ИВАН ВАЗОВ: МАРШРУТИ НА ДРУГОСТТА

Амелия Личева

web

България и до днес избива комплекси за това, че е била под робство, че е била твърде дълго под робство. И не се опитва да забрави това, а тъкмо напротив - по повод и без повод този факт се изтъква, поставя се в основата на всякакви народопсихологии, на всякакви несполуки и неставания. Подобна болезнена взряност само в тази част на миналото на страна с повече от 1300-годишна история ми дава основание да сравнявам българската ситуация с еврейската. Защото и българите, и евреите (последните в много по-голяма степен, естествено) непрекъснато се обръщат към преживяното, сочейки броя на жертвите, връщайки се към насилията. Не искам да бъда разбрана криво. Не омаловажавам жертвите, историята, нито призовавам към амнезия. Но ми се струва, че е възможно друго помнене, помнене, което не смесва пластовете, което не прави плетеница от времената и което не натоварва съвременните поколения с вините на едни по-далечни поколения. Иначе казано, паметта на днешните хора, на хората от края на 20. и началото на 21. век, би следвало да се дисциплинира и в упражняване, и в забравяне.

Ако отново отпратя към паралела с еврейското, самите евреи, еврейският народ, както твърдят много негови изследователи, трябва да се научат да помнят, забравяйки, за да може да продължат да живеят, за да може да се впишат в така желаната отвореност на настоящето. Защото има памет, която затормозява и блокира, която петрифицира носителите си и ги потапя в континуума на жертването и с това ги обрича. А тъкмо такава често пъти е и българската памет. Затова и тя се нуждае от излаз, от уроци, които да я приучат към разтоварване и усвояване на по-толерантни механизми на приложение...

Изхождайки от една подобна нагласа, реших, че ако се опитам да чета Вазовото творчество през парадигмата на Cultural Studies, през парадигмата на популярното говорене за т.нар. политическа коректност, ще попадна по маршрута на едно неприложимо към тези модели писане. Сметнах, с други думи, че това, което повече приляга на Вазовия почерк, са етикети като национализъм и едностранчивост. Но в хода на писането си се оказах някак излъгана в предварителните си очаквания, разколебана. Възнамерявах да опиша неспособността Вазов да бъде четен през призмата на модерното, актуалното и толерантното към другия - към чужденеца, мислене, а стана така, че текстът ми по-скоро ще трябва да опише историята на моя предразсъдък и да очертае моментите на проблематизираните ми, за щастие, - предварителни тези и лоши прочити.

И така, концентрирайки се върху Вазовата поезия и проза, ще се съсредоточа върху очертаната от тях представа за другия и нейните по-късни тълкувания и рецепции.

Вазовото творчество е далеч от сложните модернистични концепции за идентичността, от идеята за нейното паралелно конструиране и разпадане, от идеята за липсата на каквато и да е фиксираност на Аза. По-скоро, ако все пак някаква по-адекватна представа за идентичността може да се отнесе към него, тя би могла да бъде постигната чрез ключовия въпрос, който предпоставя всяко говорене за идентичността: Кой съм аз? Следователно идентичността - така, както я разбира Вазов, - е дефиниция, интерпретация на Аза, установяваща кой и какъв е човекът, работеща със социологични и психологични термини. Тоест, идентичността е тъждествена на това, да си ситуиран, положен. Оттук и ролята на пространството в поезията на Вазов, убедеността му, че тъкмо българското пространство е това, което може да направи от човека българин, а не обратното. Неслучайно според една от многобройните дефиниции идентичността е основана върху въображаемите траектории на Тук и Там, на Аза и Не-аза и на метафорите за движение и място. Което ще рече, че идентичността се третира не като въпрос на физически или морални черти, а като въпрос на пространството, като своеобразен пътуващ наратив, който едновременно проверява и отстоява граници и който е винаги разказ за географията на различието, разбирана в най-широк смисъл.

Поезията на Вазов гради образа на лирическия Аз, чието живеене и чиито занимания не биха могли да се случат, ако я няма България (Под нашето небе). И тук нямам предвид, че те не биха били пълноценни, не. Поезията на Вазов отказва да приеме, че изгнаничеството е възможна форма на съществуване и оцеляване и го приравнява със смъртта. Затова стиховете му твърде силно обвързват българското със земята, планините, красотите на природата...

Както е добре известно, голяма част от лириката на Вазов е посветена на дивенето на родната природа, на преклонението пред нея и разхваляването й, като в повечето текстове се забелязва преходът, за който Александър Кьосев говори в статията си „Идеята за родното в лириката на Вазов", - замяната на назоваването на природата: от родна тя се именува само българска. Защото националното и природното, националното и земята като символ на живота се припокриват във Вазовата поезия. И дори когато Вазовите стихове говорят за обживяване на чуждо пространство, но от българи, то това пространство автоматично се трансформира от не-родно в свое си. Защото така го усещат новите му обитатели. Или: дори идеята за гостуване във Вазовата лирика като че ли е отказана, в нея възможното състояние е това на домакинството.

Разбира се, в поезията на Вазов се появява образът и на не-българската природа, наблюдава се възторгът към чужбините, към местата, които са достойни за една сантиментална разходка по Европа, но, първо, те са много по-малко, и, второ, в никакъв случай не поставят ценностно по-високо чуждото пред българското. Това твърдение се подсилва от недоволството, което Вазовите текстове демонстрират, че изконната връзка между географска положеност, природни красоти и национален характер и особености не се разбира, че българите не оценяват красотата на земята, в която имат щастието да са се родили и която би следвало да управлява живота им. Представителен пример в това отношение е стихотворението „Отечество любезно", което твърди, че щом никой не оценява райската красота и изобщо - райските измерения на родината, щом тя не се познава и жителите й се срамуват от нея, нормално е животът в същата тази родина да не върви, да бъде белязан от негативното, а самите хора да живеят кат същи чужденци.

Маркираното сдвояване на пространство и идентичност (за Вазов - ако се позова на Стивън Даниелс - нацията може и трябва да се види като география), както и хиперболизирането на българското, което доминира в цялата Вазова поезия, особено където то е сравнявано с турското (Вазовите текстове обичат да рисуват българската съдба като надскачаща всичко случило се в световната история), отпращат към необходимостта да се говори за Вазовия национализъм, за неговите специфики и модификации.

В книгата си „Националната идентичност" Антьни Смит посочва няколко употреби на думата „национализъм" - национализмът като цялостен процес на оформяне и поддържане на нацията, като основа на съзнанието за принадлежност към нея, като маркер на езика и символиката на нацията, като тъждествен с идеологията, която включва определена културна доктрина, и като философия на едно социално и политическо движение за реализиране целите на нацията.

Вазовият национализъм като че ли идеално се вписва в тази схема - независимо че той носи нещо и от романтическата визия за особения дух на нацията и единството, което трябва да я скрепи, и снема идеите за важността на понятия като национален характер и национален дух. Изобщо национализмът при Вазов се оформя като заместител на националния сантимент, като политика на отстояване на територията и езика на нацията, на свободата й, на нейната уникалност (отново в духа на романтизма), но най-вече - на общото и споделимото, което сплотява хората и ги прави нация. И това общо и споделимо според Вазовите стихове е преживяното страдание и паметта за него. В този смисъл национализмът при Вазов е преди всичко идеология на помненето, той - както и за Ренан - е форма на моралност, духовен принцип. Оттук и концентрирането на Вазовата поезия върху прекомерността на страданието, което са преживели българите, върху нечовешкостга му, върху мистерията на оцеляването им. Чудесен пример в това отношение е „Епопея на забравените", която разкрива докосването на българското до изключителното и божественото.

Специфичната лексика (възторжена, патетична), с която Вазов си служи, предвидимите похвати (хиперболи, оксиморони и сравнения) градят един постоянен разказ за нацията, независимо с какви текстове бива подкрепен този разказ. Или, ако се позова на Хоми Баба „Narrating the Nation", бих могла да кажа, че националистичният дискурс при Вазов продуцира идеята за нацията като безкраен наратив на националния прогрес, налага я като написана и записана. Затова и да се изучава нацията чрез наративното адресиране, предполага да се обърне внимание както на езика, така и на конституиращите я обекти.

Вазовата представа за нацията избива в национализъм и защото той лишава понятието от неговата амбивалентност и го полага - подчертавам - в романтическата парадигма. Което значи, че той отчита само способността нацията да създава чувство за заедност, социален ред, комфорт от общата социална принадлежност, но забравя, че нацията упражнява и терор върху пространството и принадлежността на другия.

Национализмът на Вазов обаче има и още измерения. И те се задават от образа на Другия, който поезията му представя.

Централен момент във Вазовото мислене е схващането за етническия друг, при това, поместен в една усложнена ситуация - етническият друг като нашественик и поробител. За разлика от Захари Стоянов, от неговия хроникьорски тон, от ирониите му, от склонността му да удържа двойствеността (имам предвид неговото говорене за турските изстъпления и хищничества, но и признанията, че - примерно - турското правителство е взимало страната на населението, независимо от коя вяра е то, ако има оплакване срещу чорбаджии, забити и пр.: сиреч - взимало е страната на слабите, а турските халифи с белите чалми са се съобразявали много по-добре с евангелието, отколкото християнските господари), при Вазов акцентът пада върху хиперболичните описания и квалификации, върху чутовния му гняв и съответно - върху формите, в които се излива този гняв. Вазовото творчество в това отношение подминава умереността. Тиранът е люти („Левски"), турците са врагове, които са диви, побеснели, те са сган, упита от лакома стръв,/ и гладна за блудство, за месо и кръв („Кочо"), те са варвари, тигри, които не могат да бъдат опитомени („Към Европа")...

Изобщо моделът е опростен, ясен и разчитащ на споменатата вече споделимост на страданието, затова и отвъд логиката на лирическия говорител е да притьпява омразата и да се притеснява от абсолютното си нежелание да говори за турците като за хора... Опозицията е прозрачна - тя се състои от двойката турчин - българин, като най-често и двамата, дори в смъртта, запазват ненавистта си („Сцена при окопите") и си остават врагове, или - в по-редки случаи - българинът е показан като благороден и прощаващ („Неприятели"), като склонен към толерантност, докато турчинът е видян като подвластен единствено на омразата. И в най-граничната ситуация той не може да се промени.

Казаното дотук, струва ми се, обяснява защо в масовото съзнание толкова лесно нахлуват заглавия, фрази, откъси от Вазовото творчество, които започват да се употребяват като националистични лозунги. Някак нормално е националистите да си присвоят гласа на говорещия най-вече за колективния ентусиазъм, а не за колективния срам. Специално визирам политиката през последните десет години на часовите вестници, донякъде вестник „Труд" и вестник „Български писател", които в тази си негласна цитатност, в криворазбиранията си изковаха нова националистична митология, която - подчертавам - имаше своите опори във Вазовия поетически проект. Патосът, а често пъти и лексиката на Вазовите текстове се заимстват. И споменатите издания (в различни периоди на своето излизане), както и националистичните партии и левите формации, се надпреварват да възпяват корените, да говорят за извършван геноцид върху българската култура, която създава безредна интелигенция, отслабва и размива националната идетничност, заразява я с чуждост и прави от носителите й хора, забравили аромата на земята си. За българското се говори като за колонизирано, по вазовски се громи чуждопоклонничеството, спекулира се с патриотизма, подклажда се ксенофобия. Казано накратко, примитивният национализъм, превръщането на думичката космополит в ругателство, подозрителността към другостта показват, че повици за автентичност от подобен род в България все още не се усещат като атавизъм.

Естествено, глупаво е да се говори, че Вазов има вина за тези присвоявания. Но, казах си, щом текстовете му дават основание за такива прочити, значи все пак нещо с тях не е както трябва. И почти бях склонна да се съглася с Никола Георгиев (имам предвид текста „Краевековно зачеркване"), че Вазов винаги е робувал на масовия вкус, на очакванията, на господстващата идеология. Но четейки по-внимателно произведенията на Вазов, вслушвайки се и в други гласове, постепенно проумях, че нещата не са толкова прости и еднозначни, че обвиненията на Никола Георгиев са най-малкото силно хиперболизирани и неточни. Защото дискретната парадоксалност и непрекъснатите пулсации и преходи във Вазовия свят, за които говори Клео Протохристова в текста си „Светът на Вазов - между „виденото" и „чутото", снабдяват Вазовите текстове с далеч по-адекватни определения. Защото това са текстове, които освен българското помнят и чуждото, помнят го в различните му прояви - и като лошо (всичко турско), но и като добро (руското, европейското), често пъти те демонстрират чувствителност към другия, солидарност, изобщо - забелязват го („На чехите"); натоварват го и с очаквания - другият може да помогне, защото той е милостивият чужденец, с когото са свързани много надежди.

И най-сетне - и това е, което би следвало да се разбира, когато с една или друга цел се присвоява Вазовото творчество, в него е заложена диалектиката на толерантността, без която никаква политическа коректност не би могла да съществува. И за да не съм голословна, ще дам няколко примера.

Ще започна със стихотворението „Пленниците". Избирам го, защото то се отказва от поетическото решение, според което екзистенциалните ситуации оголват същността и облагородяват човека (както е в Дебеляновото „Един убит"), а сочи далеч по-сложно решение, съсредоточавайки се върху философията на себепревъзмогването. И това стихотворение очертава омразата към етнически другия. То дори не се страхува да конкретизира някакви маркери на този етнически друг - маркери като цвета на кожата, специфичния взор и пр. И с тази си позиция е недопустимо от днешна гледна точка. Но с това си твърдение то и засилва контраста. Защото кожата, погледът всъщност не са нещото, заради което се мрази другият, те са просто начин той да бъде охаракгеризиран. А омразата я има, защото другият/другите са турци, защото носят определен back-ground, защото са виновни за преживяното страдание... Но... И тук е голямата сила на този текст, лирическият говорител успява да задейства себеспирачките си, успява да преодолее животинското, инстинктивното и да размисли. Удържайки се в дистанцията, в хладината, той потушава избликналите чувства и спомени, защото през ума му минава мисълта за майките и жените на пленените чужденци, за това, че те са обичани от някого, че те за някого са нещо... И стихотворението рисува трансформирането на омразата в жал и съчувствие, рисува ставането на човешкото... Факт, достатъчен, за да оформи една философия не на компромиса, а на достойнството.

В прозата на Вазов нещата изглеждат още по-радикално преобърнати. Сякаш самият почерк налага и друго мислене, по-успокоено, готово да нюансира и отсява, склонно по-критично да се вглежда в т.нар. себе си, без непременно да го извисява над другия - мислене, което се оказва положено в разколебаността и почудата, което пита, без да знае отговорите на това, какво е да си българин, какво е да си чужденец, и поставя под въпрос, залъгва се с липсите, отсъствията, тревожната несигурност... И българското престава да се схваща в стабилните категории на прекрасното или жертвеното, а по-скоро се проектира или като плод на носталгията и копнежите, или попива конотациите, с които е било натоварвано чуждото, тоест - конотациите на виновност, непоносимост и враждебност. Родното става не-родно, то се размива, както се размива и чуждото. Така, да кажем, в много свои разкази, в повестта „Чичовци" Вазов рязко сменя регистъра, познат от стиховете, за които в началото стана дума, и започва - колкото и парадоксално да е - да говори за българското с думите, с които е говорил за турското. В „Тъмен герой" на българите е отказано да бъдат човеци и те са наречени тигри, точно така, както често пъти биват назовавани турците във Вазовите текстове. Тези съвпадения на лексикално ниво се налагат, защото според разказа българското не е нищо повече от тъждествено с жестокостта и немилосърдието към ближния. Нечувствителността - казва ни той - е вродена, тя определя природата на българското. От което следва, че при едно подобно разсъждение идеята за какъвто и да е национализъм е просто немислима. По-скоро тук става дума за пределна честност, за искреност, с която малцина български автори могат да се похвалят. При това не сарказъм и ирония улавяме в описваните заключения, а безпощадна прозорливост, проявяваща смелостта да дефинира българското в неговата нелицеприятност.

Сходна визия за българското се задава и от разказа „Травиата". В него също се говори за погнуса от българското и България. Прокарва се твърдението, че българският варваризъм е ако не изключение, то поне е достатъчно силен и е нетипичен за света, което отново идва да покаже, че при такива отрицателни конотации идеята за мощта на българската нация направо се е изпарила. Нация, която се сплотява от изцяло негативни устои, няма как да подкрепи една националистична философия. Но точно това е, което отказват да четат онези, които си присвояват Вазовия глас и размахват несъобразени с контекста цитати.

Отсъствието на романтизъм в „Кардашев на лов" също е част от негативния образ на българското, залог е, че то е лишено от някаква идея за споделимост на онова, което би могло да сублимира и трансформира колективното. По-скоро българското е видяно като набор от случайности, от истории, които са преминали през него, но или лошо са го белязали, или изобщо не са го белязали. Изобщо българското се оказва с лоша памет, то криворазбира света и затова еуфорията и ентусиазмът, конструиращи нацията, са нещо, което му се е случвало рядко и само за малко. Затова и те не са оставили своя траен отпечатък върху битието му.

Оттук и раздвоението, което се получава, - разделението на нови и стари българи. Новите са хората, които моделират описвания образ на българското, които са лишени от каквито и да е устойчиви черти, извън жестокостта и безскрупулността. Старите - онези останки от времето, в което романтичните помисли са обединявали нацията, са новите чужденци. Така Вазов в тези свои текстове се обръща не толкова към образа на етническия друг, колкото към образа на другия, който е чужденец у дома си, за когото България се е превърнала в един непознат бряг („Дядо Нистор"). За Вазов това е още по-страшната чуждост, защото, ако от другата изход има, ако тя може да бъде преодоляна, от изпадането в състоянието на чужденец у дома си спасение няма. Това е една от най-радикалните чуждости, по-радикална от която е само да бъдеш чужденец по отношение на самия себе си.

Всичко това води и до отчетлива смяна в начина, по който се разглежда и образът на етническия друг в тези текстове. Сякаш опознаването на себе си е довело до по-нормално вглеждане в другия. Като че ли идеята за другия, който ни е нужен, за да изградим собствената си идентичност, е проникнала в съзнанието на Аза. Той е научил неприятната истина за себе си, за българското и това го е направило по-чувствителен и по-справедлив към другия. Затова и взирането, прозренията идват да кажат, че при турците всъщност не е било толкова лошо, защото човек е можел да намери милост и прошка, защото у тях е имало човещина. Както се казва в споменатия вече разказ „Дядо Нистор" - Милостив народ бяха. Ние сме зверове, боже прости!

И споменът започва да наслоява друг образ на турчина. Например в „Поборник" е подчертано, че шерифът е добър, че обича българите, че е склонен да си затваря очите за онова, което те вършат или искат да извършат, че е човек на дълга... В "Чичовци" пък беят има прости, човешки отношения с българите, понякога той е по-милостив към тях дори от други българи, справедлив е, отново е подчертано усещането за дълг и ред. Или, етническият друг във Вазовите текстове обема всички регистри на човешкото - точно както е и с българското. И това е, което ми дава основание да твърдя, че не едностранчивостта и националистичните запитания, а толерантното, мъдро съзерцание на човешката природа, овладяното умение за вслушване в многоаспектността, в хоровостта на гласовете и състоянията е това, което истински белязва Вазовите текстове.