На 17 декември се състоя пловдивската премиера на “Ловци на балади или scerzo cantabile” от Борис Минков. Книгата бе представена от редактора й Клео Протохристова и от Светлозар Игов. К. Протохристова, зачерквайки “теоретическите парадигми на съвременната следструктуралистична хуманитаристика”, чистосърдечно призна, че въпросът за харесването и нехаресването на дадена литературна творба е същностен за нейния прочит на Борис-Минковата книга, защото тя е имала възможността да се докосне до ръкописните варианти, да бъде първата им читателка. Предоставила правото за аналитични наблюдения на експертния мъжки дискурс на С. Игов, редакторката игриво продължи да превключва от нехарактерни иначе за нея позовавания на биографичното и (уж) случайно подхвърлени жалони към извивките на “Ловци на балади”: паратекстовите специфики на титрологичната стратегия в цялата книга и в трите й части, базираща се на подчертано музиковедска терминология (балада, scerzo, cantabile, фермата, романс), през която стават по-разбираеми законите на този странен, борисминковски “свят”, интертекстуалните нишки към други произведения и т.н.

Литературният критик С. Игов наблегна на здравата и важна връзка между доброто критическо писане, каквото безспорно е проявено в краткия жанр на рационализиращата днешната прозаична продукция Борис-Минкова рецензия, и стойностната художествена литературата, подкрепяйки ерудитски тезата си с примери от цялата европейска култура. Симптоматично и той предпочете да говори за книгата като неин (по)читател, акцентирайки върху отделни жанрови и тематични особености - общите герои и крехката симулация на циклизираност, на романовост дори, средноевропейската тематична и аксиологична топика и т.н.

Противно на интервютата преди излизането на книгата (в “Литературен вестник”) и след това (в “Литературен форум”), авторът демонстрира небивала скромност пред пловдивската публика, изпълнила малката зала в “Дом за литература и книга”. Той помести “Ловци на балади” в контекста на работата си в списание “Страница”, като благодари на целия му екип, събрал се почти в пълен състав за премиерата, и косвено на всичките си приятели критици и писатели, без които книгата не би видяла този прием. С видимо желание да се самодеконструира, Борис Минков заяви първо, че “това е глупаво, но вярно” и явно така се прави популярност, а после, почти потривайки нетърпеливо ръце, изрази учудването си, задето досега не се е появила нито една сериозна рецензия за тези разкази, а за тях анализаторът определено има какво да каже.

След като стана ясно, че официална дискусия е неуместна, събралите се, сред които се отличаваха, освен редакторите на “Страница”, университетските преподаватели Юлия Николова и Владимир Янев, издателката Божана Апостолова и др., се наредиха, както е обичайно, на дълга опашка за автографи (и тук скромносттта и притеснението на автора от голямото внимание и хубавите думи отново се проявиха - върху моя екземпляр датата е 19 декември!), след което спонтанно се обособиха в групички, бъбрещи си с чаша вино в ръце.

В заключение бих препоръчал на тези, които все още търсят адекватна оптика за четене на “Ловци на балади”, да препрочетат “Слонче мое” - с неподражаема сръчност в боравенето със словото, с ловкото увличане в малки текстови възли, подобно мрежата на Зютар, книгата на Борис Минков ни удържа да не паднем от скалите на родния Балкан, отвъд който, сигурен съм, преведена, тази проза би спечелила много читатели, а най-бързо това би се получило, разбира се, чрез Internet.