Входовете към “Реквизит за въображението” са два - хартиен и електронен. И понеже аз самият поддържам сайт във виртуалното пространство, полакомих се от биографичното “подковаване” и реших да вляза първо през последния, който предлага преддверие (FAQ), оформено като диалог между Пресата и Авторът, като катехизис, насочен към неофитите на новата, юлияндимитровска естетика. Подминавайки тъжната неграмотност на автоинтервюто, ще се спра на терзаещите начинаещия писател проблеми, вкарани в не особено красивата римна двойка “литература-халтура”, обявена за една от темите на този “култов” според приятелския предговор роман. С типичната жестовост на уморен, врял и кипял в кухните на централните издания (т.е. възрастен) творец, Димитров прави на пух и прах пясъчните кули на “цялата ни литературна периодика [-] омагьосан “приятелски кръг” [,] в който се въртят редакторите, шепа пенсионери-писатели и техните внуци или нещо подобно. Над тях бди майчица фондация, която щедро налива мангизи." Не ще и дума, че мантрата за “групите и групировките” в българската култура няма да омръзне нито на Критиците, нито на Художниците, докато нашенската Паяжина (web) не ни оплете достатъчно добре, до степен на естественост и незабележимост. Свещената война срещу пресата се пренася и в книгата, където от страниците на вестник “Планета Евгения” се сипят същите филипики върху главите на нещастните старци. Има някакъв просвещенски патос в грижата за множенето на литературата-кулинария в идилично оцветената провинция, гладна за “духовна храна”, която в столицата “се превръща в манджа”, в “блудкаво диетично изкуство".

Главният герой на “Реквизит за въображението” е анонимен млад писател, автор на “Млад писател” (писателят Юлиян Димитров се появява само като “персонаж” някъде към края, информацията за него частично се покрива с тази от изцяло цитирания, спечелил конкурс къс разказ). Играта на идентичности, на “постоянно трескаво търсене на себе си" е изразена чрез втръсналия топос на пътя, безброй класически перипетии като задължителни препятствия, в които аз-ът се изгражда - смисилът на познатата схема обаче е преобърнат, вместо bildungs-поуки и усвояване на уроците от живота, бившият студент по психология  се самоунищожава в нескончаеми “купони” с изобилие от наркотици, алкохол и секс, сее смърт, защото “още от първата страница е надвиснала зловещата сянка на СПИН". Допреди да захване скитничеството си, аз-разказът тече с обещаваща сръчност, но обхваналото читателя истинско удоволствие от текста постепенно се изпарява, след като се зареждат (кино) епизодите с “подземния” свят, напълно оправдаващи заглавието на романа. Интересите на Учените парадоксално се екзамплифицират с други пасажи от “Реквизит за въображението” - докторът на философските науки Мирел се вълнува от връзката между изкуството, еротиката и порнографията, дъщеря му Нина, отглеждащата канабис в саксии на терасата си асистентка по теория на литературата в СУ, се проваля с докторат за влиянието на изящната словесност върху живота, членът на Нобеловия комитет, българистът д-р Йенсен изригва дълги тиради за публикуването под псевдоним в посткомунистическата ситуация. Със завидна за възрастта лежерност аз-ът експлицитно се позовава на Бай Ганю с онова “Булгар, булгар!”, но много подмолно тече сюжетът “Всички са маскари” - и homo scriptor, и homo academicus: университетът с напилите се в “Яйце"-то професори и учтиво подкрепящите ги в йерархията доценти и асистенти, корумпираните в БАН, проституиращата поетеса, изкуфелите и завистливи писатели и т.н.

Книгата ще се хареса на тийнейджърите, ако те изобщо четат и са чували за Керуак, Буковски, Милър, The Doors.