ВАЗОВАТА "ПОЕТИЧЕСКА БИОГРАФИЯ" - "БИОГРАФИЯТА НА ЕДНО ПРОИЗВЕДЕНИЕ"

Борис Ангелов

"...със своята мистификационна антологична множественост тя е висш израз на персоналистичното българско литературнохудожествено мислене, което е основна характеристика на културата ни от началото на века. "На Острова на блажените" е почти крайното художествено решение на проблема за почти задължителното закрепване на поетическото творчество към биографията на твореца. Същевременно това решение и патетизира, и иронизира тази пределна персоналистичност на българското литературно съзнание." (Неделчев 1987а: 46)

Този текст е двойно юбилеен, за юбилея на учителя той разказва за годишнината на поета и творената по повода автобиография, в която е мистифициран и художественият, и критическият дискурс, ако ми позволите наивността на разделението. Но мотото от възловата за 80-те студия на Михаил Неделчев касае Пенчо-Славейковата антология, не Вазовата "Поетическа биография", би забелязал основателно всеки. Преди години, като бивш студент на юбиляря в департамента по Нова българистика към НБУ, ведро и оптимистично се опитвах да сравнявам двете автобиографични мистификации именно "през" казаното в "Социални стилове, критически сюжети", напъвайки се непременно да открия същото у Вазов, да припозная сложната игра на Славейков от 1910 във Вазовия текст от 1920, формално наистина доста близки: съшити от (авто)биографична, коментираща проза и илюстрираща разновременна лирика, т.е. облегнати на "почти задължителното закрепване на поетическото творчество към биографията на твореца", и двете са мистификации, лесно "разконспирирани" още тогава ("и без всякакви други указания, едва ли би могло да става сериозно въпрос за посветените във Вазовия начин на писане, кому в действителност принадлежеше това съчиненийце", си спомня през 1943 г. М. Арнаудов, "мене - и на всеки що-годе литературен човек - не бе трудно по няколко фрази само да открия кой е авторът", потвърждава и К. Христов). Днес съм далеч по-скептичен в диренето на подобията, дори без да броим заразеността от модното говорене за различието. Целта на еднаквостта всъщност се базираше на свеждането на въпросните текстове към нещо трето - българското литературноисторическо писане, имитирано/мистифицирано от класиците, или наопаки (Ангелов 2000а: 93-107). За него косвено е думата и в настоящата статия, залогът следователно е генеалогията на гилдийната метатекстовост покрай оркестрирането "биографията" на "Поетическа биография на Ивана Вазов до 20-годишната му възраст".

Популярната метафора тук не алюзира "Биографията на една песен" от "Писатели-преображенци и техните спътници. Биографични разкази", просто е заета цитираната от Михаил Арнаудов Бергсонова реплика за "биографията на едно произведение" в предговора на Шишмановата книга за Вазов. Употребата й се налага както от прелюбопитната история около написването на автобиографията, идеята за която е "подхвърлена" на патриарха от Кирил Христов (последният естествено използва "ограбва" в мемоарите си), така и от казаното в (де)маскиращата бележка под линия във вестникарския вариант на "Поетическа биография": "За съставянето на тая биография на Вазов до 20-та му година ползувал съм се, както от съществуващите много или малко непълни биографии негови, така и от личните му спомени, печатани в разните му разкази, стихотворните сбирки, с които съм добре запознат. Най-много ми послужи за целта последнята му лирична сбирка "Люлека ми замириса" богата със сведения от детинския и юношески живот в Сопот на поета. Много неща ми е съобщил и самият поет - неща, които пръв път се явяват в печата. Аз избрах само тоя период от живота на Вазов, защото подробна биография на цялата му дълга и плодовита литературна дейност е мъчно нещо да се даде във формата, която съм избрал аз. Друго лице, по-компетентно и по-близко на Вазова от мене, готви пълна и обширна биография на поета, която ще се издаде по-после. Г-ски." В клещите на знаменателното съседство между "подробна биография на цялата... литературна дейност" и "обширна биография на поета" е затворена отдавна утвърдената линия в литературнокритическата мисъл, подбираща парчета от живота, за да ги наложи върху творчеството, реализирайки така био-графията и на биос-а (на автора), и на графос-а (на произведението).

Редно е бегло да се щрихира случилото се между К. Христов и Вазов, резултирало в странно онасловената автобиография. Разполагаме само с версията на по-младия поет, изложена в юбилейния сборник "К. Христов" и после, с неспестените този път ругатни, в дневниците "Време и съвременници". Вазовата позиция е налична в писмата му до К. Христов и Шишманов, когото дълго заблуждава относно авторството на подлистниците във в. "Напред". В писмо от 24 август той го информира, че "в същия вестник в 6 броя, се напечата и подлистник: "Поетическа (!) биография на Ивана Вазов до 20 годишната му възраст" от Гаврийски. Дадох му и аз няколко сведения. Подлистниците скоро ще излязат в отделна брошурка, която ще ти испратя. Ще можеш от там да допълниш твоята работа за мене." Брошурката излиза с името Т. Габровски, подлистниците пък са подписани с "Г-ски" (фонетично прилича на "Г. З-ч", следи от ранния манифест се прокрадват и в послеслова към късния люлек). Името пред(по)лага като биограф д-р Д. Гаврийски ("най-глупавия апологет на Вазова", според К. Христов), за когото Вазов ходатайства пред проф. Шишманов да подкрепи кандидатурата му за доцент в университета, подплатена с наскоро отпечатаното изследване "Образователни ценности в поезията на Иван Вазов". След два месеца юбилярят съобщава на професора за "две мои биографии от Габровски и Трифонова". Фамилиите камуфлажи могат да се прочетат и етимологично, понеже са пожелани от 70-годишния мистификатор и навяват усет за не особено почтен габровски хумор в гаврата и с изповедника Шишманов, и с конкурента К. Христов, извел семейното име не както носителя му от "ваз идерим" ("красноречив"), а от "айваз": "име, което се дава на християнските, най-често арменските слуги у турските големци. Тям се възлага всичката оная работа, която мюсюлманинът слуга презира." (сигурно е излишно да издавам, че вниманието ми към подписа на автобиографа и рождения му ден е инспирирано от кръглата маса върху жанра със специалното участие на Дерида, виж Derrida 1988). В съчинението няма нищо, което ученият да не е чувал вече от анкетирания, нова е формата и точно на нея авторът се опитва да му обърне внимание със заскобената удивителна в писмото (чуждата инвенция е притеснителното в случая, тя вероятно го кара да се скрие зад значещите сигнатури и в частната кореспонденция с най-близкия си приятел).

Идеята на К. Христов, натоварен от юбилейния комитет да състави Вазова биография, е следната: "не мога ли използува най-автобиографичните Вазови стихове, които не са малко, за една чисто поетическа биография. Ще дам колкото е възможно повече характеристични цитати и в текста, с който ще ги свържа, ще вплета биографичните данни." Почти привършил с предварителния си план и подбора на цитатите, той я изложил и пред народния поет, който, по неговите думи, "остана изненадан и възхитен: - Нов род биография! Същинска поетическа биография!" Съвсем скоро обаче започнали да се печатат подлистниците в "Напред" - "Тъкмо така, както аз исках да напиша биографията: с множество цитати от стихотворения, съдържащи автобиографически данни. Бе употребено всичко онова, което аз бях загатнал на поета, че особено грижливо ще използвам." Мъките на бъдещия биограф се удвоили, защото "сега трябваше или да извърша това в една дива канцеларска форма, или да излезе, че идеята ми е дадена от тоя Г-ски, комуто аз подражавам във всички по-главни линии, използвайки главно онова, което той е посочил като автобиографично в стихотворенията на Вазова." Той все пак избира третия вариант: типично за темперамента и нрава си, решава да се "отплати" на похитителя реципрочно, плагиатствайки дословно от "Поетическа биография", като изпуска цитатите в мерена реч и оправя глаголните наклонения и времена, но въпреки това текстът се отпечатва в събраните съчинения на намусения ерудит, прекрачващ мярата на възмездяването в завършващите автобиографични абзаци на биографията: "Додето един Пенчо Славейков или един П. К. Яворов бидоха оставени и от държава, и от народ да свършат преждевременно дните си в мизерия; додето за други, представляващи голяма част от най-ценното в българската литература, никой и мал пръст не мръдва - даже напротив: върши се всичко, за да се спъне тяхната работа и да бъдат и те пратени час по-скоро при великите покойници, трудът на Вазова се чествува, разбира се, напълно заслужено, за втори път всенародно с един такъв възторг, по-голям от който и той сам не би могъл да си пожелае." Италианският възпитаник не е прав, когато се опасява, че "Г-ски" пръв е посочил кое е автобиографично в лириката на поета, тъй като Вазов (не без помощта на Шишманов) ясно обявява основния цитатен резервоар на автобиографията - "Люлека ми замириса" - за сбирка, в която "са намерили отражение само личните съкровени душевни преживявания на поета и човека. Песни на спомени, на видения, на самооглъбения: страници, откъснати от книгата на сърцето". Още оперативните отзиви на Димо Кьорчев и Малчо Николов от 1920 г. бързо се ориентират в "пенчославейковските завети" у Вазов, Сатирикон не посмява да спомене името, даже натоварва с неговите доспехи автора, бранейки го от някогашните филипики с непохватната реторика на обратимостите ("Онова, за което го обвиняваха, сега проблясва с силата на една поетическа мощ, която отвежда българското литературно творчество до висините на общочовешкото. Той извършва своята мисия на жреца в храма на нашата книжнина с примирението на достойно изпълнен дълг"), докато вторият ги отчита като отчасти спасяващи книгата от пълен провал.

Ако се доверим на словата, изречени от К. Христов пред Ст. Станимиров, излиза, че поетовата биография е общо достояние, тя дреме в определен брой творби и читателят, както често критикът практикува(л), може да "прочете" самия (живот на) Вазов с томче от лирика му под ръка и неголям обем предварително знание за факти от публичното и личното битие на писателя. Вазов, мисля, е съгласен с този par excellence персонализъм. Разказвайки житието си пред Шишманов, той на много места препраща за справка професора към собствените си художества, етикетирал ги "автобиографическо", "много автобиографическо", "pro domo sua!", "алегория. Това съм аз", "Ямагата Фузи съм аз", "има значение за биографа" (за зло или за добро, инак какво биха говорили учителките по литература за Бръчков и Стремски без подсказващите самопризнания?!). Арнаудов смята противното - "само Вазов е бил в състояние да използува за биографията си своите собствени спомени", - според него автобиографията е "наречена "поетическа", понеже е нямала притезание за научна критика и се е позовавала главно на малки епизоди от живота и на някои стихотворения." Автобиографията е онасловена "поетическа" не защото не е имала претенции за научност, друга е "идеологията" на текста, но за археологията на литературноисторическото писмо важното е, че е възможно и желано свързването на биографичния и критическия дискурси, както психобиографът Арнаудов обикновено прави. Заглавната синтагма изглежда като оксиморон на пръв поглед, обаче изведнъж става чист плеоназъм, повярвайки на "откривателя" й или позовавайки се на обича(й)ната автобиографична стратегия при рецепцията на лирически творби (Неделчев 1987б, Лотман 1976: 304-5). Вазов с близка лексика обяснява на довереника си защо не е подписал автобиографията от 1894-5 и защо не е публикувал любовни песни: "Стеснявах се, да я подпиша сам (...) Стеснявах се. Имах малки братя, сестри. Как да пиша любовни стихотворения." Аналогизмът провокира сравняването на двата вида - автобиографията и лириката (в тесния смисъл), - по навик представяни за диаметрално противоположни, но най-изповедалната мерена реч има и "външни" допирни точки с личния животопис: жанроуказващите заглавия, теоретично постижимата идентичност между автор, говорител и герой и др. На въпроса "Кой говори в лирическата творба?" мистификацията отговаря еднозначно, категорично и неколкократно - Авторът: "И когато Вазов по обичая си отиваше в ревматичната стаичка да пише стихове... но да оставя него да говори: след вечеря пак, незнайно/ От баща си, тичах там.../ Майка думаше ми тайно:/ "Ако нямаш свещ - да дам!" Структурата на текста е насечена с такива снемащи дегизировката изказвания, които сме свикнали да четем най-вече в метадискурсите за художника и изящните му плодове, превърнали се, по сполучливия метафоричен израз на В. Стефанов, в "писатели на писателя" (Стефанов 1995а: 57). Отразяващите се повърхности, продължава той, "непрекъснато поддържат едно двусмислие, колебание кой кого изказва, кой кого всъщност разказва", без способност да избегнат "сигурния контрол на биографичната констелация", провеждан от професионалистите на всяка крачка. В "Поетическа биография" с висока фреквентност се срещат любимите квазикритически клишета: "И днес с тъга и с умиление си спомня поетът тия блажени детски и юношески години, обръщайки се към Сопот, в същата песен (...) Пак там, той ни говори за училището (...) В друго едно стихотворение В. й говори (...) Друг път, тоест миналата година, В. мислено полита в Сопот и в детинските си години". Зоните, разполовени от двоеточието, семантически и лексикално дублират посланията си, стиховете са афективна илюстрация на прозаическия разказ, който, на свой ред, е верифицираща илюстрация на поезията, публикувана предходната година в "Люлека ми замириса", която онагледява (авто)биографичния наратив в "Поетическа биография", който... и т.н. (навярно греша, но ми се струва, че тази нередуцируема реторичност има нещо общо с Женетовия ефект на турникета, който Пол де Ман прецизно разнищва - Де Ман 1984: 70). Понякога обаче (авто)биографът с наслада и гордост изтъква превъзходството на художеството над собственото си слово, свенливо кокетирайки с некадърността си да нарисува с конкурентен похват картината: "не мога по-добре да опиша тая сцена на раздяла с всички близки и мили, отколкото да приведа тук стихотворението "Плачи-орехче", написано точно след 50 години". Стиховете печелят достоверност и с отражателността си спрямо обстоятелствата на създаване (казано в термините на симпатичните литературни психолози и физиолози, вдъхновители и на Шишманов, вездесъщият генезис, чрез който опитно се доказва, че гениалността е просто болестно състояние на нервната система). Как поезира, Вазов разправя в публикуваното посмъртно от Арнаудов продължение - попаднал в столицата на империята, той тутакси "написа стихотворения за впечатленията си от Цариград", в Перник пише "Перник", в София "Витоша" и т.н., като преди това се подиграва на младежкия си текст "Преславските развалини", защото "в това четиристишие изнасилва не само просодията, но и истината: той не бил никога в Преслав, ни деня, ни ноща!" (произведен в ранг "народен поет", Вазов редовно изпълнява литературни поръчки на почитатели от разни класи, пол и занятие, задължително запознал се с обекта на желанието). Но да не забравяме, че подписът под "Поетическа биография" сочи другия - "Г-ски", "Гаврийски", "Габровски", - че сме пред една проблематизираща идентичността мистификация (независимо от симулирането на сътрудничество), загрижена за праволинейната интерпретация и на живота, и на творчеството (между тях впрочем няма различие, убеждава ни автобиографът в шестото новонагласяване на "Новонагласената гусла": "Темите му бяха най-различни. И природа, и любов, и моми, и описания, и калугерици, и сатири, и еротика. Отечеството идеше най-после... Той не намираше пътя си. Той се търсеше. (...) И стиховете на В. бяха като живота: леки, или безцелни, безсъдържателни. И той се пишеше стихове, предназначени от съдбата да станат на пепел в сопотския пожар.")

Поетическото в титула е продиктувано и от периода (Ангелов 2002), до който се ограничава Вазов - "до 20-годишната му възраст", до "тия блажени детски и юношески години", поетически "по определение" ("Люлека ми замириса" буквализира лиризацията, "последната лирична сбирка е наръсена с поетически спомени за Сопот. (...) той ни дава биографията си" - ето го заглавието в разгърнат вид). В приведената бележка на Г-ски пише, че автобиографичните данни са взети и от "разните му разкази", т.е. творбата не би трябвало да е кръстена "поетическа" само поради изобилието от лирически цитати, а много повече заради ядката на текста, прицелен в опоетизирането на Поета, в митологизацията, започнала поне от първата му автобиография насетне (1894). Още преди появата на Шишмановата анкета е зададен страстно следваният модел за четене и тълкуване на родния топос - "сопотския микрокосмос" (М. Цанева), осланяйки се на откровението, че светът и героите в "Чичовци", "Под игото", "Хаджи Ахил", "Немили-недраги" и пр. са реал(истич)ни ("Поетическа биография" и "Нашите срещи" са фундаментът на удобното заблуждение и за "реалистичния метод", и за превеса му над "дребнобуржоазния мироглед", опазило Вазовото наследство от тотал(итар)ното изрязване от кадър). В преговора на миналото и прозаическите си произведения, себенадсмивайки се благо в стил "въздухът трепери", той неусетно прекрачва обратно в литературата, за да го видим окарикатурен тъкмо така, както неговите герои в "Чичовци": "на стената висяла бащината му крива калъчка; с нейното острило В., още дете, сякъл във въздуха невидими турски глави. Там бил окачен и образа на царствующия тогава султан Абдул Меджида, комуто свирепият малък патриот избол очите!" Известно е, че романът за Април`76 е снабден с две (несъвместими) гледни точки към болезнената тема за причините въстанието да (не) избухне, животописът обаче забравя едната (робството е детска игра "на "роби" по Трапето" или романтическо покорство на вдъхновението: "роб на мойто вдъхновенье,/ нижех песни, стихове,/ кат че вършех престъпленье"), увлечен в блажените дни на поминуването в "значителна охолност". Прогледнал ли е парадоксално в циклопската лишеност от конфронтации или е бил по-прав(див) в "Под игото" е въпрос на сръчност в спекулативното мислене. Но нека за миг се абстрахираме от толкова дискутираната от теоретиците принципна неизпълнимост на автобиографичния завършек (Олни 1980: 25; Дерида 1988: 14, 41), за да усетим като повече от многозначителна Вазовата невъзможност да окръгли адекватно мистификацията, дотътрена в архивния си апендикс до високата 1875-та, когато Каблешков основава комитет, отсичат се черешите (на един народ), стреля се с пушки: "Въодушевлението расте, опиянението от близката борба..." Финалната фраза увисва с немощната си апосиопеза - дали защото нататък следва романът, или защото него го няма точно в "Под игото", понеже бяга в Румъния през април 1876 и т.н. За мен е символична и последната дума на свитъка, "борба", озаглавила първото му печатно съчинение, което той толкова не ще да му бъде дебют, празнувайки погрешно юбилей на "Борът", чиито начален куплет е сложил за епи-граф на автобиографията от 1920... (Ангелов 2000б: 4)

Диренето на единение между думите на писателя и нещата от живота му е привилегировано занимание, "особена биографизираща дейност" (Стефанов 1995б: 15) на науката за литературата у нас. Както казва и Никола Георгиев, "българското литературно мислене се отнася много приложно към литературата изобщо и още повече към собствената си литература. Част от това отношение е търсене на връзка между творческата личност и творчеството й. От своя страна мнозина български писатели предлагат с живота и творчеството си обилен материал в тази посока." (Георгиев 1998: 11) В същия юбилеен разговор, като продължава да се съмнява в "литературоведските приноси на скрупольозния и фактологично всеяден биографизъм", той щедро дарява една интересна идея: "нашата литературна история да обособи в себе си раздел "авторска имагинистика", която ще изследва авторските образи в българския литературен живот и тяхното противоречиво участие в собственото им и чуждото творчество." Иначе речено, метатекстът ще се занимава с (авто)биографията на твореца, съзнавайки вече, че борави с (авто)образи, с литература, с "чужд текст" (Протохристова 1991: 24-6), а не с химерично хваната "действителност", отгатваща "истината" за написаното. Полезна храна за новата поддисциплина дават дебелите сборници със "спомените на съвременниците", обслужващи задружните усилия на художници, критици и биографи: "Българската академия на науките с готовност възприе тази мисъл - да се помогне на бъдещия биограф на Вазова и на литературния историк, за да се установят по-точно отношенията между творбата и човека, между това, което е било и което се превръща вече в легенда." (Лилиев 1949: 5) Благородната задача си поставял и Шишманов, ако съдим по нахвърляните наброски от проектирания предговор, в който, дистанцирайки се от двойката Гьоте-Екерман, споделя: "Моят зрителен ъгъл е съвсем друг: тоя на литерар-историка, който знае какво значение имат за биографията на писателя и оценката на неговото творчество... личните спомени". (Милчаков 2001: 22)

Приключвайки, ще се завърна към встъпителния пасаж, въвеждайки (време беше) гласа на Пенчо Славейков, който в юбилейна статия, посветена на стогодишнината от рождението на Пушкин, удачно диалогизира с горните "наднормени" парчета заета реч. Та там той постулира ("през" сентенцията на "Гете"), че "връзката между живота и творенията на художника дава повод да се твърди, че биографията на художника е най-добър коментар на неговите творения, както и обратното, че творенията му са негова най-добра биография. И самите художници, например Гете, подсещат критиците за такъв поглед към творенията им." В по-късната ръкописна сказка за Хайне от 1907 г. се спира на проблема за био-графията, за (разказа за) живота и творчеството, обаче използва този път авторитета на класика, за да коригира аксиомата: "От всички великани най-нещастен е Гете, че не е бил достатъчно предвидлив, а - което е в природата на немский гений - е оставил за дръфане на потомството дрипите на своя живот. И както лилипутите Свифтова Гъливер, тъй лилипутите на нашето време обвързват отвред Гете с неговите собствени дрипи - и почват да го оглеждат, опипват и душат, да го изследват". Цитатът е прехвърлен и в друга непубликувана статия, "Заратустра", а троповостта Славейков свежда до минимум чрез посочването на антагонистите: "филологията и лилипутската мисъл". Текстът за Хайне начева с дълго размишление за биографията на писателя, което в работния план заема първите три от общо петнадесет пункта: "Биографиите и тяхното значение", "Външен живот" и "Биография". От тях се разбира, че фундаменталното за модерниста разцепване на дух и тяло е произвело два сорта животописи: "външна биография, от която се вълнуват литературните историци, и биография на духа, която може да е интересна за оногова, когото интересуват рожбите на тоя дух". Малко преди да пренапише житието си в "На Острова на блажените", Славейков (пряко мнението на "Гете", създал автобиографията "Поезия и правда" - единствената призната от българина проза) радикално отрича и мемоаристиката, без да е въвел според горната дихотомия "духовен", тоест мистификационен, мемоар: "двоен грях правят сами, когато мемоаризират своя живот. Мемоари трябва да пише онзи, който нищо друго не е писал. Творенията на гения са сами по себе ясни, и обяснението им е в сами тях - биографии и мемоари само мътят водата. За творците да е свят закона на висшия творец: той мълчи и оставя творението само да говори". В автоантологията си той споменава "биографа" непосредствено до "литературния историк" или "критик", придърпвайки ги ту като доказателство, ту за да изрече някоя ницшеанска хула против тях (в очерка за Бойко Раздяла в оригиналното издание стои "историци", в академичното "критици", без да е рационализирана в апарата симптоматичната подмяна). Отново в "На Острова на блажените" най-тежкото обвинение, предявено към социалистите, гласи: "Техните песни не са техния живот, а и песни, и живот у Росита са едно", при все че Стамен (Крачолов) Росита се раздвоява и в пристрастията си между социализма и символизма - еднакво пагубни за поета в очите на преводача. В скицата за Янко Мирра Славейков осъществява "на практика" малката крачка, деляща писателската автобиография от литературната метатекстовост: "Миналата година му писах, че работя да стъкмя Антология от тая поезия, (...) като го молих да ми напише сам биографическа бележка. Ето отговора на това писмо, който печатам тук с негова воля, убеден, че той дава по-добра характеристика за поета, от каквато бих могъл да направя аз. (...) Аз съм млад човек и автобиографии на млади хора ми са крайно несимпатични. (...) Поета е пустинник и за него е по-прилично да живей в подвига си, а да остави на други, отпосле, ако намерят за добре, да му пишат житието."

Като реверанс към ситуацията учител-ученик, към преподаваната дисциплина, а и като леко трасиране пътеките на едно бъдещо методическо изследване, неизбежно е да се отбележи съдбата на бременните с (не)прикрит дидактизъм (авто)биографии в училище. Съветският учен Маранцман, ментор на поколения български методисти, подчертава, че "В. Г. Белински в своето изискване за "поетична биография", адресирана към децата, настоява да се разкрива единството между духовното и литературното развитие на писателя." (Маранцман 1981: 170) Синтагмите на Белински и К. Христов се разминават ортографически, не и в интенционалната си заръка за изковаване на нова форма, "която да дава възможно най-живо образа на поета" (К. Христов), сбъдваща идеала на образователната институция за равновесие между полезност и приятност в процеса на обучение. Има (по)редица неслучайни избори през 1920 г.: решението за всенародно честване двойната годишнина на Вазов, въпреки (или поради) националните катастрофи, на Министерството на просвещението и на двата юбилейни комитета (първия изцяло академичен), възложили сглобяването на официална биография на К. Христов, комуто Вазов посвещава христоматийното стихотворение "Будните нощи", синтезирало рецептата за поетическото му (по)раждане, и накрая - окопаването зад името "Г-ски", "даваще да се предполага, че ще е Гаврийски" (К. Христов) - автор на "Образователни ценности в поезията на Иван Вазов" и негов добър познат.

Някъде тук обаче приляга "критическият сюжет" да секне, защото принудително напуска пределите на заявения уклон към генеалогията на металитературния почерк и навлиза в орбитата на литературната социология, част от която са и крайъгълните за моята генерация "социални стилове", дали началния тласък и на изминалите изречения.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Ангелов 2000а: Ангелов, Б. Първият юбилей на Вазов и европеизирането на литературната институция. // Език и литература, 2000, № 1. Вж. също настоящото издние: <https://liternet.bg/publish/bangelov/kriticheski/jub.htm> (31.01.2004).

Ангелов 2000б: Ангелов, Б. Литературният дебют на Вазов. // Литературен форум, 2000, № 10. Вж. също настоящото издание: <https://liternet.bg/publish/bangelov/kriticheski/debiut.htm> (31.01.2004).

Ангелов 2002: Ангелов, Б. Персоналните периодизации. Доклад, представен на годишната конференция на департамент "Нова българистика" към НБУ през май 2002 г. <https://liternet.bg/publish/bangelov/kriticheski/personalnite.htm> (31.01.2004).

Георгиев 1998: Георгиев, Н. Разговор, предизвикан от една годишнина. // Литературата, 1998, № 8.

Де Ман 1984: de Man, P. Autobiography as de-facement. // The rhetoric of Romanticism. NY: Columbia University Press, 1984.

Дерида 1988: Derrida, J. Otobiographies: the teaching of Nietzsche and the politics of the proper name. // The ear of the other. Otobiography, transference, translation. Ed. C. McDonald. Trans. A. Ronell. University of Nebraska Press, 1988.

Лилиев 1949: Лилиев, Н. (ред.). Иван Вазов. Сборник от спомени, материали и документи. С., 1949.

Лотман 1976: Лотман, Ю. Биография Пушкина как факт творчества. // Вопросы литературы, 1976, № 3.

Маранцман 1981: Маранцман, В. Г. Изучаване биографията на писателя. // Методика на обучението по литература. Ред. З. Я. Рез. С., 1981.

Милчаков 2001: Милчаков, Я. Социология на литературата, език и политика. С.: Проф. М. Дринов, 2001.

Неделчев 1987а: Неделчев, М. "На Острова на блажените" като сложен израз на българския литературен персонализъм". // Неделчев, М. Социални стилове, критически сюжети. С.: Български писател, 1987.

Неделчев 1987б: Неделчев, М. Проблемът за автобиографизма в творчеството на Яворов. // Неделчев, М. Социални стилове, критически сюжети. С.: Български писател, 1987.

Олни 1980: Olney, J. Autobiography and the Cultural Moment: A Thematic, Historical, and Bibliographical Introduction. // Autobiography: Essays Theoretical and Critical. Princeton University Press, 1980.

Протохристова 1991: Протохристова, К. Понятието чужд текст - съдържание и функции. // Протохристова, К. Благозвучието на дисонанса. Опити върху междутекстовостта. С.: СУ "Св. Кл. Охридски", 1991.

Стефанов 1995а: Стефанов, В. Писателят - житие и (о)писания. // Стефанов, В. Литературната институция. С.: Анубис, 1995.

Стефанов 1995б: Стефанов, В. Литературноисторическият разказ - българското му "случване". // Стефанов, В. Литературната институция. С.: Анубис, 1995.