Албена Бакрачева

web | Заложби на отвореността

Нашата критика е натрупала солиден опит по следите на изгубеното време да търси уязвимост в художествения свят на Димитър Димов и да я открива било в "небългарско" звучене, било в недостатъчна реалистичност, разбирайки под това липсата на битоописателност, било - най-вече - в недоизложената идеологическа платформа, та да се стигне дотам, че роман-събитие като "Тютюн" да бъде дописван под егидата на режимноверен литературен критик. Всъщност лишена от способност за адекватна преценка, литературно-критическата мисъл в култовските й проявления се е оказала уязвима по отношение на творчеството на Димитър Димов. И макар вече пълноценното осмисляне на художественото му майсторство да е факт, все пак открояването и прецизното тълкувание на мястото на Димитър Димов в българската романистична традиция си остава предстояща задача на нашето литературознание - особено в плана на литературната ни отвореност към европейския роман.

Така или иначе, независимо от гледната точка и естеството на подхода, името на Димитър Димов неизбежно се оказва свързано с един проблем с множество измерения. Това е проблемът за уязвимостта или, ако бъде използвано заглавието на последния му незавършен роман, проблемът за ахилесовата пета. У Димов няма нито един герой без ахилесова пета - всички са уязвими, неизменни жертви било на собствения си потъпкан морал, било на нетворческото авторово усилие да ги създаде по поръчка. Иначе казано, проблемът за уязвимостта обхваща с различна сила, на различни нива и от различни аспекти цялото творчество на Димитър Димов - все едно дали ще се разглежда рецепцията му или ще се тълкува същността му. Доколкото "ахилесовите пети" на рецепцията са вече известни, интерес представлява преди всичко въпросът за уязвимостта на човека в художествения свят на Димитър Димов.

Къде са уязвими героите на Димитър Димов? Защо са уязвими? Съществува ли връзка между тяхната уязвимост и тази на създателя им? Ако такава връзка съществува, в какво се изразява?

Като отправна точка в търсенето на отговор би могъл да послужи един цитат от недовършения роман "Ахилесова пета": "... тази ахилесова пета е белег за смъртното и тленното у нас, което ни свързва с останалите хора, което ни позволява да ги разбираме и убеждаваме, да се лутаме, да страдаме и да умираме като тях". В този цитат неминуемо трябва да се съзре основната отлика на последния роман на Димитър Димов - автобиографизмът. Оказва се, че за писателя човешкото, свързващото ни с човешката общност, неподвластното на законите на историята, общественото развитие, логическата последователност, причинно-следствената обвързаност, е ахилесова пета, уязвимо място. Но уязвимо място то може да бъде единствено от гледна точка на хладния разсъдък, който по природа му е чужд. Такава е поначало разказваческата позиция на Димитър Димов - аналитична, разсъдъчна, а съвсем не емоционална или лирично-описателна. Забелязана отдавна от критиците му, тази особеност на разказвача Димов води най-проникновения му досега изследовател Кръстьо Куюмджиев до следния извод: "Моралът у Димитър Димов изключва всичко природно и чувствено у човека... Значи, духът отрича всичко природно у човека. Той не може да се примири с човешката природа, защото я преценява като опасна, разрушителна сила."¹ Сякаш Димов изгражда своето понятие за морал от чисто идеална субстанция, боейки се да навлезе в тъмните дебри на природната необузданост, за да не получи копие в ахилесовата си пета. Поначало такава позиция може да бъде резултат само на принципно рационалистична нагласа. Кр. Куюмджиев обосновава становището си преди всичко с биографични данни - Димов е бил затворен, кабинетен тип човек, търсещ в живота потвърждение на прочетеното, повече като че ли четящ живота, отколкото живеещ го, анализиращ действителността сякаш боравейки със скалпел, задълбочен в себе си и големите екзистенциални проблеми и до голяма степен чужд на конкретното битие край него. В същото време обаче устремен към далечни, но познаваеми реалности, към екзотика и душевни сътресения, към знойни испански небеса и знойни човешки страсти. И оттук нещо изключително важно, забелязано от Кр. Куюмджиев - Димовият собствен неживян живот се превръща в живот на героите му. Това като че ли е бил единственият начин за писателя да навлезе в силно притегателната непознаваемост на сетивност, инстинкти и страсти посредством познавателните средства, които са му били присъщи. От позицията на наблюдател да обозре тъмното и неподвластното на разума. Всъщност в романите си Димитър Димов утвърждава своето понятие за морал главно по контрастен път - навлизайки в "долния", разрушителен човешки свят, той негативно извежда неговия антипод, който не може да не бъде ясен, познаваем, сиреч интелектуално избистрен. Именно това е "духът, който отрича всичко природно у човека". Наистина, у Димов има и позитивен път към понятието за морал, но той води към непълноценни художествени резултати - такива са образите на комунистите от "Тютюн", чиято морална чистота е дотолкова безпомощно заимствана от тогавашната пропаганда, че дори в минимална степен не им е отреден онзи "белег за тленното и смъртното у нас, който ни свързва с останалите хора".

Независимо обаче дали ще е изведен по негативен или позитивен път, моралът за Димитър Димов определено е категория на мисълта. Тъкмо затова изображението на фаталната страст в романите му - било у поручик Бенц, отец Ередиа или Борис Морев - детайлизирано, аналитично, обозряно от една по-висока гледна точка, всъщност почива на морална основа. Такова едно становище би могло и да не доведе до нищо ново, доколкото всеки голям писател неизбежно е и голям хуманист. Тук обаче въпросът е в друго: не е ли възможно, рационално проследявайки ирационалното у своите герои - а точно в това е и писателското му майсторство - Димитър Димов да постига максимално посилната за него близост до своята собствена, неживяна ирационална същност, за която е убеден, че ни прави част от човешката общност? Като че ли заключенията на Кр. Куюмджиев водят именно в тази посока - към утвърждаването на едно себепостигане в литературата за сметка на неосъществимото от себе си в живота (в случая поради особености на характера и нагласата), тоест към извеждането на прастарото схващане за компенсаторната роля на творчеството. Дали обаче Димитър Димов наистина оголва своята собствена ахилесова пета в романите си, дали у Ирина, Бенц, фон Гайер, Фани Хорн, Ередиа, се съдържат неживени късчета от неговия живот? Може би, но това ни най-малко не изчерпва въпроса и да се спре дотук би било равносилно на недоизказване. Защото да се търси взаимното допълване между автор и герои в името на някаква въображаема цялост - действително много примамливо като задача, ала за жалост неизбежно само отчасти вярно - предполага елиминирането на едно много съществено критическо разграничение: разграничението между повествователски подход и индивидуални особености на авторовата личност.

Защо тогава Димовите герои непременно са уязвими? Доколко тяхната чисто човешка уязвимост има нещо общо с "ахилесовата пета" на авторовата природа?

Вече стана дума, че подходът на Димитър Димов към героите му е аналитичен, разсъдъчен, осъществен от позицията на авторово знание, превъзхождащо знанието на героя за самия себе си. Димов очевидно не е от типа писатели, които подобно на някои западноевропейски модернисти ратуват за обективност на повествованието, разбирайки под това крайна изчистеност от субективизма на авторовата гледна точка. Той пише при наличие на предварително напълно избистрена идея, която извежда целенасочено, верен на стройна мисловна система, на която вероятно се дължи и майсторството му по отношение на композицията. (Думата е за повествователското своеобразие, съобразено с особеностите на авторовото светоусещане, а не за навлизане в авторовата характерология.) Едва ли за случая би могла да се намери по-подходяща илюстрация от наблюденията на Нели Доспевска. Още от първата си среща с Димитър Димов тя е запазила впечатлението, че между него и света сякаш има стъклена стена. "Но през тази стена той виждаше много повече и много по-надълбоко от нас, останалите. Тя му служеше едновременно и за щит, и за увеличително стъкло." И дори още по-красноречиво нататък: "Като че ли пред мен имаше двама души: единият, светски човек, който обича да се среща с хора; и другият, по-истинският - непроницаем самотник, едва ли не несретник, когото външната действителност може лесно да нарани. Тогава човек изпитваше желание да го защити, да го запази от ударите на тази действителност. Но поривът беше съвсем излишен. Веднага ставаше ясно, че той няма нужда от никаква помощ, защото нямаше да се остави да го наранят, защото в опасния момент щеше да се вмъкне в скривалището на собствените си мисли и творчески хрумвания. Щеше да намери убежище в онзи богат духовен свят, където беше НЕУЯЗВИМ (подч. А.Б.) и където се криеше силата му."²

Тези думи предоставят ключ към феномена Димитър Димов. Те насочват към онази дистанция, която писателят спазва по отношение на героите в повествованието и която му дава възможност да бъде по-сведущ от тях, така че да може да ги погледне и отвътре, и отвън. От друга страна те открояват въпроса за една изключително вътрешнобогата личност, която намира най-сигурно убежище от грубите нападки на практицизма в своята духовност. Духовната извисеност на човека Димитър Димов е синоним на неговата неуязвимост. Едва при такава констатация би могло да се направи опит за обвързване на персоналност и повествователска позиция, а именно: неуязвим по силата на своя богат духовен свят, Димитър Димов отправя не друг, а тъкмо леко дистанциран, анализиращ поглед към уязвимата същност на своите герои, търсейки проявленията и обясненията й. Човекът го интересува със своята уязвимост именно защото е способен рационално да оголи корените й. И не е толкова важно дали у Димитър Димов духът отрича всичко природно у човека или не, колкото че успява да го овладее, разтълкува и подчини.

Затова и Димовият копнеж по екзотиката, по далечните непознати пространства, по необичайните съдби и непомерни страсти не е толкова копнеж по лично неизживяното, колкото стремеж към духовно разпластяване, към по-широк духовен обхват. Погледне ли навътре в себе си, човекът и писателят Димитър Димов има в какво да намери сигурно убежище. Погледнат ли навътре в себе си обаче, голямата част от неговите герои намират не сигурност, а пустота. Те са загубили дори "тленното у нас, което ни свързва с останалите хора". Обсебени от единствена маниакална идея, те губят дори родовия белег за човечност. Ето какво привлича Димов към личности като Бенц, отец Ередиа, Фани Хорн, Ирина, Борис Морев - анализът на тяхната уязвимост в един корумпиран свят и на душевната пустота като най-сигурен симптом за гибел. Такива герои неминуемо се вписват в моралната система на писателя по негативен път - но не толкова защото въплъщават един първичен свят на необуздаеми страсти, каквито "духът отрича", колкото защото демонстрират способността на духа да подчини този свят, разнищвайки го на съставните му елементи. Думата е за способността на Димитър Димов да разобличава, анализирайки.

Думите на Ибсен, че да живееш значи в теб да се борят призраците на тъмна власт, принадлежат сякаш и на Димитър Димов. Алюзията иде от само себе си, тъй като между Димовите герои няма нито един, който да не е в плен на някаква обсесия и да не става нейна жертва: фаталната любов на поручик Бенц към Елена Петрашева, маниакалният догматизъм на отец Ередиа, бясната устременост на Борис Морев към парите и пр. (Естествено в случая трябва да се мисли само за онези герои, които са всепризнати като художествено постижение на автора си). Неслучайно критиката ни забелязва в романите на Димов нещо небългарско, дори уточнявайки го като "северно" - наистина не е трудно да открием в тях известна доза ибсенизъм, съдържащ се не толкова в болезнените страсти на героите, колкото в съзирането на ужасната разруха в собствената личност. Когато осъзнаят каква пустош цари в душите им, тогава образи като Ирина, Фани, Борис приемат белега на трагизма.

У Димитър Димов има своеобразни "общи места", специално намерени изрази, биха могли спокойно да се нарекат автоцитати, с които в отделните романи са описва ужасът от осъзнатата пустота в себе си. Ето този момент от "Осъдени души" по отношение на Фани Хорн и Луис Ромеро: "У тях нямаше нито следа от някаква вяра, от някакъв мироглед, който да подкрепи или утвърди живота им. Те осъзнаваха само, че бяха пропуснали нещо в съществуването си, нещо, което трябваше да бъде негова цел, негово оправдание, и това ги правеше пусти, мрачни, жестоки." И малко преди това за Луис: "Липсваше му воля. Не можеше да направи нищо. Изворът на нравствена енергия, който осмисля съществуването, бе пресъхнал вече у него." Нека сравним с откъс от "Тютюн", отнасящ се до Борис: "И може би това, което искаше да прогони, бе страхът от възмездието на безправните, които убиваше, и съзнанието, че пропускаше нещо в живота си, което другите успяваха да задържат." А ето и същото състояние у Ирина: "... чувството й за разруха стана пълно. Стори й се, че в душата й умираше нещо, което нямаше да се върне никога. И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта й." И отново за Борис, когато разбира, че нищо, което е постигнал, не струва повече от Ирина: "Най-сетне той бе съзнал една истина в живота си. Но този живот бе вече разбит и осакатен, а самата истина безполезна."

Видно е, че сходното състояние у героите предизвиква сходни, често дори еднакви изрази у автора. Разбира се, това не може да бъде случайно и само по себе си е доказателство, че Димитър Димов се интересува от еднотипен, но затова пък може би най-дълбок трагизъм у човека - осъзнаването на разрухата, на непреодолимата пустош в самия себе си. И не е възможно автор от ранга на Димов да не потърси корените на този убийствен трагизъм - и да ги намира първоначално само на психологическа, а сетне едновременно на психологическа и на социална основа. Димовите герои, в чиито души наистина се борят призраците на тъмна власт, заплащат със собствената си личност своето измамно оцеляване в един корумпиран свят.

Критическата инерция върви по линията да отъждествява причината за гибелта на Димовите герои с маниакалните им страсти - или, казано с други думи, страстта на героите е пагубна, защото подчинява цялото им същество на една единствена цел и в края на краищата го изпепелява. Преобладаващото мнение в нашата критика е, че Димовите герои стават жертви на своите обсесии в една действителност, която сякаш не им дава никаква алтернатива, никакво право на избор. Такова обяснение по-скоро лъкатуши на повърхността на явлението, наместо да проникне в него в дълбочина. Защото герои като Борис, Ирина, Фани Хорн, поручик Бенц са неуязвими в страстта си - следвайки я, те са по-силни от когато и да било, отдадени на своята идея-фикс, те пренебрегват всичко останало и съсредоточават цялата си енергия в името на примамлив мираж. Разрухата идва откъм обратната страна на страстта - непреодолимата пустота в душата. Именно тази пустота ги прави уязвими, унищожава ги. Забравили, че в живота има и друго, освен единственото, което властва над тях, те губят устоите си в мига, в който разберат, че не им е останало нищо. Сгрешени цели, постоянно разминаване с утвърдените човешки ценности, непълноценно осмислен живот - резултатът от всичко това не може да не бъде пълен крах. Те непрестанно са криели своята "ахилесова пета" - това, което ги свързва с останалите хора, - докато накрая заедно с нея са загубили и себе си.

Уязвимостта на човека в света на Димитър Димов е в неговата душевна пустота. Осъзнае ли я, с него е свършено. Такава пустота не застрашава Лила, Павел, Шишко, Динко - пресветлият идеал, който писателят принудително им е отредил, заслепява дотолкова, че като герои те стават напълно незабележими. Душевната пустота е за опиянените по мрачния чар на религиозни догматици, за подвластните на безмилостния свят на "Никотиана". Димитър Димов несъмнено се интересува изключително от нея, а фактът, че навсякъде я описва с почти еднакви изрази, недвусмислено говори за трайна заангажираност на авторовото съзнание с определено човешко състояние, откъдето иде и трайната езикова експресия.

С всеки следващ свой роман Димитър Димов все повече навлиза в проблема за страстта и разрухата, тоест за уязвимостта на човека, за да се стигне до изумителната с художествената си сила и смислов обхват негова разработка в "Тютюн". Така погледнато, творчеството на Димов се оказва случай на постепенно усложняван и задълбочаван "първоначален сюжет" според както определя и тълкува понятието Дьорд Лукач: "Проблемите на формата, симфоничното й усложняване и синтез произтичат от разширяването, обобщаването и задълбочаването на художественото съдържание на ПЪРВОНАЧАЛНИТЕ СЮЖЕТИ (подч. А.Б.): тяхната вътрешна логика, тенденцията към универсалност на човешките образи, отношения и съдби диктува засилващото се формално усложняване на пресъздадените взаимовръзки."³

Открояването на проблема за уязвимостта на човека в художествения свят на Димитър Димов е подстъп към очертаването на адекватното място на този голям наш писател в романистичния ни развой. Защото проблемът за уязвимостта на човека е принципен екзистенциален проблем на XX век, който основно занимава много от големите съвременни писатели. Посвещавайки му се, Димитър Димов отвори българската белетристика за един широк извъннационален литературен контекст - и за един друг тип душевност.

БЕЛЕЖКИ:

1. К у ю м д ж и е в, Кръстьо. Димитър Димов. С., 1987, с. 295. [обратно]

2. Д. Талев, Св. Минков, Д. Димов в спомените на съвременниците си. С., 1973, с. 488-490. [обратно]

3. Л у к а ч, Дьорд. Томас Ман. - В: Литературни портрети. С., 1988, с. 526. [обратно]

© Албена Бакрачева, 1997
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2000
=============================
Публикация В: Албена Бакрачева "Заложби на отвореността", С., УИ "Св. Кл. Охридски", 1997.