Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
НАРАТИВЪТ ЗА ВЕСТОВОЯ СВИНАР - "МИКРОФИЗИКА" НА ВЛАСТТА В КАЗАРМАТА

Борис Ангелов

web | Критически разкази

Той копнее за човешка близост, а е обречен на ужасяваща самота, иска да живее смислено, съдържателно, достойно, а с него се отнасят като с презряно животно. (...) Димо е съвършено сам в кошмара на казармения свят, безпомощно изправен с цялото си човешко величие и благородство срещу една могъща и властна животинска свирепост, на която никой не може да се противопостави, никой не може да я ограничи. И именно поради своята добродетел и висока нравственост вестовой Димо е обречен в условията на казармения бит.”

Елка Константинова, “Г. П. Стаматов: “Вестовой Димо”.1

Въпреки изповядването на (не)здрав скептицизъм към прочитите на тукашни артефакти “през” авторитетни европейски изследвания върху Западната култура, струва ми се, че пасажите от “Надзор и наказание”2, посветени на казармата, “сработват” сравнително добре, тъй като и самият склад на монополизираното легитимно физическо насилие е “изобретение” с “отвъдни” корени. Предпочетен е Фуко пред Хаджийски3, който с “възрастния” си казармен опит зад гърба прави блестящо “просмиване” на войнишката участ, защото френският философ се интересува и от нещо същностно важно за интуициите на Стаматовия разказ (изоморфизма между публично и дисциплинарно пространство) - превръщането на дисциплинарната система в обобщена технология на господство, разпростирането на властта на “дисциплините” в публичното пространство, независимо от това, че днешните коментатори твърдят противното: “не разпространяването на дисциплинарните технологии в обществото разпростира властта на нормата над публичното пространство, тъкмо обратното: тя от публичното пространство се разпространява към дисциплинарното.”4 Без да е взета страна в задочния дебат за посоките на прехода, ще се концентрираме предимно върху наличните в текста интерференции между трите типа пространства - дисциплинарно, публично и приватно, - като в същото време се държи сметка и за още интересни оглеждания, подобия или пък реципрочни противопоставяния5 - между военните и вестовите, - съпътствани от тънки, смислоносещи дистинкции: животинският изглед, мечтите и идеалите им, игрите на привидност и същност, думите и душите, маниерите и обноските, дресировката на покорните тела и т.н.

Творбата на Стаматов започва подчертано “фукоянски”, с “изкуството на разпределенията” - първата грижа на дисциплината. Но ако в класическата епоха зад тази процедура се съзира строга рационалност, прицелена в индивидуализирането и остойностяването, в преследването на полезност и ефективност, то във “Вестовой Димо” е наопаки: чрез разпределението на новобранците не е постижимо никакво остойностяване на индивидите, изначално мислени като по-малоценни от един кон, който струва 600 лева (“а войници дал господ”); телосът не е “покорните тела” да попаднат на най-подхождащите на уменията им места (“интелигентен” писар според явно безкнижния фелдфебел не предполага обладаване на задължителната краткост и яснота на армейския дискурс, рекомендацията пред командира с възхита изтъква, че протежето му така “майсторски уйдордисал” пощенски плик до дома, че чак “самият чиновник не можал от един път да разбере адреса”); не ефективността е залегнала в дъното на избора, а ефектността на сценката, демонстрацията на власт и ранг (последователно се появяват фелдфебелът, подпоручикът, старшият офицер и “най-сетне пристигна батарейният командир”); най-привлекателните казармени длъжности не се добиват по заслуги, те се дават само посредством мизерно заплатени протекции, най-презрените влизат в употреба като своеобразно наказание - и за войника, и за офицера (“издигането” на свинаря до вестовой е "на инат", “на шега”, диктувано е от волята за мъст към конкурента “по вечеринките и баловете”, който “там... беше непобедим, тука трябваше да прекланя глава”). Накратко, в разп-ред-елението на строените новобранци няма рационална каузалност, грижа за общностното благо, стремеж за усъвършенстване на войсковата част, мотивировката е далеч от “микроикономиката” на дисциплинарния диспозитив, макар да се споменават някакви “инвестиции”, дребни “дарения” под формата на невъзвръщаеми заеми (скромни подкупи от по 5 и 50 лева), гарантиращи лекото поменуване на бъдещия “министър на просвещението” в батареята.

Светът на царската казарма наистина най-точно може да се фигурализира като “кошмар” (Е. Константинова): плашещ, опасен, неконтролируем “хронотоп”. Казармата според Фуко е хетеротопия (приведените по-горе отношения между майора и поручик Миловидов сякаш илюстрират дефиницията на “другите места”: снет и преобърнат образ на цялото общество6), каквито са и болницата, лудницата, бордеят, панаирът и др. Казармата обаче е не толкова като кошмарен “свят”, колкото като кошмарен “бит”, когато се касае до слугуващия вестовой, сравнен, освен с животно, и с жена (старият вестовой се почувствал “честит като някоя жена, избягала от харем”; ето и следната знаменателна реплика: “Аз не бих желал да бъда ни на мястото на жена му, ни на вестовоя му. - Че то е едно и също...”). Опозицията тук е с безспорната мъжественост и на военните, и на капитаншата, “маскюлизирана” от наратора с наричането чрез чина на мъжа й (нейното неслучайно име, Елена - така се зове и злата слугиня във Влайковия "Вестовой", - случайно научаваме от заключителната реплика на разтревожената й майка), занимаваща се главно с даване на заповеди (“като че ли тя беше старши офицер в батареята”), освен дето “цели часове му обясняваше страниците на дисциплинарния устав”; тя властва и над съпруга си, но не е годна да върши чисто женските си задължения (с извинение към феминистките, намеквах за Кънчовото “женска работа - да бави и залисва малките деца”), с които се справя по неволя вестовоят. Димо всъщност не е военнослужещ, той не е обучаван за боец, а е употребяван за прислужник: мие, чисти, мете, готви, кърпи, гледа децата (и животните), помага при измиването, оправянето на брачната стая, обличането и събличането и т.н. Във Влайковата повест повече е опасна не “военната” ипостаза на злата жена, а изконно свързваната с дяволската изкусителност на слабия пол, способността на “вакарелската магьосница” с “дяволски искрометни очи”, с “разтлана по плещите кафена коса” и с “разкошни гърди” да плени и оплете в мрежите си плахия патриархален провинциалист. Стаматов, напротив, се интересува основно от “фелдфебелското” у офицерските половинки, не от жената “като такава”, тематизирана в късните “фройдистки” текстове. Инак лесно бихме определили “Вестовой Димо” като съкратен “конспект” на “Вестовой” (сюжетният “гръбнак” и типовите ситуации са цитатно близки), ако не бяха оразличаващите интонации и издевателстващите над военщината реплики, несъмнено формирани и от чисто персоналния проблем на автора, възпитаник на Военното училище, напуснал с отврата армейската кариера.

Пространството във “Вестовой Димо” не е толкоз казармено, действието е разположено в квартирата на Миловидов, в дома на годеницата му, в къщата на капитана, т.е. все в приватното. Налице е и публичното пространство на военните балове и вечеринки, “общественото хранене” на офицерите в кръчмата и на вестовите в бордея (съдържанието и обемът на двете трапези са смислотворни - “печено пиле” срещу “пилешки крака” (у Влайков "недогризени кокале и половин кюфте"), “бял хляб” срещу “солдашки хляб”, “пълна чиния” срещу “тенекиени чинии с порции фасул” съседстват на една страница, - но по-“говореща” е настойчивата фреквентност, с която се рисува мирновременната вегетация на военните). Както се загатна в началото, показани са интерференциите, изоморфизмът между пространствата и това е едно от големите открития на текста (изравняването пронизва и горчиво саркастичния израз “дисциплината съдържа в себе си щастие, немилост, затваряния, повишения - с една дума, всичко, от което трепере или за което ламти човек”). Така например, при храненето на слугите виждаме, че те в известен смисъл отразяват началниците си, че са тяхно изкривено огледало, обърнат образ - колкото по-свирепи са те, по-свити са вестовите, а този, върху когото няма никакво насилие, просто имитира висшия военен. При обеда на офицерите е мултиплицирана милитаристката дисциплина и йерархичност, масата не е мястото, където всички са равни (пред хляба), както е в празничното (цивилно) гощаване. Забавните "балове" също са плацдарм на властови отношения, но тук вече ранговете нямат голямо значение, жените (със зестра) са генералите, а след тях се нареждат галантните кавалери (нараторът иронично отбелязва “наслаждението” от присъствието на началника на щаба: “да имаш възможност - не да му отаваш чест, а да му се кланяш, както на дамите по вечеринките”). И в квартирата на Миловидов, и в къщата на капитана отново цари армейски ред, капитаншата е главнокомандващият, пред когото “и самият капитан понякога мязаше на вестовой”. Строгата пространствена подредба кодира и аутсайдерската позиция на вестовоя, в началото той даже не е в строя на новобранците, “притурени на левия фланг” - стои извън редиците им, после у капитана обитава едно "кьоше" в кухнята, храни се в "едно кьошенце" на малкото махленско "дюкянче", което семантично не е равно на "кьошето" в гостилницата (вероятно нещо като сепаре), приютило-отделило дивизионния командир и началника на щаба, подчертавайки така привилегията на пагона. Езикът на времето води разсъжденията в сходна посока, понеже по "желязна" хронология живеят и мъжете в мундири, и гражданите: в 12 часа ученици, учители и чиновници излизат от стаите си, за да отидат да обядват (това не важи за Димо, той няма фиксирано време за ядене, нерядко остава и гладен). Разпределението на неговото време в дома на капитана е като по казармен разчет, педантично проследен от наратора: “в 5 пет часа той ставаше... в 8 1/2 часа правеше чай на капитанина... в 10 часа туряше чайника за госпожата... в 12 часа слагаше масата” и т.н. Аналогичната непрестанна заетост на войника е анализирана неподражаемо от Иван Хаджийски, който обяснява, че целта е да не се предоставя свободно време, в което новобранецът да мисли, да мечтае, да си спомня, той трябва да е постоянно в движение, да се изморява до предел, за да спи, без да сънува.

Изброените микротопоси са градски, контрапунктно противопоставени на селското със задължително прилежащото му поле, макар че то не е текстова реалност, налично е едва в плана на спомена. Емоционално най-близо до него са свинарникът и дворът на капитана, доколкото те са населени не с хора, т.е. с властови напрежения, а с домашни животни (“при свинете по-хубаво ми беше, много по-хубаво!”, изповядва на глас главният герой). Но парадоксът е в това, че и сред тези територии Димо е статусно по-долу от безсловесните обитатели, без значение, че го квалифицират като “свиня” (с кентаврически вариант - “какво си се опуйчил, свиня?”), “сукин син”, "куче", "магаре", “говедо” (и "говедо с говедо"), "краста", “въшльо” и често-често го "дамгосват" като добитък. В хода на повествованието става ясно, че той е от вида на домашните животни, които само могат да бъдат жертвени животни, а другите са от семейството на хищниците: Миловидов е наречен “човек-звяр”, капитаншата е оприличена на тигрица и змия, цялата батарея е бестиално хиперболизирана като “съвременният дракон” (във Влайковия "Вестовой" войската е "страшна хала", жената е "люта усойница", войникът - "свиня", "свинару", "мечкару", "бивол", "куче", "пуяк", "скот"). Образите на свинята и свинаря са “обрасли” с доста културни напластявания, идещи от разноредови източници, базата на които в родна среда се намира в Библията (в свещената книга пасенето на свине е най-презряното занятие, блудният син стига дъното на унижението си, като по милост е оставен да пасе господарски свине). В българската история/митология се говори за свинар, станал цар, и това още веднъж потвърждава, че тези са абсолютните полюси в мисленето на групата за престижно препитание. Въпросната установка експлоатира и Стаматов, като аксиологически я травестира - заемащият низините в социалната и армейската йерархия е най-добродетелният, той дава два лева на нуждаещия се войник, споделя скромния си обед със събратята по длъжност, успява да успокои пеленачето на капитаншата и пр. Видна е, разбира се, евангелската струя в остойностяването на простотата, незлобливостта, естествеността (Христос обещава царството небесно именно на нищите духом и на децата, той ходи сред бедните и простите), или образно казано, военните са фарисеите на Стаматовото съвремие. Според евангелието на Матея, Иисус изгонва бесовете от болните и ги вселява в свине, издавили се после в съседния вир (с новозаветната история стартира и "Бесове" на Достоевски). В българския разказ безнадеждността е тотална, защото просто няма кой да изгони беса от озверелите военни и да го всели в свинете, над които първоначално бди Димо. Подобно преобърната е и алюзията с притчата за блудния син - селянчето не тръгва по собствена воля, баща му умира и не го дочаква. Вестовоят натрапчиво е отместван към животинското, женското и детското, в невинно-наивните му мечти и думи има нещо инфантилно, свързано със селското му минало, с “широкото поле”, от което е “грабнат” и “тласнат в казармите”, тъкмо когато става пълнолетен (войската тогава е провалила се инициация, тъй като бащата, който трябва да верифицира успешното изпитание, е мъртъв, в края юношата “плаче като дете”, преди да посегне на живота си).

Главният герой в творбата е именуван по-особено, с малкото, личното собствено, нямащо никаква роля в армията, където важат или неподлежащите на избор наследени фамилии, или раз-даваните звания. Заради произхода си, името имплицира безплътност и незабележимост (както прозопопейния образ от паремията за дългия Димо без кости, така и Стаматовият вестовой сякаш е лишен от скелет, превърнат е в безформена материя в ръцете на Миловидов, систематично малтретиращ го; в текста четем и: “Димо изчезна като призрак”); името носи и конотациите на тъмнината и мрака (на два пъти се мерва “тъмен облак”), но там, където има дим, гори огън (следвайки интенциите на автора - в изстрадалата душа на войника, лелял светли блянове). Получавайки огъня от Прометей, човекът за пръв път се отдалечава радикално от животното, но в случая виждаме как през езика на тропите е прокарано регресивното завръщане към зверското. Да не забравяме, че дими и жертвената клада - спомена се за вестовоя като жертва на мъжа “звяр” и жената “тигрица”, - и обгрижваното от войника домашно огнище (поручикът снизяващо е описан с изпразнената от съдържание синекдоха “пазителят на българските огнища”). Същото противопоставяне-разминаване между привидност и същност функционира и при кръстения с по гоголевски (и по влайковски) значеща фамилия кръвожаден офицер Мило-видов.

Както отдавна е забелязано, двойката слуга-господар е необходима, защото чрез нея се конституира оценъчната гледна точка, чрез косвените сравнения, антитези и паралелизми между вестовоя и господарите му се случва най-бързо и категорично характеристиката на персонажите. Е. Константинова, безспорно един от най-прозорливите интерпретатори на разказа, разисква неговата специфичност в контекста на Стаматовото творчество: тежнението към прозата на 90-те, наличието на положителен герой, и то селянин (у народникът Влайков дори вестовоят7 е от градец!) и т.н. Стъпвайки върху изводите от статията, възнамерявам да осъществя крачка напред, като обявя не друг, а точно положителния герой за проблематичен, още повече, че авторът е целенасочено едностранчив по отношение на офицерите и съпругите им, чиито мечти и стремления, в отличие от Димовите, гравитират около външното (дрехите, етикецията) и материалното (парите, имота) - класификатори на амбивалентното “градско”, “модерно” от Възраждането насетне. Без да строи ретроутопични картини на някаква идилична Аркадия, прозаикът все пак подпъхва доза безвъпросна позитивност у неукия свинар, който копнее за закопаното в буквите “имане”, надява се, “че за три години в полка ще се научи да чете и да пише”, накъсо: “Димо имаше един идеал: да може той с ръката си, сам да напише писмо до техните си.” Деконструктивистки устроената перспектива няма как да не отчете купчина усъмняващи успокоеността неща: писането на писмо до домашните е ценност и за подиграния неграмотен фелдфебел, дивящ се всъщност на майсторското “уйдордисване”; подозрително е и дали адресатите ще разчетат сами посланията (не става дума за това, че чиновникът в пощата е бил затруднен), каквато е спънката за войнишката майка във “Вестовой”, получила собственоръчно писмо, изпъстрено с клишета от “писмовниците”, както се оказва в крайна сметка; два параграфа по-долу начева и Стаматовото осмешаване на липсата на “собствени думи” и ученето на чужди езици “по приказание”, продължило в язвителната издявка с четивата на поручика (“Военен журнал”, “Военни известия”) и капитана (приказки) и неможенето на последния “като чете, да не чете на глас”. Иначе речено, мечтаната образованост индиректно вече е дискредитирана в текста, полкът е лошо училище за селянчето и това изобщо не е тайна за наратора, иронизирал Наполеоновата максима "войската е школа за народа”. Градът и градската (полу)културност, към които радостно и от сърце се стреми Димо ("А то тука, в града, е хубаво, ако не бие"), са гротескно окарикатурени и в не малка част от останалото творчество на Стаматов.

На една страница фигурират споменът за таената някога надежда да се научи да чете, крахът на химерата и резултатът от поредния бой: вестовоят “почти престана да говори”, т.е. двете форми за общуване между хората не са компенсаторни и не можем да “виним” автора в логоцентризъм, гласът не наваксва писмото, звукът не застава привилегировано срещу/над буквата. Речите на враждуващите лагери са едновременно диаметрално противоположни (Димо “тихо отговори”, а военните реплики са високодецибелни: Миловидов “ядосано крещеше”, “изрева като гръмотевица”, фелдфебелът също “изкрещя”, капитаншата “извика... така величествено, че и самият полкови командир би й позавидял”) и неизбежно ближни, понеже са от клиширания перформативен регистър на казармените команди и съответните им автоматизирани отговори (и жестове - Димо “няколко пъти дори неволно й отдава чест”, а “Кънчо пресече гласа си, понеже се замете и не зная как да довърши. На езика му идеше да каже “господин поручик” или “господин майор”, както обикновено завършваше своите солдатски отговори. Но тук пред него беше жена, макар и майорка, но пак жена, която не знаеше как да нарече”). Ако между подчинени, разнорангови хора априори е невъзможно смислено беседване, то белетристът умишлено фокусира вниманието върху дребнотемието на врявата, съпровождаща обилното обядване на кастата: “говореха за казионно-офицерски коне, емеритурната каса, танцовални вечеринки, настъпващия полковой празник, даже един се докосна до литературата, като разправи 2-3 пушкински анекдота...” Огледалната сценка в “дюкянчето” не блести с дълбокомислие, обаче облекчаващите изповеди на вестовите са поне неподправени и (поради това) терапевтични. И от броените Димови думи, и от неартикулираните му вътрешни диалози впечатлява чистотата и обработката на слога, неговата реч е далеч и от диалектната автентика на другия разпитван при разпределението новобранец, и от разговорната лексика на вестовите, докато речникът на офицерите и фелдфебела е смешение от галицизми, турцизми, русизми (и псувни, считани за "намеквания на чувствата... - "един вид обяснение в любов").

Казармените хора споделят още една прилика-в-различието - покорни са телата и на военните, и на войниците, първите непрекъснато се кланят на началниците и дамите (Миловидов “грациозно и почтително се поклони към едно кьоше, в което седеше дивизионният командир”, “чупеше се надясно пред дамите, наляво пред началството”, “пред командира се чупеше тъй, както пред годеницата си до официалния годеж”), вторите са като истукани (Димо “замръзна” или “като статуя дремеше до вратата”, редниците са “неподвижни”). Заповедта “Прибери си корема” указва на дресировката, която, по израза на Фуко, фабрикува от “безформеното тесто на непригодното тяло... една полезна машина” - това е “микрофизика” на властта, основаваща се на “педантичността на уставите, дребнавостта на надзора, контролът и над най-дребните частици от живота и тялото в... казармата”8. Но Стаматов се опитва да покаже, че в затвора на покорните тела дремят чувствителни и неприспособими (селски) души. Димо не се обесва заради физическите насилия сами по себе си, а заради унижението и оскърблението, зради позора от побоя, нанесен му от жена, т.е. той квалифицира деянието според кодекса на срама, не на страха, както би казал Лотман. Влайковият Кънчо също е “убит духом” след удара на “майорката”, но се примирява и не посяга на живота си - по волята на автора, който го “опазва” за нови огорчения, причинени му от хитрата слугиня. Самоубийството на вестовоя е мотивирано9, “подготвяно” отдалеко още с трите изчервявания от срам при разпределението и след даването на двата лева (повествователят ще го опише и като "срамежлив пред хората"). Клетникът е наясно с безпомощното си положение доста преди плесницата на “деликатната ръчичка”, както и Кънчо, той безутешно (се) пита “Кому да се оплача?”, което е (неефикасна) модерна реакция, отличаваща се от обичайното лично отмъщение на македончето, готово да убива и за “матерни сквернословия”.

Към модерния проект на 90-те Стаматов се отнася и посредством поредния интертекст (позоваванията на Влайков, Гогол, Достоевски и Библията вече се маркираха ) - с Алеко-Константиновия “Бай Ганьо”, “заразил” с порядките си скъперника Миловидов и изпращача, провикнал се по негов адрес на гарата: “Удари кьоравото!” Макар и с централен герой от село, писателят не споделя народническите утопични оптимизми, а се залавя със заслужаващия вниманието въпрос за Властта и нейните хладни пипала, разпрострели се из цялото тяло на социалността.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Родна реч, 1973, № 2, с. 42-43. [обратно]

2. Фуко, М. Надзор и наказание. Раждането на затвора. С., 1998 (най-вече главите “Покорните тела” и “Нормализиращата санкция”). [обратно]

3. Хаджийски, И. Психология на военната дисциплина. // Хаджийски, И. Гражданска смърт или безсмъртие. Варна, 1986, с. 78-126. [обратно]

4. Деянов, Д. Модерната публичност: многомерният паноптизъм и дисциплинарното общество. // Фуко, М. Цит. съч., с. 336. [обратно]

5. Съпоставянето и противопоставянето като централни принципи на изграждане отбелязват всички анализатори на разказа: Е. Каранфилов. Под острия поглед на сатирика. // Каранфилов, Е. Войникът в строя и в литературата. С., 1956; И. Трашлиев. "Вестовой Димо" - Г. П. Стаматов. // Български език и литература, 1965, № 4, и особено Йовева, Р. Г. П. Стаматов. За някои страни от поетиката на разказа. С., 1985 в частта “Военни”, към която настоящите редове са силно пристраст(е)ни. [обратно]

6. Кьосев, Ал. Хетеротопия и хомотопия. (Към една фукоянска типология на модерните топоси). // Литературен вестник. 13.12.-19.12. 1995, с. 12-13. [обратно]

7. Върху образа на вестовоя в сюжетите на народническата литература се спира Ж. Иванов, но смятайки родното място на Кънчо за село, докато в текста неколкократно е казано, че то е град, нещо повече: “особено криво му стана от това, дето тя го имаше за шоп и за селянин”. Виж Иванов, Ж. Образът на града в творчеството на Т. Г. Влайков. // НТПУ “П. Хилендарски”, 1984, т. 22, кн. 1, с. 343-346 и Патриархални тенденции в народническата литература през 80-те и 90-те години на ХIХ век. // Втори конгрес по българистика. 1988, т. 12, с. 43. [обратно]

8. Фуко, М. Покорните тела. // Фуко, М. Цит. съч., с. 145, 149. [обратно]

9. Че няма фалш и позьорство в обесването обяснява и Йовева, Р. Цит. съч. (в главата “Несретници”). [обратно]

 

 

© Борис Ангелов, 2002
© Издателство LiterNet, 11.06.2002
=============================
Публикация в: Борис Ангелов. Критически разкази. Варна: LiterNet, 2004.