Албена Бакрачева

web

"Той беше роден протестант..." - отбелязва Емерсън в своето надгробно слово за Торо. - "...малко животи са изпълнени с толкова много противодействие. Той нямаше професия; никога не се ожени; живееше сам; никога не отиде на църква; никога не гласува; отказа да плати данък на държавата; не ядеше месо, не пиеше вино, не употребяваше тютюн; беше познавач на природата, но не използваше капан или пушка. Беше избрал - несъмнено мъдро за самия себе си, - да бъде ергенът на мисълта и Природата." (Емерсън 1990а: 341-359).1

Това надгробно слово, впоследствие публикувано като есе под заглавие "Торо", американската критика традиционно смята за най-доброто, писано някога за Торо (вж. Ричардсън 1995: 548). При това то е и безспорно най-влиятелното, що се отнася до възприемането на Торо през годините - дотолкова, че когато в първите години на XX век най-накрая идва ред на културната канонизация на Торо, тя започва според стандартите на Емерсън: Торо като гениалния особняк, като ексцентричния "ерген на мисълта и Природата".

Така, най-четеното издание на Торо тогава е книжка на "Ривърсайд прес", съдържаща подборка от размишления върху природата и Емерсъновото есе "Торо" наместо въведение. А когато започва рекламната кампания около двадесеттомното издание със събраните съчинения на Торо - литературното събитие, често смятано днес за маркиращо канонизацията, - бостънските издатели предлагат безплатна брошура с есето на Емерсън за всички, които биха искали да научат повече за Торо, преди да решат дали да закупят трудовете му (вж. Бюъл 2004: 298). Явно дълго Торо е бил четен през Емерсън, т.е. бил е идентифициран с образа, създаден от Емерсън, или пък, най-малкото, не е бил възприеман безотносително спрямо Емерсън. Какъв всъщност е Емерсъновият Торо? Как патронажът продължава и след смъртта или - какъв е "Торо"?

Надгробното слово/есе откроява сложното, нюансирано, съвсем не едноизмерно и еднозначно отношение на Емерсън към Торо. Самият Емерсън ярко присъства в него: присъства като утвърденият и зрял мислител, който дава преценка, присъства също така и като дългогодишния преживял приятел. И както винаги при Емерсън първата, "представителната" форма на присъствие е доминиращата; в случая обаче причината е не само в характерната Емерсънова интелектуална нагласа, а преди всичко в представителната, публичната функция на самото надгробно слово - да отвори очите на "тази страна, която още не знае какъв велик син е загубила". И Емерсън сподавя човешката мъка по рано отишлия си четиринадесет години по-млад от него Торо, едва споменава за тежкия "удар", за "несправедливостта" един живот да бъде прекъснат в разцвета си, за да експонира утехата на отвъдвремевите стойности: "където има познание, където има добродетел, където има красота, той [Торо] ще си бъде у дома".

Всъщност Емерсън разглежда Торо през Емерсън, т.е. прокарва наблюденията от личното познанство и впечатленията от прочетеното през своите - вече известни и утвърдени тогава, - теоретични конструкти и така, използвайки ги като оценъчно основание, гради образ - образ, зареден преди всичко с възхита и личностно уважение, ала също и белязан от известна доза неудовлетворение. Разбира се, такъв подход е поначало неизбежен; тук обаче той се представя по-скоро като преднамерено експлициран, доколкото във всеки Емерсънов ред прозира патерналистичният авторитет на по-възрастния, на по-зрелия и улегналия. Все едно дали преценката му е позитивна или допуска нотка на укор, Емерсън винаги и във всичко си запазва дистанцията на възрастовата преднина и придобитото обществено признание: възхитата му никога не преминава в благоговение, а се задържа в границите на авторитетното одобрение, докато забележките му звучат по-скоро смъмрящо-назидателно, отколкото равнопоставено-критично. С други думи, Емерсън последователно спазва отношението към Торо като към "младеж", както го нарича в началото на надгробното слово - отношение, което винаги е поддържал и приживе на Торо и което до голяма степен е довело от охладняването помежду им, настъпило около 1850 година (вж. Торо 1985: 1047).

Впрочем, преобладаващата част от текста на "Торо" представлява - според изпитания трансценденталистки маниер на писане, - извлечение от Дневника на Емерсън, воден през годините на познанството между двамата: т.е. това не е текст, бликнал спонтанно, под напора на скръбта по без време отишлия си приятел, а по-скоро представяне на образ, изкристализирал с течение на годините. Оттук и Емерсъновата ДИСТАНЦИРАНОСТ спрямо този образ, съблюдаваща характера на многогодишното му покровителствено отношение към далеч по-младия от него Торо, оттук и онази някак нетипична за надгробно слово отвъдемоционалност на звученето (подходяща, може би, и за да прикрие неизбежната човешка болка на Емерсън в онзи тежък момент). Изглежда на пръв поглед парадоксално, едва ли не неестествено спрямо обичайния порядък на нещата - но не и спрямо трансценденталистката практика на всекидневни дневникови вписвания, - че Емерсън се оказва предварително готов с текст, от който после оформя словото си по повод смъртта на Торо: в този смисъл това е слово не отвъд скръбта, а отпреди нея, поради което и образът, който гради, не е мъртъв, а изпълнен с живот. И пак на пръв поглед парадоксално, но всъщност не, именно с тази своя емоционална неутралност Емерсън особено убедително допринася за безсмъртието на Торо отвъд смъртта. Отношението му към този изпълнен с живот образ е същото, каквото през годините е било поддържано в живота - покровителствено-дистанцираното отношение към младежа, "вдъхващ най-светли надежди", както някога е казал в "Американския учен". Това е отношението на Емерсъновия "представителен аз" - високата гледна точка, позволяваща на Емерсън да преценява Торо през Емерсън, за да го охарактеризира както като гений, така и като чудак. Тази свръхпозиция е и причината Емерсъновите оценки по отношение на Торо да придобиват звученето на ултимативни истини, на последна инстанция, отвъд която изглежда недопустимо да се наднича (впрочем, една от важните причини за въздействената сила на есето).

"Той беше роден ПРОТЕСТАНТ [к.м.]..." - това е основната перспектива на Емерсън към Торо, от която следва всичко останало. Ясно е, че тя е очистена от всякаква религиозна конвенционалност и в нея отеква вдъхновеният рефрен от "Себеупование": "Истинският човек е неконформист" (Емерсън 1990б: 151). По отношение на Торо "протестант" означава за Емерсън именно това - неконформист: "Той отказа да предаде своята неистова страст към познание и действие заради някое ограничаващо занятие или професия, защото беше устремен към далеч по-значимо призвание - изкуството да се живее истински.". Емерсън оценява абсолютната личностна независимост на Торо като качество на характера, в което - повече, отколкото в каквото и да било друго, - съзира неговия гений: геният да бъде "човек на човеците", "говорител на истината", "самата искреност". Отдавна вече Емерсън е преакцентирал традиционната новоанглийска съсредоточеност върху характеровото усъвършенстване, осмисляйки я в плана на индивидуалната неповторимост и артистизма; създал е идеалният образ на Поета, зареден с креативна енергия и всецяло посветен на истината; извел е до равнозначност понятията за истинност и изкуство - т.е. отдавна вече той е изградил и е утвърдил с времето свой собствен етико-естетически оценъчен апарат. Неизбежно е прилагането му и спрямо Торо. Тъкмо така е постъпвал Емерсън в своите дневникови записки, водени в годините на познанството между двамата и впоследствие синтезирани в посмъртното слово: затова и в "Торо" съвсем закономерно се оглеждат "Американският учен" и "Поетът", а истинопоклонничеството носи всички характеристики на "Себеупование" и преданост към "Свръхдушата" и "Природа"-та. Преди всичко друго обаче стои ключовият елемент в Емерсъновия оценъчен апарат - неконформизмът като характеров избор и гаранция за истинност. "Торо" е протестант в най-изчистения, етимологически "пуритански" и възвишен новоанглийско-ренесансов, първозаселнически-съзидателен смисъл.

"Никой университет не му предложи диплома или професорско кресло; никоя академия не го направи свой научен секретар, признат откривател или поне член. Навярно тия посветени общности се бояха от присмехулната изобличителност на присъствието му. Малцина притежаваха такова познание за тайните и гения на Природата и никой - в толкова целокупно-религиозен синтез. Ала у него нямаше и капчица уважение към мнението на отделни хора или общности - почиташе единствено истината... Постепенно околните взеха да се прекланят и възхищават от тогова, когото първоначално бяха смятали просто за особняк... Те усещаха у него ПРЕВЪЗХОДСТВОТО НА ХАРАКТЕРА [к.м.], което обуславяше естествената авторитетност на отношението му към другите." Превъзходството на характера и истинопоклонничеството на Торо Емерсън разглежда не само като съответни, но преди всичко като взаимозависими стойности - резултатът от такава взаимозависимост може да бъде само онази ненарушима вътрешна независимост, която самият той някога е благословил в "Поетът": "...идеалното ще бъде реално за теб..." (Емерсън 1990в: 224). Тази идеална личностна реалност Емерсън вижда постигната у Торо: екстремалният характер на неговата необвързаност с каквато и да било форма на привичност и конвенционалност се представя за Емерсън като възможно най-пълно припокриване с онази величава в собствените му очи блажено-безгранична свобода, която превръща креативния индивид в "освобождаващ Бог" ("Поетът") - свободен и даряващ свобода. Условието за тази свобода е строгата, категорична безусловност - т.е. последователното съзнателно несъблюдаване на всяка установеност, особено институционализираната; механизмът за поддържането й е постоянната кондиция на отрицание. "...малко животи са изпълнени с толкова много противодействие", неслучайно отбелязва Емерсън. И в идеалния план на абстракцията зарежда с върховен позитивизъм безкомпромисния неконформизъм на Торо - неговото протестантство.

"Макар да използваше в трудовете си известна язвителност по отношение на църквата и църковните служители, той беше човек рядко, нежно, абсолютно религиозен, човек, неспособен на никаква профанация, било с действие или мисъл... Торо бе самата искреност и би могъл да затвърди вярата на пророците в етическите закони посредством своя свят живот... Той смяташе, че без религия или някакъв вид отдаденост никога нищо велико не е било постигано." Това наблюдение на Емерсън, при цялата му изпълненост с дълбока човешка възхита, далеч надхвърля тези параметри, отправяйки към идеализираната величавост на новоанглийското първозаселническо пуританство. Емерсън съзира у Торо преродената духовност на предците - онази възвишена, "очистена", екстремна форма на протестантство, онази институционално-необвързана, освободено-непосредна, пилигримска съпричастност с Бога, предпоставила съзиждането на Новия свят. От такава именно перспектива той преценява Торо като "АБСОЛЮТНО [к.м.] религиозен" - и именно тук генералната му преценка му за протестантството на Торо в максимална степен се доближава до етимологическите и историческите първооснования на новоанглийското пуританство. Емерсън вижда у Торо човека с духовна мисия; при това - наред с персоналната величавост, - откроява в нея приемствеността: онази приемственост, която винаги е смятал за основно градиво на американската идентичност. Един най-ярките създатели на новоанглийската "митология на културния континуитет" (Беркович 1975: 143), Емерсън вгражда в нея и Торо - така духовната отдаденост, чистия и свят живот на Торо, се представя, наред с индивидуалното постижение, и като поредното сбъднато пророчество в неспира на първозаселническата пуританска осъществимост и креативност. В абсолютната религиозност на Торо Емерсън вижда извисения неконформизъм на предците - онази разкрепостена, заредена със съзидателна енергия духовност, в чието възраждане според него е заложено съзнанието за американската уникалност. "Торо" е роден протестант - определено и в гордия смисъл на потомствен новоанглийски пилигрим-пуритан.

Тъкмо затова според Емерсън "не е съществувал по-истински американец от Торо" - не като първоначало без предшественици, а тъкмо напротив, като върховна еманация на също така върховно първоначало. И ако "Американският учен" би могъл да провокира въпроса доколко все пак е американски (вж. Бюъл 2004: 43-58), то "Торо" е категорично извън обсега на подобни запитвания. В очите на Емерсън Торо е абсолютен американец точно както е абсолютно религиозен; всъщност, двете неща се припокриват, доколкото Емерсън извежда американското себеизповедание на Торо до религиозен абсолют.

"Той истински предпочиташе страната си и всичко нейно", убедено заявява Емерсън и съвсем естествено добавя към пуританския неконформизъм на Торо още една традиционно новоанглийска характеристика - презокеанските съпоставки. "Ненавистта му към английските и европейските нрави и порядки достигаше до отвращение... Виждаше в тях само взаимна людска имитация, при това без всякакъв замах. Защо тия хора са неспособни да живеят колкото се може по-далеч един от друг и всеки да бъде човек сам по себе си?". Последният въпрос носи характера на перифраза на Торо - било от "Томас Карлайл и неговите трудове", било от "Ходенето"; също така обаче той звучи и като автоцитат - от "Поета", от "Природа", от "Себеупование"... Както според Торо, така и според Емерсън американската самоличност ще припознае себе си само когато не просто се разграничи, но направо се противопостави на всичко европейско и - особено важно, - види в това противопоставяне своите предимства. (Цялата сложност на трансатлантическите взаимоотношения и влияния в мисленето и творчеството на двамата големи американци представлява отделна и пространна тема.) И Емерсън охотно продължава с (авто)цитат от Торо: "Във всяка част на Великобритания - пише той [Торо] в дневника си, - се откриват следи от римляните... А Нова Англия поне не е разположена върху римски развалини. На нас не ни се налага да градим къщите си връз пепелищата на отминала цивилизация.". Това е единственото място в Емерсъновото надгробно слово, където последователно поддържаната дистанция спрямо изграждания образ се стапя. Сякаш тук - колкото и самият неведнъж да е пледирал срещу всякакви "европейски напеви" и "ретроспективи" и в полза на американските перспективи, - Емерсън вижда у Торо преди всичко РАВНОСТОЙНИЯ, ако не и превъзхождащия го единомишленик, най-"истинския американец", поради което, наместо като друг път покровителствено да го наблюдава и преценява, той равнопоставено идентифицира и него, и себе си в голямата съобщност на АМЕРИКАНСКАТА "Свръхдуша". И може би най-вече в този именно план - в който по един уникален, новоанглийско-ренесансов и романтико-патетичен начин се изживява потребността от национално единосъщие, - протича истински съвместното "Ходене"² на Емерсън и Торо.

"Беше удоволствие и чест да ходиш заедно с него - с възхита отбелязва Емерсън. - Той познаваше околността като лисица или птица и свободно като тях я прекосяваше по свои собствени пътеки... Човек трябваше безропотно да се подчини на такъв водач и биваше възнаграден пребогато.". Значимостта на ходенето, абсолютната отдаденост на американската природа Емерсън вижда като несравнимо достойнство на Торо - като уникално пречистена извисеност на истински американското, която самият той не само безропотно, но и безпределно тачи. "Нищо не беше по-съществено за него от ходенето... С такава всеобхватна любов господин Торо посвети своя гений на полята, хълмовете, реките и езерата край своя роден град, че ги направи известни и привлекателни за всички четящи американци, а така също и за людете оттатък океана.". Тук Емерсън (съвсем по джеферсъновски) вижда като основно измерение на величието на Торо заслугата по отношение на собствената страна - стореното с мисъл, характер, талант и дух както с оглед съзнанието й за стойност сама за себе си, така и в идентичностно-необходимата - и поради това постоянно поддържана, - отвъдатлантическа съпоставка. Това е и още една ценностна характеристика, която Емерсън откроява и уважава в ходенето на Торо - и заедно с Торо - сред американската Природа.

"Отдаден на своите безкрайни разходки и разнообразни проучвания, той всеки ден правеше нови и нови запознанства с Природата... Интересът към цветята и птиците бе дълбоко заложен в съзнанието му, обвързан със самата Природа - ала той никога не опита да даде определение на смисъла на Природата. Никога не помисли да предложи запис на наблюденията си пред Обществото по естествена история...". Емерсън бързо започва да си възвръща оптиката на дистанцираност, която е поизоставил за малко, и поставя отново във фокус абсолютния неконформизъм на Торо - неговата институционална независимост, вроденото му протестантство, така перфектно съчетаващо се с основната идея на Емерсъновото "Себеупование". Тук обаче се намесва и още нещо, което на свой ред налага дистанцирана визия. Навлизането в необятната тема за Торо и Природата неизбежно обостря Емерсъновото усещане за другост по отношение на Торо - това е другостта на сетивното възприятие, различният тип сетивност. Съзнанието за сетивното неподобие между двамата - вече довело го, впрочем, до констатацията за собствената му "мъглява абстрактност", - съвсем естествено укрепва позициите на веднъж завинаги избраната отдалечена гледна точка и също така естествено отвежда Емерсън до крайна, т.е. контрастна по отношение на самия него (както и на всичко останало), оценка за Торо: "Умението му да наблюдава издаваше сякаш СВРЪХСЕТИВА [к.м.]. Той виждаше като с микроскоп, чуваше като със слушалка, а паметта му бе фотографски регистър на всичко, което бе видял и чул.". Възхищението на Емерсън от тази изключителна дарба на Торо е несъмнено искрено - такова, каквото е било поддържано през всичките години на познанството между двамата: "безропотното" разграничаващо възхищение пред това, което би искал да имаш, пред това, което би желал да е повече от "далечната линия на хоризонта" - в "Природа" и изобщо. Сетивната близост на Торо с природата, неговата "органична", както Емерсън я нарича, природообвързаност наслагва допълнителна (и персонално маркирана) раздалеченост върху поначало възприетата дистантна перспектива на Емерсъновия "представителен аз"; получава се едно опасно приближено (доколкото в него присъства персонален елемент) свръхраздалечаване, което Емерсън сякаш побързва да преодолее, "придърпвайки" образа в обозрението на избраната гледна точка. "ВСЕ ПАК [к.м.] - изрично отбелязва той, - никой не знаеше по-добре от него [Торо], че не отделният факт е от значение, а впечатлението или ефектът, който той произвежда върху съзнанието.". И така се стига до може би най-известното и често цитирано наблюдение на Емерсън върху Торо: "Не познавам друг гений, който така бързо да извлича универсалния закон от отделния факт.".

Тази е "емерсъновската" перспектива на Емерсън, от която в надгробното слово се очертава в цялото му величие геният на Торо; Емерсън настоява на думата "гений", насищайки я както със смисъла на "изключителна надареност", така и възраждайки етимологичното й значение на "духовност", толкова съзвучно с трансценденталистките измерения и нагласи. "Торо" е "влюбен в духовната красота"; "изворът на поезията блика в духовния му взор"; той знае "стойността на Въображението за въздигането и уравновесяването на човешкия живот", поради което превръща "всяка мисъл в символ"; "присъствието му е поетическо", тъй като "цени не факта, а неговото въздействие"; дарен е с "оная съвършена мъдрост, която му представя материалния свят като средство и символ"... Ясно и отчетливо звучи ехото на "Природа" и "Американският учен", на "Поетът" и "Себеупование", на "Свръхдушата" и "Представителни люде" - все трудове на Емерсън, създавани във времето ведно с дневниковите вписвания, сред които и посветените на Торо... През всичките години на познанството им Емерсън е оценявал Торо възможно най-високо, постоянно установявайки у него - в качествата на характера, мисленето, поведението му, - съответствието със своите собствени - неспирно доразвивани и прецизирани, - идеи и разбирания. Така погледнато, Емерсън трябва да е бил особено удовлетворен от общуването си с Торо поради това изключително по рода си усещане за адекватност, което е създавал у него по-младият му другар: усещане именно за адекватност, за СЪОТВЕТСТВИЕ, за "кореспонденция", а не за следовничество, камо ли за сляпо подражателство. Текстът на "Торо", сглобен от дългогодишни записки, отразили многократно затвърдени наблюдения и преценки, е категорично свидетелство за това: той отеква (неизбежно) акордите на Емерсъновата мисловност, но в никакъв случай не представя Торо като нейно ехо. Твърде голямо е уважението на Емерсън към себеупованието - тъкмо него преди всичко цени той у Торо, откроявайки го като неповторимо, оригинално качество на характера и мисълта, а не като емерсънопоклонничество; и тъкмо поради своето себеупование Торо е "гений" в очите на Емерсън - гений, "ходенето" с когото е благословено духовно удоволствие. Твърде голямо освен това е и уважението на Емерсън към неконформизма - види ли Торо като свой последовател, би означавало да го види като конформист: а това Емерсън не би допуснал и заради двамата. Оттук и характерът на дистанцията спрямо Торо - тя е последователно съблюдавана от високата гледна точка на Емерсъновия авторитет и патерналистична покровителственост към по-младия, но нито за миг не се прехвърля в измеренията на следовническо-обезличаващи квалификации: уникалността на човешката индивидуалност е свръхстойност за Емерсън и той никога не би накърнил нито своята, нито тази на Торо с каквито и да било "приближавания".

"Напразно диря поета, когото описвам", преди години е заявил Емерсън и сякаш "Торо" носи заряда на тази констатация от "Поета". А тя съвсем не е толкова печална, колкото би могло да изглежда на пръв поглед; в нея отчетливо ромони и сладостната утеха, че описваният образ не ще напусне никога чистите сфери на идеала. (След време Емерсън ще запише в Дневника си, че няма "ни школа, ни последователи" и усеща това "като гордост, а не като липса" (Гилман 1960-1982, 14: 258). Като пренебрегнем гордостта, с която е споделена тази "гордост", дневниковата бележка е недвусмислено свидетелство за независимата нагласа на Емерсън - дотолкова ярка и идейно укрепена, че възприема чуждата независимост не само с уважение, но и като потвърждение на самата себе си.). Така е и в "Торо": Емерсън гради образ, чиято основна характеристика е абсолютната и категорична независимост - т.е., "вроденото протестантство". А от роден протестант, чиито живот е "изпълнен с противодействия", последовател не става; сподвижник, спътник, "кореспондент" обаче - да. И тъкмо този е Емерсъновият път към Торо - пътят на "независимите" съответствия в едно споделено духовно "ходене". В "Торо" всъщност няма "напразно дирене" (доколкото няма и абстрактно, лишено от първообраз описание): "Торо" не е нито "Поетът", нито "Американският учен", но в неговото духовно, артистично, личностно величие Емерсън вижда съизмеримостите с онези големи, американски и всечовешки, хоризонти, открити за собствения му духовен взор. Ето защо "Торо" е "гений" и "по-истински американец от него не е съществувал".

Но "Торо" също така е и особняк, ексцентрик, непоправимият "ерген на мисълта и природата", чиято неизменна форма на поведение е безусловното противодействие - винаги и във всичко. "Имаше нещо военно в природата му - отбелязва Емерсън, - сякаш не можеше да живее, ако не е в опозиция... Като че първият му инстинкт бе да противодейства на чуждото предложение...". Към тази страна от "вроденото протестантство" на Торо Емерсън е явно критично настроен - дотолкова при това, че не преценява за нужно да отстрани някогашната дневникова бележка от текста на надгробното слово. "Такова поведение, разбира се, охлажда всяко общуване...", - продължава (с недвусмислен личен акцент) той и изглежда се присъединява към оценката, която цитира: "Обичам Торо - бе казал един от приятелите му, - но не мога да го харесвам...". Постоянният режим на противодействие у Торо е за Емерсън проява на незрелост, откъдето именно - а не толкова поради четиринадесетгодишната възрастова разлика помежду им, - произтича неговото покровителствено и навремени назидателно отношение към Торо като към "младеж". Улегналият, зрял Емерсън, известен със своето ведро и спокойно излъчване, положително е изпитвал напрежение от тази неутолима потребност на Торо да опонира и така да си доставя "известно усещане за победа"; при цялото му възхищение от гения на Торо, Емерсън няма как да не окачестви това (инфантилно) поведение като "крайност" - крайност, която "възпрепятства диалога", изстудява отношенията и е някак твърде "ергенска" за семейния, житейски установен Емерсън: той определено би предпочел един по-неексцентричен, по-умерен, респективно - по-самостоятелен в държанието си Торо. (Тук заслужава да се отбележи, че по същото време, когато Емерсън се оплаква в Дневника си от "твърдоглавството и несговорчивостта на Торо" (Гилман 1960-1982, 13: 183), т.е. от неговото непрестанно противодействие заради самото противодействие, Торо, също в Дневника си, записва с възмущение: "Приятелството, което той ми предлага, не бих приел без чувство за деградация. Той не може да общува с мен като с равен, все иска да ми е наставник... Жалко, че не можем да се обичаме." (Тори, Алън 1906, 8: 199). Видно е как някогашното охладняване е проникнало и в дневниковите бележки, включени в "Торо"; видни са и причините за настъпването му: Торо схваща общуването с Емерсън като наложено менторство, срещу което, естествено, се бунтува; Емерсън схваща общуването с Торо като незряло бунтарство, което, естествено, провокира у него ментора. Обединяващото оценките им един за друг е, че и двете са споделени от непосредственото им обкръжение. Но по-важното, което ги обединява, е, че и в двете прозира един и същи стремеж - стремежът към (непостигнатото) равностойно общуване). В "Торо" обаче - надгробно слово, заредено с публичност, впоследствие и публикувано като есе, - Емерсън не би се задържал задълго в преходните измерения на непосредното общуване; неговият "представителен аз" бързо преминава към отвъдвремевите стойности, обяснявайки "липсата на здравословна пригодност към човешкото общество" у Торо със "СУРОВОСТТА [к.м.] на неговия идеал" - т.е. отново с абсолютния неконформизъм, с истинопоклонничеството на Торо, с големия порядък на неговото "вродено протестантство". Така особнячеството на Торо, неговото интелектуално "ергенство" Емерсън зарежда с позитивността на принадлежност към "висшите закони". И може би дори нещо повече: може би поради този морален и поведенчески ригоризъм - проявяван пред самите му очи и подчертавал отсъствието на същата безкомпромисна личностна цялостност у самия него, - Емерсън е идеализирал социално неприспособимия Торо като свое желано alter ego (вж. Бюъл 2004: 301-307).

Тъкмо личностната и творческата цялостност на Торо, заявявана и отстоявана на всички възможни равнища на поведение и духовност като благодатна и благословена независимост, Емерсън е ценял и почитал най-много, идентифицирайки я като върховно изповядван индивидуализъм, но също и, както вече стана дума, като върховно преродена първозаселническа, пилигримска съзидателност. И тъкмо по тази линия, като недокрай изпълнена съзидателна мисия - в онзи голям план на някогашната новоанглийска, пуританска (практическа) градивност, - е най-съществената критика на Емерсън към Торо (а, навярно, и най-голямата му - неосъществена, порязана от смъртта - надежда по отношение на Торо). "Ако геният му беше просто контемплативен, - отбелязва Емерсън в края на "Торо", - би отговарял напълно на живота му; ала със своята енергия и практически умения той [Торо] изглеждаше роден за лидер на върховни начинания; и аз дотолкова жаля задето неговите изключителни способности за действие останаха неизползвани, че не мога да не го виня заради лишеността му от всякаква амбиция. Наместо да съзидава мащабно за цяла Америка, той оглавяваше излети за бране на боровинки. Саденето на боб е хубаво нещо, когато води до засаждането на империи; ала ако накрая бобът си е все тъй боб!" Ясни са алюзиите към "Уолдън" (бобовата нива) и "Гражданско неподчинение" (излета за боровинки след освобождаването от затвора); това, впрочем, са и единствените алюзии към произведенията на Торо в надгробното слово/есе. Емерсъновата гледна точка тук е свръхвисока: това е критика към недоведеното докрай съвършенство (незавършеността) на идеала от позицията на самия идеал; това е покровителственият укор към прекомерното особнячество; това, в последна сметка, е "образцовият" императив на новоанглийския идеалист Емерсън. Позитивната оценка обаче е дадена веднъж завинаги: независимият до ексцентричност Торо си остава за Емерсън "най-истинският американец", когото той също толкова истински тачи.

И така, изграден като образ от ясно определена перспектива, Емерсъновият "Торо" неизбежно, в края на краищата, провокира въпроса за "действителния" Торо. Бил ли е той емерсънианец - или пък напротив, антиемерсънианец? И двете постановки имат своята история и еднакво съществени основания: ако първата приляга на късния 19 век, когато Емерсъновият идеализъм е на почит в родината му и приемствената връзка между поколенията изглежда традиционно безпроблемна (именно в този план, както бе изтъкнато, започва рецептивната биография на Торо), то втората отразява един по-модерен манталитет на задължително разногласие между "млади и стари", на бунтарство и противодействие срещу предшествениците. Общото между тези конфликтуващи постановки е, че и двете са ограничени от своята еднопосочност. Докато всъщност, както многобройните факти свидетелстват, въздействията между Емерсън и Торо са били реципрочни (Бюъл 2004: 300-305). В последна сметка, при цялата си изложеност на еднопосочни прочити, "Торо" изповядва тъкмо тази реципрочност в отношенията между двамата - Емерсъновата благодатна духовна взаимовръзка с (по-младия) Хенри Дейвид Торо. Оттук и онази загатната извисена признателност във финала на надгробното слово, превръщаща го в апотеоз на безсмъртието: Емерсън свързва мисълта за приятеля Торо с Edelweiss и озарено превежда - "благородна чистота", "всевечен живот"...

БЕЛЕЖКИ

1. Всички цитати са в превод на Албена Бакрачева. [обратно]

2. Прочутото есе на Торо, завършено в годината на смъртта му. [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ

Беркович 1975: Bercovitch, Sacvan. The Puritan Origins of the American Self. Yale University Press: New Haven and London, 1975.

Бюъл 2004: Buell, Lawrence. Emerson. Cambridge, Massachusetts and London, England: The Belknap Press of Harvard University Press, 2004.

Гилман 1960-1982: The Journals and Miscellaneous Works of Ralph Waldo Emerson. 16 vols. Ed. William H. Gilman et al. Cambridge: Harvard University Press, 1960-1982.

Емерсън 1990а: Emerson, Ralph Waldo. Thoreau. // Emerson, Ralph Waldo. Selected Essays, Lectures, Poems. Еd. Robert D. Richardson, Jr., New York: Bantam Books, 1990.

Емерсън 1990б: Emerson, Ralph Waldo. Self-Reliance. // Emerson, Ralph Waldo. Selected Essays, Lectures, Poems. Еd. Robert D. Richardson, Jr., New York: Bantam Books, 1990.

Емерсън 1990в: Emerson, Ralph Waldo. The Poet. // Emerson, Ralph Waldo. Selected Essays, Lectures, Poems. Еd. Robert D. Richardson, Jr., New York: Bantam Books, 1990.

Ричардсън 1995: Richardson, Robert D., Jr. Emerson: The Mind on Fire. Berkeley: University of California Press, 1995.

Тори, Алън 1906: The Journal of Henry David Thoreau. Ed. Bradford Torrey and Francis H. Allen. 14 vols., Boston: Houghton Mifflin, 1906.

Торо 1985: Thoreau, Henry David. A Week on the Concord and Merimack Rivers, Walden, The Maine Woods, Cape Cod, The Library of America, New York, N.Y., 1985.

© Албена Бакрачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.02.2006, № 2 (75)

Други публикации:
Философия, 2005, № 4, с. 38-45.