ПИСМА ДО ЕДИН НЕУТОЛИМ ЗА ДУХОВНОСТ

Албена Бакрачева

web

Под това заглавие в Съединените щати преди броени месеци бяха публикувани за първи път в отделна книга четиридесет и деветте писма, които в продължение на тринадесет години Хенри Дейвид Торо изпраща до своя предан съмишленик и следовник Харисън Грей Отис Блейк. Не е случаен фактът, че този уникален сборник излиза през 2004 - годината, в която с възторг и обич бе отбелязана в САЩ 150-годишнината от публикуването на всепризнатия шедьовър на Торо, "Уолдън, или живот в гората". Наред с прекрасното юбилейно издание на "Уолдън", придружено от майсторски художествени фотографии на езерото и околните гори, също така прекрасното издание на писмата до Блейк определено дава своя принос като пореден израз на всеамериканското преклонение пред "светеца на природата" Хенри Дейвид Торо. Дело на всеотдайния торовианец Брадли Дийн, превърнал заниманията с ръкописите на Торо в дело на своя живот (това е третата книга с непубликувани досега материали на Торо, която той подготвя), "Писма до един неутолим за духовност" бе не само жадно посрещната от многобройните неутолими почитатели на Торо, но и внесе още един подобаващ акцент в признанието, което в тази голяма юбилейна година Америка за пореден път отдава на гения от Конкорд, Масачусетс.

"Кой е най-мъртъв - героят, пред чийто паметник стоиш, или потомците му, за които никога не си чувал?", пита и същевременно си отговаря Торо в една от ранните си творби. Това, което се случва със самия него обаче, надминава позитивността на този въпрос-отговор. Защото в Конкорд Торо никога не е бил мъртъв - не просто в онзи поизличен от дълбочина смисъл на "мойте песни все ще се четат", който го прави съвременник на поколения читатели от цял свят, а в съвсем прекия, човешкия, непосредствения смисъл. Никой в Конкорд не говори за "Торо" - всеки го нарича просто "Хенри". Получава се съвсем естествено, без сянка от принуденост, с онази благословена простота, възпята в "Уолдън", както впрочем и във всичко, писано от "Човека от Конкорд"; Хенри просто е Човекът от и на Конкорд. Разбира се, Конкорд е и градът на Ралф Уолдо Емерсън; никой обаче не нарича Емерсън "Ралф". Благоговението, което Емерсън е предизвиквал приживе, се е запазило завинаги - а това значи и благоговейната дистанция. Обаче топлата, непосредна обич, пречистена и просветлена от най-искрено уважение, е отредена за Хенри Торо. И може би най-непринуденият израз на тази обич е ежегодното честване на 12 юли, рождения му ден - не с венци и речи, а с истинско малко парти и празнична торта, на която е изписано "Честит рожден ден, Хенри!".

В същата тази атмосфера на истинност и вътрешна просветленост през настоящата година Америка пожела и "Честит рожден ден, "Уолдън"!". Наред с изключителната научна конференция в Конкорд (непосредствената близост на Харвард съвсем не е случайно географска), 150-годишният рожден ден на "Уолдън" бе отбелязан в началото на юли и край самото езеро, където 150 торовианци, от изгрев до залез слънце, изчетоха на глас книгата. "Уолдън" на Уолдън" превърна в живи гласове и споделена омая словото на Хенри - това чисто като водите на Уолдън слово на духовността. Беше красиво, извисено и истинско - да бъдеш част от едно общество на неутолими за тази духовност, която иначе всеки изживява строго лично.

В този смисъл "Писма до един неутолим за духовност" не само излиза в особено подходяща година, но и с особено подходящо заглавие, доколкото този "един неутолим за духовност" всъщност е всеки един от нас, сещащ тази неутолимост. Може би тук най-точни са думите на самия Харисън Блейк от едно негово късно, писано много след смъртта на Торо писмо, което Брадли Дийн също публикува в книгата: "Сега, когато погледна назад към нашите взаимоотношения, те ми изглеждат по-скоро надлични и добре илюстриращи неговото (на Торо - б.м.) наблюдение, че "нашите мисли са епохите в нашия живот; всичко останало е само бележник на ветровете, които са духали, докато сме били на този свят"... Той бе така съсредоточено и сериозно устремен към същественото в живота, че повече от когото и да било сред моите познати ми е правил неизменно едно и също впечатление... както приживе, така и в моите спомени и във всичко, което ни е завещал, той си остана изключителният очевидец на най-извисеното и най-скъпоценното в живота. Когато навремени препрочитам писмата му - нещо, което винаги съм готов да правя, - откривам в тях все нова и нова значимост, те все така ме предупреждават и напътстват, при това понякога и с по-голяма сила от преди. Така че в някакъв смисъл те все още са в пощенската ми кутия, не са ме достигнали докрай, което може и да не се случи до смъртта ми. Тези писма би трябвало да се мислят като адресирани до всички, които могат да ги четат истински.".

Всъщност Блейк е знаел това и през тринадесетте години на своята кореспонденция с Торо и, както подчертава в предговора си Брадли Дийн, най-редовно е четял писмата пред кръг от приятели, който специално се е събирал в дома му в Устър, Масачусетс (сравнително близо до Конкорд), за да ги обсъждат заедно. Ставало е, разбира се, със знанието на Торо, който често се обръща в писмата си, нерядко и поименно, и към други адресати в Устър (а, може би, не само?) освен Блейк. Още тогава, явно, е поставено началото на голямата американска традиция споделено да се изживява духовното откровение, предоставяно от Хенри Дейвид Торо. И тъкмо в това, както изглежда, е изключителната заслуга на Блейк. "Навярно най-доброто, което съм извършил за своите сънародници - ще отбележи той четиридесет и четири години след началото на кореспонденцията си с Торо, - е това, че непреднамерено му засвидетелствах признание във време, когато той едва ли изобщо го имаше, като му дадох, както той сам казваше, "шанс да живее", превръщайки собствените си писма в повод за неговите...".

Кой всъщност е Харисън Грей Отис Блейк? Възпитаник на Харвард Колидж в Кеймбридж също като Торо, откъдето двамата бегло се познават, и той както мнозината от своето поколение започва пътя си като унитариатски свещеник, но скоро, под силното влияние на Емерсън, пак подобно на някои от връстниците си, се отказва от амвона и поема по светското поприще на учител. Той е от типа на перфектните следовници, не на инициаторите; за свой духовен водач обаче избира Торо, а не Емерсън. "Американският учен" на Емерсън е неговият идеал, но за Блейк е нужно от идеала да извае собствен живот - за това, как точно да го направи обаче, Емерсън звучи твърде абстрактно. Докато Торо вече ЖИВЕЕ този идеал. През март 1848 година, когато започва кореспонденцията им, Хенри Дейвид Торо (1817-1862) е на тридесет години, а Блейк (1816-1898) е с година само по-възрастен. Шест месеца преди това, на 6 септември 1847 година, Торо се е завърнал от своя двадесет и шест месечен престой на езерото Уолдън. По време на този престой той е написал голяма част от първата си книга, "Седмица по реките Конкорд и Меримак", която ще бъде публикувана през май 1849 година, и е завършил ръкописа на втората си и насетне най-прочута книга "Уолдън", която ще излезе едва през август 1854 година. (Впрочем това са единствените две книги на Торо, отпечатани приживе.) И тъкмо в този период, когато Торо се е усетил сигурен в писателския си талант и всецяло се е посветил на своето призвание, идва и едно ранно признание за неговия живот-изкуство - първото (и единствено запазено) писмо на Блейк:

"Когато последния път бях в Конкорд, Вие говорехте как ще се оттеглите далеч от нашата цивилизация. Попитах Ви дали няма да Ви липсва общуването с приятелите. Отговорът Ви беше по същество: "Не, аз съм нищо.".

Запомних този отговор. Той издаваше вътрешна задълбоченост, затвърдено себеуединение, хармония и упование в универсума - все непостижими за мен неща, които у вас изглеждаха тъй естествени и които аз толкова тача. Бих искал да се доближа до душата, способна да изрече: "Аз съм нищо.". Бих искал нейното слово да ме издигне до един по-истинен и чист живот...

Ако правилно разбирам смисъла на Вашия живот, то той е следният: Вие се оттегляте от обществото, от всяка зависимост от институции, обичаи, условности, за да се отдадете на свеж и прост живот с Бог. Наместо да вдъхвате нов живот в старите форми, Вие живеете нов живот и в себе си, и пред другите. За мен има нещо върховно в такова поведение - колкото и далеч да съм самият аз от него...

Проговорете ми в този час според както повелява духът Ви...

Почитам Ви, защото сте загърбили деятелността и сте се посветили на това да БЪДЕТЕ. В един свят на кресливи, посредствени актьори е благородно да стоиш настрана и да казваш: "Аз просто ще БЪДА.". Да можех отведнъж да пусна корени в истината, ограничавайки потребностите си до минимум, ...незабавно бих се озовал по-близо до природата, по-близо до моите ближни - и животът би бил безкрайно по-богат. Но уви! Аз само тръпна на ръба..."

Това е писмото, предизвикало тринадесетгодишната кореспонденция. Да, Блейк наистина е идеалният следовник, неутолимият за духовност - за духовността на Торо. Дарен е при това с безпогрешния усет от кого точно има нужда, докато "тръпне на ръба"... Отговорът на избрания духовен водач е точно този, за който е копнеел (като, впрочем, и всичките четиридест и девет писма през годините). "Не допускайте нищо помежду себе си и светлината - незабавно отговаря Торо. - Уважавайте людете само като братя. Когато тръгнете за небесния град, не носете препоръчителни писма. Когато почукате, поискайте да се видите с Бог - а не с някой от прислужниците. В това, което е най-важно за Вас, не мислете, че имате сподвижници - знайте, че сте сам в света." Торо веднага поема предложеното му поприще на духовен водач - което, впрочем, никога не му е било чуждо; той вече проповядва философията, която изповядва - своята живяна философия на себеупованието. Осем години по-късно Торо (поучаващо) споделя с Блейк: "Признателен съм за това, което съм и имам. Благодарността ми е безгранична. Удивително е какво удовлетворение може да се изпитва не от нещо определено, а просто от усещането, че съществуваш. Никакво разнообразие не ти трябва. Готов съм все това да правя през следващите хиляда години... О, как ми е весело да си мисля за тия мои неясни, неопределени богатства. Тях банков фалит не може да ги унищожи - защото моето имане е не собственост, а радост."

Тази изповед е лична, но в същото време с нея могат да се идентифицират посветените. И точно в това е голямата сила на Торо. Така е с всичко, което е писал - и с книгите, и с есетата, и с Дневниците му. Така е и с писмата му до Блейк. Достояние на мнозина още във времето, когато са писани, тези писма определено създават кръг от посветени - за което Блейк допълнително е допринасял, като многократно е организирал публични лекции на Торо в Устър. Нещо повече - Блейк е разбирал необходимостта от разширяване на този кръг и явно е виждал в това своята мисия: както приживе на Торо, така и след смъртта му. И това има още по-голяма стойност, когато си припомним, че Торо си отива от този свят само на четиридесет и четири години и почти безизвестен - голямото му признание идва много по-късно. Блейк е възнамерявал, както отбелязва Брадли Дийн, да издаде писмата, като ги придружи с бележки и коментари. За жалост това така и не се случва. Също така за жалост Блейк е виждал значимостта на своите писма само доколкото са предизвиквали отговорите на Торо. Той ги получава обратно от сестрата на Торо, София, през 1876 година и по-късно, в края на живота си, дарява цялата кореспонденция на първия биограф на Торо, Франклин Б. Санборн; при смъртта на Санборн писмата на Блейк, сякаш като следствие от собственото му отношение към тях, се разгубват, с изключение на първото, иницииралото кореспонденцията. Писмата на Торо до Блейк обаче остават - за да могат днес, век и половина след написването им, благодарение на предан торовианец като Брадли Дийн, най-сетне да бъдат достояние на една по-широка от някогашната им аудитория - "на нови поколения от неутолими за духовност, както завършва предговора си Брадли Дийн, които да намират радост и опора в гениалните откровения на един велик духовен наставник".

"Blake! Blake! Are you awake?" - закачливо пита в едно от писмата си Торо. Нека прехвърлим каламбура, като, както винаги у Торо, видим в конкретното универсалното: "Не духом бедни, а духом будни!" - това е постоянният морален призив на Торо. Той звучи във всички писма до приятеля му Блейк, за да ни спомни за пореден път онези знаменити думи от "Уолдън": "Не възнамерявам да пиша ода на унинието, а като петел в утринта възторжено да затръбя от своя стобор, та дори само за да разбудя съседите."

© Албена Бакрачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.02.2005, № 2 (63)

Други публикации:
Литературен вестник, № 7, 23.02-01.03.2005.