ТРЕВОГИТЕ НИ

Амелия Личева

web

Българското общество днес силно се нуждае от авторитети, от хора, чиито думи тежат, от хора, чиято позиция заразява, от личности, които вдъхновяват, могат да бъдат пример и които при това създават усещане за устойчивост. Както ги има навсякъде из Европа и Америка. Онези, чиито колонки по вестниците значат нещо, чиито статии формират представи, хората, които увличат, които искаме да чуем, за да бъдем по-спокойни в днешното си. Практика е литературоведи от ранга на Цветан Тодоров да изказват становища по ключови за света проблеми (за Европейската конституция, за бъдещето на Европа, за отношенията Европа - Америка), писатели като Умберто Еко да говорят за политика, философи като Хабермас или покойните Бодрияр и Дерида да се намесват в актуалното. А в издания като "Дейли Стандарт", "Файненшъл таймс", "Монд", Фигаро" и пр. да има колумнисти, чиито идеи от години белязват не просто политическото, но гражданското и всекидневното и до-принасят за взаимното им проникване и сговаряне.

В България отдавна не е така. И авторитетите в голяма степен са разрушени. Много от тях не издържаха на прехода, други се оказаха преходни творения на същия този преход, трети попаднаха в нишата "всички са маскари". Факт е обаче, че сме тотално лишени от традиция. Има някакви начала на тази традиция, които търсим в ранните години на 20. век, когато България се опитва да стане модерна държава. Тогава българските интелектуалци учат в Европа и се завръщат тук, за да изковат литературата, политиката, изкуствата, икономиката на страната си. Политиците от края на 19. и началото на 20. век също целенасочено следват европейската традиция и успяват да наложат демократични правила (Търновската конституция, многопартийността), но близо 50-те години тоталитаризъм (социализъм) поубиват тази традиция и залагат на една традиция, която от политиката до литературата поощрява готовите истини, клишетата, формулите и която потъпква свободата и индивидуалността.

Правя това по-обстойно отклонение, защото ми се иска да мотивирам ситуацията, в която сме днес. Вярно е, че в последните две десетилетия много препрочити и пренаписвания се случиха, но е вярно също така, че тази линия, която се опита да бъде радикална, се оказа много крехка. И сега не е много ясно кои са днешните авторитети. И честно казано, опасявам се, че те не са Петко Каравелов и Пенчо Славейков, да кажем, а са политици и творци от Живковата епоха. И нямам предвид само имената, имам предвид идеите, мисленето, подмяната, реставрацията. Защото днес и сега доносничеството пред Държавна сигурност е изравнено с горда служба в името на родината, блянът по Живковото безвремие на измамното равенство е все така силен, а любимците на тогавашната власт, които се красят с прозвището "хора на перото", отново и отново преподреждат литературата. Разбира се, утехата е, че вече има групи в българското общество, които никой не може да накара да мислят и да живеят по старому. Но докато се постигне диалог между тях и другите, ще минат още много години и още дълго ще буксуваме в носталгията.

Но както винаги се случва, има области, в които учителите си съществуват. При това в оня хубав, възрожденски смисъл, от времето преди тази дума да олекне. Примерът, който искам да дам, е с Никола Георгиев и за него ми се иска да говоря с този патос. Защото всички ние, които се занимаваме с литературознание от 80-те и 90-те години на миналия век, сме негови ученици - каквито и да сме сега, колкото и да сме роптали, да не сме се съгласявали и да сме спорили с него. Ученици са му и сегашните поколения на ранния 21. в., които все още избират литературознанието като свое призвание и своя професия много често и заради Никола Георгиев. Защото и тогава, и сега преподавателят по теория на литературата от Софийския университет Никола Георгиев олицетворяваше и олицетворява предмета си, олицетворяваше и олицетворява интелектуалната игра с литературата. При него беше страшно да се ходи на изпит - защото изпитът беше по обща култура, защото не беше достатъчно да си научил лекциите и да смяташ, че ще минеш, трябваше да можеш да мислиш, да си чел повече, да имаш своите първи седем години. Накратко, да си студент на Никола Георгиев означаваше и означава да си в академичното, което все по-осезаемо отсъства в Софийския университет. А и не само там.

Затова и не е пресилено твърдението, че днешните литературоведи сме ученици на Никола Георгиев. Всички сме минали ако не през лекциите му, то поне през текстовете му. Голяма част от имената и идеите в литературознанието и през 80-те, и през 90-те научавахме първо от него. И после тръгваше разгадаването, запалването по една или друга идея, оформянето на почерци. И желанието той да хареса, да одобри...

Никола Георгиев е сред малкото български интелектуалци, които имат собствен глас, който не е зависим от конюнктурата. Това му позволи да бъде човек, чието мнение тежи и което искаме да чуем, независимо дали сме съгласни с него, или не. Факт е, че на мен самата ми бяха дълбоко чужди някои от позициите, защитавани от Никола Георгиев - по отношение на политиката, на евроатлантическата ориентация на България, идеите му за социалност и пр., но смятам, че те са част от много и важни дебати, които в България проспахме. Част са от онова, което все не ни достига - реален сблъсък на същински либерални, консервативни и социалистически идеи. И на хора с лица, които да стоят зад тях.

Но понеже Никола Георгиев е най-вече литературовед, и понеже неговата преданост към литературознанието е безгранична (оттук и недоволствата му към всички, на които литературознанието не им е достатъчно и се опитват да го разширяват), в този юбилеен текст ще кажа няколко думи за последната засега книга на Никола Георгиев и за дебатите, към които тя отваря и които си струва да подемем.

Книгата носи заглавието "Тревожно литературознание" и обобщава цялостната линия на писане на Георгиев, която може да бъде сведена и до двойката "мнения и съмнения" (и такова заглавие на книга има той). Усъмняването, проблематизирането на всичко, непрекъснатото следене на махалото си е метод. Не бих казала деконструктивистки, но все пак близък до деконструктивистката обсебеност за разграждане на константите, за снемане на опозициите, за присъстващо отсъствие, включително на собствените тези. Оттук и иновативността на николагеоргиевското литературознание. При Никола Георгиев го няма онова, което застрашава много от пишещите за литература. Попадаш на някоя книга, на някоя теория и разбираш, че дадена теза не е толкова нова и оригинална, а просто ти не си чел досега "оригинала", но пък познаваш репродуциращия. Никола Георгиев не усвоява теории, той не приема нищо наготово и това прави тезите му напрегнати, провокативни и винаги интересни. И може би това е школата, която той създава (защото освен ученици той безспорно има школа) - школа на мислещите, които са коректни към литературата и им е достатъчно да фокусират мисленето си върху нея, независимо дали ще я четат "затворено", или ще се отдадат на контекста и връзките, на конструирането на полета... Ако днес всички, които - пак ще кажа - се занимаваме с литературознание, на което сме се учили при Никола Георгиев, сме станали различни и от него, и помежду си (дай Боже), школата Георгиев е постигнала целта си.

Така давам и своя отговор, нужно ли е да се прави нова школа на разграничителите (припомням, че един от авторите на такъв манифест беше Никола Георгиев). Може би защото споделям тезите за еклектиката на съвремието, за сблъсъка на идеи, за мен реалистичната литературоведска школа в началото на 21. в. може да събере единствено наличните литературоведски търсения, а не може да подчини всичко на някаква своя си мрежа, независимо каква е. Още повече, че в България връзките между тези търсения са видими и шансовете за конструирането на сговарящите се литературоведски полета са големи.

И накрая, ето няколко идеи от "Тревожно литературознание", които смятам, че отварят към сериозни дебати и могат да дадат нови насоки на българското литературознание.

Първият - Струва ли си да се прави литературоведска футурология? Според Никола Георгиев е добре да се правят прогнози, които стъпват на познание за литературоведската традиция. И да се налагат идеи с ясното съзнание за тяхната временност и бъдеща оборимост. Подобен тип писане без съмнение е много труден, защото предполага известна шизофренност, особено ако си вдаден в идеите, които защитаваш. Дори да знаеш, че при самия теб това ще е един от периодите ти, че с възрастта, знанията, промененият контекст много неща могат да се променят и това може да те накара сам да се откажеш от това, което сега страстно защитаваш, пак не е гаранция, че пишещият ще може да прокара нюансите и да заяви колебливост. Не знам дали си и струва. Защото част от силата на идеите е да хипнотизират и да те поглъщат. И е важно да им вярваш. Тезата за хладния, аналитичен ум, който сдвоява, иронизира, прогнозира, на мен поне ми е по-чужда. Но не отричам, че си струва да се води по-общ дебат за това, трябва ли литературознанието да бъде като социологията или политологията. Трябва ли да се стреми да прогнозира какви идеи ще са модерни след 10 години и може ли да го стори? Може ли днес да кажат новите поколения литературоведи коя ниша ще решат да разширят и обновят, коя традиция ще им е по-важна. Ще продължи ли да се отваря към новите технологии и културологичното, тоест, ще бъде ли все така част от интердисциплинарния подход на епохата или ще кривне към поредната си затвореност. Пак подчертавам, не знам възможни ли са прогнозите, не знам и струват ли си. За да си отговорим на този въпрос, трябва да си отговорим - ще го кажа още веднъж - какви искаме да бъдем - литературоведи, които се встрастяват, или дистанцирани анализатори. Иначе изречено - да бъдем практици, които разчитат да убедят и увлекат, или да останем в позата на мъдреци, оракули или съдници, които също ще имат своята публика.

Вторият - Как да проблематизираме връзката на литературознанието с националния език? На пръв поглед тук влиза тезата, която напоследък Никола Георгиев широко защитава - за преводимостта на понятията. Но и не само. Защото литературознанието зависи от езика и заради литературата, която се създава и на която то - предполага се - стъпва. А малко по-общо - и заради самочувствието, хоризонтите, възможностите за диалог, за излази, за вписване в други контексти. Българското литературознание много малко е направило, изхождайки от националната си литература - то не конструира теории, които да извлече от литературата, а, обратното - прилага теории и се опитва да види доколко и как те са приложими върху нея. Обясненията могат да са много - че българската литература не е нито френската, нито английската, че самата тя "догонва" и много се учи от европейската, че много по-плодотворно е насочването към големите европейски текстове. Но факт е, че националната ни литература не подтиква към налагането на нови литературоведски понятия и теории (Цветан Тодоров и Юлия Кръстева също стъпиха на руски, не на български идеи, част от които изведени върху основата на руската литература) и че тази разкъсаност продължава и в момента. Литературознанието днес също нехае за литературата от днес, което пък на нея й дава още по-малко шансове да влезе в оборот и да стане по-преводима. И най-сетне, казах, че това е и въпрос на самочувствие, на възможности за диалог, за излази, за вписване в други контексти. Българската литература е слабо позната, малко превеждана, силно регионална. Всичко това обяснява и защо съвременното българско литературознание, чиято мечта също е конвертируемостта, я пренебрегва и търси онези имена, които са знаци, говорещи на всички. Дали успява, това е друг въпрос, защото и то, както и литературата, не може да се похвали с кой знае какви световни пробиви.

Третият въпрос, който до голяма степен е свързан с предходния, може да се формулира и така - има ли национална литература и национално литературознание. Макар че идеята за световната литература не му е чужда, Никола Георгиев предпочита да не се пренебрегват националните разлики и да се търсят спецификите на литературите и литературознанията. Разбиране, което намирам за продуктивно, защото въпреки силните тенденции към глобализация и в частност европеизация, идеята за културните различия продължава да е много силна. Да, съществува европейска проза, но вътре в нея гласовете на авторите от скандинавските страни са различни от тези на Франция или Англия, немскоеизичната литература е различна от гръцката и пр., и пр. Да не говорим, че все по-силна става литературата на пишещите на английски или френски индийци или афганистанци, китайци или пакистанци... И общият образ на всяка национална литература набъбва, видоизменя се, разширява се. Колкото до литературознанието, всяко национално литературознание избира какви идеи да внесе, на кои имена и откъде да заложи. Така че спецификите трябва да се отчитат в опитите да очертаваме голямата картина на литературознанието днес.

Четвъртият въпрос пита за по-общата зависимост на литературознанието от заобикалящия го свят. С идеята, че колкото и да се претендира за интелектуална независимост, контекстът трудно може да се подмине. Идеите може и да могат да избягат от него, но това бягство е невъзможно за литературоведите и школите. Да вземем днешния ден - новите технологии, мрежата, блоговете, различните концепции за време, скорост, за история и пр., и пр. няма как да не повлияят и да не са част от търсенето на литературознанието. И това е добре, защото то не трябва да е отвлечено, а - стъпвайки на контекста - да се опитва да печели читатели.

И накрая идва въпросът Как да пишем и говорим за литературата днес? Струва ми се, че вече опитах да отговоря на този въпрос. Сред поколения, които все по-малко четат класика, които са все по-вгледани в начините, по които литературата битува в интернет, литературознанието ще трябва да се пригажда. Да може да стъпва и на "Хари Потър", и на Коелю, за да намира път и да постига целите си. Надменността няма да му помогне. И това е, на което могат да ни научат културните изследвания - те обемат всичко, което е в интереса на днешните поколения - от рекламата през видеоклипа до попмузиката, за да говорят за изкуството, за другия, за идентичността на език, който борави с образи и познати митологеми. За момента това ми се вижда и бъдещето на литературознанието.

© Амелия Личева
=============================
© Български език и литература (електронна версия), 2007, № 6
© Електронно списание LiterNet, 27.12.2007, № 12 (97)

Други публикации:
Български език и литература, 2007, № 6.