Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТРАНСАТЛАНТИЧЕСКИТЕ ПРЕОБРАЖЕНИЯ НА ПОСТКАНТИАНСКАТА МИСЪЛ: РАЛФ УОЛДО ЕМЕРСЪН

Албена Бакрачева

web

"Добре известно е на голямата част от моята аудитория, че идеализмът на нашето време получи названието трансцендентален покрай употребата на това понятие от Имануел Кант от Кьонигсберг, който отвърна на скептичната философия на Лок, утвърждаваща, че мисленето не разполага с нищо извън поднесеното от опита, като доказа, че съществува изключително важен клас от идеи или императиви, които не идат от опита, ала посредством които опитът бива придобит; доказа, че това са интуициите на самото съзнание и ги нарече трансцендентални форми. Изумителната дълбочина и прецизност на Кантовата мисъл предизвика модността на неговата терминология в Европа и Америка, та до степен всичко, що се вписва в пределите на интуитивното мислене, да бъде днес с лека ръка окачествявано като трансцендентално." Тези думи на Ралф Уолдо Емерсън от лекцията му "Трансценденталистът"1, изнесена в Бостън през 1842 г., са показателни по няколко причини. От една страна те отдават дължимото на Кантовата философия, недвусмислено посочвайки яснотата спрямо първооснованията на употребяваното в Америка понятие. При това са обърнати към една сведуща аудитория, за която подобно уточняване е въпрос сякаш на неналожително напомняне. От друга страна от тях лъха вътрешна съпротива спрямо тогавашното прекомерно разпространение на Кантовата терминология, издаващо повърхностност и често дори неадекватност. Емерсън така и не заговорва за американски "трансцендентализъм": на друго място в същата лекция той отбелязва, че "това, което бива популярно наричано сред нас трансцендентално, е всъщност идеализъм - идеализмът в проявленията му през 1842"2. Неслучайно и за заглавие той избира персонификацията на понятието. Като добавим и това, че за Емерсън "чист трансценденталист няма" или ако го е имало, то той е бил сред библейските пророци, става ясно, че за водещата фигура сред тогавашния новоанглийски интелектуален елит точното е да се говори за съвременна форма на идеализъм, важна не толкова сама за себе си, колкото заради носителя си. При това Емерсън не употребява и множественото число - Трансценденталистът или новият Идеалист е дотолкова органичен в себе си, че размива числовите измерения в сплав от индивидуалност и космос. Така че Емерсън разсъждава не толкова върху философската доктрина, осъзнавана при това като несобствена, привнесена, колкото върху съграждането на ОБРАЗ, а оттук - и на стил на житейско поведение. Прави го при това по един обикнат за времето и харвардската му среда маниер - не чрез статия или есе, тоест не чрез текст, предназначен за четене, а чрез лекция, предназначена преди всичко за слушане. Тъкмо пред аудитория, а не пред читатели, за пръв път бива изваян образът на АМЕРИКАНСКИЯ ТРАНСЦЕНДЕНТАЛИСТ (за което и персоналното излъчване и въздействие на неговия ваятел очевидно също не е било без значение). По този начин, посредством старата новоанглийска традиция на говорене от катедра - или амвон, което в тогавашни новоанглийски параметри е същото, - Трансценденталистът става заявено и именувано присъствие в новоанглийския духовен живот.

За голямата част от неговата аудитория, както изрично отбелязва Емерсън, Кант и Кантовата терминология са понятие, така че диалогът между лектор и слушатели бива поставен върху благодатната основа на предварително установена връзка между посветени. Тази връзка е Харвардският университет. "Независимо от факта, че нито учебният план, нито преподаването в повечето факултети са били съобразени с философските, обществените и литературните направления, довели до трудовете на Кант, Уърдзуърт или Карлайл, имало е немалко професори и студенти, които усилено са ги четели, пишели са и са разговаряли върху тях."3. Така, насочен "много повече да възпитава в християнска етика, отколкото да прокарва едни или други доктрини на християнството"4, Харвардският университет от първите десетилетия на 19 век създава една увличаща духовна атмосфера на толерантност, интелектуален финес и културен вкус. Тази атмосфера дава на Нова Англия от онова време преди всичко свещеници, възпитани в святото за Америка върховенство на мисията на духовния водач, на пуританския пастор; рожба на тази атмосфера е унитариатството, което - в най-окрилените си изяви и откровения - задава в значителна степен духовния хоризонт за трансценденталистите. Ето защо Емерсън спокойно може да се уповава на своята аудитория: очевидно заглавие като "Трансценденталистът" би могло да привлече към лекционната зала все люде, за които трансценденталното вече витае във въздуха, свързано с имена, понятия и умонастроения, които вещаят обновата и отварянето на традиционната новоанглийска духовност. Пък и през 1842 Емерсън вече е фигура, утвърдила със собствения си пример превъплъщението на свещенослужителя в духовен лидер от друго естество и с друг замах. Такава именно фигура е призвана да охарактеризира и най-вече да ИМЕНУВА американския идеалист според проявленията му до и през четиридесетте години на века. Налице е и подходящата аудитория, която да посрещне словото на своя лектор-лидер-проповедник-поет. Навлязло вече в новоанглийската духовност, трансценденталното добива своята новоанглийска специфика в утвърдената американска персонифицираща традиция - появява се Трансценденталистът. Дотолкова духовно извисен и артистично одарен е той в американската си идентичност, че сам Чарлс Дикенс недвусмислено отбелязва в "Американски бележки": "Ако бях бостънчанин, непременно щях да бъде трансценденталист."5.

Бостънчанин и трансценденталист, Ралф Уолдо Емерсън е този, който създава здравата спойка между място и духовност, между Нова Англия и един нов за времето тип интелектуална нагласа. Американският трансцендентализъм всъщност е новоанглийски трансцендентализъм: не просто в топически смисъл, свързано с интелектуалния кипеж по атлантическото американско крайбрежие от първите десетилетия на 19 век, а преди всичко заради измеренията на духовната приемственост с висинната мисия на първозаселничеството, започнало някога именно от щата Масачусетс. Поетът-Проповедник се ражда в Нова Англия неслучайно; другаде той е немислим. Харвадският интелектуален климат, откритите за презокеански общувания духовни хоризонти не само не притъпяват, а напротив, изострят сетивата за стойностите на родните традиции, устои, мащаби - до степен образът на съвременния интелектуалец да изкристализира като модерно превъплъщение на едновремешния духовен лидер, пуританския пастор. Емерсъновата формула за Поета-Проповедник е до голяма степен и формула на приемствеността, плодотворно обогатена от влиянията на европейския романтизъм. Също толкова вярно е, че интелектуално-артистичните влияния, идещи от Европа през ранния 19 век, плодотворно пропиват тази формула тъкмо на новоанглийска земя, където мисионерският дух на първозаселничеството преживява своя ренесанс сред свободолюбивата атмосфера на Джаксъновата демокрация - и най-вече сред уникалната интелектуална атмосфера на Бостън и околните му по-малки градове. Чрез формулата за Поета-Проповедник Ралф Уолдо Емерсън задава "призвание и стил на житейско поведение"6 за своите съмишленици и следовници, превръщайки се в безспорен техен водач и вдъхновител за десетилетия напред.

Образован за свещеник като повечето от тях, Емерсън публично напуска амвона, църквата на своите предци, за да остане верен на духа им - защото вярва, че изпразнените от живот форми са тежко и безсмислено бреме. Загърбил институции от всякакъв порядък, той обявява себе си за "учен", под което разбира "интелектуалец" - свободен, независим, всецяло опрян на самия себе си, съсредоточен в творческата си дейност. Протестантство без църква, духовно лидерство без амвон, демокрация на и за духовността - това е, което Емерсън проповядва за "американския учен" ("The American Sholar"), когото вече е нарекъл "трансценденталист" ("The Transcendentalist") и съвсем скоро ще именува "поет" ("The Poet"): за да стане ясно, че, под едно или друго название, повече в идеален, отколкото в реален план, новата фигура на свободния, креативен интелектуалец вече съществува.

Съществува при това единствено и само с американската си принадлежност. "...тук, тук в Америка е домът на човека"7, провъзгласява Емерсън в есето "Разцветът на републиката", давайки ясно да се разбере, че значим за него е не просто американецът, а Човекът като Америка. Неговият "учен" не е всякой и, твърде важно, не е възможен навсякъде; той е дарен с особеното качество да бъде стойностен изключително и заради това, че е локализиран - в Америка. И това е локализация не просто в смисъла на съзнание за родни корени и устои, а в мащабите на онази глобална визия на някогашните пуритани за Новия Свят като Новия Йерусалим, като осъществената прастара европейска мечта за "новото небе и новата земя" от Йоановото откровение. Това е онази глобална, съхранила се през вековете пуританска визия за бъдещето на света, която представя "американското себесъзнание като идентичност в процес на ставане, развиваща се откъм съзиране на сбъдвани пророчества къмто възвръщане на изгубения рай"8. Твърде специфично е това разбиране за локализираност: то произтича от дълбоко вкоренената, придобила силни традиции на американска земя вяра за Америка като апокалипсис отвъд ужаса и погрома - и в същото време е равнозначно на личностна идентификация с "духа на мястото", с духа на Америка, схващана като реализация на видението, с което завършва Новият завет. С други думи, съзнанието за "genius loci" на Америка е традиционно, първозаселнически заредено с глобално пуританско визионерство, както и със самочувствие за лично призвание, за върховна духовна мисия. То е особен вид богоизбраничество, което стимулира и окриля личностното присъствие, характера. "Господа, - заявява разпалено Емерсън в "Американския учен", - тази увереност в неподозираната мощ на човека - по силата на всички мотиви, предсказания, подготовки - е заложена в Американския Учен. От край време сме се наслушали на чинните напеви на Европа."9. Между американския учен, трансценденталиста и поета на Емерсън всъщност разлика няма, доколкото това са имената, персонифициращи една неудържима интелектуална енергия и жизненост, една безпределна освободеност на духа и таланта, съответстващи, в неговите представи, единствено на необятните простори на Новия свят - и способни да се разгърнат само сред тях. При това тази идеална хармония Емерсън вижда като контрабаланс на унилите европейски "напеви", на уморената, изчерпана, обременена, престаряла Европа. От Емерсън насетне такава е нагласата на всички трансценденталисти.

По право роден в Нова Англия, трансценденталисткият Поет-Проповедник обаче притежава и друго: артистизма, интелектуалния размах и финес на ранния 19 век. Съчетанието е блестящо; образът е повече от привлекателен - изключително и поради това, че привнесените отвън влияния са поставени върху здрави родни устои. "Емерсън преобразува тесния възглед за характера като ограничение, наложено върху аз-а, в едно широко разбиране за личността като експанзивен израз на аз-а".10. Той префокусира пуританската съсредоточеност върху моделирането на човешкия характер към една надинституционална, разкрепостена, артистична възхвала на бога в човека. Църковният храм е загърбен; открит е новият храм - храмът на Природата, на американската природа. Емерсъновият Поет-Проповедник със замах е преместил своя амвон. За да го стори, нужно му е било едно ново, съвременно вглеждане в себе си - и в традицията. За да види в себе си Поета, богоравния аз, "учения", интелектуалеца, твореца, новия духовен лидер. А традицията да формулира така: като невидима за дотрансценденталното съзнание видимост, възродена и префокусирана върху екзистенциално-творческите измерения на индивидуалния аз - на аз-а, постижим пълноценно единствено сред истинността на природата. Неслучайно първият капитален труд на Емерсън се нарича "Природа": защото "природата винаги носи разцветките на духа", или още по-точно, "Природата е средството за мисълта... символът на духа"11.

"Емерсъновата "Природа" е важна адаптация на натуртеологията към ПОСТКАНТИАНСКАТА РОМАНТИЧЕСКА МИСЪЛ [к.м.]", основателно отбелязва един от най-проникновените изследователи на новоанглийската духовна традиция.12. Така, когато Емерсън възторжено пледира за "нови земи, нови люде, нови мисли"13, когато призовава към първозданна свежест и истинност в самото начало на "Природа", той всъщност дава израз на сложната ситуация, в която съвременният му одухотворен, чувствителен, креативен индивид усеща себе си. Тази ситуация е типично романтическа - доколкото самата заявена необходимост от неопосредстван, НОВ тип връзки между аз-а и не-аза издава случил се вече разпад на стария тип кодифицирани, установени, конвенционални връзки със социалния и космическия порядък. В основата, едновременно като причина и следствие, е изолацията на личността, усамотявянето й в собственото въображение - с всички опасности, предизвикателства, изкушения, съблазни, които съзнанието за самозатвореност препраща към сферите на изкуството, себекултурата, трансфигурациите на аз-а. Публичният отказ на Емерсън от църковния амвон е жест, изразяващ тъкмо този разпад на остаряла, институционализирана идентификация. А преместването на Храма Господен от ръкотворната обител в неръкотворния безкрай на природата е закономерен екзистенциален и творчески избор. Голямата метафора на голямата промяна.

"Предходните поколения съзерцавали Бог и природа лице в лице; ние - през техните очи. Защо и ние да не можем да се радваме на първична връзка с универсума? Защо и ние да нямаме поезия и философия на прозрението, а не на традицията, религия-откровение за самите нас, а не история на тяхната?... Нека неспирно се питаме: Докъде се простира природата?"14. Разпалената реторика на Емерсън от тези начални редове на "Природа" ни най-малко не отрича голямата новоанглийска пуританска традиция, величавата духовност на предците-първозаселници, а напротив - пледира за ВЪЗРАЖДАНЕТО Й. Тъкмо в този смисъл "американски Ренесанс"15 е другото подходящо наименование на американския трансцендентализъм. "Традицията", на която Емерсън се противопоставя, е различна: тя е по-късна, извеждаща до съвремието му, което според него е устроено "ретроспективно", тоест лишено е от усет за настоящия миг. Всъщност Емерсъновата "традиция" тук е една метафора на бездуховността, на интелектуалната задрямалост наоколо му - затова и нейният антипод изкристализира като "религия-откровение", като прозрение. Прозрение за поета и философа - за Американския Учен, за Поета-Проповедник, за новоанглийския Интелектуалец от първите десетилетия на 19 век, който неизбежно, по силата на собствената си духовна извисеност, се чувства изолиран - но и съзнателно, с наслаждение подчертава своята изолираност, - от всичко бездуховно, вътрешно сковано и летаргично, от всичко "традиционно". Новото вглеждане в себе си, в безпредела на въображение, интуиция, вдъхновение, е задало и установило изолацията - и усилено поддържаната самоизолация - на креативния индивид, гледната точка на интелектуалната извисеност и финес. Романтическата ситуация, с други думи, е станала факт на новоанглийска земя - провокирана, от една страна, от посткантианската мисъл, чиито влияния идат от Стария свят, ала, от друга страна, и силно провокираща спасителните хоризонти, които Новият свят предоставя за една вече случила се, необратима личностна самообособеност. ИНДИВИДУАЛИЗМЪТ в Нова Англия е оплоден от въздействието на ПОСТКАНТИАНСТВОТО, опосредствано от БРИТАНСКИЯ РОМАНТИЗЪМ; но той е преди всичко един ДУХОВЕН РЕНЕСАНС НА НОВОАНГЛИЙСКАТА ИДЕНТИЧНОСТ, префокусиран върху креативната необятност на аз-а.

Съвсем ясно е, че ранният 19 век в Нова Англия откроява типичните измерения на романтическата ситуация, свързани с изолацията на креативно устроената личност в просторите на собственото въображение, с неудовлетворението от установения порядък между индивид, социум, универсум, с диренето на нови релации между аз-а и не-аз-а, с романтическите "бягства" в природа и творчество, с пиетета към изкуството, с блажените съблазни на творческата самота... Емерсън, гласът и авторитетът на новоанглийското обновление, е поел и привнесъл в страната си много от въздействието на своите презокеански съмишленици, британските романтици. Нещо повече, доказано е, че плодотворното позоваване от страна на Емерсън на трудовете на Колридж, Карлайл, Уърдзуърт е това, което прави тези автори директно въздействащи върху американската литература. А продуктивността на Емерсъновото посредничество се състои преди всичко в постоянно поддържаната СЪЗНАТЕЛНА ДИСТАНЦИЯ сред също така ясно съзнаваните интелектуално-артистични сходства и възможности за поддържане на естетически и творчески близости. Никога през десетилетията на съзидателна духовна общност с британските му съвременници Емерсън не загубва своята КРИТИЧНОСТ, а това ще рече своето съзнание за собствена стойност, за личностна идентификация далеч отвъд пределите на едно талантливо следовничество. И в това непрестанно критическо преобразуване, от тази неотклонно подчертавана през годините - при това със завладяващата мощ на пламенна проповедническа реторика - АМЕРИКАНСКА другост, трудовете на Емерсън се превръщат в "компендиум от иконограми, възприемани дори от такива американски писатели, които може никога да не са го харесвали или даже чели"16. Както много скоро по негов образец ще стори и Торо, тъкмо в съзнанието за различие спрямо британските романтици Емерсън съзира своите предимства - за да ги постави в "кореспонденция" (негов термин) с откритите простори, свежестта, бликащата жизненост на Новия свят. Той непрекъснато пледира за цялостност, съчетавайки в завладяващ изказ и поразителен духовен размах посткантианските идеи на романтизма с традиционно присъщата на американската светонагласа натуртеология. За него това е също тъй "първична", естествена, оригинална, НЕОПОСРЕДСТВАНА връзка, както онази "първична връзка" с универсума, осъществявана в трансценденталната визия; както онази неопосредствана взаимозависимост между трансцендентална духовност и "дух на мястото". А "мястото" за Емерсън е винаги Нова Англия, Америка като цяло. Оттук и не просто презокеанските различия; оттук и желанието, потребността от поддържане - и подчертаване - на презокеанската дистанция. На физическата отдалеченост като същностна нееднаквост. "Отвъд" у Емерсън и насетне у всички американски трансценденталисти означава и "отвъд" презокеанските сходства: не само с оглед създаване и съхраняване на собствената идентичност, но и с подчертан акцент върху новоанглийския характер на тази идентичност. По тази именно причина, приеман абсолютно сериозно както всичко у трансценденталистите, Емерсъновият подход към британските му съмишленици е продуктивен за американската култура - въздействен не толкова с идейна оригиналност, колкото с интелектуален и артистичен блясък, с достойнството на американската принадлежност като личностно и творческо измерение.

Емерсъновата критичност е преди всичко въпрос на вътрешна съпротива, на борба "с това неизбежно съвременно присъствие..., чиято власт, истинност и притегателна сила им пречи [на него и на Торо] да бъдат автентични новоангличани"17. А за Емерсън, вдъхновеният и вдъхновявящ духовен лидер в ентусиазираното време на Джаксъновата демокрация, възродителят на пилигримската вяра, едва ли има нещо по-важно. Показателно в това отношение е записаното от Емерсън в Дневниците от 1833 г. непосредствено след завръщането му от Европа, където се запознава с Уърдзуърт, Колридж, Карлайл и Ландър - запознанство с люде вече на възраст, доста разочароващо за едва тридесетгодишния Емерсън. Уърдзуърт "създава впечатление на твърде ограничен, твърде АНГЛИЙСКИ [к.м.] ум", отбелязва той, а Колридж му изглежда "стар и вглъбен в себе си, та не може да се нагоди към нов събеседник"18. Единствено срещата с Карлайл се оказва по-плодотворна и впоследствие се разгръща в десетилетна кореспонденция. "Никой от тях не е дарен с ум от първа величина - в последна сметка заключава Емерсън. - ...ВСИЧКИ ТЕ СА ЛИШЕНИ ОТ ВЗОР КЪМ РЕЛИГИОЗНАТА ИСТИНА [к.м.]"19. Това е момент на избор, на самоопределение. Емерсън изпитва облекчение след завръщането си от Англия в Конкорд, защото вече е преодолял сякаш задължителното благоговение. "Английското" като поначало обект на оттласкване от страна на "американското" се е конкретизирало до въздействието на английския романтизъм като необходимост за дистанциране. Причината е открита и назована: това е твърде английският, т.е. твърде тесният взор, закрит за "висшите закони" на онази ултимативна истинност, неслучайно определена като "религиозна". Емерсън се е отърсил от сенките на английските романтици и, вече освободен, може да пристъпи към съграждането на образа на Американския Учен, на Поета-Проповедник, може да започне да пише "Природа" във възпев на "нови земи, нови люде, нови мисли".

"Повече, отколкото всеки друг поет - ще отбележи Емерсън за Уърдзуърт десетилетие по-късно, - той дължи успеха си не на самия себе си, а на Идеята, която споделя със своите съвременници и която рядко смогва да изрази адекватно"20. "Идеята" на Уърдзуърт, за която става дума, се състои най-общо в осъществяваното посредством въображение и себеотдаване единение с природата. Това е, което Емерсън винаги е признавал и уважавал у Уърдзуърт - неговата значимост за разширяването на човешкото възприятие за природата. "За мен геният на Сведенборг и Уърдзуърт се състои в това, - пише той в "Поезия и въображение", - че извършват реформа във философията, като ВЪЗОБНОВЯВАТ БРАКОСЪЧЕТАНИЕТО МЕЖДУ ПРИРОДА И УМ [к.м.], разтрогвайки стария развод, оставил поезията изнемогваща и фалшива, а природата - безистинна и езическа".21. От това твърдение става повече от ясно, че именно Уърдзуърт (а не немските мислители и поети) е повлиял пряко върху Емерсъновото отношение към природата; че за Емерсън, както насетне и за всички новоанглийски интелектуалци на 19 век, именно Уърдзуърт е модерният поет на природата. Наистина твърде силно е присъствието на Уърдзуърт в едва ли не всичко, писано от Емерсън (особено след като Емерсън се запознава с убедителната защита на поезията на Уърдзуърт в "Biographia Literaria" на Колридж). Сравнението между Предговора на "Лирически балади" и "Природа", многократно провеждано от критиката22, откроява - като детайлизиране на основното въздействие на идеята за креативно себепостигане в природата, - близостта в схвщанията на двамата автори за ролята на поета като проводник и изразител на връзката между човек и космос, за красотата на природата като достойнство, за себепреоткриването на човека в природата като първоестество, за природата като светилище, окрилящо за "велики и спокойни мисли"... Разширението на паралела към "Тинтърнското абатство", "Майкъл", цикълът за Люси, особено "Ода: откровения за безсмъртието" на Уърдзуърт и "Поезия и въображение", "Себеупование", "Свръхдушата", Дневниците, "Парнас", "Горски бележки" на Емерсън добавя близости в усещането за покой, в стремежа към една трансцендентална реалност отвъд времето и смъртта, в пиетета към живот скромен и прост и истинни люде, живеещи истинно "сред първоелементите"... Във всички сравнения между двамата автори прави впечатление, че критиците се позовават както на Предговора към "Лирически балади", така и в много голяма степен на поезията на Уърдзуърт, докато, с изключение на "Горски бележки", вниманието им изцяло е насочено към Емерсъновата есеистика. Видимата причина, разбира се, е, че като поет Емерсън не би могъл да се мери с Уърдзуърт. По-съществената причина обаче е посочената от самия Емерсън - а именно, че у Уърдзуърт той цени идеите, а не реализацията им, която рядко вижда като "адекватна" (впрочем още едно, косвено доказателство за значимостта на Уърдзуърт като проводник на немската трансцендентална мисъл в Америка). Нещо повече - в това на пръв поглед странно разграничение между стойностно и безстойностно у Уърдзуърт Емерсън влага едно типично по романтически контрастно себенаблюдение: от една страна своята прекомерна наклонност към абстрактно мислене (поради която именно Уърдзуърт му изглежда ограничен, "твърде английски" ум) и, от друга страна, своята невъзможност - и поради това несекваща, навремени драматична потребност - за непосредствено, сензитивно изживяване. "Аз съм някак открит за свръхдушата - пише той в Дневника си, - поради което изпускам из очи слънцето и звездите..."23. И съпротивата срещу властното присъствие на Уърдзуърт ясно протича и по двете линии: идеите, които одобрява, Емерсън подема, ала разгръща и насища с простор, като в същото време съзнателно избягва да пише поезия като тази на Уърдзуърт. Проповядва в есеистиката си "философия на прозрението", "религия-откровение", провъзгласява края на "чиракуването при познанието на други страни", като в същото време "... никога не подирва онази дълбока интимност между съзнание и природа, която е предмет на най-добрата поезия на Уърдзуърт"24. Като че ли цялото поведение на противодействие е хармонизирано идеално - идеите са добри, но без достатъчен размах, поетическият им израз рядко е намиран за подобаващ, поради което и не бива следван. Потвърждават го и есеистиката, и Дневникът, и поезията на Емерсън. Очевидно желанието му да се дистанцира от "неизбежното съвременно присъствие" е толкова силно, че потенциално преформулира основния (и добре съзнаван от него) проблем на собствената му креативност. И макар констатации като тази за взора, ясен за Свръхдушата, ала помътен за слънцето и звездите, да са единствено заредени с дълбоката тъга на вид творческа непреодолимост, те някак леко задават измерение на сравнението между американския и английския автор. Далеч по-интересно и показателно обаче е друго. За да определя Уърдзуърт като "ограничен ум", а поезията му като "смаляваща мисълта"25, Емерсън явно преценява прекомерната абстрактност на собственото си мислене като предимство; много скоро - и не без известно основание - той ще види съизмеримостта на това предимство с "необятната география" на Америка. Когато обаче разсъждава върху творчеството на Хенри Дейвид Торо и неизбежно се сравнява с по-младия си последовател, Емерсън отдава дължимото тъкмо на неговата остра сензитивност: "У него откривам същата мисъл, същия дух, който е в мен, ала той прави следващата крачка и предава в съвършена образност това, което аз бих изразил в сънливи обобщения"26. Явно в този случай отвлеченото мислене вече ни най-малко не е смятано за предимство, а напротив, за непреодолим недостатък, възпрепятстващ въжделената цялостност, слиянието с първоестеството. (И тъкмо от гледната точка на добре съзнавана собствена творческа непълноценност Емерсън пръв намира най-верният подход към Торо). Оказва се, че една и съща особеност получава контрастни характеристики, веднъж поставена в плана на трансатлантическата съпоставка и след това преценявана в собствено американски мащаби. "Genius loci" на Нова Англия очевидно и тук слага своя отпечатък. Краят на американското "чиракуване" при познанието на други страни, при постиженията на други (особено английски) писатели бива отбелязан и по този начин. Дори нещо повече: самото му прекарване през дълбоко изживяван проблем на собствената креативност на още едно равнище отдава дължимото на персонифициращата традиция на новоанглийската духовност.

Заслужава внимание - отвъд съзнателно поддържаната от Емерсън дистанцираност спрямо британското романтическо влияние, - как и в какво действително се проявяват различията му с инак опасно силното влияние на Уърдзуърт. Ако е безспорно, че общуването с природата у Емерсън никога не постига дълбоката интимност на "Лирически балади", то естествено иде заключението, че "явно Америка предоставя на Емерсън далеч ПО-ГОЛЯМО УСЕЩАНЕ ЗА ПРОСТРАНСТВО [к.м.], отколкото Езерният край - на Уърдзуърт", поради което и "акцентът върху трансценденталната реалност е далеч по-силен у Емерсън, отколкото у Уърдзуърт - преди всичко поради по-голямото разстояние между него и природата, отколкото между Уърдзуърт и природата."27. Или както сам Емерсън отбелязва в "Природа", "... поетът не се усеща достатъчно близо до своя обект. Боровете, реката, цветята по брега сякаш не са природа. ПРИРОДАТА СИ ОСТАВА НЯКЪДЕ ДРУГАДЕ [к.м.]."28 Емерсън е вторачен в една абстрактна реалност, която е невъзможно да се изживява сетивно - и за която е невъзможно да се пише конкретно; за него остава всевалидно, че "Природата е същинският Идеалист" ("Поезия и въображение"). Уърдзуърт на свой ред също проявява силна идеалистична наклонност, която застрашава да разстрои неговия "баланс", "комбинацията" с природата. Идеалистът у него невинаги лесно съжителства с пророка на природата; диалектиката на любовта навремени влиза в конфликт с един "апокалиптичен" копнеж не вече по любовно обвързване с природата, а по преминаване отвъд нея и постигане на състоянието на предсъзнателно великолепие29. Но ако "апокалиптичните" умонастроения у Уърдзуърт са заредени с опасността да разбалансират дълбоката интимност на общуването му с природата, то у Емерсън - при цялата недостижимост на подобна интимност, - те отговарят на хладната абстрактност на неговата естетика: "Превръщам се в прозрачна очна ябълка; аз съм нищо; виждам всичко; потоците на Вселенската Същност струят през мен; неразделна част съм от Бог."30 И тази хладна естетика се притопля не толкова в драмата на невъзможната близост (както когато се сравнява с Торо, например), а преди всичко в пламенната възторженост пред безграничните американски простори - които именно кореспондират за него с безграничното въображение на американския учен, на американския поет. "Балансът" у Емерсън е преместен именно тук. Необятността - трансцендентална и физическа - е неговата американска гледна точка, американското му мерило за нещата. Винаги и навсякъде той ще преценява с оглед "любовта към Необятното"31. И, което е сигурно, не ще я открива "в многобройните томове на британската класика"32. Включително, разбира се, и у Уърдзуърт. Защото двамата не споделят един и същи Нов Йерусалим.

И ако поначало усещането за пространство е основното, което различава английските и американските поети на природата33, то Емерсън, възторженият бард от зората на американската демокрация, е първият, който прокарва - при това с невероятна заразителност - тази демаркационна линия. Прави го напълно съзнателно и реторично-талантливо, прави го с голямата идея за достойна американска идентичност. Затова, въпреки силните съвременни презокеански влияния, които изпитва - и не отрича, - той ревниво съхранява своята критичност, "пространството" помежду. И ако това е толкова ясно проявено в отношението му към Уърдзуърт, то е също така валидно и за отношението му към Самюъл Т. Колридж и Томас Карлайл. Нещо повече: въздействието на тези двама автори върху Емерсън е толкова голямо, че неизбежно е изисквало дори още по-съсредоточена самосъхранителна реакция. Става дума за това, че както Колридж, така и Карлайл в изключителна степен импонират на Емерсън със своята ярка интелектуалност, с мащаба на мисълта си. Или, иначе казано, необходимото дистанциране от тях навлиза в прекалено трудната сфера на мисловната съизмеримост. Затова и параметрите на дистанцията неизбежно стават различни.

Критиката отдавна е откроила значимостта на Колридж и Карлайл по отношение на американската литература преди всичко в качеството им на проводници на немската трансцендентална мисъл към Америка; знайно е, че през 20-те и 30-те години на 19 век голямата част от американските интелектуалци дължат познанията си за немската литература и философия на есетата на Томас Карлайл, публикувани във водещи тогава списания ("Edinburgh Review" и "Frazer's Magazine"), и на "Биография литерария" и "Опори за размишлението" на Колридж. Отбелязван е показателният факт, че "Опори за размишлението" се публикува в Америка като въведение към Кантовата "Критика на чистия разум"...34. Наред с всичко това е ясно, че Колридж и Карлайл пряко допринасят за развитието на американската литература най-вече благодарение на творческото позоваване на трудовете им от страна на Ралф Уолдо Емерсън35. Всички сравнения между тримата автори с лекота отбелязват идейните сходства помежду им.

Така, макар разочарован от личната им среща в Лондон, само година по-късно, в лекция, озаглавена "Модерни аспекти на литературата" (1834) Емерсън избира за предмет на своя анализ не друго, а именно творчеството на Колридж, за да съзре - с подчертан респект - неговите основни достойнства в "свръхважното разграничение между Интелект и Разум, между Гений и Талант, между Фантазия и Въображение, между природа и цел на поезията...".36 Тези достойнства Емерсън превръща в достойнства и на собственото си творчество, давайки богат - и широко експлоатиран от критиката - материал за съпоставка. Отбелязвана е многократно близостта в полярната настройка на мисълта у двамата автори - с уточнението, че дуализмът между Разум и Дух е състояние, дълбоко присъщо на американското литературно съзнание, на което, подтикнат от Колридж, Емерсън дава възможно най-верният израз37. Изтъквано е, че идеята за всеобщо единство на същностите отвъд явленията изкристализира в Емерсъновата "Свръхдуша" с още по-силен акцент, отколкото у Колридж, тъй като, вдъхновен от свежестта на усещането за пространство, възможности и свобода в Новия свят, Емерсън вижда душата и универсума в непрекъсваем, безкраен процес38. Все в същата посока вървят разсъжденията и по отношение на възторжено подетата от Емерсън идея на Колридж за "органична поезия": ако Колридж вижда основанията на такава поезия в "законите на въображението, които самите са същинските сили на възмогването и продуктивността"39, а Емерсън разпалено потвърждава, че "наистина, поезията е органична" ("Поезия и въображение"), то в това обикновено - и основателно - се съзира не просто влиянието на Колридж, а друго равнище на осмисляне на безграничните възможностите на Новия свят - защото, както изтъква едно особено ефектно твърдение, в Америка "свободният стих е бил така неизбежен, както и Декларацията за независимост"40.

Не по-различно изглеждат и неизбежните съпоставки с Томас Карлайл. Така, ако в "Природа" Емерсън твърди, че "всеки природен факт е символ на някакъв духовен факт"41, асоциацията безпогрешно отвежда към "Sartor Resartus" и разбирането на Карлайл, че "универсумът не не нищо друго освен гигантски Символ на Бога"42. Безспорно е въздействието на Карлайл върху оформянето на основните идеи в творчеството на Емерсън: за поета като пророк и самотник, изолиран от съвременниците си по силата на своя талант и отдаденост на истината, за достойнството и духовността на човека, за болестта на епохата като загуба на вярата в незримото и втораченост само в зримите неща... И винаги и навсякъде съпоставката между двамата автори извежда до констатацията, че Емерсън ПРОДУКТИВНО възприема идеите на Карлайл, като ги доразвивива с оглед тяхната РЕЛЕВАНТНОСТ по отношение на Америка43: било като слага по-силен акцент върху профетическата визия на поета-проповедник, зареждайки я с мащабите на американската пространственост; било като възторжено свързва своята убеденост във вроденото достойнство на човека с интелектуалния климат на тогавашна Америка, окрилена от Джаксъновата демокрация с вяра в неограничените човешки възможности; било като, изпълнен с вдъхновения оптимизъм на Новия свят, далеч надминава Карлайловото "Всевечно Да"; било като в своята съсредоточеност върху природата като символ на духа вижда Америка като голямата, същинската "поема".

Ясно е, че при цялата очевидност на близостта в схващанията на Уърдзуърт, Колридж, Карлайл и Емерсън, не по-малко очевидна е и "американизацията" на английското влияние от страна на новоанглийския мислител. Измеренията на тази американизация по необходимост се свързват с необозрими простори, демокрация, свобода, вяра - тези емблеми на Америка, впрочем утвърдили се като такива и благодарение на Емерсън. И макар всичко това да е напълно основателно и оправдано, оставено дотук, то някак уеднаквява, поставя на една плоскост Емерсъновата съпротивителна реакция спрямо британските романтици. Докато, както вече беше посочено, Дневниците на Емерсън свидетелстват за различно отношение към тримата британци: най-остър е той спрямо Уърдзуърт, спрямо Колридж за острота и дума не може да става, а особено благоразположен е към Карлайл - с него именно поддържа десетилетна кореспонденция, като дори два от трудовете му, "Лекции върху времената" (1841) и "Представителни люде" (1850), едва ли не дублират със заглавия, теми и идеи два от капиталните трудове на Карлайл. В основата на това именно различно отношение стоят нюансите, равнищата, измеренията на инак съзнателно поддържаната - като новоанглийска, американска - СОБСТВЕНА другост на Емерсън. Така, ако за отвлечената нагласа на неговата мисловност топлата близост на общуването с природата у Уърдзуърт е непостижима, Емерсън сякаш с (новоанглийско) облекчение разменя местата на чуждо предимство и свой недостатък, като по този начин завоалира трудна творческа драма, която в други случаи споделя. Впрочем, навярно тъкмо копнежът по непосилното за него у Уърдзуърт поражда остротата на Емерсън към английския поет - някак прекалено рязка е неговата критичност, за да не произтича, редом с надличностните потребности на новосъздаваната американска идентичност, и от твърде силна, дълбоко-ЛИЧНО сещана емоционална близост. Неслучайно тъкмо спрямо Уърдзуърт дистанцията е така категорично експонирана у Емерсън. Което явно не се отнася до изразената взаимовръзка с Колридж и Карлайл. Там нещата почиват на съвсем различна основа; въздействието е във висша степен интелектуално и, в този смисъл, надемоционално. А интелектуалната сфера е тази, в която Емерсън никога няма да се почувства застрашен. Оттук и спокойното, емоционално неутрално адаптиране на идеите на Колридж и Карлайл към американските простори, "заземяването" им в необхватната география на Новия свят. Необходимостта от разграничаване от английското влияние си остава валидна - нейните параметри обаче се променят. Личната среща в Лондон се задържа в измеренията на разочарованието; интелектуалното общуване обаче никога не навлиза в тези измерения - съответността се оказва прекомерна. Своята различност Емерсън ще търси - и открива - другаде. Като ПЕРСОНИФИЦИРА идеите им. Иначе казано, ако личният елемент у Емерсън присъства по отношение на въздействието на Уърдзуърт като крайна, тоест емоционално обагрена критичност, съотнасяна с възможностите на собствената креативност, то по отношение на въздействието на Колридж и Карлайл той се преобразува в интелектуалната съпротива на себесъхранението като персонифицираща трансформация: от идеята Емерсън създава образ, чието въплъщение при това (и неслучайно напразно!) дири в своята американска реалност. Ражда се идеалният образ на Американския Учен, на Твореца, на зрящия-говорящ Поет-Проповедник.

Емерсън рядко си служи с безлични понятия като "поезия", "проза", "въображение", "песен" и пр.; когато го прави, то е все от отношение на създателя, носителя, твореца... Една "Биография литерария" за самия него е сякаш невъзможно заглавие. Показателно е разграничението, което прави дори в есе с инак безлично заглавие като "Поезия и въображение": "... ПОЕТЪТ [к.м.] утвърждава законите, ПРОЗАТА [к.м.] е вторачена в изключенията, в частното, отделното"44. Емерсън не противопоставя "поезия" и "проза", както правят Уърдзуърт, Колридж, Карлайл, нито пък "поет" и "прозаик", както би следвало да се очаква. Неговата антиномия съотнася неравноредни понятия, преобразявайки одухотвореното като позитивно, а безличното - като негативно. Което, разбира се, съвсем не е случайно - в резултат контрастът трябва да покачи степента си. Защото такава е за Емерсън ценностната скала: зад него стои голямата новоанглийска пуританска традиция, от векове откроила първоопределящата роля на духовния водач, т.е. - на личността, - и сложила подчертан акцент върху възпитанието на характера. Към това Емерсън ще добави и крайният (романтически) индивидуализъм на съвремието си. И ако е напълно основателно в американския трансцендентализъм да се вижда естествено доразвитие на новоанглийското унитариатство45, то изтъкването на този факт достатъчно недвусмислено обяснява защо според Емерсън тъкмо "взор към РЕЛИГИОЗНАТА [к.м.] истина" е това, което не достига на когото и да било от британските романтици. Крачката, която следва оттук, е към Поета-ПРОПОВЕДНИК. Емерсън не закъснява да я направи. Ала преди това предприема нещо друго - освобождава собствената си личност, реалния си живот така, че да отговаря по достойнство на висотата на разбиранията му. Отказът от църковния амвон не е просто показен публичен акт, предназначен да заразява - това е преди всичко акт на самопречистване, една романтическа самоинициация в рицарството на "висшите закони". Точно така, както ЛИЧНАТА среща с Уърдзуърт, Колридж и Карлайл измъква Емерсън от тежката сянка на неизбежното им въздействие, така и ЛИЧНИЯТ избор на достойно поприще става неговият необходим катарзис, за да се самоопредели като човек и творец. Въвличането на РЕАЛНАТА собствена личност, на реалния собствен живот в "кореспонденция" с идеалния конструкт за Поета-Проповедник е важна страна от новоанглийската уникалност на Емерсън, отговаряща на постоянно поддържаното съответствие между РЕАЛНИТЕ американски простори и размаха на мисълта. Оттук и цялата негова (новоанглийска) СЕРИОЗНОСТ на романтическата постановка за равенство между (собствен) живот и изкуство - сериозността на себеупованието и избора на креативното усамотение сред природата. "Ала ако човек ще е сам, то нека гледа към звездите", категорично утвърждава Емерсън в "Природа", защото небесните светила са дадени на човека, за да го даряват с постоянното присъствие на възвишеното и да го изпълват с почитание46. Такава е блажената, благословената, освободената, продуктивната за духа, съизмерващата вътрешния и външния космос екзистенциална усамотеност на твореца според Емерсън - теоретически блестящо обоснована и реално, житейски постоянно дирена като фундаментален морален императив. Звездното небе за Емерсън грее винаги над необозримите простори на Америка; но Америка за него символизира света и гарантира неговото бъдеще. И в тези универсални измерения е невъзможно Емерсъновите звезди да не заискрят с отразената светлина на едни други, също тъй ярки и всезапомнящи се светила. "Звездното небе над мен и моралният закон в мен" - това са двете неща, които някога в Кьонигсберг Имануел Кант бе посочил като изпълващи "духа с винаги ново и нарастващо възхищение и страхопочит"47. Емерсъновата мисъл поема много от кантианството и неговите британски романтически превъплъщения; нейната оригиналност обаче остава съизмерима само с бягащите хоризонти на американския пейзаж. "Мисля, че Емерсън е повече от бляскав ум - може би най-точно от всички отбелязва Хърман Мелвил48. - Все едно дали дали идеите му са заети, откраднати или доморасли, той е една изключителна ЛИЧНОСТ [к.м.]...".

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. The Complete Works of Ralph Waldo Emerson, 12 vols., Boston and New York: Houghton Mifflin, 1903-1904, vol. I, p. 317. [обратно]

2. Ibid., p. 318. [обратно]

3. Walter Harding. The Thoreau Handbook, New York University Press, 1959, pp. 112-113. [обратно]

4. Ibid. [обратно]

5. Charles Dickens. American Notes for General Circulation, Penguin Books, 2000, p. 131. [обратно]

6. Sherman Paul. Repossessing and Renewing. Essays in the Green American Tradition, Louisiana State University Press, 1976, p.1. [обратно]

7. The Complete Works of Ralph Waldo Emerson, 12 vols., Boston and New York: Houghton Mifflin, 1903-1904, vol. XI, p. 540. [обратно]

8. Sacvan Bercovitch. The Puritan Origins of the American Self, New Haven and London, Yale University Press, 1975, p. 143. [обратно]

9. Ralph Waldo Emerson. Selected Essays, Lectures, Poems, Bantam Books, New York - Toronto - London - Sydney - Auckland, 1990, p. 99. [обратно]

10. Sherman Paul. Repossessing and Renewing. Essays in the Green American Tradition, Louisiana State University Press, 1976, p.3. [обратно]

11. Ralph Waldo Emerson. Selected Essays, Lectures, Poems, Bantam Books, New York - Toronto - London - Sydney - Auckland, 1990, p. 27. [обратно]

12. Sacvan Bercovitch. The Puritan Origins of the American Self, New Haven and London, Yale University Press, 1975, p. 152. [обратно]

13. Ralph Waldo Emerson. Selected Essays, Lectures, Poems, Bantam Books, New York - Toronto - London - Sydney - Auckland, 1990, p. 15. [обратно]

14. Ibid. [обратно]

15. F. O. Matthiessen. American Renaissance, New York: Oxford University Press, 1941. [обратно]

16. David Porter. Emerson and Literary Change, Harvard University Press, Cambridge, MA, 1978, p. 50. [обратно]

17. James McIntosh. Thoreau As Romantic Naturalist. His Shifting Stance toward Nature, Cornell University Press, 1974, p. 59. [обратно]

18. The Journals of Ralph Waldo Emerson, 10 vols., Boston and New York: Houghton Mifflin, 1909 - 1914, vol. III, p. 186. [обратно]

19. Ibid. [обратно]

20. Emerson, "Thoughts on Modern Literature", The Dial (1844); rpt. The Dial, New York: Russel and Russel, 1961, I, p.150. [обратно]

21. The Complete Works of Ralph Waldo Emerson, 12 vols., Boston and New York: Houghton Mifflin, 1903-1904, vol. VIII, p. 27. [обратно]

22. Linden Peach, Perry Miller, M.H. Abrams, Lawrence Buell, David Porter са сред многото критици, занимавани от сравнението. [обратно]

23. The Journals of Ralph Waldo Emerson, 10 vols., Boston and New York: Houghton Mifflin, 1909 - 1914, vol. II, p. 123. [обратно]

24. Linden Peach. British Influence on the Birth of American Literature, McMillan Press, London, 1983, p. 46. [обратно]

25. The Journals of Ralph Waldo Emerson, 10 vols., Boston and New York: Houghton Mifflin, 1909 - 1914, vol. I, p. 59. [обратно]

26. The Complete Works of Ralph Waldo Emerson, 12 vols., Boston and New York: Houghton Mifflin, 1903-1904, vol. IX, p. 522. [обратно]

27. Linden Peach. British Influence on the Birth of American Literature, McMillan Press, London, 1983, pp. 49-50. [обратно]

28. Ralph Waldo Emerson. Selected Essays, Lectures, Poems, Bantam Books, New York - Toronto - London - Sydney - Auckland, 1990, p. 25. [обратно]

29. Geoffrey H. Hartman. The Unmediated Vision, New Haven, Yale University Press, 1954, p. 10. [обратно]

30. Ralph Waldo Emerson. Selected Essays, Lectures, Poems, Bantam Books, New York - Toronto - London - Sydney - Auckland, 1990, p. 18. [обратно]

31. The Complete Works of Ralph Waldo Emerson, 12 vols., Boston and New York: Houghton Mifflin, 1903-1904, vol. IX, p. 440. [обратно]

32. Ibid. [обратно]

33. Linden Peach. British Influence on the Birth of American Literature, McMillan Press, London, 1983, p. 57. [обратно]

34. Ibid., 58. [обратно]

35. Ibid. [обратно]

36. The Early Lectures of Ralph Waldo Emerson, 3 vols., Harvard University Press, Cambridge, MA, 1959-1972, vol. 1, p. 89. [обратно]

37. David Porter. Emerson and Literary Change, Harvard University Press, Cambridge, MA, 1978, p. 50. [обратно]

38. Linden Peach. British Influence on the Birth of American Literature, McMillan Press, London, 1983, p. 62. [обратно]

39. Samuel Taylor Coleridge, Biographia Literaria - In: The Norton Anthology of Theory and Criticism, W. W. Norton & Co., 2001, pp. 674 - 681. [обратно]

40. Edwin Fussel, цит. по Linden Peach. British Influence on the Birth of American Literature, McMillan Press, London, 1983, p. 68. [обратно]

41. Ralph Waldo Emerson. Selected Essays, Lectures, Poems, Bantam Books, New York - Toronto - London - Sydney - Auckland, 1990, p. 31. [обратно]

42. Thomas Carlyle, Sartor Resartus - In: The Norton Anthology of English Literature, Norton & Co., 1962, pp. 1403 - 1417. [обратно]

43. Вж. цит. трудове на: L.Peach, D. Porter, J. McIntosh, Sh. Paul, P. Miller, etc. [обратно]

44. The Complete Works of Ralph Waldo Emerson, 12 vols., Boston and New York: Houghton Mifflin, 1903-1904, vol. VIII, p. 32. [обратно]

45. Lawrence Buell. Literary Transcendentalism. Style and vision in the American Renaissance, Cornell University Press, Ithaca and London, 1973, pp. 21 - 53. [обратно]

46. Ralph Waldo Emerson. Selected Essays, Lectures, Poems, Bantam Books, New York - Toronto - London - Sydney - Auckland, 1990, p. 17. [обратно]

47. Имануел Кант. Критика на практическия разум, Изд. на БАН, София, 1974, с. 218. [обратно]

48. Herman Melville. Letter to Evert Duyckinck, March 1849. - Цит. по Linden Peach. British Influence on the Birth of American Literature, McMillan Press, London, 1983, p. 58. [обратно]

 

 

 

© Албена Бакрачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.08.2004, № 8 (57)

Кант и диалогът на традициите. Тематичен сборник, посветен на 280-годишнината от рождението и 200-годишнината от смъртта на Имануел Кант. Университетско издателство "Неофит Рилски", Благоевград, 2004, с. 383-403.