Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"УОЛДЪН": ХУДОЖЕСТВЕНАТА ХАРМОНИЯ НА ХЕНРИ ДЕЙВИД ТОРО

Албена Бакрачева

web

"Едничкото, което ми е нужно, е чисто място. Ще си построя къща на южния склон на някой хълм и ще поведа там живота, който боговете ми пратят. Не би ли било предостатъчна заетост да приемам с признателност всичко, което ми се дарява от слънце до слънце?"

Хенри Дейвид Торо, Дневник, 5 април 1841 г. (1995: 2)

"Утринта и вечерта бяха сладостни за мен и животът ми протичаше далеч от обществото на хората. Питах се дали има друг смъртен, който да знае каквото знаех аз..."

Хенри Дейвид Торо, Дневник, 16 юни 1851 г. (1995: 9)

В годините между тези две дневникови бележки - едната, заредена с бъдеще, другата, наситена с минало, - животът в усамотение сред природата преминава за Торо през последователните фази на идея (проект), реалност и носталгичен копнеж, а неговото преобразуване в слово, обхванало времето на Уолдънския експеримент (1845-1847) и насетне поело в себе си сложната менливост на един непрестанно дирещ и познаващ своите различни периоди извисено-артистичен дух, продължава до последните седмици и дни преди книгата да бъде публикувана. "Уолдън, или Живот в гората" излиза в Бостън през август 1854 г. и се радва на прием, доста различен от този на "Седмица по реките Конкорд и Меримак" преди това; но дори и тогава готовата книга не се превръща в "готов текст" за Торо - неговото мислене-живеене с нея, по нея и съобразно нея не спира никога, та до онзи последен март 1862 г., когато, два месеца преди смъртта си, решава да премахне подзаглавието и да остави като единствено заглавие на своя безспорен шедьовър просто (и докрай "опростено") "Уолдън". Тази сетна корекция (за жалост, рядко спазвана от издателите) за сетен път универсализира посланията на книгата: тя не само свидетелства за нежеланието на Торо уолдънският му опит да бъде следван дословно, но най-вече, отстранявайки всички ненужни детайли, откроява Уолдън във всевеличието и всесмислието му на "дълбок и чист символ" (Торо 1906 III: 232). Това е не финализирането, а финалното отваряне на "Уолдън".

"Ако "Уолдън" изобщо се е нуждаел от подзаглавие, то е трябвало да бъде "Живот" - отбелязва в този смисъл Шърман Пол. - Защото предлага не бягство, а най-великото и окрилящо откровение: една открита вселена, винаги нова, жива и изпълваща с живот, винаги очакваща и подкрепяща човешките начинания." (Пол 1976: 16). И нека продължим: тази открита, вечно нова и пълна с живот вселена е истински живяна от Торо и същевременно превръщана в слово през двете години на престоя му край езерото Уолдън - в потвърждение, като живот и като слово в несмущавано, съвършено единство, на възможния екзистенциален избор "по своя воля"; през последвалите седем години обаче словото е, което поема - и удържа - в себе си отминалата хармония на живеенето. Само в дописване, пренаписване и препренаписване на уолдънските страници - неспирно разтваряни в Дневника и, избистрени от насетнешни уталожвания, връщани обратно, - в и чрез извайваното съвършенство на своето слово, Торо продължава да живее пълноценната органичност на уолдънския си живот. "Уолдън" не е просто книгата, разказваща за екстаза на живота през двете години на радостна хармония с природата край езерния бряг; повече от всичко друго "Уолдън" е книгата, събрала в себе си цяло десетилетие на сложна, променлива и усилно-овладявана духовна история - най-критичното десетилетие в живота на Торо като мислител и творец. Тъкмо това е основното, което прави "Уолдън" голямата книга на Хенри Дейвид Торо: и като процес на писане, и като завършен продукт тя е изказът - и волевият неизказ - на вътрешните борби, дошли със зрелостта в един извисен духовно-артистичен живот. "Не зная нищо по-обнадеждаващо от безспорната способност на човека да възвиси живота си посредством СЪЗНАТЕЛНО УСИЛИЕ [к.м.]" (Торо 2001: 267-534)1, отбелязва Торо в "Уолдън", наред с всичко друго огласяйки и светлото упование, с което е писана творбата. Защото - за разлика от "Седмицата", където словото сякаш следва тласъците на пълнокръвния живот край Уолдън, - "Уолдън" е най-вече пре-живяването в слово на това отминало двугодишно пълнокръвие, "съзнателното усилие" живяната "органичност" на живот и слово да се влее изцяло в словото и това изваяно, съвършено слово да бъде живот. В и чрез "Уолдън" писането изкристализира като същинското призвание на Торо - при това до върховната степен на екзистенциално условие. Живот и изкуство остават завинаги слети в трансценденталния му взор; а в заплетените, често пъти болезнено-непреодолими лабиринти на зрелостта тяхното слияние се скрепва сякаш още по-здраво в съзнанието му, като изкуството предоставя истинното "опростяване", истинния живот "по своя воля". Пишейки "Уолдън" в продължение на десетилетие, Торо създава, гради, оформя, извайва онова слово, благодарение на което наново и наново живее - при това в пълния смисъл на думата "по своя воля", - уолдънския си опит; нещо повече - в "дълбоката и чиста" символика на "Уолдън"-ското слово той разтваря до съвършено избистряне нежеланите мътилки и колебания от следуолдънските години. "Уолдън" е именно това: разказ за уолдънския експеримент с живота и живот в "съзнателно усилие" през този разказ. "Уолдън" е артистично-екзистенциалният СУБЕКТИВЕН КОРЕКТИВ на Торо - неговият носталгично-желан поетико-трансцендентален и природоорганичен "обективен корелатив".

Когато записва в Дневника си, че "Най-възвишеното състояние на изкуството е безизкуствеността" (Торо 1906 I: 153), Торо не само дава ефектен израз на трансценденталисткото разбиране, че истинско изкуство и истинност се припокриват, но мисли безизкуствеността като синоним на крайна опростеност, на съвършена простота - и, респективно, "изкуствеността" като равнозначна на ненужна и направо пагубна както за живота, така и за изкуството усложненост, т.е. разпиляване в дреболии и незначителни детайли, разконцентрация от същностите. "За честния човек е предостатъчно да знае да брои на пръсти... - иде отгласът от "Уолдън". - Простота, простота и пак простота! Вършете по две-три неща, а не по сто, че и по хиляда едновременно... Това разбунено море - цивилизацията - е тъй помръкнало от облаци, раздирано от бури, насечено от плитчини и всевъзможни рифове, че решен ли е да не потъне и да достигне своя пристан, човек трябва да е отличен навигатор, да се ориентира без помощта на звездите. Опростявайте, постоянно опростявайте!" Призивността на тези думи е и автопризивност: защото, ако двете години на Уолдън са посвещаването в съкровената простота на живеенето, то последвалите години на писането на "Уолдън" са посвещаването на Торо в съкровената "безизкуственост" на изкуството - онази съвършена "опростеност" на овладяното писателско майсторство, която очиства разказа за собствения живот от биографичните "плитчини и наноси" и го превръща в АВТОбиография. А автобиографията според Торо е единственото, което заслужава да се твори - в живота, в изкуството, в живота-изкуство и в изкуството-живот. "Аз лично изисквам от всеки писател отначало докрай ПРОСТ [к.м.] и искрен разказ за собствения му живот" - е казано още на първата страница от "Уолдън". Очевидно е, че "Уолдън" ще бъде именно това.

Малко по-нататък Торо пояснява смисъла и характера на разказната простота, за която настоява: "Не възнамерявам да пиша ода на унинието, а като петел в утринта възторжено да затръбя от своя стобор...". Сякаш писането, което предстои - онова неказано противопоставително "а възнамерявам да пиша...", излято в метафорика, напълно откъсната (и съзнателно откъсваща) от всякаква представа за словесност, камо ли писана - е по-скоро неписане, нещо различно и несравнимо по-голямо от писането. Сякаш "писането" е подходящо за оди на унинието (по подобие на Колридж), докато възторгът се тръби, крещи се с цяло гърло - и е пронизително ясен и чист. Години преди да отиде на Уолдън Торо е избрал като достойни за споделяне САМО озарените си мигове, само състоянията на откровение и върховна радост: с настъпването на зрелостта този избор все по-категорично отхвърля като предмет на изказ зачестилите в живота състояния на униние. Не, Торо няма да ПИШЕ ода на унинието, заявява "Уолдън" в съгласие с младежкото убеждение, отстоявано - за разлика от ранния Дневник и "Седмицата", - с все по-малко лекота и все повече волево усилие. Оттук и ярката, крайна контрастност на твърдението: ненаписването на собствена ода на унинието, декларирано с такава абсолютна непоколебимост, е предназначено сякаш да изличи, да унищожи докрай състоянието, което тя би огласила, докато същинското ПИСАНЕ на възторга - на "Уолдън", - се метафоризира в тръбене на петел в утринта, за да се изпълни с ясен и чист ЖИВОТ, да се възмогне до пълноценната простота на живот по своя воля. "Отидох в гората, защото исках да живея по своя воля" се влива сякаш в едно неизречено (ненаписано) слово за словото, което по всяка вероятност гласи: "Пишех "Уолдън", защото исках да живея по своя воля"...

Безизкуствеността на изкуството Торо схваща не като "очистеност" от сложни стилистични фигури и реторични похвати (повече от всичко друго защото метафората е самият структурообразуващ принцип на трансценденталистката мисловност, а оттам и на изказност), а като онова чисто съвършенство на изваяното слово, което, възвисявайки живота, се влива в него и го избистря всецяло до същото това чисто съвършенство. В този смисъл "безизкуствеността" на изкуството у Торо е поредно изражение на трансценденталисткия идеал за слияние между живот и изкуство - съкровено "опростен", сакрално пречистен в абсолютната сериозност и нарастващата с годините екзистенциална съдбовност по отношение на собствената личност, с които той го приема. Така погледнато, писането на "Уолдън" - тази ода на анти-унинието, - започва да се представя като проточено във времето (по всяка вероятност и "по своя воля") "СВРЪХНЕЖНО ДОКОСВАНЕ": същото онова, възпято в "Уолдън" като единствения начин да съхраним "най-добрите страни на природата си" - "също като прашеца по току-що откъснат плод". "Уолдън" е тъкмо такова свръхнежно докосване - до себе си и до другите (читателите): защото нежността е щадене (и самощадене) от унинието, "диспепсиите" и неподвластните състояния, уталожване на екзистенциалните мътилки до кристално избистряне, до съвършено "опростяване" в докрай пречистено и пречистващо слово-живот. И така до онзи художествено-волеви триумф на възторга от живота - и на възвисяващото собствения живот съзнателно усилие, - в който се превръща "Уолдън" през десетилетието до 1854. "Не мисля, че съм бил неЯСЕН [к.м.], - отбелязва Торо в "Заключение"-то, - но бих се гордял, ако в това отношение страниците ми не бъдат винени повече от УОЛДЪНСКИЯ ЛЕД [к.м.]. Потребителите от Юга възразяват срещу синия му цвят, смятайки го за мръсен, докато всъщност това е доказателството за ЧИСТОТАТА му [к.м.]... Чистотата, която допада на хората, напомня мъглите, обвиващи земното кълбо, но не и лазурните простори над тях." "Уолдън"-ските страници са чисти със синевата на уолдънския лед - през тях ясно прозират лазурните простори на един истински и истинен живот, "опростен" от повесмата на своите мъгли до "безизкуственото" слово на истинското изкуство.

Разминаването между многобройни дневникови вписвания и окончателния вариант на "Уолдън", както и преиначаването на някои реални житейски факти, ясно открояват пътя и значимостта на "опростяването" при създаването на книгата. Особено показателно в това отношение е категоричното, убедено и оптимистично, дори някак самоуверено изявление от последните "Уолдън"-ски страници: "Напуснах гората по също тъй важна причина, както когато се заселих там. Навярно съм долавял, че ми предстои да изживея още няколко живота и нямам повече време за тоя.". В Дневника от онова време обаче е записано съвсем друго: "Ала защо се промених? Защо напуснах гората? Не мисля, че имам отговор. Често ми се иска да се върна. Така и не зная как се случи да отида там." (Торо 1906 III: 214). Примерите от подобно естество изобилстват: героят от "Уолдън" може да закове пирон "с един-единствен удар на чука", докато реалният Торо оставя цял куп изкривени пирони в мазето си (вж. Хардинг 1965: 182); също като реалния Торо героят от "Уолдън" прескача до Конкорд на всеки два-три дни, но никъде не се споменава да посещава дома и родителите си - той просто се отбива в една или друга къща, след което отново "забягва в гората"; реалният Торо живее край езерото по-скоро като "на бивак", както отбелязва неговият приятел и биограф Уилям Елъри Чанинг (1873: 24), докато в книгата героят се оттегля "посред великия океан на усамотението", откъснат от света все едно е "в прерията"... И пак от Дневника: "Напуснах [гората] по също тъй необяснима причина, както когато се заселих там" (Торо 1906 III: 216)... Не е нужно да се изреждат повече примери, за да бъде отбелязано очевидното и знайното, а именно, че читателят на "Уолдън" вижда Торо по-решителен, по-умел, по-дръзновен, отколкото е бил в действителност. По-важното е да се разбере какво се крие зад тези разминавания.

Литературната автоидеализация в случая е твърде лесно и, най-важното, неадекватно по отношение на Торо обяснение: защото - при строгата морална ангажираност на всичко, което пише, - всяка (авто)идеализация би била равнозначна на фалш. А Торо цени единствено "безизкуствеността" в изкуството. (Тук става дума за етико-естетическата мотивация на Торо, а не за литературния резултат от нея.) От една страна, Торо предприема уолдънския експеримент - макар винаги и във всичко да е бил много повече от последовател на Емерсън, - за да осъществи на дело ИДЕАЛА за себеупованието, за да докаже неговата осъществимост: при такава постановка всяко очистване от ненужни, затормозващи подробности се представя като абсолютно убедително, доколкото оголва "висшите закони", без да ги затрупва под привидностите на неважни биографични достоверности. Иначе казано, идеалът предпоставя художественото решение - особено що се отнася до писаното на Уолдън, - и героят от "Уолдън" е не частично неистинен по отношение на реалния Торо, а идеално "опростен" до върховната истинност на живеенето. От друга страна, десетилетието на работа върху "Уолдън" включва в себе си близо пет години на самостоятелно, отделно писане на Дневника: т.е. зрелият Дневник - който именно свидетелства за състоянията на нерешимост, униние и смут у Торо, като навремени все пак нарушава установения порядък на селективност, - поема в себе си противотежестите на възторга и непоколебимостта, с което "опростява" писането на "Уолдън" наистина САМО до веднъж завинаги избраните като достойни за споделяне озарени мигове. До голяма степен окончателният вариант на "Уолдън" е резултат от обособеното водене на Дневника - доколкото Дневникът, наред с всичко останало, което е, се превръща и в "чернова", която не се използва. "Уолдън" е екзистенциална и творческа "белова" - кристалночистият уолдънски лед на един живот, невъзможен без писане.

"Ако човек УВЕРЕНО [к.м.] върви към своята мечта и съумее да живее по нейните повели, - заявява Торо в "Заключение"-то, - той ще постигне висини, немислими в низа на всекидневието." Създаването на "Уолдън" в продължение на десетилетие е уверено изминатият път на писателя до художественото майсторство - препостигането във все по-уверено слово на живените висини от младостта, преливането на екстаза от живяната хармония с природата в овладяната до съвършенство, "уверена" хармония на художествеността. При това "увереността" на художествената хармония е толкова по-голяма, колкото по-голяма става неувереността на всекидневието - нейното удържане е екзистенциален императив за Торо, въпрос на постоянно съзнателно усилие към пречистващо опростяване на собствения живот от всичко незначително и нежелано до уталожената, успокоена, балансирана и балансираща красота на изкуството. (Оттук впрочем и лекотата, с която читателят на "Уолдън" се идентифицира с тъй привлекателно ясната и избистрена вселена на Торо.)

Всичко в "Уолдън" издава това възвисяващо съзнателно усилие и се стреми към хармония на всяко възможно равнище: решителният, уверен тон, поддържан открай докрай, последователността на отделните глави, подредбата на сезоните до финализиращия книгата апотеоз на възродения живот в "Пролет"... Също като къщата на Торо край уолдънския бряг, "Уолдън" представлява старателно и солидно изградена постройка (вж. Хардинг 1963). В основата й е годишният цикъл, използван като сюжетоструктуриращ принцип: през март героят на "Уолдън" отсича боровите дървета върху избрания участък и до края на пролетта построява къщата си; в началото на юли се нанася в нея и през лятото се занимава с бобовата си нива; през есента си построява огнище, за да сгрява къщата си; през зимата наблюдава своето живо и неживо обкръжение, докато напролет, с разпукването на уолдънския лед и пробуждането на живота, книгата достига до своя (природо)естествен завършек. Торо свежда, т.е. "опростява" реалните две години на своя уолдънски експеримент до една: това е универсализиращият жест, превръщащ времето във всевремие, във всевалидност, във всезначеща времева единица отвъд времето. (И макар че "Уолдън" не поставя проблем с времето - този проблем вече е разрешен в "Седмицата", - всевремието на "настоящия миг", на всеповтарящата се единица година, влива мощ в духа на мястото и Уолдън се превръща в емблематично "тук и сега"). По-важното е, че "Уолдън" затваря годишния цикъл между пролет и пролет - пролет в началото и пролет в края провъзгласяват триумфалния безкрай на вечно обновяващия се живот, като оформят завършен композиционен кръг: идеята за "цялостност" в "Уолдън" има и своя недвусмислен композиционен израз. Отделните глави в книгата пък са в такава последователност, че взаимно да се допълват и уравновесяват, образувайки подравнищата на композиционната хармоничност: балансиращо се редуват духовно и земно ("Висшите закони" и "Горски съседи"), практическо и философско ("Стопанство" и "Къде живях и за какво"), антропо- и зооцентрично ("Предишни обитатели и зимни гости" и "Зимни животни"), както и контрастно-равновесните "Усамотение" и "Посетители", "Езерото през зимата" и "Пролет", "Четене" и "Звуци"... А най-представително трансценденталистката глава - "Висшите закони", - е разположена в абсолютния център на книгата, напълно симетрично спрямо началото - "Стопанство", - и "Заключение"-то. Сама по себе си всяка глава е внимателно конструирана и прецизно издържана до най-малкия детайл, а отделните параграфи - повечето необикновено дълги и до един завършени дотолкова, че могат да се разглеждат като малки есета (вж. Мърфи 1931), - следват възходяща градация до кулминационно-окръглен финал (вж. Хардинг 1963). От каквато и перспектива да се оглежда "Уолдън" като художествен конструкт, идеалната хармоничност на изградения артефакт е очевидна - сякаш мраморното съвършенство на древногръцка статуя е преминало в ледено-чистото ваяние на "Уолдън": разликата е само в компенсаторно-уравновесяващото съзнателно усилие, предпоставящо и гарантиращо "увереността" на ясните художествени пропорции, създадени от Торо. Или, както отбелязва Лора Д. Уолс, "Уолдън" е изцяло волево постижение: зад ведрия му, безусилен тон, зад волно протичащите дни стои един опак писател, който внимателно изковава всяко изречение, роптае срещу всички традиции на града си и насилва земята да казва "боб наместо трева"." (Дасоу Уолс 1995: 158).

"Живеел в град Куру художник, който се стремял към съвършенството - поднася "Уолдън" една възможна гледна точка към себе си и към своя автор. - Хрумнало му един ден да направи жезъл"... А жезълът трябвало да бъде съвършен във всяко отношение. "Изключителността на задачата и РЕШИМОСТТА МУ, ВЪЗВИШЕНАТА МУ ВЯРА [к.м.] го дарили - без той да знае - с вечна младост. Ни най-малко не се съобразявал с Времето и Времето стояло настрани, въздишайки, че не може да му надделее... Когато художникът завършил работата си, внезапно пред изумените му очи се разкрило най-прекрасното от всички творения на Брама. Изработвайки жезъла, той бил сътворил ЦЯЛА СИСТЕМА, цял един СВЯТ ОТ ПРЕКРАСНИ, СЪВЪРШЕНИ ПРОПОРЦИИ [к.м.]... Материалът бил чист, ЧИСТО [к.м.] било и изкуството му - как да не бъде съвършен резултатът?" Тази парабола, разбира се, е съотносима с "Уолдън" - както като като процес на писане, така и като завършен продукт. Тя обаче е по-скоро притчов израз на трансценденталисткия идеал за отвъдвремевите, "висши закони" на живота-изкуство, отколкото непременно иносказателен автокоментар на Торо. Далеч по-интересното и показателното е, че в нея се съдържа и неиносказателна част, която именно представлява същинският коментар на Торо върху съвършенството на изкуството - неговият директно изразен възглед за изкуството като система от прекрасни пропорции, т.е. за изкуството като идеален ПОРЯДЪК, създаван при това с решимост и вяра. Именно това е естетическото кредо, което "Уолдън" изповядва - неговото "чисто" (докрай "изчистено", "опростено") изкуство. В същото време обаче - в типична за трансценденталисткото мислене неразделност, - това е и етическото кредо, отстоявано в "Уолдън": защото "съвършеният резултат" - същинският артефакт, - е единствено постижим според Торо в съчетанието между "чисто" изкуство и също толкова "чист материал", т.е. в чистото "съответствие" между едното и другото. "Уолдън" гребе с пълни шепи от "чистия материал" на уолдънския живот и вае от него "цял един свят от прекрасни, съвършени пропорции": и това десетилетно ваятелство на художествена хармония, водено от възвисяваща решимост и вяра, само по себе си се превръща в живот, в големия писателски живот на Торо.

Тук обаче съвсем основателно възниква въпросът как "Уолдън", тази прецизно и пропорционално изградена художествена постройка, преизказва своята хармоничност в понятието за "екстравагантност", т.е. изказност, за която "няма ограничения"? "Повече от всичко се боя - отбелязва Торо в "Заключение"-то (вече цитирано в друг контекст), - да не би моят начин на изразяване да не е достатъчно ЕКСТРАВАГАНТЕН, да не би да не прехвърля тесните граници на всекидневието ми и да не съответства на истината, в която съм се убедил." На пръв поглед "Седмица по реките Конкорд и Меримак" със своите размити, неясни очертания, с волната си асоциативност, следваща непредсказуемите тласъци на трансценденталния екстаз, далеч по-добре се вписва в представата за екстравагантност от завършения, изваян "Уолдън"; пък и в тази "боязън", изразена в "Уолдън", положително се съдържа и носталгичният копнеж по някогашната - неограничена! - трансцендентална цялостност, живяна и обръщана в слово по времето на "Седмицата". Сякаш в своята "безсъзнателна" свобода - едновременно възхваляваща и едва ли не постигаща "безсъзнателното у човека", което според Торо е "съзнанието на Бога", - "Седмицата" е онази "екстравагантна" безсъзнателност, онази отвъдсъзнателна безграничност, която "Уолдън" не е: защото "Уолдън" е художественият апотеоз на увереността, на решимостта, на позитивната воля, на "съзнателното усилие". А съзнателното усилие налага граници, създава порядък; то е селективност от най-висша проба. Що за граници обаче са това и дали от тях "се бои" Торо? Екстравагантността от "Уолдън" не е просто израз на носталгията по екзистенциално-артистичната транс-граничност на "Седмицата"; повече от всичко друго тя е названието, което зрелостта избира като естетико-творческа алтернатива на "опростяването". Не други, а "тесните граници на всекидневието ми" са тези, които трябва да бъдат прехвърлени: начинът е "екстравагантно", освободено и освобождаващо от тях слово, съответстващо на истината, която е поначало безгранична в своята универсалност и вечност. В този смисъл "екстравагантното" слово се оказва както възможност за преодоляване на екзистенциалната недостатъчност, така и резултат от внимателно прочистване на "материала", на собствения всекидневен живот, до онази съвършена чистота от озарени моменти, която блика в "чисто изкуство" - изкуството на "безизкуствеността", на "истината, в която съм се убедил". "Уолдън"-ската "екстравагантност" на Торо е свързана с живота, не с изкуството му - или, по-скоро, чрез изкуството и в изкуството, тя е целенасоченото възвисяващо ограничаване на ограниченията, нежелани в живота. (Типичността на романтическия жест за пореден път се преодолява от съдбовната сериозност, която Торо влага в него.) Подобна селективност при създаването на "Седмицата" е ненужна - защото животът от младостта не познава "тесните граници на всекидневието", той е самият "чист материал", който с "безсъзнателна" лекота се превръща в изкуство; докато "чистото изкуство" на "Уолдън" със "съзнателно усилие" създава "чист материал", т.е. опростен до "висотата на собствените разбирания" живот.

"Със съзнателни средства той [Торо] не е могъл да си възвърне младежката безсъзнателност, онази благословена пасивност, за която си спомня в "Уолдън", да "се носи по езерната повърхност ведно със зефира" - отбелязва Шърман Пол. - Това е личната трагедия, която очовечава младежа, побрал вечността в погледа си... но това е и вътрешната борба, която Торо се опитва да скрие." (Пол 1976: 26). А може би не толкова да скрие, колкото да преодолее чрез една нова и безбрежна свобода - свободата на намерения собствен стил, на овладяното до съвършенство писателско майсторство. Защото писането на "Уолдън" се превръща за Торо в благословена активност, в "екстравагантната" възможност да поддържа екзистенциално-желаното състояние на "току-що пробуден" - все по-необходимо с годините, доколкото към носталгията по младостта постепенно се добавя и носталгията по живота на Уолдън.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Всички цитати от "Уолдън" нататък в текста са от посоченото издание. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Дасоу Уолс 1995: Dassow Walls, Laura. Seeing New Worlds. Henry David Thoreau and Nineteenth-Century Natural Science. Madison, WI: The University of Wisconsin Press, 1995.

Мърфи 1931: Murphy, Charles A. ed., Little Essays from the Works of Henry David Thoreau. Boston, 1931.

Пол 1976: Paul, Sherman. Repossessing and Renewing. Essays in the Green American Tradition. Baton Rouge: Louisiana State University Press, 1976.

Торо 1906: Thoreau, Henry David. The Journal of Henry David Thoreau. Ed. Bradford Torrey and Francis H. Allen. 14 vols. Boston: Houghton Mifflin, 1906.

Торо 1995: Thoreau, Henry David. Selections from the Journals. Ed. Walter Harding. New York: Dover Publications, Inc., 1995.

Торо 2001: Торо, Хенри Дейвид. Уолдън, или Живот в гората. // Торо, Хенри Дейвид. Живот без принцип. Прев. Албена Бакрачева. София: ЛИК, 2001.

Хардинг 1963: Harding, Walter. Introduction to WALDEN. // Thoreau, Henry David. WALDEN. New York: Washington Square Press, Inc., 1963.

Хардинг 1965: Harding, Walter. The Days of Henry Thoreau. New York: Knopf, 1965.

Чанинг 1873: Channing, William Ellery. Thoreau: The Poet-Naturalist. Boston: Roberts Brothers, 1873.

 

 

© Албена Бакрачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.05.2006, № 5 (78)