Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СЛУЧВАНЕТО НА НЕВЪЗМОЖНОТО: РИЧАРД АДАМС

Албена Бакрачева

web | Заложби на отвореността

Разказваческо умение, остра събитийност, богата галерия от образи, способност да намери необичаен ракурс към обичайното, съжителство на иносказателност и неопосредствано повествование, постоянно преплитане на действително и въображаемо, ярък стилистичен колорит - всички тези особености правят името на английския писател Ричард Адамс известно още при първите му творчески изяви в началото на седемдесетте години. Започнал с роман за деца, който му донася наградата за най-добра детска книга на Англия за 1972 г., Ричард Адамс веднага успява да утвърди може би най-физиономичната отлика на новелистичния си натюрел - привнасянето на "нечовешка" гледна точка към разказваните събития. В резултат изображението, започва да се двои между човешко и нечовешко измерение. Дали ще са зайци като в детския му роман, гигантска мечка като в "Шардик" (1974) или кучета като в "Чумавите кучета" (1977), животните при Ричард Адамс не обитават втори, алегоричен план на повествованието, не иносказват действителността на човеците. Напротив, макар да мислят, говорят, мечтаят и бълнуват като хора, те остават в своята си реалност, за да я утвърдят като по-истинската. Така при цялата си одухотвореност чумавите кучета от едноименния роман остават верни преди всичко на инстинкта си, на великия Пан, както го нарича писателят, за да даде предимство на неосквернения свят на първичното пред един свят на учени-експериментатори, които, независимо че провеждат опитите си с животни, с бездушието си му напомнят "научните" експерименти на фашистките палачи в Освиенцим... Ричард Адамс е сред онези писатели, които виждат корените на самотата и равнодушието в отделянето на човека от природата. Възстановяването на природната хармония той съзира тогава, когато неговите говорещи кучета намерят общ език с човека. Затова и дарява един инак безмълвен свят със слово, та така да оголи сквернящото човека разноезичие с природата. Това е и причината, поради която в "животинските" романи на Ричард Адамс нечовешката гледна точка е не преизказана човешка, а най-малкото равнопоставена на нея.

Ако такива редувания на гледната точка не водят до менлив повествователски план у Ричард Адамс, то при непрестанните преливания между реално и въображаемо раздвояването на перспективата е налице. Поначало характерна за писателя, тази особеност се проявява най-ярко в друга група негови романи, в които проблемът за смисъла и безсмислието на човешкия живот изкристализира тъкмо в постоянните пулсации между житейска даденост и блян. Все едно дали ще става дума за роман като "Момичето на люлката" (1980), който по своята камерна, сгъстена атмосфера напомня философската задълбоченост на Айрис Мърдок, или пък за роман като "Майя" (1984), в който умозрителният аспект отстъпва пред епическия размах. Ала доколкото многословното повествование е далеч по-типично за Ричард Адамс от сбитостта и доколкото усетът за дълбинно психологическото, изравящ първични инстинкти, му е по-присъщ в сравнение с интелектуално комплицираното психологизиране, то може би именно "Майя" е романът, позволяващ творчеството на английския писател да бъде представено пред непозната нему засега културна среда, каквато е българската, в най-адекватния му ракурс: този на безбрежните смисли помежду неслучващите се възможности и случващите се невъзможности.

"В приказките и драмите това, което изглежда невъзможно, накрая непременно се случва" - отбелязва Адамс в "Майя", улавяйки характерното и за самия роман. Границите между фантазно и достоверно в него се размиват, за да се изградят нови митологеми, повествованието плавно прелива между реалистично и приказно-драматично и в последна сметка от контрастите се създава правдоподобно звучене. Краен натурализъм и най-чиста поетичност съжителстват в учудващо елегантна спойка и не в тяхното взаимно уравновесяване, а в артистичното наслаждение, с което са изживени поотделно, трябва да се търси очарованието на романа. Защото Ричард Адамс умее и от най-скверното да извлече тръпката на удоволствието и същевременно с нищо да не накърни светостта на мечтата и чистотата на човешките отношения, за което голяма роля играе и богато нюансираният му, разнорегистров език. Всичко в този роман, което първоначално е било представено само като мечта, постепенно се оформя като съвсем реална възможност, а привидно невъзможното, кога повече, кога по-малко (мело)драматично, достига до своето желано разрешение. Точно като "в приказките и драмите"...

Необятното разнообразие от събития и персонажи, представени по типично епически образец максимално подробно и изчерпателно, Ричард Адамс затваря в кръгова композиция - сънуването и сбъдването на един сън. Петнайсетгодишната героиня Майя сънува, че се носи в карета, теглена от бял козел, към едно езеро, на чието дъно съзира мъдро старческо лице. Неясен, но красив сън, който тя иска да си разтълкува и да преживее наяве, поради което го и подарява на богинята Леспа. Оттук нататък във вихрения бързей от случки, които връхлитат Майя, всеки детайл от съня постепенно получава своето обяснение и добива стойността на предзнаменование: легендата за любовта между Леспа и бога Кран, приел образа на бял козел, създава един последователно поддържан символно-алегоричен план на изграждане на романа, спрямо който се отнася всичко разказано, за да придобие най-накрая дългото пътешествие на Майя смисъла на стремеж към любовта и хармонията, а и към спокойната мъдрост, която едно старческо лице наистина ще въплъти. При това Леспа е "богинята на нашата вътрешна завършеност и уравновесеност", така че неслучайно Майя е избрала нея за своя закрилница. Нещо повече, в последна сметка самата Майя се оказва издигната до богиня заради своята надареност да носи щастие и избавление. Сънят се е сбъднал изцяло, божествената неяснота в него се е превърнала в божествена същност.

Точно тук семантиката на названието Майя става съвсем прозрачна и заглавието се оттласква от повърхностното си оправдание просто да съвпада с името на главната героиня. Древноиндуската Майя е богинята на илюзията, която хвърля своето було върху целия зрим свят и така скрива истинската му същност. Видимото в древноиндуската религия е илюзорно, истинно е лежащото под булото на Майя; в последна сметка илюзорна е самата действителност. Схващане, напълно прилягащо за постоянната игра на реални нереалности и въображаеми невъображаемости или, може би, на реални въображаемости и въображаеми реалности, в която Ричард Адамс определено се чувства в стихията си.

Сбъдването на съня, отмахването на загадката от него - очевидно не е случайно, че точно тук се сливат и двата плана, в които протича романовото повествование: от една страна сън, мечта, своеобразна митология, а от друга - низ от пределно реалистични картини. Разликата между тях се стапя - всъщност, подсказва Адамс, тя е била само привидна.

Всичко в романа "Майя" е плод на въображението на автора: и страната Бекла, чието название на "старобеклански" означавало "градина на танцуващия камък", и нейните ритуали и богове, и нейната Свещена Кралица, избирана от народа като противовес на човешкото несъвършенство, и нейния управленчески статут, и разположението й върху "географската карта", старателно нарисувана от самия Адамс. Писателят на свой ред е хвърлил своето "було", та под неговата художествена илюзорност спокойно могат да съсъществуват фалическата обредност на древните гърци с пищните гуляи и разгула на Римската империя или тънката йезуитска дипломатичност с бюргерското тесногръдие, както и робовладелското минало на Съединените щати да се представи като търговия с хетери. Такъв подход предполага абсолютна време-пространствена неопределеност, каквато съвсем ясно се и чувства, въпреки непрестанните упоменавания, че се разказва отдавнашна и "действителна" история, въпреки специално изготвените "карти на местността" - а всъщност и именно заради тях...

От цялата тази неисторична историчност обаче, на моменти направо залята от фантазна образност, се създава подчертано правдоподобно внушение. Причината е не в присъствието на натурализъм и еротика, а преди всичко в умело изградените характери и проникновеното предаване на човешките взаимоотношения. С особена сила това важи за главната героиня Майя, чиито образ не е сведен само до свързващо звено между отделните събития, а сам търпи развитие и до известна степен предлага гледна точка към тях. От бедно селско момиче, през продадена на търг робиня и платена любовница, Майя става героиня на Бекла, защото успява да осуети предстояща война. Ричард Адамс не опростява нещата: кръвопролитието е предотвратено с цената на подвиг по отношение на едната воюваща страна, ала с цената на предателство по отношение на другата; на това отгоре замесена е и голямата любов на Майя. Оттук нататък всичко тръгва по линия на осъзнаване и изкупване на вината, като редом с импулса на любовта голяма роля изиграва и гласът на кръвта. Ричард Адамс не остава встрани от такава стара романова традиция, при това с особено силни английски корени, каквато е внезапното откриване на тайната на произхода - оказва се, че Майя е предала своя собствен народ. Но дали наистина това е било предателство, след като мотивът за тази постъпка е бил да се спаси животът на стотици хора? Такъв мотив трудно може да бъде разбран от мъже и то войни, подчертава Ричард Адамс, ала самият той като че ли изпитва повече симпатия към едно "женско", па макар и наивно, отношение към въпросите на войната. И неслучайно дава толкова поводи на своята героиня да засвидетелства простодушието и благородството на подбудите си. Едва след множество премеждия, приключения, перипетии Майя успява да защити себе си и своята правда. И тук Ричард Адамс отдава дължимото на романовата традиция: изкуплението на вината идва едва тогава, когато героинята в страдание я осъзнае и се разкае за собственото си несъвършенство. Тогава именно тя постига възмездието - онази "вътрешна завършеност", която ще я накара да се откаже от възможността на стане Свещена Кралица на Бекла и да разреши живота си, като стане съпруга и майка.

Изключително богат на приключения е романът "Майя" и те най-често се случват на път. Събитията връхлитат героите и ги правят изцяло подвластни на себе си, своя играчка, лишена от всяко право на собствена инициатива. При това освен на събитията, персонажите са подвластни и на автора, който подхожда към тях от позициите на всезнаещ и всемогъщ разказвач. Историята на романния жанр е показала, че при такова съотношение между събития, герои и разказвач няма по-подходяща повествователска възможност от пътуването, движението на персонажите в пространството. Хронотопът на пътя е именно основата, върху която разказваческото всезнание изгражда романа "Майя", за да го разлее в широка панорама на събития, местности и хора. Както и на свой ред да го включи в добрата стара романова традиция на авантюрно-биографичния роман. А същевременно и в добрата стара английска традиция на забавно и поучително четиво, предназначено преди век-два да разведрява скучноватата атмосфера на вечерите край камините.

Съотнасянията с миналото на романния жанр - и особено с това на английския роман - са неизбежни при роман като "Майя", който, включително и със своите хиляда и двеста страници, поема риска на тежнението към читателска аудитория, жадуваща да помъти зрак в сантиментална разплуха както по времето на Самюъл Ричардсън или да облее в светлина сивотата на еснафския делник според както е навикната от Дикенс. Има ли я обаче тази възприемателска нагласа днес, в прединамичния край на двайсетия век, чиито литературни пристрастия клонят към краткия роман-новела? Съмнително на пръв поглед, макар че всъщност може би и не съвсем. Та нима безкрайните телевизионни сериали, които повече или по-малко сълзливо заплитат и бавно разплитат интрига след интрига, нямат своята огромна публика? Не става дума за равнището, а за тяхната протяжност и сантименталност. Нима колкото са по-дълги и разчувстващи, не са и по-удовлетворяващи за своите зрители? Навярно тази възприемателска потребност е непреодолима заради непреодолимия стремеж към засищане на валенции, обречени да останат свободни във което и да било всекидневие. Кой знае... Ала факт е, че със своето обръщане към не една и две страни от английската романова традиция Ричард Адамс поема риска да провокира и такъв именно читателски отклик. Обаче съвсем не само това.

Защото, връщайки се към епическото минало на романа, английският писател успява да го съчетае с присъщото на нашето време вътремонологично обръщане на погледа към собственото аз, със заимствания от Изтока стремеж към "проглеждане" чрез духа, равнозначно на повдигане на булото на Майя. Илюзия и реалност, привидност и същност, сън и пробуждане съсъществуват при него, преливайки непрестанно едно в друго, за да утвърдят сякаш повече действителността във фантазията, отколкото фантазията в действителността. Затова и всичко случващо се е организирано около героинята, очевидно неслучайно наречена Майя, та накрая някак фантазно-достоверно тя да бъде въздигната до богиня. Затова и обичайният ракурс на представяне на събитията е достоверността на илюзията, случването на невъзможното. Този именно ракурс видоизменя възприятието на инак пребогато използваната традиция на реалистичния роман, който, неспирно подчертавайки чрез гласа на всезнаещия разказвач своята достоверност, всъщност разрушава илюзия от друг порядък - художествената. При Ричард Адамс обратното на илюзия е не достоверност, а действителност; проблемът е не повествователски, а съдбовен. На това отгоре изрично е упоменаването от страна на писателя, че случването на невъзможното при него е като в... приказките. Разказаната от него приказка е истинна в своята измисленост.

Дълбоки психологически и мисловни пластове у Ричард Адамс няма - независимо за кой от романите му ще става дума. Преголямата събитийност и многословието редят повествователните слоеве в широчина, а не в дълбочина. Изглежда тук е и силата му, тъй като опитът му с "Момичето на люлката" трудно може да се нарече сполучлив. Затова и "Майя" е емблематичен роман за творчеството му. А "Чумавите кучета" в съвсем изчистен вид представя този така характерен за английския писател тип повествование, който наслагва нещата едно до друго, а не едно над (под) друго.

Да се търси елитарна литература у Ричард Адамс е напразно усилие на критиката. Четивна, здраво стъпила на английската белетристична традиция литература, повече клоняща към занимателното, отколкото към психологическите бездни, търсеща най-вече широчинните и по-малко дълбинните измерения на читателската си аудитория, ала въпреки това даряваща я с духовен хоризонт - такава е неговата романистика и в тази светлина се разкрива истинският ръст на писателя.

 

 

© Албена Бакрачева, 1997
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2000
=============================
Публикация В: Албена Бакрачева "Заложби на отвореността", С., УИ "Св. Кл. Охридски", 1997.