Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТРАНСЦЕНДЕНТАЛИЗЪМ И РОМАНТИЗЪМ: ТРАНСАТЛАНТИЧЕСКИ РАКУРСИ

Албена Бакрачева

web

"Не възнамерявам да пиша ода на унинието, а като петел в утринта възторжено да затръбя от своя стобор, та дори само за да разбудя съседите."

Тези думи на американския трансценденталист Хенри Дейвид Торо, извеждани обикновено като мото на книгата му "Уолдън", са показателни поне в две отношения: те загатват диалог и същевременно експлицират полярността на двете му страни. "Ода на унинието" е творба на английския романтик С. Т. Колридж - спомената от Торо колкото да бъде отхвърлена.

Едва ли има изследовател на американския трансцендентализъм, който да не поставя Торо и съмишлениците му в контекста на европейския романтизъм. Макар обаче фактът на споделяните романтико-трансцендентални нагласи да е безспорен, Торо старателно отбягва всякакви преки позовавания на Уърдзуърд, Колридж или Карлайл в трудовете и дневниците си. Достатъчно отчетливо е и постоянното усилие на американските трансценденталисти да преодоляват това неизбежно съвременно въздействие, да се справят с мощната притегателна сила на тези англичани, които им причиняват затруднения да бъдат автентични новоангличани.

С разбирането, че тъкмо американската им принадлежност, будното съзнание за НОВОАНГЛИЙСКАТА ИМ ИДЕНТИЧНОСТ е в основата на невероятния духовно-артистичен кипеж в Нова Англия от първите десетилетия на 19 век, ще се постарая тук, въз основа на най-яркия, най-артистичния измежду американските трансценденталисти,да ви убедя в следното: че Атлантика в трансценденталисткия взор е психологически необходима пространствена раздалеченост, която с времето, в строго индивидуален план, придобива екзистенциална важност.

Така погледнато, специален интерес заслужава единственото произведение, което Торо написва с визия към британските си съмишленици - есето "Томас Карлайл и неговите трудове".

За Торо Великобритания никога не е била притегателна сила. С удоволствие би отишъл в Орегон, но не и в Лондон. Запленен от дивата американска природа, той избира да бъде пешеходец, а не пътешественик, поради което така и не прекосява океана като Емерсън, така и не пожелава да поеме обратния път от Нова Англия до Англия. За сметка на това обаче, ако не Лондон, то един лондончанин до такава степен въодушевява мисълта му, че в резултат той създава единственото си литературно-критическо произведение.

Есето "Томас Карлайл и неговите трудове" е написано през 1845 г., когато Торо живее край езерото Уолдън. Той вече работи върху своя бъдещ шедьовър, "Уолдън или Живот в гората", и известно време есето следва същия творчески импулс. Освен факта, че двете произведения очертават пътя на Торо към намирането на собствен литературен глас, те споделят и друга съществена близост: и в двете доминира идеята за значимостта на "genius loci", на "духа на мястото". И тъкмо по линия на тази доминираща идея протича отношението на американския трансценденталист Торо към британския романтик Карлайл.

Макар езерото Уолдън да не се споменава никъде в есето, то очевидно предоставя на Торо перспективата към Карлайл и неговите трудове. По онова време Торо е изцяло отдаден на своя експеримент, който предстои да придобие изключителна известност в американската история. "Отидох в гората - пише той в "Уолдън", - защото исках да живея по своя воля, да виждам само същината на живота и да се опитам да извлека всичко от нея, та когато удари часът ми, да не се окаже, че изобщо не съм живял." Езерото Уолдън е неговото място за истинен живот сред природата, поради което се превръща в емблемата на една живяна философия на живота. То е трансценденталисткият избор на Торо, където слиянието между Живот и Изкуство става възможно. То е неговият ВЗОР откъм лоното на природата.

Торо напуска родния си Конкорд, за да експериментира със собствения си живот. Пред разконцентриращия град избира концентрацията, осигурена от Природата. Осъзнал е необходимостта от смяна на мястото, за да може да осъществи намеренията си. Нищо чудно тогава, че идеята за мястото трайно заема съзнанието му и че заглавие на неговата духовна автобиография естествено става името на мястото, което я е направило възможна - Уолдън. Такава нагласа веднага очертава Карлайл преди всичко като Лондончанин и ясно откроява изборът на мястото като единствената основа за неудовлетворението на Торо от него. Защото Лондон е мястото, избрано от шотландеца Карлайл, и Торо разсъждава върху този избор след като е направил верния избор за самия себе си. С други думи фактът, че есето "Томас Карлайл и неговите трудове" е писано на езерото Уолдън по време на експеримента за истинен живот в гората, определя трайно обсебилия съзнанието на Торо интерес към "духа на мястото" и задава особената перспектива, с която той разглежда своя обект. Тази перспектива непрестанно клони към сравнения въз основа на мястото и отношението към мястото, прокарвайки един вид топически водораздел между двете иначе сходно устроени трансцендентални умонагласи.

"Четейки книгите на Карлайл тук, в Нова Англия, - пише Торо, - където картофите са в изобилие и всеки може да се препитава мирно и безгрижно като птиците и пчелите, без особено да се замисля над това, оставам с впечатление, че ЗА НЕГО СВЕТЪТ НАЙ-ЧЕСТО Е ЛОНДОН (к.м.), разположен връз Темза накрай прилива, най-мрачния кът на земята, самата крепост на консерватизма." Този пасаж очевидно представлява едновременно сравнение и коментар и не оставя никакво съмнение относно предпочитаното място. В представата на Торо това, което Карлайл вижда от прозорците на инак просторния си кабинет, е само зазидано физическо пространство, само "ТУХЛЕНИ ФАСАДИ И УЛИЧЕН ПАВАЖ". Оттук съвсем естествено пространствената затвореност се оказва препятствие пред духовната широта. Трансценденталното пространство или трансценденталната визия на Карлайл Торо също разглежда в понятията на ограниченията - ограниченията, наложени върху трансценденталния хоризонт от зазиданото физическо пространство. За да отбележи: "КАРЛАЙЛ В ЛОНДОН НЕ ВИЖДА МЯСТО ЗА МЕНЕСТРЕЛИ И РАПСОДИ... ТОЙ ЖИВЕЕ В ЧЕЛСИ, А НЕ В РАВНИНИТЕ НА ИНДИЯ ИЛИ В ПРЕРИИТЕ НА ЗАПАДА, където почти няма жива душа..." Повече от ясно е разграничението между Изтока (Европа) и Запада -(Америка), между затворени (английски) и открити (американски) пространства - както физически, така и духовни. Торо никога не би разделил духовното от физическото пространство.

А духовното пространство за него, както и за останалите американски трансценденталисти, е синоним на поезията. То често бива асоциирано с ВЗОР - а същинският трансценденталистки взор е поетическият. Неслучайно Емерсъновият Поет-Проповедник е ЗРЯЩ. А Торо не просто споделя Емерсъновата постановка за особеното, проникващо отвъд видимостите зрение на поета, но я прилага на дело в опита си да живее като поет и да превърне собствения си живот в поезия. Затова и напълно естествено идва констатацията му, че "Карлайл НЕ Е ЗРЯЩ", а само "дръзновен наблюдател и огледвач...". Торо е определено разочарован, че Карлайл не се осъществява като Поета, който би могъл да бъде.

"За свое, пък и на част от читателите си удовлетворение, - продължават разсъжденията в есето, - КАРЛАЙЛ БИ ТРЯБВАЛО В ПОСЛЕДНА СМЕТКА ДА НИ ДАДЕ НЯКОЙ ТРАНСЦЕНДЕНТАЛЕН ГЕРОЙ... наместо да се обръща само към лондонска, сиреч англиканска аудитория." Очевидно за Торо да създадеш трансцендентален герой в Лондон е противоречие в самото себе си. Ако на Карлайл е съдено да оправдае подобно очакване, то той би трябвало на всяка цена да се освободи от "genius loci" на Лондон. И Торо, следвайки основния импулс на есето си, стига до предположението, че "навярно... сред тишината на ДИВАТА ПРИРОДА и пустошта той би се обърнал всецяло към своята истинна аудитория...". Така противопоставянето, залегнало в основата на разсъжденията на Торо върху Карлайл като цяло, тук ясно бива изведено в понятията на невъзможност срещу възможност - предоставени съответно от Лондон и дивата Природа - за придобиване на истински поетически взор.

Макар критичен в други отношения, Торо никога не пропуска да изрази почитта и възхищението си от стила и езика на Карлайл. И заслужава да се отбележи, че това негово отношение на свой ред илюстрира пространствената дихотомия, проведена открай докрай в есето.

"Какъв само стил - колко гъвкав и разнообразен! Също като релефа на една страна, като новоанглийския пейзаж с неговите ферми, градове и обработваеми площи, обточени отвсякъде с гори и прорасли в блатата боровинкови храсталаци, с разнасяния от ветровете аромат на цъфнала къпина и теменужки."

Този пасаж ясно откроява поне две неща. Първо, че, пишейки есето за Карлайл, Торо се превръща в един от американските майстори на стила. И второ, че когато негова тема е красотата, Лондон вече не представлява подходяща перспектива и той може да използва сравнения единствено с Природата. При това неговата Природа не е всяка природа; това е винаги американската, или още по-точно, родната му новоанглийска природа.

Оттук и нещо дори още по-важно, което есето откроява: перспективата на Новия към Стария свят, на Америка към Великобритания - перспектива, която е по-склонна да откроява различията помежду им и да ги поставя в плана на предимства и недостатъци. (Една тенденция, която Торо предстои да задълбочи в по-късните си творби и да я доведе до крайност в есето "Ходенето", писано в годината на смъртта му.) Близостите - ако изобщо се споменава за тях, - сякаш не представляват интерес. А близостите са безспорни - та дори и само заради това, че Торо никога не би писал върху нещо, което е чуждо или далечно на същността му. В този смисъл самият избор на Карлайл като тема е показателен, доколкото Торо не се спира на другиго от съвременните му британски романтици. Едва ли причината е само стилът на Карлайл. Нещата очевидно са по-дълбоки. Есето загатва една силна, макар недостатъчно експлицирана, вътрешна близост между американския трансценденталист и британския романтик. Разсъждавайки надълго и нашироко над германското влияние върху Карлайл и над Карлайл като британския проводник на германската трансцендентална мисъл, Торо несъмнено издава същия интерес и сходна подвластност на същото влияние.

Тук е мястото да се припомни, че единствен сред новоанглийските си съмишленици Торо с охота нарича себе си "трансценденталист". Безспорен факт е също така, че, макар сравнително свободно да си е служел с немски език, Торо поема въздействието на кантиантството опосредствано, чрез преводите и трудовете на Уърдзуърт, Колридж и, най-вече, Карлайл. (И, разбира се, - опосредствано още веднъж - от Емерсън, преминал първи през британското посредничество.) Още от колежанските времена в Харвард Торо е вдъхнал далечни повеи от трансценденталната нагласа, която впоследствие ще задълбочи в себе си, превръщайки я в своя същност. И тук ролята на Карлайл е значителна. Така, ако "Колридж не е представлявал интерес за Торо като поет, а само като преводач и тълкувател на немските трансценденталисти"1, то очевидно случаят с Карлайл не е такъв. Безграничното възхищение, благоговението на Торо пред стила на Карлайл е всъщност благоговение пред ПОЕТА Карлайл. Оттук и неудовлетворението от недостигащата дълбочина зад инак невероятния стилистичен размах - такъв стил според Торо би могъл да отпраща към трансцендентална истинност. И точно тогава би имало ПОЕЗИЯ. Торо гледа на Карлайл през очите на поет - на новоанглийски поет-трансценденталист, на поет-проповедник, - за да види в него недоосъществения, загатнатия поет. Неудовлетворението е толкова по-голямо поради най-малко две причини. От една страна, поради размера на възхищението от осъществената, стилистичната част от поета Карлайл. И от друга страна, поради усещането за възможна - ала останала недоразгърната - духовна близост. Впрочем усещане, което Торо навярно не е изпитвал в такава степен нито към Уърдзуърд, притежаващ според него "гений, но не и талант" (J, I, 431), нито към Колридж, колкото и настървено да е чел неговите Aids to Reflexion. Явно съвършеният стилист Карлайл провокира у Торо онази романтико-трансцендентална потребност от съответствие между езиков и духовен размах, между експресия и мисловност, която вече е превърнала метафората (трансценденталността на езика) в основна форма на неговата собствена изказност. Както и онази потребност от изравняване между ПОЕЗИЯ и ЖИВОТ, която тогава, пишейки върху Карлайл край езерото Уолдън, Торо вече е превърнал в своя съдба.

Визията на Торо към Карлайл не е дистанцираната визия на анализатора или литературния критик. Това е дълбоко ПЕРСОНАЛНАТА визия на поета-трансценденталист. Затова и тонът му става на моменти назидателен, новоанглийският поет-проповедник напътства лондонския си събрат, та той да разкрие вътрешния си взор. Карлайл е прекалено "английски" за Торо не просто от поначало присъщия на романтико-трансценденталната нагласа негативизъм спрямо всеки рационализъм и практицизъм. Още повече, че за Торо, както отбелязват редица изследователи, "мъчителните страсти на европейския романтизъм... са по-чужди от моралната строгост на пуританите и ясния разсъдък на древните гърци"2. Въпросът е в това, че Торо не просто гледа на Карлайл в Лондон от перспективата на Уолдън, че не просто "духът на мястото" е екзистенциално важен за него тогава, а че той схваща себе си като ГЛАСА НА МЯСТОТО. Като персонификация на мястото. И това място е не само езерото Уолдън, щата Масачусетс или Нова Англия; това място е Америка. Тъкмо като американец и жител на Новия свят Торо разсъждава върху Карлайл, за да обвърже своята неудовлетвореност от неговия недостатъчен, както смята, духовен размах с английската му принадлежност. Това е същата онази нагласа, която след години ще го накара да види бъдещето на света на Запад, а Запада - като Дивата Природа, като Америка. Това е същата онази нагласа, с която Уолт Уитман пише своите възторжени химни за Америка и в нейните "стръкчета трева" съзира целия универсум; същата онази нагласа, с която Емерсън рисува образа на "Американския учен", на Поета-Проповедник в Новия свят. В основата на тази нагласа е мечтата за Америка като обетована земя, като новия Йерусалим - тази стара европейска мечта за Америка, романтически преобразена от американските трансценденталисти в поетическо призвание и същност. В свръхгордост от собствената американска идентичност. И в този краен ентусиазъм, в тази мощна вълна от чувства, съчетанието от широта на мисълта и пиянящата мечта за Америка до голяма степен задава гледната точка на новоанглийските трансценденталисти към британските им съмишленици, романтиците. "Емерсън, Торо, Уитман, Мелвил, Хоторн и По до един чувстват връзката си с европейското минало изтъняла или направо прекъсната; те се схващат изолирани, длъжни сами да конструират във въображението си своя живот. Торо избира живота сред природата; за много американци тогава това е била естествената основа, върху която да градят въздушни замъци със здрави основи."3. Торо на Уолдън, млад и силен, изпълнен с енергия, заобиколен от бликаща жизненост дива природа - Карлайл в лондонския си кабинет, застаряващ и уморен, заобиколен от купища прашасали документи. Двама "представителни люде" според израза на самия Карлайл. Антиномията в романтико-трансценденталното съзнание е изведена докрай.

И тук нещо много съществено. Торо визира британеца Карлайл във време, когато усещането му за единение с природата е възможно най-пълноценно и, както отбелязва в "Уолдън", живее сред нея "като природа с природа". Това е времето, когато той успява да осъществява в реалния си живот Емерсъновата идея за съответствието - идеята, според която природа и съзнание са идентични структури и природата представлява огромна колекция от метафори за човешките действия и взаимоотношения. Оттук и неговата увереност в преценката за Карлайл с оглед обвързаността му с "genius loci". Още няма и помен от онова болезнено, макар и сдържано чувство на отчужденост от природата, което предстои да се превърне за него в мъчителна екзистенциална драма. То ще се прокрадне в Дневниците му няколко години по-късно: "Скоро се насищаме на Природата. Тя провокира очаквания, които не може да задоволи. Дори детето, разхождало се сред шубрака, мечтае за дивота така дива, голяма и неизтощима, каквато Природата нивга не може да му предостави." (J,1854, VI, 293). А в есето "Ходенето", датиращо от годината на смъртта му, 1862, това болезнено чувство е сякаш още по-задълбочено.

Впрочем, колкото по-мъчителна е носталгията по загубеното единение с природата, толкова по-краен е възторгът на Торо от неудържимата й жизнена мощ. И това не е просто романтическият вкус към контрастите - това е самоотбраната, компенсаторният механизъм на дисхармонизираното "аз", копнежът по онова върховно състояние на ненакърнена ЦЯЛОСТНОСТ, в което е живял на Уолдън, в което е написал и есето за Карлайл. Тогава терзаеща вътрешна разколебаност не е имало. Природата наистина е била великата метафора на собственото му поведение, на екзистенциалния му избор, напълно хармоничната му гледна точка към света, а той - нейният глас.

И тук ще изтъкна следното: Собствената цялостност на Торо очертава най-вече различията между него и британските му съмишленици - точно такъв е случаят с есето за Карлайл. Но когато състоянието на цялостност бъде накърнено, тоест когато усещането за единение с природата започне да се губи и дойде болезненият стремеж към възстановяване на тази загуба, тогава Торо става по-близък до съвременните му творци от Стария свят. (Впрочем, съзнанието за това доближаване навярно е правело състоянието му още по-мъчително.)

"Торо и европейските му събратя са РОМАНТИЦИ (к.м.)..., защото в една или друга степен съзнават своята ОТДЕЛЕНОСТ ОТ ПРИРОДАТА (к.м.), колкото и силно да желаят нейната близост - отбелязва един съвременен изследовател. - Това съзнание е част от съзнанието им за самите себе си като изолирани, вътресъсредоточени люде на въображението, като непризнати пророци на едно ново общество, които на нов език зоват към града от своето уединение в гората, поетичния кръг или дивотата... Романтическият поет съзира своя основен проблем в съзнанието за изолация и откъснатост от природата."4. Страхът от загубата на контакт с природата е типично романтически, както типично романтическа е вътрешната драма, когато тази загуба стане факт. Общуването с природата не идва от само себе си; романтическият поет прави своя избор дали да вижда природата обвързана или необвързана с човека; така, неговото отношение към природата се превръща във волеви акт, в съзнателно поддържана бдителност.

Винаги и навсякъде Торо призовава към БУДНОСТ, към превъзмогване на съня, към ЗРЕНИЕ, постоянно държано НАЩРЕК. Разбира се, това е призивът на поета-проповедник, запял като петел в утринта, за да разбуди своите ближни, както е казано в "Уолдън"; това е трансценденталисткият призив към съзнателно целена вътрешна съсредоточеност с оглед постигане на видимост отвъд видимото. Но това е и призив към самия себе си, свързан с боязън от предусещаното разединение с природата; призив към непрестанно обостряне на сетивата, произтичащ и от тлеещото съмнение в трайността на подобно състояние. Там, на Уолдън, Торо е преди всичко неразколебаният в единосъщието си с природата пророк, само загатващ за прокрадващи се опасения; след време, в Дневниците и по-късните есета, предусещането ще се превърне в мъчително противодействие на настъпилия вече факт. На нарушената "комбинация", според както Самюъл Колридж нарича усилията на Аз-а да си възвърне хармонията с Не-Аз-а. "Всички ние сме Един Живот - пише Колридж в прочутото си писмо до Уилям Сотби от 10.19.1802 г.5 - Сърцето и умът на поета трябва да бъдат КОМБИНИРАНИ, дълбоко вътрешно съчетани и обвързани с величествените проявления на природата.". При възприета такава (романтическа) нагласа - доведена при това до крайност и превърната в собствен поетико-житейски избор, - самонаблюдението подир дебалансирането й не може да не бъде печално. Ето какво споделя Торо: "Някога природата се развиваше заедно с мен, израстваше заедно с мен. Животът ми бе един екстаз. На младини, ПРЕДИ ДА ЗАГУБЯ СЕТИВАТА СИ (к.м.), помня как бях изпълнен с живот, как тялото ми бе обзето от неизразимо задоволство, как и умората, и енергичността му бяха еднакво сладостни. Тая земя бе най-величавият музикален инструмент, а аз бях слушателят на неговите звуци... Години наред стъпях в ритъма на музика, в сравнение с която военната музика по улиците е само безразборен шум. Бях всекидневно опиянен, макар никой да не можеше да ме обвини в неовладяност. Може ли всичката ви наука да ми каже как и кога става тъй, че в душата нахлува светлина?" (J, II, 306-307). Въпросът на Торо може да бъде зададен и така: Може ли всичката ви наука да ми каже как и кога става тъй, че в душата престава да нахлува светлина?

Цитираният пасаж от Дневниците - наред с пленителната метафорика на стила, - е показателен. Преди всичко той е изграден контрастно: Торо ясно противопоставя обострени сетива - загуба на сетивата, постоянно опиянение - изчезнало опиянение, единение - разединение със земната музика, кипяща жизненост - умора, младост - напреднала възраст, минало - настояще. Посочвано е, че особено силно въздействие върху Торо е имала "Ода за досега до безсмъртието във възпоминанията от ранното детство" на Уърдзуърд, че най-същественото за него в одата е било носталгичното завръщане в отминалата младост, в спомена за неразколебаната вяра в природата, за неразколебания взор - в онзи спомен, който да му даде опора в зачестилите случаи на несигурност. Отбелязвано е също така, че, макар и значително повлиян от Уърдзуърд в пиетета си към детския и младежкия спомен, Торо, за разлика от него, "вижда рая на своя спомен не като величаво и далечно място, а като естествено пространство, сещано чрез сетивата", че поначало "неговата природа не е така обобщена и обозрителна като тази на Уърдзуърд, а много по-земна и откровено еротична"6. И това е така, защото Торо живее своите схващания, защото разтапя всяка граница между схващания и собствен, реален живот. Или поне винаги се е стремял да го стори. Защото, при това, е жител на Новия свят, един "нов Адам"7, необременен, скъсал с европейското минало обитател на земния рай, приемник на великите новоанглийски предци, стъпили на американския бряг, за да останат завинаги на него и в единение - а не във вражда и отчужденост - с неговата природа да градят своя нов живот. Тъкмо това съзнание за обвързаност с новоанглийската традиция е ключово за разбирането на Торо и драмата на носталгично изживяваните в зрялата му възраст контрасти. То е, което подхранва опиянението от постиганото на младини единосъщие с естеството, с "genius loci" на Уолдън, на Мейнските гори, на Нова Англия, на Америка; то е, което още по-болезнено соли раната от загубената цялостност и, компенсаторно, ражда екстремална възхвала на Дивотата, екстремално противопоставена на Изтока или Стария свят ("Ходенето").

Характерният за всички романтически поети на природата стремеж към постиган във въображението баланс между умонагласа и природа при Торо е подплатен най-малко по две линии: от една страна, импониращите на собствената му натура британски романтико-трансцендентални влияния (да не забравяме и въздействието на конфуцианството), и, от друга страна, пилигримската пуританска традиция на хармоничен живот сред новоанглийската природа. Ето защо усещането за застрашеност на този баланс и, по-късно, за нарушаването му - все така типични състояния за всички романтици, - при Торо се задълбочава и поради това, че се свързва с усещането за загубените предимства на Новия свят, за изневяра на "духа на мястото", чиито глас някога е бил. Ето защо всяко доближаване до състоянията на европейските (британските) романтици за Торо е равнозначно на отдалечаване от собствено новоанглийските му корени - а те са толкова важни, екзистенциално важни за него. По-лесно му е да бъде различен от тях, когато се усеща слят с уолдънските гори - такъв е случаят с есето за Карлайл; далеч по-трудно му е да бъде различен, когато това усещане позавехне. И в двата случая обаче опората е една и съща - новоанглийската природа.

Така, когато експериментира със себезабрава, със саморазтваряне в природата до степен да заяви "изобщо не съм роден", това е възможно само край Уолдън. А тогава, когато подобно на Уърдзуърд носталгично копнее по отминалата младост, споменът му е по-жив, по-сетивен, по-конкретен, определено личен и земен - преди всичко защото е неизменно свързан с новоанглийската природа. Ако в своя блян по детството Уърдзуърд лелее по някакъв сякаш отвъден пейзаж, в който "ливада, гора и поток" са "в одежди от небесна светлина" ("Ode on Intimations of Immortality from Recollections of Early Childhood")8, при Торо отвлеченост няма, всичко е поставено на основата на противопоставянето "преди да загубя сетивата си" и след това. "Ах, ония младежки дни! - на друго място в Дневниците си възкликва Торо. - Нивга ли няма да се върнат? Ония дни, когато вървиш и не с любопитство наблюдаваш отделни обекти, а виждаш, чуваш, вдишваш, вкусваш и усещаш само себе си, когато явленията намират израз в самия теб, във възбуденото тяло, ума и сърцето ти. Червеят или насекомото, четириногото или птицата не препречват погледа ти и безграничната вселена е твоя. Докато сега птицата се е превърнала в прашинка в окото ти." (J, V, 75). Споменът е съвсем конкретен, копнежът по него - неохладнял от дистанцираща идеализация, болката по изгубеното единение - направо физическа. И всичко това поради заглъхващите моменти на вдъхновение, поради невъзможността да поддържа онова равенство между Живот и Изкуство, на което е бил способен в детството и младостта си. В такова състояние Торо не би споменал нито Колридж, нито Уърдзуърд, камо ли да пише върху Карлайл и неговите трудове. Напротив, дотолкова "източно", тоест европейско, му изглежда това състояние, че той старателно избягва всяко доближаване до опасния прототип, като се отдава на екзалтирана възхвала на дивата природа, тоест на "Запада", на Америка. Носталгията на Торо по нахлувалата на младини "светлина в душата" заобикаля - и преодолява - копнежа на Уърдзуърд по "одеждите от небесна светлина" на спомена-пейзаж, изливайки се - в есето "Ходенето" - в химн на една, за него възможна само сред американската природа, цялостност: "Навсякъде около нас е тая необятна, дива, виеща наша майка, Природата, прекрасна и любеща рожбите си като леопард; но ние твърде рано сме се отбили от гръдта й, за да ни кърми обществото, културата, която е преди всичко взаимодействие между човеци, вид несекващо възпроизводство, от което най-много да се получи ЧИСТО АНГЛИЙСКО (к.м.) благородничество, цивилизация, обречена на бързодостижим предел." ("Ходенето"). Противопоставянето е повече от ясно: това е все същото, типично за Торо контрастно съотнасяне между Англия и Нова Англия, пронизващо есето за Карлайл, ала наместо произтичащо от вътрешна стабилност, както тогава, вече заредено с отчаяно (затова и толкова крайно) вкопчване в родните корени; това е сякаш защитният инстинкт срещу приближилата повече от всякога опасност Уърдзуърд (и другите английски романтици) да възпрепятстват проявленията на новоанглийската му същност.

Нещо повече. И Торо, както мнозина от романтиците, проявява една склонност, която би могла да се нарече "апокалиптична", тоест "склонността да отхвърли природата и да постигне неопосредстван контакт с първоелементите"9. Тази склонност е един вид идеалистическо противодействие на романтическата любов към природата и желанието за слияние с нея. Така Уърдзуърд - в редица късни поеми, които, впрочем, Торо възторжено е чел, - оставя впечатлението за неуталожена апокалиптична носталгия по едно предсъзнателно, априорно великолепие и използва природата не по посока на любовно обвързване, а за да я преодолее и отиде отвъд нея. Апокалиптичният копнеж по досег до първоестеството на нещата отвежда Торо било - по-рядко - до желанието да "приключи с Природата" ("Седмица по реките Конкорд и Меримак"), било - парадоксално и по-често - до апокалиптични видения вътре в самата природа. "Подобно на Уърдзуърд и останалите романтици, които излизат от традицията на радикалното протестантство, дълбоко в себе си Торо таи надеждата за "златния век", за апокалипсиса, който преустройва обществото и слага край на историята; и когато си представя това тотално обновление, той ясно го вижда върху РЕАЛНАТА ЗЕМЯ НА НОВА АНГЛИЯ (к.м.)."10.

Така, прекрасната картина на ноемврийския залез в края на есето "Ходенето" надвусмислено отпраща към представата за възстановения рай: "Слънцето захожда на уединена ливада, където къща не се вижда, захожда с цялото си великолепие и блясък, като ги разлива и над градовете, захожда, както може би нивга още не е захождало - там, където ще се мерне само някоя самотна блатна кукумявка, та да позлати крилата й, мускусен плъх ще се подаде от дупката си, а малко черноструйно поточе, едва-що закриволичило сред мочура, бавно ще заобгражда разлагащ се пън. Тъй вървим към Обетованата земя, докато един ден слънцето ни огрее по-ярко от когато и да било, огрее умовете и сърцата ни и просветли живота ни със своята велика пробудна светлина, така топла, ведра и златиста, както по езерен бряг наесен." Това е същото есе, което прославя Запада като Дивотата, а Дивотата - като източника на живота, като "бъдещето на света", като онзи рай, за който, обновени, ще се пробудим. И "великата пробудна светлина" на този рай е не далечна и студена, а грее топло и уютно, "както по езерен бряг наесен", както по брега на Уолдън, както в Масачусетс, както в Нова Англия.

И както винаги в моменти на откровение, и тук светло видение и новоанглийска образност при Торо са неразделно споено цяло. И част от тази неразделна спойка е апокалиптичната визия, представата за "златния век". При това става дума за един късен, уморен, загубил остротата на сетивата си Торо, стремящ се с всички сили отново да вдишва, чува, вкусва, вижда, един копнеещ по младостта си Торо, отправен към величавата картина на Обетованата земя преди всичко по свои дълбоки, много лични и личностни причини. Грандиозното евангелско откровение го привлича и с екстремалността на своите мащаби, които са му нужни, за да стимулира затихналото вдъхновение, да възбуди притъпелите сетива - все тъй, неизменно към родния пейзаж. Тук вече едва ли може да се мисли за значимите прототипи на британския романтизъм. По-скоро, болезнено стремейки се да преодолее настъпилата вътрешна дисхармония, Торо възражда в своите апокалиптични видения онази стара велика мечта за Америка като Новия Йерусалим, за Америка като "новата земя и новото небе", лелеяни от християнството и най-сетне съзрени като възможност, онази върховна вяра на първозаселниците-пуритани в призванието им да устроят Новия свят. Върховенството на тази вяра е особено подходящо за късния Торо, защото го окриля - и закриля. Приютява и прикрива, дори в собствените му очи, дълбоката творческа и екзистенциална криза. В своята разколебана цялостност той вижда единствената сигурна опора в дивата природа и високата духовна традиция на западния атлантически бряг. И заземява Йоановото откровение в Нова Англия. А всяко вътрешно доближаване до когото и да било от британските романтици, до Стария свят, му изглежда по-скоро опасност. Торо не би допуснал да му попречат да бъде автентичен новоангличанин. Нито на младини, нито пък особено с напредването на годините.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Walter Harding. A Thoreau Handbook. New York: New York University Press, 1959, p. 107. [обратно]

2. Norman Foerster. Nature in American Literature. New York: Macmillan, 1923, p. 128. [обратно]

3. James McIntosh. Thoreau as Romantic Naturalist. His Shifting Stance toward Nature. Cornell University Press, 1974, pp. 49-50. [обратно]

4. Ibid., p. 50. [обратно]

5. Collected Letters of Samuel Taylor Colleridge, ed. Leslie Griggs, Oxford: Clarendon Press, 1956, II, p. 459. [обратно]

6. McIntosh, Ibid., pp. 61-63. [обратно]

7. R. W. B. Lewis. The American Adam. Chicago: Chicago University Press, 1955. [обратно]

8. The Poetical Works of Wordsworth, ed. Thomas Hutchinson, London, 1959. [обратно]

9. Geoffrey H. Hartman, The Unmediated Vision, New Haven: Yale University Press, 1954, p. 9. [обратно]

10. McIntosh, Ibid., p. 67. [обратно]

 

Цитатите от Хенри Дейвид Торо са от изданията:

Хенри Дейвид Торо. Живот без принцип, "ЛИК", София, 2001 (съст. и прев. Албена Бакрачева).

Henry David Thoreau. The Journal (in 14 volumes), Boston, 1949.

 

 

© Албена Бакрачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.05.2003, № 5 (42)

Други публикации:
Следва, август 2003, № 6, с. 68-77.

Текстът е четен в Дискусионен изследователски клуб на преподавателя "Леонардо да Винчи", НБУ, на 11.04.2003.