Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
"СЪРЦЕТО И УМА": ВАЛЕРИ ПЕТРОВ

Албена Бакрачева

web | Заложби на отвореността

Валери Петров никога не би излязъл с категоричната формула, че "стихотворението трябва да бъде празник на интелекта", както твърди неговият почти съименник Пол Валери; никога не би приел заедно със сюрреалистите и обратното - че стихотворението трябва да бъде разрушение на интелекта. Той няма вкус към алтернативите. Алтернативите налагат ограниченост, еднопосочност, а той обича многообразието, многопосочността, възможността да гледа на нещата от всички страни, при това под различен ъгъл. (Неслучайно поетическата му дарба се изля и в най-прекрасните български преводи на Шекспир.) Ето защо при него връзката е не противопоставителна, а съчинителна:

      Сърцето и ума. Начала две
      току се сплитат в наште стихове.
            ("В меката есен")

Затова може би именно в общата територия на тия "начала две", в тяхното "сплитане" трябва да се търси специфичното в поетическото виждане на Валери Петров.

Навярно склонността да бъде характеризиран като твърде умен, за да бъде поет, или пък твърде изтънчен, за да бъде страстен, идва и по линия на времето, в което Валери Петров започва творческия си път. Поколението на четиридесетте години, към което принадлежи, притежава неуравновесения дух, пламенната страст на ощетените в един експлоататорски свят, чиито души тънат в блянове по красота и хармония. Това поколение познава и вярата, и епизодичните пристъпи на униние, и Маяковски, и "прокълнатите", и революционната целеустременост.

И Валери Петров има същите болки, надежди, копнения, и той като своите връстници има изострен усет за словото. Ала още в първите си поетически проявления той е "в меката есен" на тонове и чувства, в спокойната тишина на сдържаната емоция, в "неутралната" сфера на спомена, който една след друга реди "шарени картинки". Той не декларира, а подсказва, не се отдава на необуздан порив, а намеква. Но намеква така, че намекът при него се превръща в идейно-смислова доминанта, получил заряда на изстрадана мъдрост, дълбок хуманизъм и гражданска доблест. Затова подходът към поезията на Валери Петров не бива да бъде предубеден от сравненията, не бива да се гледа на нея през чужд диоптър. А нейният собствен диоптър сигурно е онзи на прословутото "криво стъкло", което поетът все вади и не може да извади от окото си, което уж криви погледа и мисълта, а кара сърцето да роптае...

Валери Петров наблюдава живота не чрез, а в своя стих. За него поезията е нещо като огледалния Сервантесов щит, който отразява света пречупен от множество малки огледалца под най-невероятни ъгли и така го прави да изглежда още по-разнообразен и необятен, но същевременно служи и като защитно средство на една по същество дълбоко емоционална и деликатна натура. Оттук и стойността, която поезията има за Валери Петров. Тя е такава, че няма да е погрешно, ако говорим за поезията като форма на живот. Това важи особено за зрелия Валери Петров, при когото вече не само житейската ситуация предизвиква стих, но самият стих се превръща в жизнена реакция:

      ...съзрявал е във мене цяло лято
      - какво ти лято, цял живот! - този стих.
                ("В меката есен")

Става дума не за друго, а за автокоментарите на Валери Петров. Защото поетът прави своя читател свидетел на раждането на стиха. Той пише и коментира, но не само написаното, а и самото писане, с което всъщност успява да създаде поезия и от междинния етап до поезията:

      Тоз лист не е от пясък като плажа
      и аз на него искам да разкажа,
      но точно както си го чувствам аз,
      за себе си, за времето, за нас.
            ("В меката есен")

Писането започва, но като нагласа, като настъпващ процес, още повече, че след това въведение следва не поема, която по правило е загърбила предхождащата я творческа подготовка, а поема в процес на ставане, сякаш успореден с процеса на писане. Това е поема, която - подобно на европейския роман, който вплита в тъканта си и романова поетика - скача уж безразборно от едно на друго, като непрекъснато държи под око и самата себе си. Поетът дори я препрочита, докато и както я пише, за да заключи самокритично (все така в самата нея), че уж нищо не липсва,

      рима, ритъм,
      и ум, и сила, и отличен стил, -
      но умисълът си е отмъстил
      и аз не ви усещам, сладки тръпки,
      подсказвачи, че с леките си стъпки
      било е вдъхновението тук!
          ("В меката есен")

Вечната боязън на Валери Петров да не "изкриви" с това "криво стъкло" в окото, да не направи от етиката просто поетика. Много показателно е това внимание към излизащото изпод перото. Едва ли има друг наш поет, който до такава степен да принуждава стиха си да се огъва под собствената си тежест, да го кара да търси себе си едновременно със самото си раждане. И Валери Петров успява да убеди читателя, че го прави не от "поетични", а от "етични" подбуди, защото се е уверил, че

      ражда се поезията там,
      ... където има студ и има бури,
      и няма място за литератури
          ("В меката есен")

Поетът дава да се види как стига до своите истини, как се появява не само стихът, но и истината за него. А това насища стиха с мъдрост, прави го равнозначен на осмислен житейски опит. Защото както човек преосмисля с течение на времето живота си, така и стихът на Валери Петров преосмисля сам себе си, но едновременно с това преосмисля и живота, за да намери в него основанието за своето съществуване:

      Ала животът тръпне с нови сили
      и чувствам аз как те са възкресили
      стиха ми, който дълго се мота
      в кръга на тази стайна самота.
            ("В меката есен")

Не е достатъчно да се каже, че от всяко нещо в живота Валери Петров може да направи поезия, още по-недостатъчно е да се твърди, че тази поезия е просто реалистична. Защото Валери Петров мисли и чувства през перото си. Оттук и повишеното му внимание към стиха, защото

      мисли всякакви на вид,
      чудесни стават под перото
          ("Спокойствие")

Оттук и неотслабващата му бдителност към баланса между "сърцето и ума" и сякаш по-голямото доверяване на сърцето, както и стремежът му към "стих прозрачен, / от чувства и от мисли голи", с който да открие, подобно на оголения лес, един "син дом с оранжева ограда" ("Прозирност"). Но това не е Далчевата подозрителност към "всичко, което иска да бъде красиво". Този стремеж към "голота" на други места Валери Петров нарича "искреност", "естественост", "простота". Това е по-скоро едно отдалечаване от уловките на съвършено владения занаят, които са го накарали да възкликне: "Ужасно е да си поет!" Показателно е, че съзнанието за "ръката с химикалката", за химикалката като "малка планетка" се появява при късния Валери Петров - като че ли един опит на интелекта да се самопредпази от "игрословиците летни". Нещо повече - съзнателното въздържане от "разкоша на думи мимолетни" е в пълно съзвучие с натрупаната през годините мъдрост.

Никога стихът на Валери Петров не губи своя ранг на себеизява. Затова се и променя с течение на времето. А автокоментарът, който го държи под око вътре в самия него, още повече го натоварва смислово-функционално. Той не само оставя по него белези от раждането му, но го и принуждава да "ражда на живо" своята житейско-философска истина. Понякога дори се създава впечатлението, че стихотворението - вече започнало по един или друг повод - съвсем случайно в процеса на писането попада на това, което впоследствие се превръща в негов смислов център: "Тъй, както драсках си, и ето, / насред започнатия стих..." изведнъж бликва мисълта, че може нещо голямо и ценно да сме пропуснали в тоя живот и неговата липса "да не усещаме дори" ("Загуби"). Все така, стих по стих, зрее и тъжната мъдрост, че нещата могат да стават и без нас ("Тъжно"), че

      след живота тук
      по всяка вероятност
      не ще последва друг
        ("Човекодните")

че в края на житейския си път навярно ще стигнем до едно "'А!' / в израз на недоумение" ("Гносеология"); че едва ли "с нас тоз свят започва" ("Съмнение") или че мъдростта струва нещо пред младостта ("Младежи"). Ала също така зрее и увереността на поета, че няма причини да чувства срам ("Сред снега"), че му е необходим само "тоз и никой друг" живот ("Тоз живот"). Стихът на Валери Петров "оголено" дири себе си и своята истина. Затова е невъзможно да не вдъхва надежда оптимистичното обръщение на поета:

      Хора, добрите писма са на път!
            ("Добрите писма")

не може да не пияни и ведрото му възклицание:

      Не сме ли ний и онова,
      което искаме да бъдем?
        ("Под бледо небе")

Тази едновременност в появата на стих и изстрадана житейска мъдрост или, по-скоро, това впечатление за едновременност, е може би най-доброто доказателство, че "началата две" - сърцето и ума - наистина са се "сплели".

Стихът на Валери Петров е наясно със своето тайнство, но го използва колкото поетично, толкова и "етично". Стара истина е, че формата неизбежно навлиза и в областта на морала. Нещо повече - при Валери Петров не просто формата, а оголването на формата в по-късната му поезия оголва и преминалата през "сърцето и ума" мъдрост за живота и човека. Оттук и желанието именно изкуството да съхрани него, тленния, "на този свят за някой ден" ("Уж за Брьогел"). И всичко това с една умна и топла усмивка, познала великото щастие да живееш като всички хора - да не ламтиш за слава и да виждаш красотата на дребните неща...

Неведнъж е било отбелязвано, че заради своя ум и интелектуална изобретателност Валери Петров е обречен да не навлезе в царството на простотата. Ала в неговата късна спокойна усмивка, както и в "прозирността" на късните му стихове може да се съзре резултатът от едно зряло и самоиронично преборване със собственото иронизиращо виждане. Иронията е не по-малко характерна за поезията на Валери Петров от намека. Едва ли обаче тя някога му е пречила по пътя към непосредствеността, защото все пак трудно може да бъде наречена част от "кривото стъкло". Заблуждението най-често идва от това, че поначало иронията означава дистанция, а дистанцията по правило охлажда стиха. Само че при Валери Петров иронията е въпрос не на дистанция, а на зрителен ъгъл, тя е равнозначна не на отдалечаване, а на деликатно приближаване. Става дума за същата онази склонност към наблюдение и самонаблюдение, ала представена под друг образ. Едностранчивостта не може да бъде по вкуса на поет, който е чужд на всяка повърхностност, а ироничната нагласа осигурява възможността да се надникне и от другата страна - и откъм "сърцето", и откъм "ума"... Още повече, че иронията на Валери Петров съвсем не е версификаторска, а е дълбоко хуманистична - тя е неговата вълшебна нишка, която му помага да намери верния път през лабиринта на познанието и самопознанието, на преходното и неизвестното към трайните човешки стойности. Белег на своеобразното светоусещане на поета, иронията при него има своите метаморфози. Тя може да заличи евентуалната досада от някой предълъг разказ, да кажем този за "рода разклонен на Петровци":

      седем вуйчовци с бели капели,
      два поручика смели на кон,
      десет лели, развели омбрели,
      и пристегнати в кош от банели,
      стринка Тинка на графски балкон.
            ("В меката есен")

Може да се прояви в диалога между авторовото слово и промъкналото се в него чуждо слово ("Край синьото море"). Може да лиши от баналност незрялата младежка любов, като я удостои "с послепис и после с послепис" ("Тавански спомен"). А може да се прояви и под формата на директно автообръщение: "Ти, стар диалектик!" ("В меката есен"). Но иронията на Валери Петров може да навлезе и много по-дълбоко под повърхността и да хване здраво в клещите си наболял социално-етичен проблем:

      ... не подозирахме ни той, ни аз,
      че доста скоро други под значката
      ще крият петънцата си в душата.
            ("В меката есен")

А случва се и да премине в остра гражданска сатира:

      Тук талант е съкратен
      и заместен със кретен.
      ("Репортаж за трите 'хаш'")

Очевидно иронията при Валери Петров не е "интелигентска", както се е случвало да я окачествява неинтелигентността, което обаче никак не й пречи да бъде свръхинтелигентна. Тя не е интелектуална игра, а представлява черта на една отворена за разнообразието на света творческа натура. Много често иде и като интелектуално филтрирана душевна болка и ако нейната дълбинност остане незабелязана, то това обикновено се дължи на изключителния й финес. Иронията на Валери Петров или интелектуално емоционализира, или емоционално интелектуализира, или се стапя в искрена и добродушна усмивка - но при всичко случаи е "кернфизик", а не "кьорфишек", защото голямото й изкуство е, че успява да достигне самото "ядро"... Което не означава, че изпуска от око "обвивката".

Склонността към анализ, която го кара да разглежда и едната, и другата страна на нещата, е физиономична особеност на поезията на Валери Петров. Обикновено, когато става дума за "изкривеното" виждане на поета, се има предвид точно склонността му да гледа "с око на анатом". Иронията обаче съвсем не е пълен синоним на "кривото стъкло", а има несравнимо по-широк обхват. Тя сплита в общо начало "сърцето и ума" на поета, за да ги отправи към многообразието на света...

"Най-съкровените тайни на изкуството спят две по две. Великият поет се намира плътно между двете - те са насъщни за неговия стил и мисли", смята Уолт Уитман. Поезията на Валери Петров постига своите истини именно в разбулената двойственост на тайните: всяко нещо се поставя на проверка, трудно минава без уговорки. Това обаче не означава стремежът да се избягва категоричността на подбора - защото "подборът е лъжа" ("В меката есен") - да буди неверие към тази поезия. Защото игривата мисъл и маневриращият от утвърдените към нови понятия език съвсем не са уловка, будеща защитен рефлекс. Именно в това надникване "отсам и оттам" (измъчвано освен всичко друго и от съзнанието за собствената си неадекватност), в това прескачане на гледната точка, което води до едно своего рода разгъване на образа, дълбоката мъдрост в стиховете на Валери Петров се ражда пред самите очи на читателя, а не като предпоставена и поетически илюстрирана даденост. А когато е равнозначна на творческата нагласа нищо да не остане скрито, липсата на алтернативност може да предизвика само доверие. Още повече, че този стремеж на Валери Петров да "покаже", а не да "разкаже" представлява същностна черта на неговия реализъм. Стихът му показва всичко и отвсякъде, способен е дори да проникне в тъмнината на фотографската лаборатория и "от Нищото" бавно-бавно да измъкне "невиждания мокър негатив" ("Тавански спомен"). И може би тази му способност да "проявява" е най-характерното у него. И най-дребния детайл той умее да направи така тотално осезаем, че да впрегне цялата му привидна незначителност и да я превърне в атмосфера:

      И проскърцват, проскърцват в равен напев колелата
      и полъхва на топло от едрия, тъмен Балкан,
      а пък черният въздух мирише на клей от гората,
      на треви, на сурово дърво, на тютюн и катран.
                ("Коли под звездите")

Безпогрешно български са тия ранни стихове на Валери Петров - те просто излъчват българщина, ухаят и звучат на родно. Сякаш не оставят безучастно сетиво - всичко улавя и предизвиква да бъде уловено неповторимо българското. А "Край синьото море" направо оставя солен вкус в устата и "дъх на скарида" в ноздрите. И - като че ли в хармония с изтеклото време - колко спокойна белота за окото и несмущавана тишина за слуха у късния Валери Петров:

      Над капчука в игли,
      сред воали мъгли
      по заспали ели
      сняг вали, сняг вали.
          ("Преболява")

Само че тук сетивността ще слезе и малко по-надолу, за да преболи в сърцето...

И преди е преболявало сърцето на поета - и не само е преболявало, а направо е боляло, когато е виждал, че е

      свободата в подземен клозет,
      над клозета - фашистки палачи
          ("Ювенес дум сумус")

когато е виждал как

      прелитат орлици-закрилници,
      възкръсващи феникси пушат
      и храбро сред толкоз зверилници
      шпионите дебнат и слушат
            ("На път")

И става ясно колко естествено е да се гледа "криво" във време, когато "еднички слепите разхождат се нормално" ("Нежности")... Една безвъзвратно отишла си България минава през "сърцето и ума" на поета и се "проявява" изпод перото му с яснотата на най-качествения проявител. С тази България е свързана младостта на Валери Петров - времето на медицинските атласи, на препарираните трахеи и говорещите зародиши, времето, когато посинелите трупове стават съпричастни, а от младежкото безгрижие сякаш няма и следа. Това е времето на "Новия ред", на бръмчащите "Месершмити", на разбитите от куршум "чудесни и бистри" младежки мозъци. Тук постановката за евентуалния "медицински скепсис" на поета едва ли би казала много, защото зад безпощадната жизнена правда неговият проницателен, анализиращ (и защо не по "медицински", след като резултатът е истинска поезия?) поглед търси и намира скритото:

      А Човеците тук са, но скрити,
      смели, честни, за обич достойни,
      един само от тях намери ти,
      и във миг ще изникнат безбройни!
          ("Ювенес дум сумус")

За да насити стиха си с толкова оптимизъм, с толкова вяра и обич към човека се иска немалък морален стоицизъм.

Склонността на Валерипетровия стих към изчерпателност може да обясни и защо реализмът на поета има своята "алотропна форма" - романтизма. Именно алотропна форма, а не антипод, защото романтизмът на Валери Петров не е въпрос на творчески метод и светоглед, а черта на натюрела му, въпрос на гледна точка. Той има по-скоро характерологична, отколкото методологична специфика. Показателен е стремежът на поета да излезе от навика си да гледа от романтичен ъгъл на нещата и вечният му неуспех да го стори, докато накрай се признае в "безсилие":

      Не, не казвайте "Пак романтизъм!"
      Оставете ме. Зная го сам.
        ("Край синьото море")

Някога европейските романтици виждаха абсолютната противоположност на поезията не в прозата, а в науката. Нещо подобно се получава и при Валери Петров - с анализиращото око на учен-изследовател той държи в окуляра своя романтизъм, за да му се отдаде изцяло на моменти със сдържаната радост на виновник. Особеното тук е, че от това съчетание се ражда истинска поезия. Романтичното у Валери Петров (това е по-точно, отколкото да се говори за романтизъм) няма нищо общо с класическите романтически бягства, целящи себеспасяване; то е по-скоро едно носталгично завръщане към миналото, едно "пътуване към Суан", което също има своите маслени курабийки - било някоя книга на Жул Верн, Майн Рид или Стивънсън, било някоя останала в джоба на стария балтон снимка, било някой престарял евтин бонбон... И в "Детинство", и в "Палечко", и в "Край синьото море" Валери Петров ту стапя всяка дистанция спрямо спомена и го поставя във виделото на настоящия момент, придавайки му при това свойството да протича пред самите очи на читателя, ту отново му връща отнетите за известно време права на спомен. Така търсенето на отминалото време върви в двоен темпорален план, обвеяно все в носталгична романтика. Потопил се в настоящето на спомена, поетът си възвръща по единствения възможен път нещо много скъпо, възвръща си бистротата на детския поглед, в който дори и в зародиш не се таи заплахата от бъдещото "изкривяване":

      От камбанки хиляди звън се чува. Гледа:
      клончета и пилета - всичко от сребро!
      Със брадица сребърна иде един дедо.
      - Добра среща, дедо! - Дал ти бог добро!
                  ("Палечко")

По тази непосредственост - и на изживяването, и на поетическото внушение и изказ - Валери Петров винаги ще копнее занапред. Едва ли обаче в този копнеж по изплъзващата се непосредственост (още един нюанс на убеждението на поета, че подборът е лъжа!) трябва да се съзира черна орисия. Това е по-скоро една от сдържаните и премисляни болки на поета. Ала в нея се крие интересна особеност - тя постоянно поддържа буден поетовия усет към приказно-фантазното и същевременно задълбочава приказно-фантазното към инак непривични му душевни бездни. Особено при късния Валери Петров вълшебните видения вече са обвеяни не в очарованието на детските "шарени картинки", а тегнат към дълбоко човешка мечта и печал: "като детска картинка, сред скрежни ресни, / като сън..." се появява в стиха му тънконого сръндаче и бързо-бързо изчезва, за да накара поета да се запита не е ли щастието

      и то скок на сръндаче: дорде разбереш,
      дорде кажеш за миг да почака,
      пак останал си сам пред завоя във скреж
      със пращенето леко в шубрака.
            ("Зимна среща")

Магическата пръчица вече не превръща старата тава в "магьосническо огледало", а тихата скръб разтваря като във вълшебно биле приказното видение...

Романтичното у Валери Петров не познава тягата към метафизичното, то придобива своеобразния облик на съкровен човешки копнеж и изстрадана човешка мъдрост. Този романтизъм е докрай земен, щом може да понесе и сам да бъде иронизиран: дали, "какъвто съм си романтик", пита се поетът във "В меката есен", не съм изтълкувал нещо погрешно? Самоирония, примесена със съмнение - това е доста далеч от класическия романтизъм. Специфичното в романтизма на Валери Петров е, че представлява форма на изява на дълбок и действен хуманизъм. Всъщност именно затова и може да бъде разглеждан като обратната страна на прословутата валерипетровска ирония - толкова чужда на типично романтическото дистанциране на индивида-избраник, тъкмо защото е равнозначна на активна, преминала през "сърцето и ума" съпричастност с всичко човешко. Ето причината Валери Петров да остане защитен от така характерните както за изкуството, така и за живота през XX век болести на дехуманизацията и истински да го заболи, когато вижда духовна нищета пред себе си ("Японският филм"). Така - благодарение на своята нравствена съизмеримост - романтичното в поезията на Валери Петров придобива освен задълбоченост и стойността на пореден зрителен ъгъл, още веднъж пречупващ неизменния поетов стремеж към изчерпателност (независимо че това става най-често чрез намек, а не директно).

Този стремеж съвсем определено намира израз в жанровите предпочитания на Валери Петров. Жанрът, по думите на Виктор Шкловски, е кристал, през който се наблюдава живота. Такъв кристал за Валери Петров е на първо място поемата, а след нея и стихотворният цикъл. Тази жанрова ориентация най-добре осигурява възможността да се надникне от всички страни, да се мени гледната точка и зрителната дистанция, да протича подробен стихотворен разказ, в който нерядко има и някаква случка. "Кристалът" на поемата и стихотворния цикъл се оказва най-подходящ за авторовата нагласа да визира до най-малкия детайл. Неговият "диоптър" като че ли най-сполучливо приляга на "диоптъра" на анализационното "стъкло" в окото на поета.

Валери Петров има едно стихотворение със заглавие "Панорамиране", което може би най-точно улавя нещо много специфично за стиховете му - визуалността. Валерипетровите стихове описват "подробно всяко нещо, което / на моята оптика се окаже в полето". Визуалността е в пълния смисъл на думата тяхна същностна характеристика, а на моменти става толкова "оголена", че започва да напомня внушението на чисто изобразителната художническа визия:

      Пърпа радостно лека завеска
      и със блясък на ангелска фреска
      плеска покрива с бели крила.
        ("Край синьото море")

Зрителният елемент при Валери Петров си остава трайна черта на творческия му натюрел.

Че Валерипетровият стих е определено предметен, очевидно немалко значение имат Фурнаджиевите и Далчевите уроци. Ала това е предметност на три различни почерка. И Фурнаджиев, и Далчев изнасят емоционалните изживявания извън субекта и ги материализират в света на вещите; но докато Фурнаджиев динамизира и одухотворява чрез себе си веществения свят, ранният Далчев умъртвява емоциите си в неговата непоетичност. При Валери Петров въпросът стои другояче. Съвсем не е задължително той да лиши емоцията от директно-субективния й израз, като я затвори във вече субективно усвоената вещ. Което, разбира се, не означава, че изповедното начало при него взема връх, а просто че той може да стори така, че прякото лирическо аз в стиховете му проблясъчно да мержелее сред "здрача" на намека и епическата изчерпателност. И Валери Петров овладява материалния свят чрез себе си, ала като го белязва с неочакваност в уж абсолютната му предвидимост, с невероятност в уж пълната му яснота, с остроумие в привидната му безинтересност. Така силните ковачи заприличват на "старинен бронзов механизъм" ("Палечко"), гърмящите картечници - на "игра със сол бертолетова" ("На път"), момините сълзи - на "гвоздеи, ковани от незнайно духче" ("Ранна пролет")... Остраненото по този именно начин виждане на поета превръща предметите в знаци на неговата неповторима индивидуалност.

Валери Петров овладява и друг предметен свят - този на словото. Той сякаш не знае що е съпротива на словесния материал, въпреки че винаги е писал само в класически стих (а мнозина стиховеди обясняват появата на белия стих с противоречието между език и метрика). Валерипетровият стих навремени сякаш забравя за словесната си природа, постигайки въздействието на музиката. Може би тук решаващо значение имат чудесните рими. Най-често те са граматически разнородни (буря - разтури, росно - относно, съвсем - проблем и пр.), а, както отбелязва класикът на теорията на римата В. Жирмунски, този вид рими създават впечатление за смислово несъвпадение при звуково тъждество. Именно чрез тях в поезията на Валери Петров се осъществява онази препоръка, която още Хораций отправя към поетическото изкуство - думата да се учудва от друга дума. Словото на поета блика неочаквана метафорика от обикновените неща и обикновените човешки чувства и - съвършено овладяло самото себе си - намеква невероятното им богатство от смисли. От тази изумителна словесна свобода, използвана интелигентно и прочувствено, тоест със "сърцето и ума", се родиха и великолепните Шекспирови преводи на Валери Петров - в невиждана дотогава пълнота и инвентивност, та веднага станаха част от българската култура.

Поезията компенсира недостатъците на езика в качеството си на негово допълнение, смята Маларме. Валери Петров изтръгва неподозирани възможности от българския език и наистина успява да създаде негово поетическо допълнение, проявявайки скритото под обичайната словесна употреба. Затова едва ли безукорният му стих заслужава да го упрекват в прекалена размереност, премисленост, в последна сметка - в прекалено съвършенство. Защото артистичната небрежност съвсем не винаги е поетическо достойнство, при това изисква и съвсем различен творчески натюрел. А Валери Петров умее да оставя по творбите си белези от тяхното създаване, но го прави не чрез недоглеждане, а чрез внимателно вглеждане в собствения стих. Това вглеждане при него добива спецификата на морален акт. То е проява на стремежа му към искреност, защото за Валери Петров поезията е органически свързана

      с дълга към хората, от който
      човек не може да откъсне свойто
      съществование на този свят,
      защото с тях животът му е слят...
            ("В меката есен")

Затова "в меката есен" на Валерипетровите стихове не остава нещо, което да не е преминало през "сърцето и ума"...

 

 

© Албена Бакрачева, 1997
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2000
=============================
Публикация В: Албена Бакрачева "Заложби на отвореността", С., УИ "Св. Кл. Охридски", 1997.