Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВДЪХНОВЕНИЕТО ВЪВ ФИЛОСОФСКО-ЕСТЕТИЧЕСКАТА СИСТЕМА НА АМЕРИКАНСКИТЕ ТРАНСЦЕНДЕНТАЛИСТИ

Албена Бакрачева

web

Всичко, написано от американските трансценденталисти върху творческия процес и твореца на изкуството, както и върху въздействието на изкуството върху неговите възприематели, кръжи все около идеята за вдъхновението, започва и завършва с нея, превръщайки я в основа на естетико-религиозен култ. Защото тъкмо идеята за творческото вдъхновение е прякото следствие от онова, което лежи в същината на трансценденталисткото движение и дава относителната му самостоятелност - убеждението, че над емпиричния рационализъм има по-висша интелектуална способност, която позволява на човека да се възмогва до духовните истини по далеч по-съвършен и пълноценен начин: интуицията. Макар унитариатите вече да са проправили пътя към разграничението между разум и интуиция, при това дори градирайки ги, поставянето им в рязка антиномия е новостта, внесена от трансценденталистите в новоанглийската мисловност. Тъкмо категоричното противопоставяне срещу рационализма и емпиризма представя трансцендентализма като израз на недвусмислено неудовлетворение в средите на унитариатското духовенство. Дали ще именуват интуитивната способност Висш Разум, Дух, Ум, Душа за трансценденталистите е без особено значение, доколкото зад всяко от използваните означения стои противенето на потискащото ги всевластие на разсъдъка: впрочем самото понятие Висш Разум, въпреки семантичния парадокс, който поднася поради ясната си коннотативност на интуитивно познание, вече говори за понижаване в степен на традиционния рационализъм. Нещо повече: самият факт, че разбирането за тази висша способност е достатъчно мъгляво, та варира между просто вътрешна светлина или съвест и Божия глас, между самия Бог у човека или безлика космическа сила, вече подсказва предоверяване на интуицията от страна на трансценденталистите. Противопоставянето е недвусмислено като посока; остава да се изпълни като съдържателност: първото дава обединяващата представа за трансцендентализма като цялостно движение на реакция спрямо рационализма в унитариатската мисъл, докато второто насочва към индивидуалните различия между отделните му представители. Така или иначе обаче идеята за върховенството на ирационална способност у човека е тази, която разпростира трансценденталистката мисъл из дебрите на новопровъзгласената от тях равнопоставеност между религиозен и естетически опит, превръщайки в основно измерение на тази равнопоставеност творческото вдъхновение.

Впрочем авторитетът на духовната интуиция не е откритие на трансценденталистите, доколкото мистическият пиетизъм е една от най-дълбоките традиции на американското протестантство. По някакъв начин трансценденталисткият възглед за творческия процес напомня отношението към съзиданията на божията благодат у ранните пуритани.1 И в двата случая активната роля принадлежи на сила свише - била тя Бог или Муза. Което обаче, макар на пръв поглед парадоксално, не означава индивидуална пасивност: и в двата случая постигането на озарението означава подготовка от страна на човека, която е негово собствено дело. Твърде много се е изисквало от някогашните пуритани, за да се справят и оцелеят; вярата, че Бог ги спохожда тъкмо когато преодоляват трудностите, че неговото име те отстояват с делата си, предполага изключителна концентрация на личните сили и способности както в практическа, така и - най-вече - в съзидателна посока. Оттук и толкова градивното им самочувствие на божи избраници в Новия свят, призвани да го създадат в името Господне - самочувствие, за чието постоянно подхранване решаваща, при това несекващо активна, е ролята на техните духовни водачи, пуританските пастори. Тъкмо усещането на съзидатели новоанглийските трансценденталисти сякаш директно попиват от своите далечни прадеди. Те до един са потомци на пуритански заселници отпреди 1700 г.; родният им Масачусетс е територията на източноамериканското крайбрежие с най-дълбоки пуритански традиции, откъдето и така силното у трансценденталистите чувство за приемственост. Нещо повече: макар и унитариатските свещеници (а именно от техните среди излизат трансценденталистите) да виждат в свое лице духовни и културни водачи - следовници на великата първозаселническа пуританска мисия, със своя просвещенски рационализъм те като че ли сами предоставят на трансценденталистите възможността да ги превъзмогнат по чувство за приемственост с далечните предци, а оттук - и по чувство за избраничество. Сякаш просветителският век с неговия култ към разума се оказва прескочен; сякаш унитариатството бива надмогнато по пътя на скрепването му с една ограничаваща и като че ли ненужна епоха. А това в Нова Англия става възможно по един-единствен начин: посредством поставяне на знак за равенство по святост между религия и изкуство въз основа на новосъздаден и абсолютно чужд на всякакъв рационализъм култ към вдъхновението. Реабилитацията на интуицията, на първенствуващата роля на ирационалния елемент в духовния опит на човека се оказва като че ли свързващият мост между озарените от божия искра първопришълци от "Мейфлауър" и озарените от творческа искра масачусетски трансценденталисти. Въздигането на поезията до религията съгражда този мост, прави го видим за трансценденталистите, защото във вдъхновението те виждат онази креативна сила, която разпростира духовния взор в безграничността на дълбоко поетичната вселена. Иначе казано, разбирането за поезията като вдъхновено свещенодействие е това, което позволява на трансценденталистите да видят себе си като преки приемници на някогашните пуритански пастори, като избраници, потомци на избраници - твърде много поетичност привнасят те в онези първи за Нова Англия времена. Оттук именно идат и многобройните основания на тяхната двуизмерна поетико-религиозна естетика.

Главното трансценденталистко оръжие срещу унитариатския рационализъм е пламенно отстояваното убеждение, че човек има ИРАЦИОНАЛЕН достъп до божественото: разумът започва да изглежда като недостатъчен, ограничаващ посредник, когато интуицията бива величана като предпоставка за божественото озарение - творческото вдъхновение. В самия процес на творчеството, в творческата активност Емерсън вижда доказателството за божието присъствие - съвсем ясно в такъв романтико-религиозен възглед за непосредственото общуване с Бога личи приемствеността с ранното пуританство. Но има и друго: тъй както за някогашните новоанглийски пуритани божественото откровение е било върховното постижение на индивидуалния опит2, така и при Емерсън акцентът пада върху личностния елемент в творческия процес. Който твори, той е Бог, убеден е водачът и вдъхновителят на бостънските трансценденталисти, ала съвсем недвусмислено доуточнява: "Каквито и таланти да притежава човек, не твори ли, чистият прилив на божествеността не го докосва." (Дневници, V, 341). Творчеството се превръща едновременно в предпоставка и гаранция за постигането на божественото откровение, което е възможно единствено в дълбоко личностния план на духовната активност. Някогашните пуритани творят живота в Новия свят, трансценденталистите творят изкуство: аналогията съществува, при това и в очите на самите трансценденталисти (та дори да беше само противенето им срещу рационализма), доколкото върховната цел - прекият достъп до Бога - съвпада и най-вече доколкото особено ценено в съзидателния процес е личностното присъствие. (Неслучайно книжовният резултат и в двата случая са духовни автобиографии.) Че приликите наистина са налице и съвсем не са случайни доказва и самата употреба от страна на трансценденталистите не на друг, а на библейски език, когато говорят за творческия процес. "Колкото и много да се опира на такъв литературен жаргон като гений/талант, въображение/фантазия и класическо/романтическо, трансценденталистката теория за творчеството тръгва от интуитивни догадки за същността на религиозния опит. Вдъхновението не означава за тях велика идея за поема или разказ, а по-скоро изживяването на онази Истина или Реалност, чиито израз трябва да бъде завършеното произведение."3 Така, за Емерсън Исус и пророците са "божествени бардове", говорещи в състояние на "тържество на върховната емоция", точно както неговият поет е "новороден бард на Светия Дух" или както смята за необходими "нови и по-добри Библии, написани от вдъхновени съвременници" ("Обръщение пред Богословското училище"), и пр., и пр. Библейският език на новоанглийските трансценденталисти - макар в различна степен, съобразно с различните им предпочитания и нагласи - се превръща в средство да дадат на поезията онзи статут, който я въздига до християнската религия като откровение и въздейственост, та в резултат започват да говорят за Библията като за върховна поезия, а за поезията - като върховна библейска истина. Тази СЪИЗМЕРИМОСТ НА ПОЕЗИЯ И РЕЛИГИЯ, ВЪЗМОЖНА БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТВОРЧЕСКОТО ВДЪХНОВЕНИЕ, покрай всичко друго недвусмислено доказва и трансценденталистката (пуританска) убеденост в непосредствеността на човешкия достъп до Бога.

Така става обяснимо и може да се приеме като върховен символичен акт в историята на американския трансцендентализъм публичното оттегляне на Емерсън като пастор от бостънската енория (1832 г.), за да се отдаде свободно на размисъл и писане. Повечето от останалите трансценденталисти - действащи унитариатски пастори, по примера на Емерсън също развиват недоверие към институционалните аспекти на религията, като в резултат се отдават предимно на литературна дейност. Докато тези от трансценденталистите, които като Торо, Маргарет Фулър или Бронсън Олкот така и не встъпват в богослужението, неизменно поддържат в творчеството си проповедническия религиозно-естетически патос. Нещо повече: най-популярното трансценденталистко периодично издание "Циферблат" носи твърде показателното подзаглавие "Списание за литература, философия и РЕЛИГИЯ". Съвсем ясно е, че трансценденталистите, успоредявайки религиозен и естетически опит, съизмервайки поезия и религия, не само издигат художествеността до възможно най-висок за времето и обкръжението им статут, но правят и следващата голяма крачка: ИЗТЕГЛЯТ УСТАНОВЕНАТА ОТ ТЯХ РЕЛАЦИЯ ОТ РЕЛИГИОЗНАТА ПРАКТИКА, ОТПРАВЯЙКИ Я В ЧИСТАТА СФЕРА НА ДУХОВНОСТТА, КОЯТО ЛИТЕРАТУРИЗИРАТ. А С ТОВА И НАПЪЛНО ИНДИВИДУАЛИЗИРАТ. Защото вдъхновението е озарение свише на духовно и художествено одарени личности. Макар на теория да провъзгласяват вдъхновението като достъпно за всички, единствено Поетът с главно "п" е богоравният у трансценденталистите. Иначе казано, всеки акт на публично оттегляне от богослужението от страна на трансценденталистите е равностоен на публично признаване на индивидуалния характер на творческата дейност, на прехвърляне на богослужението в индивидуалната художествено-религиозна практика.

Така, ако унитариатският духовник е преди всичко свещенослужител, пастор и подир това радетел на художествената словесност, трансценденталистът е преди всичко поет, творец и подир това - проповедник. Проповедническата струя неизменно - и при това много силно - тече във всичко, писано и изречено от новоанглийските трансценденталисти, ала вече ИЗВЪН ДУХОВНАТА ИНСТИТУЦИЯ, в една често пъти изваяна художественост. А това малко или повече означава, че ако при унитариатите амвонът приемаше изкуството, тук става обратното - ИЗКУСТВОТО ПРИЕМА АМВОНА в себе си: и това изцяло в личностния религиозно-естетически опит, като плод на вдъхновението, което може да бъде изживяно само като индивидуално духовно озарение. С други думи, при трансценденталистите ЗАПОЧВА ПРОФЕСИОНАЛИЗАЦИЯ НА ХУДОЖЕСТВЕНОТО ТВОРЧЕСТВО. Ала по чисто новоанглийски начин: чрез реабилитация на интуитивното за сметка на емпиричното познание и въздигане на култ към вдъхновението и творческата креативност, препратени изцяло към абсолютно личностния опит на избраника-поет, човека на духа, който обаче НЕ ПРЕСТАВА ДА БЪДЕ ДУХОВНИК, БЕЗ ВЕЧЕ ДА Е ЦЪРКОВНОСЛУЖИТЕЛ. Вдъхновението като индивидуално изживяно духовно откровение, подтикващо към творчество, се превръща в трансценденталисткия начин за утвърждаване на истинността на прекия, неопосредстван достъп на човека до Бога. С което приемствеността между ранно новоанглийско пуританство и новоанглийски трансцендентализъм се очертава за пореден път: доколкото първите пуритански заселници все още не строят църкви, за да изповядват в тях вярата си, а, напътствани от своите пастори, навсякъде се чувстват призвани да възмогнат духа си до Бога, а трансценденталистите вече не се нуждаят от църковния амвон, за да проповядват озаренията на поетизираната си духовност.

Макар и безспорно съществуваща, при това провокирана и от самите трансценденталисти, тази съвсем неслучайна аналогия не бива да бъде претоварвана със значения: трансценденталистите са чеда на 19 век, наследници на интелектуалните традиции на 18 век, на всичко отгоре до един високо образовани хора, които свободно черпят от световната култура и духовност (платонизмът на Емерсън, Торо и ученията на Изтока, влиянието на Колридж и Карлайл върху двамата и пр.). Остава обаче фактът, че подчертаната приемственост спрямо традицията с най-дълбоки корени на новоанглийска земя, датираща от самото й заселване - пуританската, потвърждава по собствено новоанглийски път изключително важна особеност на трансцендентализма: вярата в прекия личностен опит до Бога, което ни повече, ни по-малко означава предоверяване на чисто човешкото, естественото съвършенство, схващано като ирационална индивидуална способност за вдъхновение и творчество.

Така, за Емерсън поетът е вдъхновен полубог, който, творейки, влиза в ролята на Бог и пресъздава Сътворението. И обратното: Исус и пророците не са фигури с извънреден авторитет, а поети, чиито слова трябва да се възприемат като вдъхновена реч, предназначена да ни въздигне до висините на собствените им видения, а не като набор от истинни указания, които да следваме. Твърдението на Исус, че е Бог и в него трябва да виждаме Бога, е тъкмо от такова естество. За нещастие думите му, както всички "доктрини на разума", са били извратени в доктрини на буквалността. "Буквалността е отнела възвишената песен от устата на поетовите устни", довеждайки до догмата, че Исус е Бог. "Особеностите на неговия език и реторичните фигури, които използва, са иззели мястото на неговите истини, та църквата се основава не на принципите, а на тропите му... Исус е бил просто истински човек... поради което ние не трябва да го боготворим, а да уважаваме себе си." ("Обръщение пред Богословското училище"). Тези ранни изявления на Емерсън говорят твърде много. От една страна той се противопоставя на доктрините на разума, смятайки ги виновни за погрешното тълкуване на Христовото слово и словото на пророците, а това според него е равносилно на неспособност да се вникне в поетическото откровение на светите истини: оттук и критичното му отношение към съвременната религиозна мисъл и практика, обясняващо впрочем и оттеглянето му от църковното богослужение. На пръв поглед Емерсън сякаш използва аналогията с поезията пейоративно, сякаш за да принизи авторитета на традиционното християнство: думите на пророците са чиста поезия, те са предназначени да ни вдъхновяват, а не да имат авторитет над нас. От друга страна, тъй както настоява светите писания да се четат като литература, само за да вдъхновяват, Емерсън очаква появата на "новия Учител", на един съвременен проповедник-поет, на нови и по-съвършени библии, написани от вдъхновени съвременници. Макар и екзалтирана, мисълта на Емерсън тече напълно последователно: подценяването на поезията, приписвано на разума, заслепява взора за същинското послание на светите слова, съдържащо се тъкмо в тяхната дълбока и предназначена да вдъхновява поетичност; постигането на тази поетичност е равнозначно на пряк досег до божествените истини във върховната степен на откриване на взора - поетико-религиозното вдъхновение. Оттук и възможността в това прието за свръхистинно състояние да се създават и нови библии - съизмерването на изкуство и религия е доведено до най-изчистена крайност. Неслучайно не закъснява и бурната реакция на бостънските унитариатски духовници: според тях изявленията на младия Емерсън подкопават разбирането за извънредния авторитет на християнското откровение и направо самите основания на християнската вяра. Доколкото за Емерсън тези основания са изцяло интуитивни, възраженията са напълно основателни. Акцентът изглежда драстично изместен. Ала макар да звучи прекалено предизвикателно и дръзко, Обръщението на Емерсън съвсем не буди само еднотипни негативни отгласи из унитариатските среди. Ето какво отбелязва за събитието конвенционален унитариат като Хенри Уодзуърт Лонгфелоу: "Светейшият декан Палфри рече, че каквото в него (Обръщението - б. а.) не е глупост, е неверничество. Едва ли! В края на краищата това бе само една смела ХУМАНИТАРИСТКА реч, в която Христос и Гьоте се споменаваха като велики философи."4 Щом дълбоко набожен човек, съвестен енориаш и докрай издържан писател-моралист като Лонгфелоу е могъл да даде такава оценка на изявленията на Емерсън, то наистина интелектуалните среди на тогавашна Нова Англия вече са зреели за емерсъновската духовно-артистична крайност. Нещо повече: Лонгфелоу дава едно определение на думите на Емерсън, което измества тълкуванието им от унитариатската плоскост вяра: неверничество (която очевидно им е неадекватна) и всъщност дава верния им прочит. Доколкото хуманитаризмът се свързва с представата за Христос като човек простосмъртен, а в етически план - с вярата в самоусъвършенстването на човека благодарение на собствените му сили, оценката на Лонгфелоу, освен показателна с оглед унитариатския му произход, е навярно първата в Америка, уловила вярната струна на зараждащия се трансцендентализъм. Остава само да се добави измерението на поетичността. Защото за Емерсън Исус е "просто истински човек", но преди всичко бард, чиито слова са изречени в състояние на "върховна емоция" или вдъхновение; защото съвременници, но вдъхновени съвременници биха могли да създадат "новите библии"; защото човешко и божествено се докосват за него във върховенството на творческото вдъхновение. В този смисъл за Емерсън - както и за повечето въздействани от него трансценденталисти - вдъхновението далеч надхвърля артистизма или голямата идея за велика творба и се припокрива с постигането на сюблимна истинност: ала при всички случаи е напълно индивидуално постижение на богоизбран за творчество, който, творейки, става богоравен. Оттук и спецификата на трансценденталисткото разбиране за директния човешки достъп до божественото, възможен единствено пълноценно в индивидуалния опит на творческото вдъхновение, на интуитивното издигане до поетическата същност на вярата. Оттук и голямата, едва ли не определила интелектуалния климат в Масачусетс през тридесетте, четиридесетте и петдесетте години на 19 век идея на Емерсън, персонифицирала трансценденталистката съсредоточеност върху вдъхновението - идеята за ПОЕТА-ПРОПОВЕДНИК.

Тази идея доминира във всичко, писано от Емерсън през годините. "Когато говорим за Поет във върховния смисъл, на ум веднага ми идват такива примери като Езекия, Св. Йоан или Мену с техните морални напеви и тогава всички ония, които обикновено наричаме поети, ни се струват само римоправци и стихоплетци." (Дневници, VIII, 229). Съвсем ясна е амбивалентността на Емерсъновата постановка: духовният взор дава висинното измерение на красивия изказ; красивият изказ е с нищожна стойност, не постига ли духовна (морална) истинност; само в съчетанието им е възможно върховенството на религиозно-естетическия опит. Тъй като този опит се схваща като строго индивидуална заслуга на творческото вдъхновение, Емерсъновият Поет става "обединител", съвършен както във вдъхновението, така и в изказа си ("Поетът"). Едновременно ЗРЯЩ (seer) и ГОВОРЯЩ (sayer) трябва да е този поет, за да оправдае главното "п", с което Емерсън неизменно го пише. Оттук и доуточняващото второ главно "п" - това на Проповедника. Следователно вдъхновение за и вдъхновение от творчество се обединяват, доколкото личностният опит на духовно-поетическото озарение се излива в прекрасна словесност, предназначена на своя ред да вдъхновява. Невъзможно е, а няма и защо, унитариатският пастор у Емерсън да умре: той просто заменя институционния амвон с метафоричен. Крачката на пръв поглед изглежда малка, ала се оказва решаваща в духовния живот на тогавашна Нова Англия.

Оттук и характерна особеност, отбелязана още навремето: вдъхновението при пуритански устроените новоанглийски трансценденталисти "не е разтърсващо преживяване, не е кипване на кръвта или свръхестествено възпламеняване. В него няма и помен от буря или въртоп; то е онзи покой, присъщ както на природата, така и на съзнанието в състояние на преливащо ЗДРАВЕ (к. м.)..."5 В изследването си за Хенри Дейвид Торо век по-късно друг изследовател също специално отбелязва силния акцент у трансценденталистите в успоредяването на творческо вдъхновение и душевно здраве.6 С други думи, У ТРАНСЦЕНДЕНТАЛИСТИТЕ НЯМА НИЩО БОЛЕЗНЕНО. Напротив, у тях напира с всички сили онази заредена с жизненост пуританска вяра и съзидателност, онази сякаш първозаселническа новоанглийска целеустременост и напористост, която ги прави Творци, Съзидатели, Поети, Проповедници. Дори самите главни букви, които употребяват, не просто слагат акцент, а по-скоро издават позитивно насочена, ЗДРАВА креативна енергия. Творчеството за новоанглийските трансценденталисти не е отдушник, търсено облекчение, а сюблимно, окрилящо религиозно-поетическо откровение: те са в онова толкова пуританско - и толкова американско - състояние на пълно и съзидателно упование във вярата, което при това по уникален начин е още веднъж заздравено в измеренията на поезията. Такова състояние не допуска болезнени трусове, възходи и падения; равноредността на религия и изкуство в трансценденталистката естетика гарантира едно УРАВНОВЕСЕНО, ИЗЦЯЛО ПОЛОЖИТЕЛНО НАСОЧЕНО РАЗБИРАНЕ ЗА ТВОРЧЕСКОТО ВДЪХНОВЕНИЕ. Това съвсем не означава, че трансценденталистите не познават мъката на невдъхновените мигове - познават я, но никога не затъват в отчаяното безпаметие на творческия срив. Тъкмо в такива мигове Емерсън написва най-възторжените си възхвали на вдъхновението, а Торо излива по страниците на Дневниците си само тиха носталгия по минали озарения, ала в никакъв случай - безнадеждност. Духовността, тъй силно тачена и присъстваща във всичко, писано от трансценденталистите, е онова, което постоянно ги зарежда позитивно - и като творци, и като мислители, и като личности: морализаторите не могат да бъдат песимисти. Иначе казано, Поетът у тях окриля Проповедника, а Проповедникът поддържа и уравновесява Поета. От формулата наистина лъха "преливащо здраве"...

"Удивително е как нашата вяра в екстаза върви ръка за ръка с абсолютното му непознаване", признава Емерсън (Съчинения, VI, 213). А на друго място нарича въображението "естествен елемент в божествения организъм на човешкото съзнание" (Съчинения, III, 26). вдъхновението за новоанглийските трансценденталисти добива облика на духовно-артистично поприще. Така че поетовата "божествена лудост" си остава предмет на теоретически венцехваления. Като хора интелектуално извисени и изискани, при това изключително образовани не само на фона на съвременната им Америка, трансценденталистите не биха могли да минат без интелектуализации на поетичния си талант - и на теория, но най-вече в художествената практика. ЗДРАВЕТО СЕ ПРЕВРЪЩА В ИЗМЕРЕНИЕ НА АРТИСТИЧНОСТТА. Оттук силният акцент върху естественото (а не свръхестественото), интересът към природата и всичко природно като извор на вдъхновение, респективно на поетико-духовно себеосъществяване. Унитариатското здравомислие, в което до един са възпитани, на свой ред ги насочва към полезност, към морализаторска целеустременост. Така трансценденталисткото вдъхновение представлява не само уникална сплав от религиозен и естетически опит, но същевременно и от артистизъм и пуританско проповедничество, включвайки в себе си и заряда на приложимостта. Именно този естествен, земен, рационално-утилитарен елемент в иначе сюблимната поетико-религиозна природа на трансценденталисткото вдъхновение води и до уникален резултат, свързан с личностната съдба на трансценденталистите: в творческото вдъхновение те виждат не само духовно-артистично призвание, но и житейско поприще. Творчество и поведение, изкуство и живот при тях се сливат: Поетът-Проповедник е немислим без своята мисия, а тя на свой ред се мисли не само като поетико-религиозно, но и като житейско себеосъществяване.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Вж. Perry Miller, "The Marrow of Puritan Divinity", in: Errand Into the Wilderness, Cambridge: Harvard Univ. Press, 1959. [обратно]

2. Вж. Perry Miller, The New England Mind: The Seventeenth Century, New York: Macmillan, 1939, Chapter X. [обратно]

3. Lawrence Buell, Literary Transcendentalism. Style and Vision in the American Renaissance. Ithaca & London, Cornel University Press, 1973, 58-59. [обратно]

4. The Letters of Henry Wadsworth Longfellow, ed. Andrew Hilen, Cambridge: Harvard Univ. Press, 1966, II, 87. [обратно]

5. Цит. по Lawrence Buell, Цит. съч., 64-65. [обратно]

6. Sherman Paul, The Shores of America, The Univ. of Illinois Press, Urbana, 1958, 106-108. [обратно]

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

Buell, Lawrence. Literary Transcendentalism. Style and Vision in the American Renaissance. Ithaca & London: Cornel Univ. Press, 1973.

Errand Into the Wilderness. Cambridge: Harvard Univ. Press, 1959.

Miller, Perry. The New England Mind: The Seventeenth Century. New York: Macmillan, 1939.

Paul, Sherman. The Shores of America: Thoreau's Inward Exploration. Urbana: Univ. of Illinois Press, 1958.

The Letters of Henry Wadsworth Longfellow, ed. Andrew Hilen. Cambridge: Harvard Univ. Press, 1966.

 

 

© Албена Бакрачева, 2001
© Издателство LiterNet, 12. 11. 2002
=============================
Публикация в сп. "Философия", бр. 1, 2001, 30-36.