Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА: ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА

Амелия Личева

web

През ХVІ век в Нюрнберг е изработен първият глобус и оттогава като че ли можем да мислим материализирането на идеята за глобализацията. Глобусът е еквивалентът на обозримия свят, в който границите са паднали и в който пътуванията могат да се проследят. Затова и когато днес говорим за глобализацията, и преди да побързаме да я отнесем към явленията, които се опитваме да отречем, или да обясним с интернет, трябва да си дадем сметка, че патосът по глобалност е стар, колкото стар e и светът. Независимо дали ще визираме политиката на Римската империя, Кръстоносните походи или колонизацията, и дали ще периодизираме глобализацията от Средновековието насам, или от налагането на капитализма или модерността... И дори да се съгласим с тези, за които глобализацията е ново явление, и приемем, че терминът се появява едва през 60-те години на ХХ в. в популярните или академичните текстове, пак няма как да пренебрегнем идеята за предходниците и влиянията. Защото желанието за обединение, за налагането на определени ценности и модели периодично белязва западноевропейското мислене, а вярата в повторителността на историческите практики направлява тези глобализиращи начинания.

Друг въпрос е, че поуките от историята са довели съвременната глобализация до убеждението, че асимилацията трябва да се замени от интеграция, че ценни са не насилствените сливания, а единението, което залага на многообразието. Затова и благодарение най-вече на усилията на привържениците на постколониалните теории правото на различие днес е заложено като универсално човешко право. А глобализацията не се проявява като желание за отвоюване на територии, а по-скоро като патос по общност, като трансгранични връзки и отворени пазари. Нейни алтернативни назовавания стават "падането на границите", "хибридността", "транснационалното", защото те по-добре изразяват смесванията, кръстосванията и припокриванията, които са в основата й.

По думите на британския социолог и редактор на списание "InternationalSociology" Мартин Олброу употребата на понятието "глобално" придобива лавинообразен характер в края на 80-те и началото на 90-те г., измествайки дори и понятието постмодернизъм. Като тази употреба е свързана не просто с философията и културологията, но и с рекламите, офертите за работа, журналистическите заглавия... Олброу отчита и разширенията, на които е подложен терминът - глобализъм, глобалност, глобализация - и които сигнализират конституирането на процеси и идеология. Като сред тях глобализацията е най-често използваният маркер за дълбок социален и културен прелом.

Глобализацията, ако все пак решим да си служим с този термин и го натоварим и със съзнанието за негативните пориви на миналото към колонизиране на страни, без значение дали с идеята за налагане на религия или ценности, винаги е имала три измерения. Първите са икономическите, които засягат търговията и обмена, създаването на общ вътрешен пазар, както е в Европейския съюз, транснационалните компании и тяхната политика по отношение на Третия свят. Днес вече не е достатъчно западна компания да отвори предприятие в някоя африканска страна, нужно е това предприятие да се впише в локалната култура, а и отварянето му да е съпътствано от допълнителни грижи за локалното - опазване на природата, поемане на конкретни социални ангажименти, и пр.

Вторите измерения са политическите и с тях най-често са свързани пейоративните оттенъци на понятието. Защото колкото и да твърдим, че глобализацията няма център, все пак именно Западът е този, който опитва да разпространи и наложи ценностите и моделите си. Оттук и протестите, несъгласието със стойностите на западната демокрация, питанията съвместими ли са те и могат ли да проработят в държави като Афганистан или Ирак и какво се случва, ако не проработят... Антиглобалистите обвързват критиките си и с политиките за имигрантите и чужденците, за бежанците и чуждестранните работници и обясняват, че "другите" винаги са заплаха за "своите" граждани, че национализмът и локализмът не трябва да отстъпват на тенденциите по отваряне на границите. "Френските" събития от преди няколко години, в които хора от предградията демонстрираха волята си за разруха, бяха описани от френския философ и есеист, известен с критиката си срещу идеологическите корени на тоталитаризма, Андре Глюксман така: "Това е поведение на една извратена и престъпна Алиса в Огледалния свят, превърнала се в подпалвачка - Алиса в Страната на кошмарите, която прекрачва границата, за да разруши и да направи още по-необитаема черната бездна, в която е принудена да влачи жалкото си съществуване".

Тези хора, вярно, наследници на емигранти, са френски граждани и в този смисъл лесното обяснение за бунта на неинтегрираните, не може да бъде дадено. По-скоро примерът ни обръща не толкова към това колко трудно и бавно е вписването, колкото към това какви усилия са нужни, за да не се плъзнем по лесното отричане на основния принцип на глобализацията - интеграцията от всякакъв порядък. Във френския случай, ако се позовем още веднъж на интересната интерпретация на Глюксман, важен е точно протестът на бунтарите, тъй като "интеграцията във Франция традиционно се изразява чрез насилие и неприемане на другия". А точно тази логика на омразата е, която трябва да се преодолява, за да се върви към нов модел на единение, приемащ различието във всичките му проявления.

Двата споменати типа глобализация се обособяват като отделни, но не са малко изследователите, които твърдят, че глобализмът означава най-вече заместването на политическото действие от икономиката, от пазарите. Или най-малкото, ликвидира се, както подчертава социологът и автор на идеята за "рисковото общество" Улрих Бек, така характерната за ранната модерност разлика между политика и икономика. Докато третият тип - културните измерения, винаги се мислят като самостоятелен тип. Може би защото за разлика от политическата и икономическата глобализация, при културната е най-ясен генезисът. Идеята за цялост на света, за духовна общност, която е постижима въпреки границите и различията, не започва със световния бум на рокендрола и футбола. Тя тръгва от Рим с волята от един град, на един език да се наложи управление на всички в тогавашния свят - такъв, първо, културно глобалистки, а после и териториален, е моделът на Римската империя. Или както казва Стефан Цвайг ("Европейската мисъл в нейното историческо развитие") - с Рим Европа за първи път става едно цяло, а светът - единен.

Тази идея за единство ръководи и средновековните интелектуалци в патоса им да превърнат света в един общ, жив университет на споделени ценности, в убедеността им, че битието е книга, побрала знаците на божественото, която се нуждае от общ прочит и този общ прочит те могат да го вербализират и внедрят в земното, като така анихилират границите... Това е епоха, в която няма значение дали един студент следва в Болоня, в Оксфорд или Париж - латинският прави от всички духовни хора на времето общност, която отново не познава границите. Или пак според Цвайг - латинският е "последният език на европейското единство".

С Реформацията, когато се ражда "литературният национализъм", вече по-скоро говорим за изключения, отколкото за общ модел на глобалистки търсения в културата. През ХVІІ и ХVІІІ в. едни от големите посланици на европейското единство са музикантите. Монтен, а по-късно и Кант също отстояват възможността за "европейско световно гражданство". А Гьоте говори за "световен дух" и "световна литература" и с убеденост защитава универсалистката идея за обединението, твърдейки, че "времето на националната литература отмина". За разлика от един Хердер, да кажем, който стои зад представата за културните нации. Защото Гьоте е прозрял това, което ХХ в. ще разбере едва след Холокоста и ще се опита да въплъти в идеята за европейска общност, а именно, че "отечеството е навсякъде и никъде". И го е направил във време, когато, пак по неговите думи, "навсякъде са заети да създават нови отечества".

Аналогична теза налага и Ницше, който призовава да се прекрати "играта на отечества" в Европа и да се работи за създаването на едно ново, наднационално съзнание, което ще роди и една "нова Европа". И разбира се, повечето интелектуалци от модерността, които на границата на ХІХ и ХХ в. вече знаят, че бъдещето зависи от скоростта на обединението и от това доколко културата ще съумее да прехвърли ценностите си и към политиката. Машините, техническите постижения, новата скорост, отворените възможности засилват копнежите по единение и полагат един нов общ език - този на формулите и цифрите, на нечовешкото, който бързо и лесно нахлува и се усвоява.

Обобщено, глобализацията е понятие, което събира усещането за нова, сгъстена скорост, за логика на спешното, за интензификация на отношенията и изграждане на световни мрежи, както и идеята за разпростиране на модели, за виртуализация и нов тип връзки между локалното и далечното, за преход от индустриалното към информационното, за съзнание, освободено от мисълта за граници и култивирането на особено чувство за познаваемост и разколебаване на уникалността. Или тя, по подобие на утопията, е поредният опит за преобразуване на света, актуалният отговор на промените, които стават с човечеството в един започващ век, за който - поне към днешна дата - си мислим, че едва ли има какво ново да добави към наситената история, в която като че ли всичко вече се е състояло.

Виждането, че всичко вече е казвано и е било, е виждане, което - както е добре известно - е типично за постмодерните нагласи, от които глобалистките са част. Затова и акцентът върху проблема за познанието и познаваемостта е толкова сериозен при конструирането на понятието глобализация. Глобализацията лишава света от чудото, а в някаква степен - лишава ни и нас от любопитството. Както казва Адорно, появява се свят, победен с подобието. Един свят, в който тенденцията е към усилване на взаимните зависимости и заменяемости. Защото на пръв поглед и местата, и културата стават твърде преводими. Светът се превръща в "глобално село", в което премиерите са световни, рекламите показват едно и също, а марките на стоките, продаваното в магазините, рекламите на местата заличават постепенно националните специфики. Светът става верига, в която нещата ни изглеждат познати и близки.

Разбира се, тази познаваемост може да е измамна илюзия. Приликите не винаги са знак за разбиране, както още херменевтиците настояват - понякога разбирането, за да го има, трябва да тръгне от най-неясното. Но дори и да не се обърнем към херменевтиците и техните теории, а да вземем един простичък факт като наличието на комикси с идентични герои, но с различни имена, пак ще ни е достатъчно да отчетем колко трудно и несигурно е разбирането. Италианското дете, което обича "Тополино", едва ли ще е склонно да приеме, че Тополино е всъщност италианското име на Мики Маус... Така че разбирането и в глобализирания свят продължава да е поместено някъде между универсалното и специфичното...

Голямата мобилност, развитието на културата на "по-бързото и винаги повечето" (Жил Липовецки), цялата тази динамика, не предполагат лесно познание. Така че в някаква степен глобалното изисква по-развити сетива, по-голяма приспособимост към промените и съзнание, че приближаването не е достатъчно, за да ни направи не ерзац потребители, а хора, които могат да живеят по новите закони на глобалното.

В познатото обаче има и предимства и най-голямото като че ли е демократичността. Възможността да имаш достъп до света, макар и през интернет, възможността да си потребител на образи и ценности като всеки един друг обитател на света, е достижение, което глобализацията дава, и е гаранция за равнопоставеност. Културата става достъпна в цялото си многообразие и за всички. И в това като че ли е най-големият чар на глобалистко-постмодерната нагласа - не просто всичко е вече казано и написано, не просто не съществуват граници и йерархии, но и няма някакви устойчиви локалности и идентичности, няма уникалност в оня култов за модернизма смисъл. Всичко и навсякъде е възможно. Вярно, доколко и как ще се възползваме от наличното пак зависи от волята, от личната култура и възпитание, от вкуса и - не можем да не го отчетем - и от традицията, но територията на личната свобода като че ли трайно се разширява. Получава се онзи "глокализъм", събиращ и равнопоставящ в диалога им универсалното и локалното. Или както твърди световноизвестният сициолог и бивш директор на London School of Economics Лорд Антъни Гидънс (1991) глобализацията настоява върху преплитането на отдалечени събития и отношения с факторите на локалния контекст. Така универсализацията започва да означава уеднаквяване на начини и стилове на живот, културни символи и "транснационални форми на поведение" (Улрих Бек), зависещи обаче от местното. Защото, за да е възможна, тя трябва да се впише в него и да поеме принципите и законите му. "Старбъкс" има и в Германия, и в Гърция, но зад запазената марка се прокрадва и национално специфичното. Част от тази тенденция са китайските, руските, гръцките квартали в Лондон или САЩ, "етническите" супермаркети в Калифорния - всички те са маркери на познатото, на дома в чуждото, форма на гостоприемство, независимо че понякога това пречи на нормалното интегриране...

По тази причина е важно да отчитаме, че глобализацията е по-сложно явление от простото й изравняване с американизацията на света, което пък и обяснява защо тя е неизбежна и има своите неоспорими предимства. Затова и глобализацията не е съвременна антиутопия, в която всички са еднакви и застрашени, тя не е свят от Оруелов тип, а е модел на демократичността и по-лесните връзки. Променила се е категорията събитие, променила се е категорията преживяване. Всичко, което става някъде, има световен отзвук и засяга всички. Няма катастрофи, нито успехи, които могат да останат изолирани и да не променят живота на всички ни. Този е ефектът от новите връзки, установени между глобалното и локалното, на едновременността на неедновременното.

Както справедливо отбелязва вече на няколко пъти цитираният Улрих Бек в книгата си "Що е глобализация?" (2002) днес една Одисея или Робинзониада са немислими художествени форми на възприемане на света. Пътешествията са се виртуализирали, обменът - също. Блоговете заместват реалните действия. Глобализацията фикционализира и ни поставя в позицията на читатели, които сърфират из мрежата. А виртуалността гарантира нов тип съвместно живеене. Разбира се, глобусът продължава да е модел на света, но пак по думите на Бек, земното кълбо вече не е "широко и голямо с далечни страни, а плътно и малко, и близко с телекомуникационно преплетени пазари" (Бек 2002: 45). То става подвластно на "смесените времена", на онова, което в Латинска Америка наричат "магически реализъм" и което всъщност означава съвместното съществуване и преживяване на предмодерно, модерно и постмодерно. В Европа и САЩ по-малко се познава тази хибридност, но за глобализиращия се свят като цяло тя все пак е водеща.

Хората започват да се делят на "глобално подвижни", които са "новите модерни", и на "локално обвързани", които пък са "новите древни", тези, които подлежат на контрола на имигрантските служби, законите на жителството или тези на "затворените" си общества. Едните се вълнуват от това да могат все повече и повече неща да вършат през мрежата и да заменят реалните действия с няколко кликвания, другите все повече и повече губят визия и ориентация за това какво има навън. Първите се състезават с времето и оформят себе си като същества от нова епоха, другите все по-трайно се завръщат към архаиката.

Средствата на глобализацията проникват дори и в света на локалното. И Ал Кайда си служи с тях, обявявайки се срещу света, който ги е превърнал в средство и удобство за хората, а не само в гола пропаганда. Но така или иначе, за масовия обитател на "затворените" общества глобализацията като философия и поглед, е все още немислима и това продължава да обрича съвремието на дисбаланси, на потенциални конфликти и тревога.

Този постоянен конфликт е обект на много романи, които могат да бъдат причислени към вълната на глобалисткото (за някои постколониалното) писане, или още - писането на натурализираните имигранти, които са може би едни от най-успешните писатели във Великобритания, Франция, Съединените щати... Достатъчно е да посочим толкова утвърдените вече Халед Хосейни, Джумпа Лахири, Марджейн Сатрапи...

Тези автори конструират текстовете си около мечтата за по-добър живот на емигрантите, около желанието да се избяга от затвореното и да се постигне щастие в далечното, в различното, в отвореното... И около провалите на тази мечта, около трудното надмогване на паметта и болката и още по-трудното успокояване на травмите... Желанието за бърза асимилация, за сдобиване с нова идентичност, за вписване в скоростното и хипермодерното се сблъсква с неутешимата носталгия по родното, по безвъзвратно загубеното минало, по късовете идентичност, които никога не могат да се подредят в новия пъзел... Неслучайно един от най-изявените теоретици на постколониалното Хоми Баба акцентира върху спомнянето като мост между колониализма (или състоянието на "първичност") и придобиването на нова, в повечето случаи "културната идентичност". То е необходим, но опасен мост. Защото става дума за изграждане на възстановителна връзка между културната идентичност и историческото минало. И защото тази връзка е накъсана, взривова, тя не следва нормална логика и причинно-следствени наслоения. И мостът става пропусклив, нестабилен, знак, че никое включване, никое приобщаване не е абсолютно и винаги в него са разгадаеми белезите на предишните преживявания и паметта.

И все пак, какво може да е спомнянето? Може да е болезнено и унизително, както е при Арундхати Рой, може да е носталгично, както е при Джумпа Лахири, може да е за миналото преди големия разпад и разрушенията, преди трагедията, както е в "Ловецът на хвърчила", може да е "през смях и сълзи" както е при Марджейн Сатрапи. Но то винаги е "малкото" минало, преди светът на локалното да се отвори и да допусне "големия" свят в себе си. За това допускане, за географията, която разчертават новите отношения, разказват още споменатите автори в някои от най-емблематичните си книги. И за странните и нелеки отношения, в които влизат националната и личната идентичност.

Известно е, че в конструирането на националната идентичност е залегнал патосът за даване на център и за всеобщност, за норми, на които да се подчиняват всички. Имигрантите, каквито - както стана дума - са героите на Хосейни и Лахири, са изправени пред сложни избори - да се откажат от центъра, който са имали, бидейки част от колективната идентичност на нацията си, да приемат новата на страната, в която са емигрирали, или да опитат да изградят нещо хибридно, някаква смесена идентичност, в която да има по малко от всичко. И Хосейни, и Лахири искат да знаят това възможно ли е, постижимо ли е човешкото същество да абсорбира повече колективност и да съгради в себе си някакво разширено аз? Има ли надежда за това раждане или то винаги води до страдание и липси, до отсъствие, от което само боли? Или човек винаги си остава с "дадена" му идентичност, която е част от традицията на мястото, в което е, независимо дали това място е родното или новото, припознато ако не като родно, то поне като място за живеене?

Движим се из пространството, вървим с миналото си. То не може да бъде заровено, затова и личната история, преживяното са тези, които конструират идентичността, а не географията, не местата. Една постъпка от детството е това, което прави от героя на Хосейни човека, който става - не Кабул, не Афганистан, и не Съединените щати. Или поне много по-малко те. Разбира се, не е без значение къде се раждаме, как се формират представите ни и как се формира мисленето ни, но териториите не могат да бъдат оправдание. И това като че ли е новото в писането на тези писатели с "два гласа", с две родини. Те избягват обвиненията, а и своеобразните вулгаризации. Персонажите им са модерни хора, в съдбите на които се преплитат лъкатушенията на съвременния свят.

"Ловецът на хвърчила" не е някаква прослава на глобализацията, защото в романа не са спестени истините за съдбата на Афганистан, плод включително и на грешките на САЩ. Но индиректно тя приема глобализацията като единствен модел на отвореност, който може да гарантира промяна. Защото, както самият Хосейни дължи написването на книгата си на факта, че е имигрант, а не жител на Кабул, и може да си позволи да говори директно и обвинително, така и шансът на страни като Афганистан е в стесняването на локалното и разширяването на другостите. Въпреки всички възможни сътресения, до които отварянията могат да доведат и за които книгата разказва, защото локалното - настоява Хосейни - не бива да се идеализира, и преди катаклизмите, преди талибаните в него е имало много религия, и много история, които не са били превъзмогнати и които са водели до състоянието "аз бях пущун, а той хазарин, аз бях сунит, а той шиит и нищо не можеше да промени това. Нищо".

Измеренията на глобализацията в "Ловецът на хвърчила" могат да се търсят и на съвсем конкретно ниво - малките Амир и Хасан гледат уестърни, бащата кара "Форд", ясни са представите му за добра и лоша политика, практикувани според него от САЩ и Русия, Асеф чете Хитлер и се опитва да прилага идеите му... А понякога уклонът по отваряне се измерва дори само с мечтата за телевизор, през който да нахлуе светът...

Иначе казано, образът на Афганистан от времето преди талибаните да сринат и разрушат страната, е образ на страна, която в никакъв случай не е подвластна на някакъв пещерен национализъм, а в която се учи, в която се изпробват различни влияния от Европа и Америка, в която се усвояват модели. Друг въпрос е обаче, че глобализацията като че ли търпи крах в "Ловецът на хвърчила" - печелят талибаните, които затварят страната, които изострят отношенията между различните етноси и които превръщат национализма във водеща идеология, провиждаща в Запада враждебния друг. И от различна, но все пак бавно отваряща се навън страна, с културен стереотип, който изглежда малко далечен на западния човек, но на който със сигурност не му е чужд глобалисткият уклон, Афганистан в книгата се налага като образ на страна, в която дори основните проявления на глобализацията се изкривяват и стават уродливи и невъзможни. Неслучайно публичната екзекуция, която извършва споменатият вече последовател на Хитлер - Асеф, - става на стадион, един от символите на обмена и демократичността на масовата култура, признак на глобализацията на света. А самият Асеф, когато убива с камъни двойката прелюбодейци, е с очила като на Джон Ленън. С този паралел Хосейни подчертава колко тънка е границата между глобализацията, която винаги върви все пак с демократизацията, и антиглобализма, който залага на криворазбраната чистота - чистота на расата, на отношенията, на вярата... В глобализиращия се свят Джон Ленън е еднозначен символ на порива за мир, свобода и любов, докато в антиглобалистки настроения Афганистан неговият изкривен "близнак" може да "посее" единствено омраза и смърт.

Погледнато по-общо, може да се каже, че в "Ловецът на хвърчила" се сблъскват двете основни представи на ислямския свят за същността на глобализацията. Едната, която залага основно на религията и отрича глобализацията, защото я дефинира като империализъм, като културно нашествие и сигурен признак за обезличаване и погазване на идентичността. И другата, която вижда глобализацията като положителен процес, който може да модернизира ислямския свят. И която съзнава, че няма как и няма смисъл да бъде забавяно навлизането на съвременните технологии, научните достижения, модата, музиката, западния модел на поведение...

Честността на писането на Хосейни, разполагането между повече гледни точки, издига "Ловецът на хвърчила" над често пъти много разгневеното постколониално писане, вкл. това на една Тони Морисън да кажем, и го превръща в пример на една съвременна нагласа, която се старае да стои в отвореността, да примирява непримиримото, да показва как проблемите тръгват от личното, и него трябва да се опитваме да възпитаваме, в него трябва да се потиска омразата и да се разпалват положителните емоции... И може би в това е най-голямата полза от глобализацията - да ни кара да свикваме с мисълта, че е важно да се опитваме да живеем в един свят, в който родно и чуждо най-после ще стане безсмислена опозиция. Защото глобализацията е един от най-надеждните пътища срещу всички повици за чиста раса и нация, срещу всички, които смятат, че чужденците замърсяват "нашата родина" и "оскверняват нашата кръв". Глобализацията може и да опростява света, но достъпността, за която вече много пъти стана дума, е предпоставка неравенствата да стават по-малко и по-малко.

И не че това послание не е утопично, не че то е единствената рецепта срещу варварствата в световете, от които излиза и авторът на "Ловецът на хвърчила", но литературата все пак не е политология - нейната цел е да достига до човека и да опитва да го променя. А това няма как да не мине през някакъв емоционален катарзис. Тя има способността да води читателите на места, на които никога не са били, и да ги вкарва в образи, много различни от собствения аз, което е и силата й

В "Ловецът на хвърчила" е проблематизирано и трудното свикване с живота другаде, дори това другаде да е страна, представата за която е била обичана отдавна. Тя е за мъчителното нагаждане към порядките, за невъзможността докрай да се приобщиш. Защото в едното място се ползва пръчка вместо кредитна карта, а в другото искат документи за самоличност. И за самотата, за отсъствието на хора, познавали рода, онези, които напомнят за общите корени, чието минало се преплита със собственото. Така в романа Америка се превръща в място, където се погребват спомените и се започва на чисто (за момчето), но и където се оплакват спомените (за бащата). Територията се оказва подвластна на личното. За момчето, за което Кабул не е просто погубеното от руснаците място, но и град на призраци, заради личните преживявания, Америка е шанс със своята устременост напред без наносите на миналото, тя отговаря на желанието му да забрави, да започне отново и това му позволява много леко да я приеме за своя пълноценна родина. На бащата и забравата, и бъдещето са отказани...

В романа си Хосейни разказва и за други избори - за оставането в Кабул, понеже "той е дом", единствен дом. За избора на тези, които не могат да се възползват от оптимизма на Америка, а продължават със своята меланхолия, с прекаленото самосъжаление, с приемането на загубите и страданията като част от живота, дори като необходимост... Защото не всички - казва книгата - съумяват да станат глобални хора...

"Ловецът на хвърчила" е писана след 11 септември, и макар че говори за Афганистан от времето на талибаните, тя вкарва и човешките, семейните истории, личните драми, нравите, за да уплътни образа, за да избяга от еднозначността, за да потвърди това, към което глобализацията непрекъснато тласка - нуждата от диференциране, туширането на сблъсъците и конфликтите, особено като мислени на ниво цивилизация, и поощряването на разбирането, стимулирането на взаимното проникване и демократичността.

"Името" на Джумпа Лахири също е разказ за трудното свикване с чуждото, за бавното интегриране, за странните метаморфози, които търпи родното, когато му се налага да се напасва към различни територии. Като и тук Америка се представя като място за ново, второ раждане. Дори когато не се идва от страна, в която свободата е потъпкана, а животът - застрашен, както е в "Ловецът на хвърчила".

За Ашима, героинята на романа, без обичаите, като този, според който баба й трябва да даде името на правнучето си, нищо в Америка не й се струва докрай истинско, всичко е случайно. Различен е и темпът. В Индия не се бърза, ритъмът в Америка е друг. Затова и поривът й за връщане е много силен. Кръгът от приятелите й е съставен предимно от индийци, които учат или работят в Америка. Да си чужденка, за героинята е все едно цял живот да си бременна - вечно чакаш и все ти тежи, все ти е някак особено.

Чужденците будят любопитство и респект, те винаги са в по-сложна ситуация. И може би затова приобщаването към мястото става цел за нея - с времето все повече и повече навици на чуждото се усвояват, все повече и повече родното избледнява... За да стане така, че за децата й връщанията в Индия вече да са нещо, което бързо трябва да се отхвърли и забрави, като "дрехи по някакъв повод или за минал сезон", които само пречат, не се връзват с живота. И това е най-голямото признаване на глобализацията - за новите поколения прагматичността и приспособимостта стават водещи, а носталгията залинява. Защото тя остава в полето на спомените и разказите, а настоящето се ръководи от порив за приобщаване и желание различието да се усеща минимално...

Може да се каже, че повечето автори, които представляват новата глобалистка литература, са добре интегрирани и патосът в техните текстове е аналогичен - успокоен, насочен към истории за търсенето на идентичност, към истории за семейства, които успяват да се интегрират и да намерят щастието. Към свикването с друг тип култура, с друг тип градска атмосфера, с други начини на живот, а и на мислене, с друг тип емигрантски преживявания - позитивни, удовлетворяващи. Като и при Хосейни, и при Лахири всъщност имаме диференциране на усещането и преживяването на емигрантството, защото и двамата следят как то се "практикува" - както се спомена - при различните поколения - бащите и майките, тези, които са родени в страните, които се напускат, се опитват да направят живота си максимално подобен на този, от който са се откъснали. Те се страхуват от самотата, но и трудно се вписват в новото, не искат да усвояват новия живот, пазят старите си навици и имат усещане за загуба. Децата обратното, те едва като пораснат, разбират родителите си и си дават сметка за това, което в детството им е изглеждало като странни приумици - изолиране, безкрайни пътешествия при бабите и дядовците, неразбиране от страна на родителите защо те с лекота възприемат и навиците на живот в мястото, което за тях е родно, и се интегрират в общности, а другото място, родното за техните родители, им е чуждо и странно. Макар дори и децата винаги да си остават в двоякото положение и да не могат да отговорят на въпроса откъде са - не могат да кажат "от Индия" например - въпреки имената си, въпреки езика, все пак не са родени там. Но и когато кажат "от Америка" - пак заради имената става ясно, че и това не е съвсем точно, защото второто име, индийското, издава корените... Въпреки тази странност и обърканост обаче посланието, което книги като "Името" излъчват, е може би най-доброто послание, което литературата днес, след 11 септември, може да даде - послание - да го подчертаем пак - за успокоено зачитане на различните и приемането им.

В този контекст се вписва и много нашумялата и интересна като жанр книга "Persepolis" на живеещата във Франция Марджейн Сатрапи. Нейният чернобял комикс за възрастни, който държи челни места в класациите в много европейски страни, също е писан след 11 септември и целта му е да разкаже за детството на едно момиче в Иран и за завръщането на това момиче пак там, години по-късно, когато то е имало шанса да учи в други, демократични страни. Защото - убедена е авторката - ако на децата - където и да е по света - се дава шанс да учат навън, да пробват живота в други страни, тогава омразата в света ще стане много по-малко. И това е големият смисъл на глобализацията - тя трябва да разширява ума и да отваря съзнанието.

Сатрапи си дава сметка за стереотипите, за предразсъдъците, за пораженията, които "позорните дела на няколко екстремисти" са нанесли на Иран. Затова и желанието й е да покаже и други страни от историята на тази древна цивилизация, която не е територия единствено на фундаментализма, фанатизма и тероризма, но и на култура. Като на документален филм в комикса се сменят "кадри", които представят различни версии на живота, които показват какво се е случило в Иран след ислямската революция, които осмиват идеологиите, показват съпротивата, които портретуват всекидневния живот и демонстрират патоса по нормалност на обитателите на този всекидневен живот, които изобразяват как се отразява репресивният режим върху индивидуалния дух и настояват върху необходимостта всички политически догми да банкрутират...

Или, успехът на тази книга, която си служи с изразните средства на днешния ден - минимализиран език и активна визия - е в смелото съчетаване на лично и политическо, в "рецептата", която се дава за справяне с абсурда през иронията, хумора и малко сълзи. Затова и Сатрапи успява да убеди, че комиксите от този вид, макар и нетрадиционна литература, не са втора ръка и могат да битуват наред с типичните романи... Защото образите са също начин да се пише и да се ангажират читателите, а посланието е не по-малко силно, а може би дори и много по-достъпно...

И така, в днешния свят човешкото измерение на глобализацията се носи или от участта да си емигрант и всички последици по интегрирането, но и отварянето, които тя предполага, или от състоянието да си в крак с времето. Тогава светът идва през очите (медиите наслагват картината на глобалното, редят местните и световните новини, разбъркват ги спрямо моментната значимост, напластяват разкази, показват героите им), през ръцете (всяко кликване в интернет гарантира глобално знание и глобално полагане), през ушите (доколкото няма по-глобален език от музиката, която бидейки най-свободното и безпредметно изкуство позволява на милионите да споделят общи колективни преживявания), през тялото (модата е един от най-силните фактори за групирания по стил и възраст, по вкус и статус, но не и по националност; световните тенденции за здравословно хранене, зелените движения, фитнес-културата също са маркери на тази своеобразна глобална телесност). И човекът става съизмерим с любимото си място - МОЛ-а - където глобализацията се е материализирала във водещите му принципи - динамика, пестене на време и енергия, концентрация, достъпност, демократичност, съпътствани от дозирани елитарност, вкус към модата, киното, музиката, архитектурата на пространството, усещането да си едновременно сам и в общност, многотията... Както и различните езици и диалекти, които изграждат новоговора на глобалното.

Ала езикът в глобалния свят не е само смесица от мода и митове, от стилове и цитати. Глобализацията поставя и питането какво се случва със словото - на ниво лексика, на ниво комуникативност, какво се случва с езиците изобщо. Най-лесният отговор, разбира се, е, че езиците обедняват, че се говори с все по-малко и по-малко думи и че един елементарен английски стига и може да служи като есперанто на глобалното общество. Като в този английски неизбежни са термини от мрежата, от медиите, т.е. неизбежна е интернационализираната лексика, която е общоразбираема.

Друг въпрос е обаче, че в рамките на глобалния език се наблюдават подобединения, групи езици, но тези групи се обособяват не по национален признак, а по професионален жаргон - на различните общности, глобални и в същото време частни - свидетели сме на езика на адвокатите, на кинаджиите, на лекарите и пр., и пр., служещи си със стандартизирана лексика, която е също вид глобален език.

Имаме и езиците на различните поколения, които вътре, в рамките на даденото поколение, са също глобализирани. Младите говорят един език, техните родители втори, бабите и дядовците им трети, и като че ли за първи път между тези езици има все по-малко и по-малко база за чуваемост и обмен. Но пък пенсионерите навсякъде говорят на един език, тийнейджърите - на друг... И поне този тип комуникация е възможен.

Езиков проблем е и взимодействието между езиците. Глобализацията идва с бума на английския, с експанзията му. И с конфликтите, които се пораждат между езиците заради лидерство, заради политиката, винаги стояща зад езиковите практики. Което води и до опитите да бъдат защитавани езиците със закон, да се противопоставят националните езици на глобалния (английския), да се спори има ли малки и големи езици и как трябва да се поощрява езиковото многообразие. Като се забравя, че борбата с чуждиците, борбата за закони може да обрече езика на изолация и изкуствено предизвикано остаряване. По-скоро е добре да се стимулират употребите на родния език като чужд или преминаването към умишлена употреба на чужд език вместо родния - тогава езикът по-добре развива възможностите си и показва устойчивост, но и вписаност в глобалистките тенденции. Примерът със Самюел Бекет е най-разпространеният - писането на френски вместо на английски превръща неговите езикови ребуси в емблема за това как езикът може да бъде напряган и обогатяван, и колко е важно той да се развива с идеята за чуждостта в него и усилията, които преодоляването на чуждото в него, изискват. И най-сетне, глобализацията е шанс за по-екзотичните езици, защото тя се нуждае от по-неизтъркани модели, от нов тип практики, различни от така добре познатите англосаксонски. Затова и притесненията за чистотата на езика и за застрашеността на "малките" езици са дълбоко неуместни.

Колкото и парадоксално да е, глобализацията всъщност подчертава присъствието на малките, а и по странен начин минимализира света. Ако - както видяхме - тя тръгва от мощния порив към покоряване на светове, откриване на нови територии и "насищане" на глобуса, днес глобализацията е по-скоро концентриране върху всекидневното, върху детайла, върху малкото, върху човешките опити личният живот да стане по-качествен и по-добър. Глобализацията става измерима с консуматорската философия, с развитието на публичните политики и на всичко, което трябва да ни помогне да се преборим с проблемите. Като тези проблеми - да го подчертаем още веднъж - все по-рядко са мащабни (като тези с тероризма, глада или болестите) и много често са по-скоро битови, всекидневни. Или - за да цитираме и една представителка на мисленето в новите членки на глобализирана Европа, каквато е румънската писателка Ана Бландиана, мислене, което очевидно се вписва в общите тенденции - страхът от нищожното е едно от измеренията на прогреса... Героите от античната епоха - казва Бландиана в есето си "Началото на злото търся" - се бореха с богове, хидри, минотаври, а ние не можем да се справим дори с мишките и хлебарките... Затова и с по-голямо уважение ще се отнесем към учения, описал някой вирус, отколкото към този, който направи карта на друга планета. И всичко това, защото глобализацията днес е станала доста по-човешка.

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бек 2002: Бек, Улрих. Що е глобализация? // Критика и хуманизъм (София), 2002.

Гидънс 1991: Giddens, Anthony. Modernity and Self-Identity. Oxford, 1991.

 

 

© Амелия Личева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.07.2008, № 7 (104)