В основата на книгата “1/2 живот” е залегнал автобиографичният разказ на Татяна Лолова, изригнал само за три месеца през 1996 г. с участието на Георги Каприев в ролята на втория актьор, който, освен че е подавал репликите, след това умело е режисирал цялата пиеса (всъщност, само 1/2, останалата част е още неизречена).
        Написах “изригнал”, защото определението на Петър Увалиев за Татяна Лолова, вулкан, приляга и за неспирния поток от случки и преживявания, поднесен с такава топлота и любов на (по)читателите, за тяхна “полза и за малка разтуха” (с. 349). В педадогическия идеал за съвместяване на полезното с приятното превес е взел забавният момент, жизнерадостното споделяне на пре-миналото. Манифестираната (с. 188) бъбривост, близка до речовитостта на Швейк, с когото автобиографката на няколко пъти се идентифицира, работи на принципа на лавинообразно търкалящата се снежна топка, увличаща все нови и нови имена, събития, истории (съчетаването на лавата и снега не е оксиморон, първото характеризира биоса, второто графоса). Започнала един “епизод”, актрисата бързо го изоставя, за да тръгне в друга посока, подсказана й от споменатото от нея име, но, сетила се, че и в неговото житие присъстват други хора, непредвидимо кривва встрани и т.н., докато обхождайки останалите, тя рязко се завръща към основната си тема - личния животопис. И това е закономерно, понеже биографичната траектория образува мрежа от отношения с лицата на битието ни, което дава правото през 18 в. на граф Порча да изкове термина “периавтография” като най-подходящ за представянето на интелектуалния живот. Татяна Лолова обаче, освен на колегите си, е отделила достатъчно място и на роднините, с които започва, спазвайки традицията, без да спестява и доброто, и лошото.
        Хронологичната подредба е измамна в тая хаотична изповед, коствала по всяка вероятност големи усилия на Георги Каприев, скроил книгата по тематични дялове, посветени на семейството, образованието, театъра, киното, радиото и телевизията. Най-обемиста е, разбира се, главата за театралната кариера, видяна като изминаване на етапи, усъвършенстване и развитие, достигнало апогея си в образа на Уини от “Щастливи дни” по Бекет, т.е. телеологичен пробег до заветните изречения: “Тази е ролята на моя живот. Това е моят живот.” (с. 205).
        Изобилието на бременни с фикционалност диалози е уравновесено с фотографии на автобиографката от бебе до баба със засмяно внуче, с цитати от статии, писма, случайно запазени бележки и дълга библиография. Второто издание на книгата е снабдено с “Предговор”, игриво пренебрегващ практиката на класиците, и “Първи епилог”, който резюмира най-важните неща от последните три години.