web

Изящно издадената “Атлантида” на И. Гранитски е разделена на два симетрични цикъла, първият от които ни потапя в света на митичните създания, античните богове и смълчаните водни дълбини. Рисувайки картините с една малко претенциозна призрачност и загадъчност, лирическият глас изследва невидимите пътища, пресичащи само с ладия съдбовната река, която ни дели от отвъдното, от трансцендентното, като задава Въпросите за не/постижимостта на познанието и смисъла на битието. Открил изгубената островна утопия (“омайната държава”) в самия себе си, той умело привлича културните знаци на огледалото, вратата и храма, но и впряга във въображаемото на стиха си природните стихии на връхлитащия въздух (“мусоните”), плашещия огън и безбрежната вода. Геометрическите и поетическите фигури са прицелени в хармонията, постигната с елининистична вяра в математиката с нейните числа и теореми, със съвършената правилност на кръга, квадрата и триъгълника, зазиждани с помощта на буквите-тухли в сградата на вечността. Лайтмотивът на лабиринта от римувани думи, скрит в по Раковски наивен акростих, е темата за Тайната и силата на Словото, речитативно вплетена в редовете от литературата на мълчанието. Светлината и мракът не са антиномни, те преливат в разбягващи се полусенки, както езикът и тишината са успокоени в шепота, в мълвенето на небивали истории.

Вторият цикъл отново подхваща от полиндромната си 22 страница следата за себеизграждането, но натрапливата императивност сякаш накърнява цялото, почти попипвайки с пръсти мита за Атлантида, който “асоциираме по-скоро с блян или сън” (Д. Камбуров). Фаворизирани са библейските имена-емблеми (старо- и новозаветни), несмущаващо съседстващи си с персонажите от древногръцкия пантеон. Пирамидната и акрополна архитектура е потисната, за да изпъкне неръкотворната мощ на самодостатъчната Природа. Поетите в тази част са стражари, подготвяни от “загадъчни ездачи” за “утринната стража” - реплика и към Н. Кънчев, и към Б. Ламбовски.