web

Книгата на Мария Станкова съвместява едноименния “нероман” “Искам го мъртъв” и кратките новели “Седем гневни жени”, редактирани съответно от Георги Господинов и Марин Бодаков. Името на авторката, упорито отклоняваща журналистическия интерес към себе си, нашумя покрай спечелването на престижни конкурси и награди през последните две години, но едва с второто си съчинение, както мнозина все още вярват, писателят започвал (или свършвал) пътя си в литературата.

В “Искам го мъртъв” Мария Станкова умело плува сред матриците на криминалния жанр, “превеждайки” ги на български. След срещата с трупа и следователя започва разпитът и изповедта на заподозряната, за да се превърне постепенно от виновна в жертва, спасена, естествено съвсем случайно, от кучето си, в което се спъва извадилият нож професионален (само)убиец, оказал се (всички отдавна се досещаме) забогателият благодетел на тази “редова операторка на еротичен телефон” (с. 13), помогнала му някога и с това предотвратила смъртта си, понеже комплексираният мъжкар изпипвал занаята върху колежките й. Аз-разказът на Сара повтаря една много характерна за прозата (на живота) от 90-те картина, непроменена уви през последните три години (творбата е (под)писана през 1998, но събитията се случват през 1997): панелното гето, спряното парно, студът, страхът и гладът, глутницата кучета и скитници, разбитите семейства, пресата, сапунените сериали и чалгата, противопоставена на малко книжно описаната охолност в новобогаташките замъци, притежание на престъпници, мутри и бизнесмени. Попаднала в тях, Сара непрестанно мечтае да се завърне заедно с най-вярната си приятелка и после спасителка, кучката Сара, в общинската панелна квартира, да избяга от лицемерието на венецуелския филм, в който й се струва, че играе/живее; дори прописва слаби според журитата къси разкази в опит да заглуши терзанията си. Дискурсът на “Искам го мъртъв” е сполучливо омесен от уж приписваните само на улицата цинизми, вътрешната реч на житейската философия и сакралното слово на Библията, заляло подсъзнателния език на кошмарните сънища. Мрачният нероман има все пак ведър финал, изпълнен с надеждата, че наследницата на мръсните милиони ще осигури бъдещето на децата, оставени й като завещание от последната жертва на Филип Марев, с черен хумор именуван и Фил Марлоу.

Новелите от “Седем гневни жени” се опитват сякаш да уравновесят женския ужас от психопата убиец, като го заменят със седем порции демонична женска изобретателност, експлоатирайки страха от детския фолклор, виреещ в затънтените селца и провинциални градчета, станали декор на повествованието. Съвсем уместно е тогава, вярвам, книгата да се раздели на женски и мъжки екземпляр, без да се чете непременно като наръчник за саморъчни убийства.