П. Дойнов, “Истински истории. Стихотворения по действителни случаи"

Борис Ангелов

web

Не бива да изглежда нетактично, че съм избрал за мото къс от претерицийната версификация-рецензия на Пламен Антов, посветена на Пламен-Дойновата книга “Висящите градини на България”, вместо проникновените думи на очарователната му съпруга Бисера Дакова, която вече предложи свой прочит на “Истински истории”, поместен в блок с широкомащабния текст на проф. Розалия Ликова и интервюто на Лора Шумкова с автора от първия брой на “Литературен форум” за това хилядолетие. Към тези четения от близо и от високо трябва да прибавя и увлекателното слово на Михаил Неделчев, произнесено при софийската премиера на книгата. Е, след толкова авторитетни гласове и паметта за предишните сбирки на преподавателя ми от НБУ кажете ми как да не се застраховам с този епиграф?! Самият той е положил като “алиби за идеологията и конструкцията на тази книга” пара(мета)текстове като един възможен автокоментар, с което обаче допълнително е усложнил работата на интерпретатора. Понеже вероятно сте прочели вече визираните метатекстове, а също и прекрасната книга на П. Дойнов, ще се постарая да не бъда многословен при сглобяването на моето крехко и кратко тълкуване.

Ще започна все пак отново с рецензия, написана от П. Дойнов за книгата на “приятеля и поета Петър Чухов” - “Мулето на Педро”, защото, да си призная още сега, познавам много по-добре литературния критик, отколкото писателя у него, ако той ми позволи да направя това изкуствено парцелиране. Та там П. Дойнов се опитва да постави “Мулето на Педро” в контекста на after the postmodern-a, в засилващия се “нов автентизъм” - термин, изкован от автора. Като главни характеристики той сочи: “Фигурите на опита и на свидетелстването са главните модуси, върху които се основават текстовете на новия автентизъм. Разбира се, в случая иде реч за реторика на преживяното и видяното, а не за действителни състояния и факти, случили се “наистина” с пишещия субект”. От средата на ХХ век периодичният печат и електронните медии постепенно изземват интимната сфера, а в самия край на века те осъществяват радикална подмяна на личното и съкровеното като разказ и като гледка. В същото време литературата (и в частност поезията) се опитва да си върне интимното, но това вече е единствено възможно през медиите, през медиалната употреба на личната история. (...) Новият автентизъм тъкмо с това е нов - той знае за тази неизбежност, за този компромис между окото и обектива - в полза на обектива.” Струва ми се, че в “Истински истории” съсъществува редом с “мразовития постмодерн” и този “нов автентизъм”, като дори той сякаш е интенционално по-валиден, повече желан и търсен (поне на повърхността, ненащърбена от преобръщащите алюзии с канона, които няма да бъдат уловени от “наивния” читател, необременен от маниакално-професионалното наизустяване на класиката, и не само - тук ще чуем намигване и от Пърсиг, тон от Мусорски (през Мерилиън?) и т.н.). Но нека не забравяме признанията на автора и предупрежденията на Б. Дакова, посочваща през Пол де Ман ролята на реторичното в почерка на “Истински истории”.

При наличие на повече време с подобаващата удоволственост бих се концентрирал върху феноменологията на погледа, предложена в книгата, което, разбира се, ще допълни типологията на видимостта в българската литература, начената по неподражаем начин от изследванията на Инна Пелева за Паисий, Раковски и Ботев и на Клео Протохристова за Ботев, Вазов и Далчев. Впрочем, убеден съм, че в част от пренаписванията на класиците Пламен Дойнов е удържал точно тези наблюдения. Но вместо да припявам несръчно на учителките си, предпочитам да продължа нататък, със забележката, че сбирката е изградена от семиотично хетерогенни текстове, че е необходимо успоредното четене на стих и фотография, че се изисква коментар на взаимното оглеждане и превод на посланията, излъчвани на различни езици. С други думи, еротизмът на Батай (от едноименната му книга и от “История на окото”) трябва да се засече с важните теоретизации на Барт, С. Зонтаг, Бенямин, Дичев и др. върху фотографията.

От казаното дотук и от придърпаните тежки имена ще остане впечатление, че книгата е едва ли не опасна, болна от фиксации блудница, която дебне зад гърба читателя си. А тя е и в отделни моменти представителка на “лекото писане”, на “чалгата в литературата”, както би казал Пламен Дойнов - позволява да се чете и бързо, увлекателна е. Най-голямото й достойнство, поне за мене, е естетският хумор, непрестанната игра - с високото и ниското, с класиката (Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Вапцаров, Далчев, Багряна, И. Цанев, П. Алипиев, Джендема, Г. Господинов...) и фолклора, т.е. с писменото и устното, ако ми позволите за последен път такова нерефлексивно изказване. Цялата игровост може да се онагледи с пулсациите, с взаимните оглеждания, притегляния и отблъсквания между history и story, между националната идеология (митология) и личната история, между историческото и биографичното. За тези, които ще побързат да квалифицират заиграванията с Пантеона като кощунство, ще кажа, че в “Истински истории” има едно много зряло, много пенчославейковско отношение към миналото, като самосъздаване на традицията, и в същото време усещаме оттласкване от него, когато се посочват преките предтечи.

За неистинността, за лъжата (в Умберто-Ековия смисъл) на “Истински истории” е излишно да споменавам, експлицираните фикционални комуникативни ситуации сами разрушават (но и крепят!) илюзията на този хиперреалистичен градски симулакър от първите два цикъла “Истински любовни истории” и “Истински граждански истории”, на който (уж) е противопоставен натюр-мортът на последния цикъл “Истории на погледа. Писане от натура”. В играта между naturemort и landscape виждаме човешкото, твърде човешкото.

© Борис Ангелов , 2001
© Издателство LiterNet, 01. 06. 2001
=============================
Първо издание, електронно.