Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СРЕД ТИХИТЕ СЪОТВЕТСТВИЯ НА ВЪТРЕШНИ И ВЪНШНИ ПЕЙЗАЖИ: Х. Д. ТОРО И "СЕДМИЦА ПО РЕКИТЕ КОНКОРД И МЕРИМАК"

Албена Бакрачева

web

"Светът - тази сянка на душата, това ДРУГО АЗ, -
се разпростира навред около мен. Неговата привлекателност
отключва мислите ми и ме води до себепознаване."

Ралф Уолдо Емерсън (1990: 89)

Два ръкописа ознаменуват двугодишното пребиваване на Хенри Дейвид Торо край езерото Уолдън: първият излиза сравнително скоро след завръщането му в Конкорд под заглавие "Седмица по реките Конкорд и Меримак" (1849) (Торо 1985)1, а върху втората си книга той продължава да работи още цели седем години, докато през 1854 г. бъде публикуван "Уолдън, или Живот в гората" (Торо 2001). Това са и единствените книги на Торо, отпечатани приживе - доста различни както като фази на духовен и писателски опит, така и като рецептивна биография, всъщност те сложно взаимно се допълват, оформяйки целостта на една преобразуваща се в годините духовна вселена. Така, ако "Уолдън" обхваща духовната история на Торо между 1845 и 1854 г., "Седмица по реките Конкорд и Меримак" отбелязва състоянията на духа му през годините от 1839 до 1849; събрали екзистенциалния артистизъм на неспирно дирена хармония с естеството, взети заедно, в припокриванията и разминаванията по пътя от младостта към писателската зрелост, тези две книги представляват безспорно най-яркият и красноречив изказ на американския трансцендентален опит (вж. Пол 1976: 18).

За разлика от "Уолдън" обаче, отлежавал с години в съзнанието на Торо и многократно дообработван, "Седмица по реките Конкорд и Меримак" е почти изцяло завършена на уолдънския бряг, поради което е по-непосредно близка до духовната атмосфера на живота на писателя край езерото. В голямата си част книгата директно поднася дневникови записки (нещо, което не би могло да се каже със същата категоричност за "Уолдън" - по времето, когато окончателно го завършва, Торо вече гледа на списването на Дневника си като на самостоятелно занимание); и макар в резултат "Уолдън" да е несъмнено голямата, художествено зрялата и изваяна творба на Торо, тъкмо дневниковата необработеност на "Седмица по реките Конкорд и Меримак" я прави несравнимо свидетелство "от първа ръка" за волните асоциативни лабиринти на трансценденталната мисъл. Това е най-"трансценденталната" книга на Торо - по-"уолдънска" дори и от "Уолдън". Именно в този смисъл - като уникален по своята непосредност и обхватност запис на по младежки необременен и пълноценен трансцендентално-сензитивен живот - тя определено представлява интерес.

I.

Откъснати страници от дневника, воден в продължение на пребиваването на Уолдън, буквално, физически оформят голямата част от ръкописа на "Седмица по реките Конкорд и Меримак"; дневниковите вписвания не представляват дори чернова, те са самият текст - по онова време Торо наистина "зверски третира" Дневника си, както критиката обича да назовава тогавашния му маниер (вж. Хардинг 1973). Всъщност това и представлява книгата - дневник, списван през дните на една седмица, от събота до петък. И точно както в дневник, единствената съблюдавана последователност в книгата е тази на дните; това е и единственият структурообразуващ принцип - отгоре на всичко външно предопределен и сякаш безотносителен към всякаква вътрешна мотивация и художествена обусловеност. Обичайният порядък на дните създава впечатлението за хроника - хроника на медитациите на един богат и чувствителен ум сред природата: сякаш еоловата арфа на творческата мисъл е оставена да свири под свободните и напористи тласъци на вдъхновението, докато нощи и дни се сменят, за да изпълнят естествения ход на една седмица. Пребогата и сложна плетеница от асоциации обхваща абстрактно и конкретно, общо и частно, вечно и преходно, образувайки "тъканта" на всеки ден от "Седмица по реките Конкорд и Меримак" - най-волно и неуправлявано асоциативната творба на Торо, доближаваща се най-плътно до трансценденталистката представа за креативността като озарен, отвъдрационален процес и за писането като един вид "автоматична" дейност; това е и творбата, дала (подобаващ) израз на най-пълноценното, истински органично единение с природата, което Торо някога е преживявал. Сравнена с "Уолдън", с неговия аналитичен подход и окръглящото го "Заключение", тя стои някак прекалено разлята, незавършена, с размити контури, с неясни жанрови очертания. Тъкмо в тези особености обаче се проявява "трансценденталното" в произведението на Торо: в художествената нецялост на "Седмицата" прозира не просто неулегналото още писателско перо, но също така и най-адекватният, "органичният" според трансценденталисткото разбиране изказ на вдъхновените състояния на екзистенциална цялостност. Така погледнато, "Седмицата" напълно се вписва в онова свръхпозитивно определение за "екстравагантност", което Торо дава в "Уолдън": "Повече от всичко се боя да не би моят начин на изразяване да не е достатъчно ЕКСТРАВАГАНТЕН, да не би да не прехвърля тесните граници на всекидневието ми и да не съответства на истината, в която съм се убедил... Бих искал да говоря някъде БЕЗ ОГРАНИЧЕНИЯ, като пробуден на пробудени... Мимолетната истинност на словата ни трябва постоянно да подчертава неточността на завършения изказ... Думите, изразяващи вярата и просветлението ни, са неопределени, но за възвишените духове те са преизпълнени със смисъл и благоухание." Тъкмо по този начин "екстравагантен" - неопределен и без ограничения, - е текстът на "Седмицата"; и тъкмо поради това - при цялата лесна податливост на критически забележки, която предизвиква, - "Седмицата" остава най-амбициозната книга, създадена от трансценденталисткото движение (вж. Бюъл 1973: 207). Дори нещо повече - коментарът върху екстравагантността в "Уолдън" е сякаш носталгичен отглас от "Седмицата", мъчителен копнеж по нещо загубено и с болезнено усилие компенсирано със средствата на вече намерения собствен художествен стил. А това на свой ред откроява значимостта на "Седмицата" в измеренията на личностната и творческата цялостност на Торо: тя е младостта, с която той никога не би желал да се разделя; но тя е и възторженият химн на бленуваното от всички трансценденталисти единение между теория на творчеството, художествена практика и начин на живот.

В своите мъгляви очертания "Седмицата" е поела една малко или повече донкихотовска задача: да обхване, наред всичкия интелектуален и духовен опит на Торо, едва ли не цялата културна история на човечеството. (На този фон дори и "Уолдън" започва да изглежда някак вече "ограничен", недотам "екстравагантен".) Всъщност, ако книгата изобщо "разказва", то е за едно двуседмично пътешествие с кану по реките Конкорд и Меримак, предприето от Торо и неговият брат Джон през ранния септември на 1839 година. Така погледнато, написана години по-късно на Уолдън, "Седмицата" представлява мемоар - едно връщане назад във времето, възраждащо и увековечаващо блаженството на спомена. Но "Седмицата" е преди всичко уолдънският дневник, вписан в дните на едно отминало и съкровено пазено в душата пътешествие; също толкова вярно би било да се каже, че святата озареност на това пътешествие чудесно хармонизира с духовния възторг от пълноценно-органичния живот край Уолдън. Постоянно вливаща миналото в настоящето и настоящето в миналото в своя мемоарно-дневников ход, "Седмицата" разтваря времето не в безвремие, а по-скоро във всевремие; единствената времева постъпателност остава тази на дните от седмицата - самата повторителна до безкрай и пропиваща с усещането (желанието) за всевечност спомена за дните, прекарани някога с Джон: реалните две седмици на пътешествието се сливат в една всеседмица, съвсем естествено поемаща в себе си и уолдънските дни. Това универсализиращо привеждане на реалното време до времева единица Торо извършва и в "Уолдън", където двете години на престоя край езерото преминават в единствената всегодина на "вечните закони". В "Седмицата" обаче отвъдняването на конкретното време е както трансцендентален, така и дълбоко персонален жест: Торо започва да работи върху "Седмицата" три години и половина след смъртта на любимия брат. И както през 1862 Емерсън ще произнесе надгробно слово за Торо отвъд скръбта, същински апотеоз на безсмъртието, така през 1845, на Уолдън, в усилие да надмогне непосредствените тласъци на мъката, Торо пресява през нея още по-бистър и извисен спомена за едно щастие, което не би оставил в миналото, белязвайки го единствено със страдание в настоящето. И в най-хармоничния свят, който някога успява да постигне, Торо настанява щастливата хармония на спомена, из(съ)живявайки го с интензивността и пълнотата на най-озареното си настояще: мемоарът се влива в уолдънския дневник, изпълва се със сегашност, а дневникът от своя страна загубва от своята "повседневност" и се раздипля в широкия обхват не просто на личното възкръсващо минало, а на времето изобщо. "Седмицата" е книга, посветена на времето - тя буквално, ден по ден, ниже време, за да постигне чрез вливането на миналото в настоящето онова всевремие, което изчерпва и всяка представа за бъдеще. "Писането на "Седмицата" - отбелязва в този смисъл Даниъл Пек, - помага на Торо да осъзнае, колкото и да е парадоксално, че едно потапяне в потока на времето му е необходимо, за да превъзмогне времето... и така да възстанови своето изгубено минало..." (Пек 1984: 93-118). Написана в памет на Джон, "Седмицата" е именно това - съзнателното усилие на Торо да възстанови едно минало, застрашено да се превърне в безвъзвратност и изцяло да изличи благодатта си в непреодолима скръб.

Три години по-рано и само два месеца след смъртта на Джон Торо записва в Дневника си: "Как близо е вчера - и как далеч утре! Виждал съм гвоздеи, ковани преди да се родя. Защо изглеждат тъй стари и ръждиви? Защо Бог не направи някоя грешка, та да ни покаже, че времето е илюзия? Защо създадох Времето, ако не за да го унищожа?" (Торо 1906 I: 395). Заредени с болка и гняв, тези въпроси съвсем не са само реторични. В тях е заложено непреодолимото тогавашно желание на Торо времето да загуби за него реалност, всяко усещане и всеки ориентир за време да изчезнат, да бъдат "унищожени" и така да бъде унищожен фактът на братовата смърт. Усилието да умъртви времето е тогавашната борба на Торо със смъртта; първоличната сингуларна форма на последния въпрос издава стремежа личното безсилие да се подмени с личностно всесилие, смазващо всяка власт на времето и неговите събития, размиващо контурите на вчера и утре. А "днес" сякаш не съществува за Торо в ранната 1842; неизречено, то отеква в бездните на непомерна болка. През лятото на 1845 обаче - и вече на Уолдън! - "днес" е желаното обиталище на всевремието за Торо, сегашното време придобива еластичността да поема в себе си всички епохи, включително и тези на собствения живот. "Промених и мястото, и ВРЕМЕТО [к.м.], - ще отбележи той в "Уолдън", - приближих се до ония части от Вселената и до ония ПЕРИОДИ ОТ ИСТОРИЯТА [к.м.], които най-силно ме привличаха." Ала макар "Уолдън" да е книгата, отстояваща, че "място, време, обстоятелства за нас винаги са тук и СЕГА [к.м.]", че "Бог е всевишен в НАСТОЯЩИЯ МИГ [к.м]", тя все пак си остава основно заета със значимостта на мястото, с духа (духовността) на мястото - неслучайно топонимът става нейно заглавие, - докато двегодишното пребиваване край езерото, като особена съсредоточеност върху измеренията на времето, присъства най-вече в "Седмицата". Всъщност цялостният, хармоничен уолдънски хронотоп на Торо също толкова хармонично разпределя своите акценти върху двата ръкописа, създадени на уолдънския бряг: "Седмицата" изтегля миналото в настоящето и слива благодатта им в отвъдпреходност, поемайки сякаш в себе си всяка равносметка с времето - до степен, че разрешаването на този въпрос започва да изглежда някак външно и едва ли не приключено по отношение на "Уолдън", където genius loci определено доминира, нашепвайки ултимативни истини и висши закони.

Условието за хармоничността на живота и писането край Уолдън е промяната - промяната на мястото и времето; двата уолдънски ръкописа са резултат именно на тази промяна. Излязла сравнително скоро след уолдънския експеримент, "Седмицата" дава израз на екзистенциално-творческата хармония на Торо и я съхранява такава, каквато е била на Уолдън; докато "Уолдън", отлежавал в съзнанието на Торо и преработван с години (сякаш и в този смисъл освободен от обвързаност с времето), отразява и други, последвали промени на място и време, а заедно с тях и дисхармонии и хармонии от различен порядък. В този смисъл, макар посветена на времето, "Седмицата" е дори по-вярна на духа на мястото - такъв, какъвто е преживяван и претворяван през седмиците на двугодишното уолдънско пребиваване. Елегията за Джон се оказва възможна за Торо само чрез уолдънския химн; на езерото той не създава, а пресъздава времето - и не за да го унищожи, а за да го живее, тук и сега.

Разказваща ден по ден за едно отминало пътешествие, на пръв поглед "Седмицата" представлява сякаш самият дневник, воден по време на пътешествието, а не, както е всъщност, уолдънският дневник - така че и в този видимо-невидим план книгата се заиграва с времето и неговите пластове. По-скоро обаче тя трансцендира всяка линейна - и в този смисъл конвенционална, - представа за време. (Нека и тук видим поредното проявление на НЕКОНФОРМИЗМА НА ТОРО - той вече е избрал себеупованието, избрал е да бъде неконформист, което според трансценденталисткото разбиране е равнозначно на Човек.) В резултат, всецяло посветена на времето, "Седмицата" протича отвъд него или, по-скоро, отвъд общоприетите мерни единици за време - протича в едно свое отвъдвремие, което непрестанно се преобразува във всевремие, в една постоянно сегашна трансцендентална реалност. Така погледнато, самото заглавие на книгата ВЗРИВЯВА ОТВЪТРЕ ОСНОВНА ВРЕМЕВА КОНВЕНЦИОНАЛНОСТ, превръщайки една седмица от моя живот като конкретен спомен - през моя настоящ живот на Уолдън - в моя (желан) живот изобщо. Все в същата тази перспектива, твърде разхлабената логическа последователност на разказа и почти отсъстващата координация между рефлексивните и описателните части в него - освен като проявления на още дирени писателски умения (вж. Бюъл 1973: 206) - се представят като адекватен израз на един неспирен процес от асоциации, неподвластен на всякакви конвенционалности: включително - и особено, - на времето и неговите мерки. При това, макар "зверски да третира" уолдънския дневник, "Седмицата" все пак представлява ПОДБОР на части от него и в този смисъл разрушава собствената му повседневна линейна последователност, установявайки свой собствен ритъм. Така погледнато, денят става неважен като принадлежност към седмицата, а седмицата - към месеца или годината; В МЕРНА ЕДИНИЦА ЗА ВРЕМЕ СЕ ПРЕВРЪЩА ЗНАЧИМИЯТ МИГ. Преливащите се значими мигове на едно хармонично живеене градят всевремието на книгата. Ценностните характеристики заменят конвенционално времевите; времето се преобразува в духовна стойност.

II.

Тъкмо така и започва "Седмицата". Още уводната глава, "Река Конкорд", заявява основната литературна задача на книгата като цяло - да увековечи пътешествието, като го издигне, във всеки негов детайл, до равнището на митология. Тръгвайки от непосредствено зримото, главата постепенно преминава към митичното: река Конкорд е както конкретната река с дърветата, храстите и полята наоколо й, така и реката на времето, символ на движението, съдбата и дори на смъртта; тя може да бъде "добра, безразлична или навъсена", като самата природа. Реката е всевечна и като символ, и като част от природата. Името й се е променяло заедно с различните цивилизации по бреговете й, но "тя все тъй си лъкатуши, съхранила навеки спомена за вигвами и томахавки", древна като Нил и Ефрат, като легендарния Скамандер, като Мисисипи и Ганг. Тъй удивително тихи и спокойни са нейните води, тъй кротко течението й, че сякаш върви не напред, а обикаля в кръг - дори някога е имало идея, отбелязва Торо, гербът на град Конкорд да представлява зелено поле, девет пъти обвито в поясите на реката. И също като река Конкорд сякаш кръгообразни движения описва и въображението на разказвача, сновейки постоянно напред-назад между различни пластове на препращано в настоящето минало: биографично, регионално (цитирано е описание на Конкорд и околностите му от ранния 17 век), общокултурно минало, та чак до първоначалата на цивилизацията. В резултат и самото пътешествие с Джон придобива сякаш очертанията на кръг - разположено в архитипичния кръговрат на една седмица, която е поела в себе си времето изобщо, а с него и несекващата повторителност на природното обновление (вж. Холанд 1968: 48-55). "Често съм стоял на брега на Конкорд, наблюдавайки талазите на течението й - тази емблема на прогреса, съблюдаваща същите закони като вселената, времето и всичко сътворено... додето накрая реших да се отпусна на гръдта на реката и да се оставя да ме носи, накъдето поиска": така приключва въведението към "Седмицата". Следва течението на дните от пътешествието, а течението на мисълта вече е набелязало своята посока - "накъдето поиска", волно и неограничавано от пространство и време, в трансценденталната свобода на безгранична асоциативност, открай-докрай "екстравагантно". И така до затварянето на пространствено-времевия кръг, до приключването на пътешествието в изходната му точка - в последна сметка до неутрализирането на физическото време на една седмица в духовно всевремие, обезсилващо смъртта.

"Най-сетне в събота, последния ден на август 1839, ние, двама братя и жители на Конкорд, вдигнахме котва от речния пристан и поехме по Конкорд; криволичеща под слънцето, тя самата е пристан за човешките тела и души, та да се завръщат и отпътуват." Така, още с първите си редове превърнала река Конкорд в символ на всяко земно пътуване, главата "Събота" - своего рода второ въведение към "Седмицата", - като цяло поставя движението между конкретно-видимото и митологическото в измеренията на разказността: как Хенри и Джон ритуално се сбогуват с "познатите очертания" на конкордските възвишения, за да се отправят към "нови гледки и приключения", където вече "няма нищо познато, освен небесата". Следва описание на нижещите се пред очите на братята природни картини: на растителността по бреговете на реката и особено на рибите във водите й. И макар "навремени да използва ихтиологията за метафорични цели" (Пол 1958: 213-215) - златоперката е "бисерът на реката", блеснушката е нейното детенце, а налимът "дрезгаво нарежда като поп", - именно тук ЕСТЕСТВЕНОНАУЧНИТЕ ПОЗНАНИЯ и интереси на Торо се проявяват повече откъдето и да било в книгата (вж. Бюъл 1973: 211), за да загатнат поне две неща: от една страна, посоката, в която основно ще се задълбочи интелектуалният му път през годините, и, от друга страна, лекотата на цялостното и пълноценно себеизживяване, осигурена от хармоничното (съ)съществуване с природата. "Нашето усещане за непоклатимата стабилност и ведрина на природата нараства, когато наблюдаваме все още непокътнатия свят на рибите", отбелязва Торо и тъкмо с това усещане за СТАБИЛНОСТ И ВЕДРИНА - поето от природата (сякаш напук на прокрадналото се "все още") и преминало в писането му, - се заема с описанието на рибите, които вижда от лодката, както и на другите, които знае, че плуват във водите на Конкорд, включвайки в описанието си и латинските наименования, и сведенията за вида, и - най-вече, - личния си опит в риболова. Така, напълно естествено, едва ли не "природосъобразно", в разказа му се появява фигурата на рибаря, която - на едно дълбинно равнище на разсъждение, - се превръща в средоточие на цялата метафорика в "Събота": Торо (неговият разказвач) метафорично идентифицира себе си именно като рибар. Зад тази идентификация стои екзистенциалният избор: риболовът не като "развлечение или като средство за прехрана", а като "тържествено светопричастие и оттегляне от света". (От своя храм сред природата край езерото Уолдън Торо може да види едновремешното речно пътешествие като предвестник на голямото си "оттегляне от света", което сега препраща жизнена енергия към разказвания спомен.) Всъщност, риболовът, това "удоволствие на най-ранната ми младост", представлява една от многобройните метафори на Торо за призвание: затова и пътешествениците-братя са рибари, а тяхното пътешествие - риболов без начало и край, поел сякаш в себе си безкрайността на движението и на самото време. (След години същото това нескончаемо пътешествие-риболов ще се преобразува за Торо във върховната "професия" за духом будните - "ходенето".). Риболовът в "Седмицата" е определен като "прераждането на контемплативния човек"; "науката" пък - като "прераждането на още по-контемплативния човек". Показателно е, че Торо припознава "науката" (в смисъла на всевникващо познание за природата) като по-висша форма на "риболов" в смисъла на екзистенциално-артистично призвание: сякаш от хармоничното единосъщие с природата, стоящо зад нея, "Седмицата" предрича естествено-научния облик, който ще приемат интелектуалните дирения на един по-късен Торо. Че в тях ще се прокрадват мъчителните копнежи по някогашната съвършена природохармония, "Седмицата" не би могла да предполага; изказ на самата тази съвършена природохармония, тя възторжено провъзгласява тържеството на приемствеността в една трансцендентално-личностно-природо-научна целокупност. "Събота" обаче не завършва като апотеоз на "науката", а като поредно потапяне във всевремието на митологията: крайречният пейзаж започва да изглежда на братята като "обител на фавни и сатири" и те ритуално пият вода, "за да почетат речните богове" - и да продължат своето пътешествие из вечния кръговрат.

"Бе тиха неделна утрин, обагрена в повече аврорин румянец и белота, отколкото в златисти отблясъци, по-древна сякаш от грехопадението, съхранила в себе си езическия синкретизъм": главата "Неделя" е преимуществено посветена на благодатта на първоначалата - включително новоанглийските. Тук именно Торо изпява своята първа възхвала на "ревящата дивота", каквато се е представяла пред очите на първозаселническото пуританство; и макар да отчита предимствата както на "ерата на градинаря", така и на "ерата на ловеца", емоционално той е на страната на ловеца (индианеца), защото "в моята природа има едно неистово влечение към всичко диво". В тихия, спокоен ден за контемплация, неделя, Торо залага основни теми, които трайно и докрай ще заемат съзнанието му, все по-усложнявани и раздипляни в проблематиката си, както и все по-крайни в категоричността и изказа си през годините; отсега обаче мисълта му е оформила своите понятия-опозиции и за него няма съмнение, че когато "говорим за цивилизоване на индианеца, това не е начинът да го усъвършенстваме", както и че "заслушаме ли се в напева на индианската муза, ще разберем защо индианецът не би заменил своята дивота за цивилизация". И размисълът върху извечната, "истинската цивилизация" - в противовес на преходната, лъжовната, приспиващата сетивата, - естествено отвежда Торо до всеистината на поезията, за да я види тъкмо като "природен продукт". Премъдрост, религия - в последна сметка Поезия, - Торо слива в целокупното единосъщие на природата, откъдето според него блика изворът на истинската човешка креативност: "Тъй естествено, както дъбът ражда жълъди, а лозата - грозде, човекът ражда поема...". Затова поетът "трябва да е крепък като сладкия клен" - същински Пан, чието слово звучи така, "сякаш самата природа говори". Медитацията отвежда към собственото слово на Торо, което идентифицира себе си именно така: като словото на поета-пътешественик, струящо с течението на реките Конкорд и Меримак, поело в потока си криволиците на техните води, по които тихо плава кануто на двама братя, отвеждайки ги в извечния покой на първоестеството; това е словото-пътешествие към онази всеначална обител, в която времето няма власт и животът-изкуство (естество) пулсира с несекващото обновление на природата. А утвърждаването на "крепкост" като тази на сладкия клен - наред с красотата на сравнението и неговия обобщително-поучителен заряд, - представлява едновременно житейското самопожелание на Торо и неговото артистично-екзистенциално саморазпознаване: самопожеланието да удържи спомена за мъртвия брат като възкресение в едно непреходно настояще и саморазпознаването като поет, единосъщен с природата и неин говорител. Това е възможно най-природохармоничният Торо, истински изживяващ света като "сянка на душата", като "друго аз", водещо до себепознание (Емерсън) - а може би дори изживяващ себе си като другото аз на природата.

В такова именно състояние на озарена цялостност, на сякаш съхранен "езически синкретизъм", собствените мисли започват да се представят като "следствия от небесни въздействия", откъдето контемплативният покой естествено се противопоставя на всяка практическа деятелност сама за себе си. Така "Понеделник", денят за деятелност след неделната отмора, въведен с цитати от балади за Робин Худ и продължаващ с позовавания към индианските войни, бързо изоставя приключенческия дух, за да премине основно в разсъждения върху източния и западния етос. Тук Торо задава още една опозиция, която трайно ще заема съзнанието му и занапред - тази между ориенталската нагласа като интелектуална и контемплативна и западната, християнската като моралистка и деятелна; симпатиите и критиките му се разпределят подобаващо. Все пак обаче Торо вижда и двете тенденции в борба у всяка една нация - а също и у всеки човек (както, впрочем, и у самия себе си) - за да отбележи - в тон с речното пътешествие и особено с атмосферата на Уолдън, - че "човешкият живот трябва да бъде винаги свеж като реката: все същото корито, ала водата в него се обновява всеки миг": а това е колкото духовно, толкова и реално-житейско откровение, "практикувано" в спомена благодарение на близостта на уолдънския бряг. По този именно начин пътешественикът и артистът ще се слеят в своето върховно поетико-екзистенциално призвание и Торо озарено ще запише съвършенството на своята деятелна контемплативност: "Виждам, вдишвам, вкусвам, чувам, усещам онова всевечно Нещо, с което сме свързани - едновременно наш създател, наше убежище, наша съдба, самото наше същество...". Хармонията с не-аза не би могла да бъде по-пълна.

А речното пътешествие продължава, нижейки в тази хармония на единосъщието пейзажи, регионални истории, културно-географски особености. Кануто вече е заплавало по река Меримак и нейните мъгли са поредният подтик за духа да постигне своята трансценденция - долетелите през тях далечни удари на барабан зазвучават в късната понеделнишка вечер като "оглас на вселенските закони", а едва доловимото прозвънване на телеграфните жици се превръща в нежна музика, сякаш че е засвирила еолова арфа, която разнася "не людско, а божествено" послание. Същите тези мъгли, задържали се през нощта, отключват духовните откровения и във "Вторник", където утринната медитация се разстила в спомена за изкачването на мъглистия връх Грейлок: "С усилването на светлината установих, че се намирам сред океан от мъгла, която... скриваше от взора и последното късче земя, докато аз се носех връз моя отломък от свят... сред облачната шир... Светлината от изток все повече се усилваше и аз ясно съзрях НОВИЯ СВЯТ [к.м.], до който се бях възмогнал през нощта, може би новата terra firma на бъдещия ми живот.". Обзет сякаш от "пионерската жизненост" и вяра на новоанглийските предци, Торо съзира пространства, "каквито навремени виждаме в мечтите си, изпълнени с всичките райски наслади", и е обнадежден, че както се е възкачил "отвъд буря и облаци", тъй би могъл "в неспирни всекидневни пътешествия да достигне селенията на всевечния ден"... Указана е и посоката на тези пътешествия - същата, която ще запази магическото си привличане за Торо и занапред, - югозапад. Трансценденталното преживяване сред мъглите на понеделник вечер и вторник сутрин съдържа в себе си кълновете на много от метафорите, които ще останат ключови във всичко, писано от Торо: и барабанният ритъм като вселенски пулс, и божествената музика на телеграфа, и първозаселническата американска мечта за Новия Йерусалим, и "ходенето" като активно поддържано слияние с не-аза, и магнетизмът на Запада като посоката на бъдещето... (Тъкмо тази е причината, впрочем, критиката да е отделила по-голямо внимание на главата "Вторник" в сравнение с останалите части от "Седмицата" (Пол 1958: 220-2256) (Бишъп 1966: 73-76). Но ако за Торо отвъд "Седмицата" притегателна сила ще има преди всичко духът на мястото (и "ходенето" ще го вълнува изключително като "земепоклонничество"), то тук той все така настойчиво - и на всички равнища, - продължава да разчиства сметките си с времето, неутрализирайки го до всевремие: предакцентът на Света земя от есето "Ходенето" са "селенията на ВЕЧНИЯ ДЕН" от "Вторник". Че трансценденталното преживяване на облачния връх реално се е случило две години след пътешествието по реките с Джон, а е включено в "Седмицата" като част от него, е факт, безотносителен към самата книга и нейното боравене с времето; той обаче е показателен що се отнася до психологическото състояние на Торо тогава, на Уолдън - пишещ, за да обезсилва времето, като изпълва настоящето с озарени спомени, чиято реална дата му е абсолютно безразлична. Такова именно е състоянието, което с лекота го отнася към вечния ден на една вечна тема: любовта.

А любовта за Торо е братската любов - равнозначна, в най-светия и духовно извисен смисъл, - на приятелство. "Сряда" е всецяло посветена на тази тема на темите, която всъщност до голяма степен осмисля написването на "Седмицата" изобщо - като книга в памет на Джон Торо, като едно пътуване в себе си към идеалните стойности на човешкото общуване, над които смъртта няма власт. Представата на Торо за истинското приятелство е ясна и абсолютно изчистена: това е онази взаимна духовна свръхвзискателност, "която ни издига над самите нас", възмогва ни над повседневието и ни отърсва от неизбежните му посегателства; това е онази съвършена любов към другия, която облагородява до съвършенство и собствената ни личност. Идеалният свят на такова приятелство е ненарушим - той принадлежи на най-светлите блянове, а когато все пак го е имало в реалния живот, негова обител става живяната хармония на спомена. И колкото обобщаващо, толкова и персонално-изповедно, Торо записва: "Моят Приятел не е от друга раса или семейство, а плът от плътта ми, кост от костта ми. Той е моят същински брат.". Връзката е естествена, природна - истинна с истинността на естеството и безсмъртна като него. Затова и "моят Приятел ще бъде ЗАВИНАГИ [к.м.] мой Приятел" и това е "толкова сигурно, колкото че естеството въздейства върху ни през целия ход на нашия естествен живот". Оттук и живяното край Уолдън единосъщие с природата се превръща за Торо в единствения начин да възкреси спомена и реално да заживее в единосъщие с него: "Тъй както обичам природата, тъй както обичам пойните птици, бухлатите стърнища, бързоструйните реки, утрото и здрача, лятото и зимата, тъй обичам теб, мой Приятелю.". Озарената хармония с не-аза предпоставя и безметежната хармония на оживелия спомен - истинското приятелство е пропито с несекващата самообновителна мощ на самата природа, с нейното постоянство и вечност, затова и върховенството на единението с не-аза е и върховенство на единението с другото аз на приятеля. А това е върховенството на богоизживяването, на трансценденцията: защото "нашият най-истински живот е тогава, когато в сънищата си сме будни".

За Торо вече е ясно, че всъщност това е и истинското пътешествие. Физическото пътешествие започва да му изглежда "съвсем непродуктивно" в сравнение с пътешествието в дълбочина, за което големи географски пространства не са нужни - защото "където и да се придвижваш по повърхността на нещата, други ще са били там преди тебе", отбелязва той в "Четвъртък", убеден в предимствата на една "къща от необелени дърва, където да се изправиш очи в очи с не-аза". Отгласът от целокупната истинност, живяна на Уолдън, е повече от ясен: Торо вече е готов "да навлезе в дълбините на живота и да изсмуче соковете му" ("Уолдън"). И не толкова защото вече е четвъртък и седмицата върви към своя край, а преди всичко покрай новопостигнатата екзистенциална хармония, която - от уолдънската ретроспектива, - се е откроила в своята необвързаност с реалното пътешествие, плаването с кануто по Конкорд и Меримак съвсем естествено и очаквано достига своя завършек; остава само да се обърне посоката и времепространственият кръг да се затвори. Затова и "Петък" преминава в пътуване назад, за което по-скоро не се разказва; то е сведено до необходимото географско приповтаряне, на чиито фон се лее екстазът на себеразпознаването във и сред природата. "Няма нужда да се стремим към по-високи небеса от ония, които чистите сетива могат да ни осигурят - убеден е Торо. - Трябва ни един ЧИСТО сетивен живот. Нашите сегашни сетива са само зачатък на онова, което са предназначени да бъдат... Ушите са създадени, ... за да чуват небесни звуци. Очите са създадени, ... за да съзерцават красота, засега още невидима. Нима не можем да СЪЗРЕМ Бог?" Отговорът на Торо е повече от положителен: можем, стига да постигнем един "ОПРИРОДЕН" живот - не просто природосъобразен, а единосъщен с природата. Което е равнозначно и на слияние с вечността - с безсмъртието, с всевечния живот, с Безмълвието. А "Безмълвието е доловимо за всички люде - ПОВСЕВРЕМЕННО [к.м.] и повсеместно", то настъпва, "когато започнем да чуваме вътре в себе си". В такова озарено безмълвие кануто на двамата братя кротко се завръща в конкордския пристан и те го привързват за дивата ябълка, по чието стебло още личи белегът, "вдълбан от веригата при тласъците на придошлите пролетни води": пространствено-времевият кръг се затваря, поел в себе си неспира на повторителното движение и вселенската музика на вътрешния слух; начало и край, настояще и спомен се припокриват, за да обезсмислят всяка идея за времева постъпателност и обратимост; времето се влива в повсевремието на речните талази, за да приижда наново и наново с пълноводието на пролетните приливи.

"Седмица по реките Конкорд и Меримак" е книга, разказваща за реално пътешествие, и би могла да се разглежда като пътепис - тя обаче отива твърде далеч отвъд утвърдените параметри на пътеписния жанр, за да се приобщи, пък дори и само формално, към иначе изобилната пътеписна продукция на Нова Англия от началото и средата на 19 век (вж. Бридисън 1968: 86-94). Защото повече от всичко друго "Седмицата" е голямото (романтическо) пътешествие на Торо навътре в себе си, постигнато в съвършената "кореспонденция" между менящите се външни и вътрешни пейзажи - в спокойната хармония със света като друго аз, с природата като "сянка на душата" (Емерсън). А със своята безпределна алюзивност - толкова богата, че омаловажава усещането за допусната тук-там стилова или мисловна незрелост, - тази първа творба на Хенри Торо е несъмнено най-адекватният и пространен литературен изказ, който американският трансцендентализъм намира за единението между аз-а и не-аза).

"В библиотеката ми има близо деветстотин тома, от които повече от седемстотин съм написал самият аз", тъжно-самоиронично ще отбележи Торо в Дневника си след няколко години напразни надежди "Седмицата" да се разпродаде. (Торо 1995: 17) И ще продължи отново и отново да се връща към нея - та до последните поправки, които нанася в текста броени месеци преди смъртта си. Тази първа негова книга ще му бъде винаги дълбоко лично необходима, за да черпи от нея младежкия екстаз на своето живяно единосъщие с естеството, вярата в постижимата видимост отвъд зримото, както и (може би най-вече) силата да превъзмогва болката, като разтваря времето в неподвижното настояще на вечността - и така до онези последни мигове, когато му е предстояло да познае едно поредно, но различно слияние с отвъдвремевите селения на не-аза.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Всички цитати са в превод на Албена Бакрачева. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Бишъп 1966: Bishop, Jonathan. The Experience of the Sacred in Thoreau's WEEK. // ELH, 33, 1966.

Бридисън 1968: Bredeson, Robert C. Landscape Description in Nineteenth-Century American Travel Literature. // American Quarterly, 20, 1968.

Бюъл 1973: Buell, Lawrence. Literary Transcendentalism. Style and Vision in the American Renaissance. Ithaca: Cornell University Press, 1973.

Емерсън 1990: Emerson, Ralph Waldo. Selected Essays, Lectures and Poems. Ed. Robert D. Richardson, Jr. New York: Bantam Books, 1990.

Пек 1984: Peck, H. Daniel. "Further Down the Stream of Time": Memory and Perspective in Thoreau's A Week on the Concord and Merimack Rivers. // Thoreau Quarterly, XVI, nos. 3-4, Summer/Fall, 1984.

Пол 1958: Paul, Sherman. The Shores of America. Thoreau's Inward exploration. Urbana: University of Illinois Press, 1958.

Пол 1976: Paul, Sherman. Repossessing and Renewing. Essays in the Green American Tradition. Baton Rouge: Louisiana State University Press, 1976.

Торо 1906: Thoreau, Henry David. The Journal of Henry David Thoreau. Ed. Bradford Torrey and Francis H. Allen. 14 vols. Boston: Houghton Mifflin, 1906.

Торо 1985: Thoreau, Henry David. A Week on the Concord and Merrimack Rivers. New York: The Library of America, 1985.

Торо 1995: Thoreau, Henry David. Selections from the Journals. Ed. Walter Harding. New York: Dover Publications, Inc., 1995.

Торо 2001: Торо, Хенри Дейвид. Уолдън, или Живот в гората. // Торо, Хенри Дейвид. Живот без принцип. Прев. Албена Бакрачева. София: ЛИК, 2001.

Хардинг 1973: Harding, Walter. A Thoreau Handbook. New York: New York University Press, 1959.

Холанд 1968: Holland, Joyce. Pattern and Meaning in Thoreau's A Week. // Emerson Society Quarterly, No. 50, Suppl. 1, 1968.

 

 

© Албена Бакрачева
=============================
© Електронно списанаие LiterNet, 06.04.2006, № 4 (77)