Славейков сигурно прави алюзии още в уводното стихотворение от “Епически песни" (1896), което е конкретизирано с “Лайпциг, 1. І. 1895 г.”, но все пак се казва "Автобиография" и въпреки пародийните снизявания на мита за Поета, стои начело на толкова дълго чаканата втора стихосбирка: “А който ме знае и знай на какво се обляга/ поетът, ще каже: “Не с лира в ръка - а с тояга/ небесното чедо върви по световния път;/ и лавров венец може би да е виждал в сънят, / когато се той замечтай и забрави унесен...”. Сънят може с точност да бъде фиксиран; казва се Аполоновият жрец и се е случил през 1888 г.: “Свит в студений кът, сънувам/ аз вълшебен сън: .../ Смъртен прост не е пред тебе,/ Аполонов аз съм жрец -/ той чело ми е обкичил/ с своя вечно свеж венец.” Поетовата инсигния във вариант аксиотопия-списък от 1895 г. е вероятно да бъде привидяна като прекалено не-природна, твърде културна и институционална в друга закачка на неоромантично-теменужния й творец: “Над мойто чело лавъра не вий/ коравите си листи тежкодъхни;/ над друго чело нека той изсъхне,/ и лоб плешив от слънце да закрий.” А "В манежа" ритуалистиката е обявена и за противоречаща на “нашето българско чувство, на което са чужди и доста чудновати образи, увенчани с лаври.” Много по-директни в прицеленостите си са текстовете на Славейков за Змай, А. Константинов и Й. Маринополски: “Или на сърбите се ревне примера на нашите литературни пъдари, които в телешки възторг провъзгласиха един посредствен стихотворец за народен поет?"; "Всенародните юбилеи на такива певци като Змая и Вазова показват само всенародна несвяст."; "Алеко не е погледвал в очите на г. Вазова и не само защото високия ръст на тъй наречения отпосле народен поет е представлявал донейде несгода за това"; "Г-н Ив. Вазов, когото, според както сам той вярва, народът увенча, пише само пасквили за тоя народ." В очерка си за Тенисън идеологът на “Мисъл” два пъти настоява “на царица Виктория и харизаното му от нея звание увенчан поет", но когато става въпрос за неинституционална практика, за спонтанен акт на признание, както е например в живота на любимия му Петьофи, Славейков без колебание говори с възторг: “С вик и залпове поздравяват идването му младежите, яхнали на коне; момите поднасят лавров венец на поета на любовта."; "Херой на деня е Петьофи, чийто портрет, окичен с венци, е изложен на няколко места из града.”

С тези примери се опитвам да онагледя "разума", съзнанието у Славейков, а със следващите - "сърцето", подсъзнанието, като същевременно подхвърля едно немаловажно разминаване между Поета и Професора: негацията на последния към българското фамилиарничене, отложено в нашенското "дядосване" и "бачосване" (какво ли е казал, питам се, след замяната на Албена-Храновата перифраза за Гоголевия "Шинел" с "Дядовата ръкавичка" на Елин Пелин в един юбилеен текст на Л. Липчева?!), и коментираната от Г. Тиханов готовност на първия да зове класиците като "дядо Данте", "дяда си Омира", "дядо ви Молиер": "название, с което българите означават най-голяма почит към заслужили личности", пише на два пъти модернистът заради дядо Славейков (в "Българската народна песен" и в предговора от Петковден, 1901 г.). Родната психоанализа на литературата в лицето на М. Кирова твърди, че Imago Paterna в езика на Пенчо Славейков "се появява асоциативно изместен към традиционни фигури на властта", а "още преди края на ХІХ век символичният Вазов вече живее в българската вселена като непоклатима институция на Бащата и следователно - на властта". Може да се фиксира, струва ми се, и точната година на изместването - 1895. Тогава умира бащата дядо Славейков, но с помощта на институциите се “ражда” чрез юбилея си дядо Вазов, към името на когото "плътно се залепват амбивалентните “дядовски” атрибути" (И. Пелева). Срещу Вазовия празник се обявяват само неколцина дейци, близки до вестниците “Знаме”, “Съгласие” и “Новини”, които агитират за всенародно, т.е. институционално подкрепено честване 50-годишнината на Петко-Славейковата книжовна, журналистическа и обществена деятелност. За неволя, както е известно, още от 1893 г. Славейков не е добре със здравето, защото получава удар, а в резултат на това е полупарализиран и за всички е пределно ясно, че не би бил в състояние да издържи смазващите ритуали на едно такова коронясване. Следователно културните капитали, осигурени от първия публично валидизиран литературен юбилей в България, попадат у Вазов, а не при Петко Славейков и оттам по наследство у Пенчо Славейков, който с цялата си писмовност се опитва да ги навакса чрез/от името на Хайне: натрапливото присъствие на паметници, книжовни юбилеи и огромна популярност е компенсаторен (авто)сюжет, регистриран и в тайниците на езика, в архивните тетрадки: "Сградих си паметник... градя го в паметта си... такъв и такъв... паметник на борец - макар че в ръката ми няма меч. Аз бях борец в живота, в най-жестоката от войните."; "Да остарея и аз като баща си... с наведена глава да ходя и срещам навред познати... добър вечер дядо Сл...?"

Накратко, едва ли авторът на "Катунари" ще се съгласи изцяло с отправената към бога благодарност: "Слава богу, че подобно нещо е немислимо да се случи с един Пенчо Славейков". Самият Н. Георгиев също може да бъде "уловен" във вазовски идентификации и то не само заради юбилея му от 1997 г., чийто резултат бе най-добрият досега литературоведски сборник, "Анархистът законодател". Имам предвид нещо, което мимоходом (т.е. юбилейно) отбеляза И. Пелева - озаглавяването на "Сто и двадесет литературни години" и признанието в предговора: "Включените в книгата статии обхващат българското литературно време от "Хайдути" (1871 г.) до наши дни. Сто и двайсет години, както е у Вазов." Простата сметка обаче показва, че от недовършената поема "Хайдути. Баща и син" 120 лета правят 1991. Юбилейността на книгата от 1992 г. не е скрита, авторът споменава, че "поместеният тук анализ на стихотворението "Зов" бе замислен и написан през 1960 година, а статията "Завръщането на читателя" - през 1990." Това са 30-те литературоведски години на Н. Георгиев. Но първата статия, анализът на "Зов" излиза през 1962 (200 г. след "Историята"), а първата публикация е от 1961 (рецензия за учебника на М. Янакиев).

"Краевековното зачеркване" отделя съвсем малко думи за Вазовите юбилеи, достатъчни, за да синтезират основното (не мога да скрия завистта, която породиха у мене, защото и двете ми магистърски тези се градяха главно върху юбилеите на Вазов и публикуваните заради тях мистификационни автобиографии с общо шест редакции). Статията на Н. Георгиев се занимава най-вече с една Вазова подмяна, но в контекста на юбилеите по-интересна е друга - като първа творба учреденият набързо юбилеен комитет приема стихотворението "Борът", обнародвано през 1872 г. със “септември 1870 г., Сопот” под него. Юбилярът не се противопоставя на Васил Д. Стоянов, публикувал някога стиховете му, а сега оглавил юбилейния комитет. В юбилейната си реч, произнесена в Народното събрание, където са всички министри, министър-председателят д-р К. Стоилов, представители на местното духовенство, целият софийски high-life и баба Съба, седнала в главната ложа до госпожи министершите, поетът си спомня: "Тъкмо преди 25 години, през един облачен ден на септемврия, в румънския град Браила един юноша... се спираше със страхопочитание пред вратата на едно високо здание... тоя беден и смутен момък, ...чийто живот зависеше от онова, което ще намери вътре, чиято съдба щеше да бъде решена след няколко минути. Да, защото този момък носеше в душата си една многогодишна, голяма жажда - да бъде поет - и в пазвата си - един голям ръкопис, един ръкопис със стихове. (...) Ръкописът ми се прие! (...) След малко "Борът" се появи в "Периодическо списание". Аз пръв път се печатах! Борът се хареса на мнозина! Аз не бях на земята. Оттогава станах писател. Това беше преди 25 години...” Чак през 1920 г. Вазов признава в спомен, писан заради честваната двойна годишнина на патриарха на българската литература, че “моето първо печатано стихотворение не е “Борът”, напечатано на 1871 година в Периодич. списание. (...) тая дата означаваше просто времето и мястото, когато е повален борът”. Пак според юбиляра, първата му поетична публикация е стихотворението "Дунав". В този текст Вазов допуска поне две неточности: "Борът" излиза през 1872, не в 1871, а "Дунав" не е първата публикация, защото стихотворението "Борба" е обнародвано през 1870. Между "Борба" и "Дунав" също има публикации - "Станси. Стара планина" и "Днес", т.е. той заличава от паметта си три стихотворения. И преди това, пред проф. Шишманов, Вазов отхвърля печатното първенство на "Борът", казвайки, че баладата "Сиромахкиня" е излязла “преди “Бора” в някой цариградски вестник” (в този вариант на артикулиране разликата е само в една буква). Въпреки всичко, Вазов се примирява с тълкуването на стихотворението като символическо, с поставянето му начело в библиографията (както е и до ден-днешен¹ впрочем), дори сам съучаства в изместването, подчинявайки се на идеологическото четене, като го слага на първо място в Паскалевото издание от 1911 г. Защо Вазов не желае да посочи творбата "Борба" като отправна точка в поетическата си генеалогия, става ясно от самото стихотворение, появило се година преди Ботевата "Борба". Произведението с толкова революционното заглавие всъщност представя просветителски спор между Певец и Невежи, по-точно дидактично поучение към “народът простий”, наречен още от бъдещия народен поет “несмислений”, “сляп”, “роб”, “най-ограничен”, “скот”, “долен”, “творение бездушно” и пр. Заетата от Пушкин тема за бездната между певецът и тълпата е впрегната в нравоучителния синтаксис на повтаряния често през Възраждането призив “Ученье вам, и пак ученье!” (не е трудно да се досетим какво би казал Славейков за това влияние на Пушкин в България, знаейки кулинарната тропа (“салата”) за формално сходната Вазова ода "Епилог. Общество и певец").

Чрез Вазовия юбилей през 1946 г. е сторена ловката подмяна на Автор и Текст: не се чества както през 1895 г. и 1920 г. стихотворението Борът, от което през предната 1945 г. се навършват юбилейните 75 лета (плюс 95 години от рождението), а смъртта на автора, възкръснал в култовската идеология с определени свои черти - биографични и творчески. Едва ли причината е литературноисторическият факт, че "Борът" е публикуван през 1872 г., а годината под него (1870) фиксирала падането на дървото. Така се получава наваксване на традиция (ето, и социализмът празнува Поета) и в същото време оттласкване от нея (те празнували “раждането” на писателя, ние ще отбележим смъртта на личността и след четири години нейното (въз)раждане). Това повлякло след себе си нови размествания в сакралния календар на социалистическото време: през 1950 г. се отбелязва 100 години от рождението, а не 80-годишнината от Борът; през 1970 г., когато трябва да се чества един век от Борът, се празнува 120 години от рождението, въпреки че по принцип юбилей има през 25 години; на другата 1971 г. се пада повторното ознаменуване на нововъведения юбилей, но никой не дръзва да говори за 50-годишнина от смъртта, след като няколко месеца по-рано се е празнувала 120-годишнината от рождението; а пък през 1975 г. е отмерена любимата петилетка и съответно 125 години от сопотското събитие на 27 юни 1850 г. (преминаването от Юлиянския към Григориянския календар е принудило закотвянето на тържествата през 1950 г. и 1970 г. на 9 юли).

Юбилейната кабалистична окръгленост дебне непрестанно - всички години, кратни на пет, са годишнини: и от рождението на автора, и от “раждането” на текста; те са константни и няма как да се променят, времето е завихрено в цикли от по (двадесет и) пет лета, но то все пак е постъпателно, въпрос на воля и желание е да си избереш събитието.

И ритуалното му аранжиране.

Аз лично никак не вярвам във връщането към групово четене на глас, вкарано в екстаза на ритуала. Рецитирането и ритуалът отдавна са разцепени. Празникът и индивидуалното четене без глас, казват, си приличали.

Затова, защото турчин пее Вазов на английски, вярвам, че в страната Сканархия "нещата" могат и да се оправят.

2000 г.

БЕЛЕЖКИ:

1. Григорий Венедиктов, който е н.с. в Ин-та по Славянознание при РАН, дфн и д-р "хонорис кауза" на СУ от 1998 г., цитира дори страницата в "Периодическо списание", на която е бил публикуван "Борът" през 1870 г. И това в списание, чиито членове на редакционната колегия се кичат с подобни титли пред имената си. Вж. Български език и литература, 1998, № 5-6, с. 73. [обратно]

© Борис Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.03.2003, № 3 (40)