Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
"ОМИРОВСКИЯТ ЕКСПЕРИМЕНТ" НА ХЕНРИ ДЕЙВИД ТОРО

Албена Бакрачева

web

"Всеки ден започваше като жизнерадостна покана да сведа живота си до простотата и непорочността на Природата. Бях тъй верен служител на Аврора, както някога древните гърци. Ставах рано и се изкъпвах в езерото - това бе свещенодействие, едно от най-важните ми занимания... Утринта възвръща героичните времена." (Торо 2001: 339). Тези емблематични редове от "Уолдън" са част от многобройните основания "животът в гората" на Хенри Дейвид Торо да бъде определян като "омировски експеримент" (Сийболд 1951: 48-61). По всичко личи, че героичният дух и епическият размах на Омировата епоха са били твърде близки на нагласата, с която през 1845 г., в усамотение край езерото Уолдън, Торо предприема своя двугодишен експеримент с живота. Особено красноречив е уолдънският Дневник, съдържащ зародишния вариант на бъдещата книга "Уолдън", където изказването на собствения опит в омировски понятия е ясно откроена, ако не и доминираща тенденция: така, къщата край езерото е за Торо неговото "олимпийско селение" (Торо 1906: I, 361) или пък "моята Итака", а самият той е "едничкият оцелял спътник на Одисей" (Торо 1906: I, 363); борът пред вратата му е "съвършен като гръцкото изкуство на Природата" (Торо 1906: I, 363); посещават го пафлагонци и лестригонци (Торо 1906: I, 365-366); чувства се посред Елисейски поля (Торо 1906: I, 375)... А вече в "Уолдън" това равнище на съотнасяния се усложнява в (доста еклектична) мрежа от алюзии към древната история и митология, както и в богато разнообразие от ритуални модели - от цикличността на годишните времена, та до всекидневното къпане на Торо в езерото (Кук 1968: 93-100). Примерите изобилстват: настаняването в къщата на Уолдън е "като преселението на троянските богове"; Торо орязва бурените около дома си както Ахил посича Хектор; слабото жужене на комар му звучи като "Омиров реквием, една "Илиада" и една "Одисея" във въздуха, възпяващи неведом гняв и странствания"; битката на мравките, която съзерцава, е като стълкновение между мирмидонци и троянци, а най-яростният мравешки боец сякаш мъсти за своя Патрокъл... Самият Торо "цяло лято държи на писалището си Омировата "Илиада" - "защото какво е класиката, ако не запис на най-възвишените мисли на човечеството?", - и за него съвсем не е изненадващо, "че по време на походите си Александър носел "Илиадата" в скъпоценно ковчеже": алюзията е недвусмислена - Торо не само цени Омировия епос като Александър, но навярно като него иска да усети в себе си неустрашимия дух на Ахил и несъмнено вижда своя уолдънски експеримент в съизмеримост с подвизите на древногръцките войни, както и с победоносните походи на героичния македонски цар. Разбира се, да се преекспонира "омировската" страна на уолдънския живот на Торо би означавало да се елементаризира експеримента, зареден също така и с духа на Конфуций, на "Веди"-те и "Вишну Пурана", на "Бхагавадгита" и "Зендавеста", на "Хариванша" и староисландската "Еда"... Би означавало при това да се пренебрегнат леките (авто)иронични нотки в тона на Торо, както и основното измерение, в което е положен целият този неимоверно широк спектър от културни съотнасяния в "Уолдън": а именно универсализацията на индивидуалния опит, онази толкова ценена от Емерсън способност на Торо да обвързва всеки дребен факт с космически закон. Думата тук обаче не е за наистина "космическата" културна алюзивност на "Уолдън" - и изобщо на мисленето на Торо, - а за това, че алюзиите към класическата древност имат особена стойност в "Уолдън".

За Торо и неговите съвременници Гърция и Омир са означавали спартански дух, спонтанност, детска чистота, естественост, героизъм (Сийболд 1951: 41). И точно както древна Гърция е утринта на човешката история, така пребиваването на езерото Уолдън е за Торо завръщане към собствените духовни първоначала, към детството и ранната му младост, към самата утрин на живота му. "Величието на Гърция - пише той в Дневника си, - се състои в това, че се сещаме за нея САМО [к.м.] когато сме в най-добро състояние, когато изживяваме своите елисейски дни, а сетивата ни ОТНОВО [к.м.] са млади и здрави." (Торо 1906: III, 319) Това "само" е показателно - то е все същото героично-селективно "само" на озарените моменти, единствено достойни за записване, все същото "само", на което Торо винаги ще държи. Съизмерно с него и не по-малко показателно е и носталгично-пожелателното "отново", изпълнено с копнежно мечтание по младост, здраве, пълноценност, по величието на своята собствена древна Гърция. "Уолдън" определено може да се разглежда като разказ за опита на героя да осъществи един героичен начин на живот - като при това опитът му е напълно успешен. Защото - за разлика от другите книги на Торо, особено "Седмица по реките Конкорд и Меримак", където първоличният разказвач е по-скоро пасивно-съзерцателен, - в "Уолдън" той е активният главен герой в сюжет, създаден от и заради самия него (Молдънхауър 1969: 351-365). Този сюжет е животът "по своя воля" сред природата - героичен, защото изисква убедено себеупование, "съзнателно усилие", промяна на "мястото и времето", т.е. решителен екзистенциален избор, гарантиращ доближаване до най-предпочитаните "части от Вселената и историята" и себепосвещаване като "верен служител на Аврора" (както е казано в главата "Къде живях и за какво"). Преди всичко обаче героичността на сюжета идва от общуването с природата - защото според Торо "макар човешкият живот да е тривиален и дребнав, Природата е божествена и ГЕРОИЧНА [к.м.]" (Торо 1906: II, 384). Оттук и дръзновението - да загърбиш града и неговото всекидневие, да "опростиш" живота си от дребнотемието на човеците, за да дириш и постигаш единение с природата, се представя като героизъм и заради героичността на преследваната цел - също както при героите на древните епоси. И също като тях Торо е абсолютно сериозно отдаден на преследването на своята героична цел - "божествената и героична Природа": защото той експериментира със собствения си живот и единствено от пълноценното общуване с природата - както Антей от досега със земята, - черпи здраве и сили, за да осъществи на практика и на всички възможни равнища идеала за себеупованието. Самият този идеал, впрочем, е зареден от Емерсън с героизъм, също както и от "Американския учен" и "Поет"-а - Емерсъновият "всеосвобождаващ бог", - се излъчва смелост и непоколебим дух. Торо поема прометеевския огън от Емерсън и озарява с него "елисейските дни" на своя живот край Уолдън - титаничният романтически жест се превръща в титанично екзистенциален. Условието е единствено и героично опростено: "Вървя из Природата с някаква непривична свобода - ЧАСТ СЪМ ОТ НЕЯ [к.м.]" (Торо 2001: 373). Именно неразделността с природата е, която пленява Торо у древните гърци: цял живот и с все по-нарастващо усилие той ще се стреми към онова цялостно, утринно-пробудно съществуване, което познава от собствения опит на детските и младежките си години и което завинаги възторжено ще свързва с величието на античността, с онези "момчета, облени в слънце" (Торо 1906: I, 165), каквито в съзнанието му са героите на древна Гърция. Защото, наместо "да се предаваме и да се оставяме на течението", несравнимо по-добре според Торо е да се направи друго: "Напрегнете всичките си сили - призовава той в "Уолдън", - цялата си утринна мощ и отместили поглед, ЗАВЪРЗАНИ ЗА МАЧТАТА КАТО ОДИСЕЙ [к.м.], задминете с кораба си опасността" (Торо 2001: 346). Тъкмо това е направил самият той с избора на Уолдън и тъкмо в това преди всичко се състои "омировският експеримент" на уолдънския му живот: Уолдън му е предоставил както възможността "да плава" към екстазната пълнота на своята младежка Итака, така и здравата одисеевска "мачта", която да го удържи пред застрашителния напор на повседневието. Постепенно с времето писането на "Уолдън" изцяло поема тази функция.

Всъщност както в продължение на двете години край Уолдън, така и особено след тях, самото превръщане на жизнения опит в слово определено носи у Торо омировски дух: защото опитът придобива не само стойност, но и реалност за него едва когато бъде увековечен в слово, т.е. записан. Епическият рефлекс на Торо е безспорен и стои зад всеки негов ред, предназначен да фиксира миговете на неговото съществуване - оттук и хилядите страници на Дневника му, оттук и дългогодишното пресяване през тях на страниците на "Уолдън". Защото Торо е писателят, заел се да експериментира със собствения си живот, а не експериментаторът с живота, решил впоследствие да опише, доколкото му е по силите, своя опит. Писането е органична част от експеримента и без него той е невъзможен; а успешността на експеримента се разпростира в следуолдънския живот на Торо единствено благодарение на писането. "Илиадата" не само съпровожда Торо в начинанието му да постигне и се слее с героизма на природата; тъкмо тя, утринната поема на човечеството, е тази, която насочва мислите му в "Уолдън" към вековечието на словото: "Писаното слово е най-голямата светиня - отбелязва той. - Достига най-съкровената ни същност и едновременно с това е по-всеобхватно от всяко друго изкуство. НАЙ-БЛИЗКО Е ДО ЖИВОТА [к.м.]. Може да бъде преведено на всички езици и не само да бъде прочетено, а буквално вдишано от човешките устни; не само да бъде изписано върху платно или мрамор, а ИЗСЕЧЕНО ОТ ДЪХА НА САМИЯ ЖИВОТ [к.м.]. Символ на мисленето на античния човек, то се превръща в РЕЧ [к.м.] за съвременния." (Торо 2001: 351). Торо говори сякаш като читател, пък и казаното е от главата "Четенето". Но всъщност думите му са отправени както към чуждото, така и към собственото писано слово, т.е. Торо говори като читател, но също така - а, може би, преди всичко - като писател. Записани по време на пребиваването край Уолдън, тези думи биха звучали като реторично-силен метафоричен коментар на безспорното - непреходната стойност на античното културно наследство; записани обаче през следуолдънските години, те придобиват по-скоро характера на пожелателен, себеубеждаващ автокоментар - доколкото собственото писано слово вече е поело "дъха на самия живот" на Торо, превърнало се е в неговата ЖИВА РЕЧ, така "близко е до живота" му, че го е обхванало всецяло в своята свята безизкуственост.

Уолдънският "омировски експеримент" възвръща на Торо хармонията с не-аза, позната му от времето на пътешествието с брат му Джон по реките Конкорд и Меримак, както и от много преди това, от най-ранните детски години, когато, както си спомня в "Уолдън", е видял за първи път езерото, за да остане то завинаги в съзнанието му - възвръща му онова блажено състояние на пълно слияние с естеството, онзи съвършен синкретизъм на съществуването, който го сродява с древните гърци, дарявайки го с върховната хармония на новороден (та дори и на "изобщо не съм роден"). В последвалата носталгия по живота на Уолдън "омировският експеримент" на Торо продължава, ала вече изцяло съсредоточен в хармонията на художествеността, в живота на писаното слово: защото дарбата на Омировото слово да се приравнява с живота и така да го сбъдва и увековечава се влива сякаш - според носталгичното автопожелание на Торо, - в собственото му слово за най-хармоничния негов живот, в животосъздаващия (и животоспасяващ) текст на "Уолдън". Неслучайно "Уолдън" е възторжен химн, абсолютен триумф на живота: неговото писано слово, пречиствано през годините до бистротата на уолдънските води, се превръща в източник на екзистенциална стабилност - в онази единствено налична одисеевска мачта на изкуството като религия, философия, себеизповедание, истинност, красота, в романтическата автотерапия на копнеещия по своя цялостен живот писател. "Уолдън" е "живата реч" на своя създател във всяко настояще - защото е поел и увековечил в художествено съвършена "омировска" завършеност сложната незавършеност на собственото му копнежно настояще.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Кук 1968: Cook, Reginald. Ancient Rites at Walden. // Twentieth Century Interpretations of Walden. Ed. Richard Ruland. Engelwood Cliffs. N.J., 1968.

Молдънхауър 1969: Moldenhauer, Joseph. Paradox in Walden. // The Recognition of Henry David Thoreau. Ed. Wendell Glick. Ann Arbor, Mi, 1969.

Сийболд 1951: Seybold, Ethel. Thoreau: The Quest and the Classics. New Haven, 1951.

Торо 1906: Thoreau, Henry David. The Journal of Henry David Thoreau. Ed. Bradford Torrey and Francis H. Allen. 14 vols. Boston, 1906.

Торо 2001: Торо, Хенри Дейвид. Уолдън. // Торо, Хенри Дейвид. Живот без принцип. Съставителство и превод Албена Бакрачева. София, 2001.

 

 

© Албена Бакрачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.03.2006, № 3 (76)

Текстът е четен на Националната научна конференция "Словото - класическо и ново", Софийски университет "Св. Климент Охридски", Факултет по класически и нови филологии, София, 5-6 декември 2005.