Няма да крия, че пловдивската поетеса Милка Андреева е съученичка на баба, която със стихосбирките й пред очи ми заръча да пиша за тях, а аз, кимащ в съгласие, вече бях скалъпил бъдещото оправдание за липсата на анотация с вирус в редакционния компютър (не дай боже!) или направо набеждавайки в разсеяност нищо неподозиращия Феликс. Веднъж разгърнал “Омагьосаният кръг” обаче, не успях да избягам лесно от него, бях принуден не само да прочета всичко, но и да погледна предишните творби със самотно-нощни заглавия: “Нощен пейзаж”, “Пред сините екрани на нощта” и “Лунни срещи”. Давам си сметка, че пенсионираната учителка по литература не е в мейн стрийма на сегашната поезия (и на вчерашната, от Герова насам), но одухотвореността на изповедите и размислите, озарени от онази специфична мъдрост на късната житейска есен, изказани със сочни рими, класически стих, стройни куплети и хубави метафори са способни за миг да ни изтръгнат от собствената ни лудост, да ни “удържат в нормалност”.
        След смъртта на Джими Хендрикс колко му трябва на човека бе, Ани?