Сборникът “Мнения и съмнения. По дирите на едно литературоведско чергарство”, включващ 20 статии на Никола Георгиев, появявали се години наред тук и там, и има, и няма повод. Няма, защото той не е юбилеен, не гони някаква конкретика; защото появата му се дължи донякъде на серия щастливи случайности, на насложени добра воля и желание от много страни... Но и има, тъй като отвъд традиционната поводност и споделените желания този сборник е сборник, чието същинско основание са николагеоргиевското писане, николагеоргиевското мислене, николагеоргиевското литературознание...

Текстовете, които правят сборника, имат своя различен обект (всички, които са разговаряли с Никола Георгиев и най-вече ­ студентите му, са се сблъсквали с неговата невероятна ерудираност, със способността му с лекота да заговори за неща, които другите не са и чували); опират се на различни реторически стратегии; удържат собствената си специфика; явяват определена техника на направа, определена литературоведска методология; отстояват ­ няма да кажа ­ моментна пристрастност, защото Никола Георгиев защищава идеята за подхождането към литературата от позицията на емоционалното безразличие, а по-скоро ­ определен интелектуален интерес, в който се усеща някаква динамика... В същото време обаче, в своята подреденост и сбраност, в своята обвързаност и навързаност тези текстове моделират един общ разказ. Разказ, който не е просто личният разказ на Никола Георгиев, разказът на неговите собствени търсения в последните, да ги кажем, две десетилетия, защото в книгата един от текстовете носи датировката 79-а година, а друг ­ късната 98-а... Това би била една твърде банална цел и тя най-малкото подхожда на/за книга на Никола Георгиев. Разказът тук е разказ за усвоените пространства от страна на българското литературознание, той е разказ за литературоведския дискурс и литературоведското мислене, за възможните игри и прекрачването на парадигмите; за взаимните прониквания и сговаряния, които конституират металитературознанието, което прави Никола Георгиев.

Но за да не съм голословна, а и за да избегна прекалените абстракции, ще се опитам да разкажа този разказ. Не да го изчерпя, разбира се, но да го поразкажа с желанието той да стане повод на множество конкретни разкази, които ще бъдат случени, надявам се, в хода на реалния прочит на бъдещите читатели на тази книга.

И така, големият разказ (но не по Лиотар), който тази книга предлага, е съвкупност от множество по-малки разкази (нещо като историите на Фуко), всеки от които има своите събития, гледни точки, сюжети... Първият от тези по-малки разкази обследва, ако си послужа с една от ­ струва ми се ­ предпочитаните от Георгиев метафори ­ тази за махалото, динамиката в/на литературоведското мислене през вековете и особено през XX век и следи отмерванията на това махало, ъглите на отклонение, завоите, внезапните сривове, застопоряванията... Иначе казано, със завидна ерудираност се обговарят идеите, които правят литературознанието, диалогизира се с тях, спори се направо и най-вече ­ непрекъснато се пита къде в цялата тази работа е мястото на литературоведа... Този разказ варира, мултиплицира се, скрива се и пак се появява в различни отрязъци от сборника, понякога по-игрив, понякога по-дисциплиниран, строг, но никога патетичен, нравоучителен...

Вторият разказ, очертан отново най-схематично и почти от птичи поглед, е разказ за  проекциите на българското в чуждото (и обратно), за ­ бих казала ­ къде по-маргиналните, къде недотам маргинални жестове на случване на равностоен диалог между тях и най-вече ­ на случването на същински перформативи в българското културно пространство, които могат да носят името на Пенчо Славейков, но и на Мирослав Янакиев... В същото време това е разказ и за езика, за възможностите на езика да придърпва, да усвоява и опитомява, но и да о(т)чуждава, остранностява... Да бъде себе си, но и да се положи в едни позабравени традиции, нехаейки за модното и някак хипнотизиран от паметта... И което е също, струва ми се, много важно, това е и пробването  на езика да избяга от мястото, в което е спокоен, улегнал и да се впусне в територии, в които е изгнаник, и следователно, в територии, които просто му налагат друг статут, други закони. Не случайно някои от текстовете в този сборник имат своята първа поява на немски или руски...

Трети разказ по-откровено защитава отвореността, откритостта на всеки текст към някакви други текстове, а по-конкретно ­ защитава правото на читателя на случайни хрумвания, на трудно мотивируеми на пръв поглед връзки, на фантазия и свобода, в крайна сметка. И не само защитава подобно гледище, но и чрез серия от текстове го явява...

Четвърти разказ чете българското, българската литература, чете я някак не на парче, не и в скучните хронологически описания, а в нейната станалост и нестаналост, в нейната проговореност и смълчаност, в нейната приложност и неприложност...

Пети разказ... Шести...

Тези единични, малки разкази обаче, както вече стана дума, са някак палимпсестно положени, тяхната поява става един върху друг, един през друг, като в огледало, като пространство, в което следите хем се запазват, хем не могат да бъдат различени... Защото всички те конституират големия разказ за николагеоргиевската представа за литературоведската наука, която е вид чергарство... Не даже пътуване, а точно чергарство. Тъй като по този начин, мисля, се конотира идеята, от една страна ­ за динамиката в търсенията и идеите, за непрекъснатите премествания, които не позволяват усядане, фиксиране. И от друга ­ конотира се идеята за правенето на литературознание, чиято основна цел е очертаването на снопове от възможни смисли и удържането им в една множественост... И най-сетне ­ в напрегнатите връзки, които обвързват отделните разкази, в линиите, които очертават, в пулсациите между тях и криволиченията, в отношенията, в които те влизат ­ отношения на твърдения и усъмнявания, на тези и антитези се разкрива, колкото и шаблонно да звучи това, стилът на литературоведското мислене и писане на Никола Георгиев, мислене-писане, което обема мненията и съмненията, отклоненията на махалото, каноничността и антиканоничността, законодателството и анархистичността, предизвикателствата, ирониите и самоирониите...

Затова и прагматиката на тази книга виждам не във факта, че текстовете на Никола Георгиев трудно се намират (късат се от списанията или сборниците) и затова не е лошо периодично да се събират в отделни книги, а в този общ разказ, който, макар и схематично, се опитах да очертая.