Владимир Янев, “Ние сме за “Локо” - Пловдив!”
/"Макрос 2001", Пловдив, 2002/

Борис Ангелов

web

В навечерието на големия юбилей на любимия ми футболен клуб “Ботев” - 90-годишнината от основаването му - реших да се позабавлявам с историите на смъртните врагове - “смърфовете” от пловдивското “Локо”, - разказани увлекателно от колегата ми доц. Владимир Янев. След като се посмях от сърце и посегнах вече към клавиатурата, за да нахвърля набързо рецензентския си “анализ”, установих какъв автогол съм си вкарал, припознавайки книжката само като непорочно удоволствие, сродно с чопленето на семки пред екрана, докато тече по сателитния канал “България” прякото предаване на поредното дерби от стадиона на “Лаута”. Веднага ще обясня. Из тези страници се натъкваме на “ставането” на литературата въз основа на вица от градския фолклор, което проблематизира фигурата на автора, макар сякаш нарацията да е лишена от претенцията за “художественост”. Композицията на книгата с куриозни анекдоти е отворена, в нея могат да се нанижат безкрайно число “случки”, като на корицата Вл. Янев призовава към съавторство скъпия запалянко (Владо, голяма беля си взимаш на главата - брат ми ти е приготвил ситно изписан лист формат А4 с подобни късове!). Главният герой на съчинението е локомотивецът - футболист или привърженик. Композиционно близка до книгата на Алеко, “Ние сме за “Локо” - Пловдив!” е замислена като анти-“Бай Ганю”, т.е. апология (а не осмешаване) на локомотивската “религия”, гордост (срещу срам) от постъпките и подвизите на героя, съпричастие (срещу дистанциране), обаче разночетенията са неизбежни, ако вместо у интенционалния читател, сборникът попадне пред погледа на противниковия фен (представям си какъв коментар на вероятно свръхинтерпретативния интертекст с "Бай Ганю" би сътворил "жълтият доцент" Живко Иванов) или в ръцете на нечия съпруга или (не дай, Боже!) тъща. Същото ще е валидно и за интерпретацията на “нормалния, здрав, възрастен” индивид, защото мито-инфантилните ядра в повествованието са симптоматични (в психоаналитичния смисъл на думата), те явяват отдавна дискутирания феномен на сляпата обич към и идентификация със слабия и губещия, бедния и изпадналия в беда (или в “Б” група), малкия (брат - в приказките и не само там) и незаслужено онеправдания и т.н. Нищо чудно тогава, че интелектуалецът, социално маргинален, лишен от реална власт “по определение”, е потенциалният идеален привърженик на железничарския тим (следователно не е ли породила и доза дискомфорт продажбата на клуба на бившите “борци” и заемането понастоящем на място в челната тройка?!). Искам да кажа, че зад ирационалната запалянковщина се крият дълбоки психо-социални явления, описанието на които си струва усилията и времето. Така например, не бихме ли разгърнали с подобаваща сериозност една интересна “поетика” на поведението, една “семиотика” на социалния стил, една “деконструкция” на дискурса на субкултурата и т.н. Още есеистичният предговор, представящ философията на локоисторията чрез митологичния прочит на локомотивското (съ)страдание (ах, таз руска литература! ах, таз широка славянска душа!), ясно по(дс)казва сложността в непосилната лекота на книгата с анекдоти. Форца “Юве”, доченте!

© Борис Ангелов, 2002
© Издателство LiterNet, 02. 09. 2002
=============================
Публикация в сп. Страница, Пд., 2002.