Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕКОПОЕТИЧНИЯТ ТОРО

Албена Бакрачева

web

I.

            "Къде е литературата, даваща израз на Природата?"

            (Торо 2001б)

            "Съпричастността към Природата е свидетелство за непоклатимо здраве."

            (Торо 1906: X, 188)

            "Тръгнал ли съм да се разхождам, аз с наслада се оставям на сетивата си. Какво правя в гората, ако ще мисля за нещо извън нея?"

            (Торо 2001б)

В съвършената хармоничност на "Уолдън"-ската художествена вселена десетилетният процес на създаването й загатнато присъства и в нейното постепенно приобщаване към основната промяна, настъпила в нагласата на Торо и залегнала в зрелия му Дневник: от 1850 насетне, редовните и изключително подробни вписвания на ежедневни природонаблюдения изместват от Дневника абстрактните разсъждения, обилните цитати и моралистичните заключения отпреди това. Макар и да я удържа в измеренията на своята трансцендентално-естетическа завършеност, "Уолдън" неизбежно издава настъпващата промяна: фактът е, че в годините след уолдънския експеримент Торо доработва и разширява книгата - най-вече втората й част, от "Висшите закони" нататък, - като добавя все нови и нови не други, а именно природоописателни детайли. Ето как върви "движението" на "Уолдън" в тази посока: в уводната глава "Стопанство" езерото Уолдън присъства само доколкото е избрано като подходящо място за начинанието на Торо, т.е. природата, доколкото изобщо й е отделено внимание, предоставя декора, сред който се помещава къщата на себеуповаващия се трансценденталист; това продължава до "Звуци", където "езикът" на "всички неща и събития" започва да придобива самостойност, която все повече и повече нараства, докато - през усамотението "в общуване с Природата", - се премине към пленителната пейзажност в "Езерата", прецизните наблюдения над околната фауна в "Горски съседи" и "Зимни животни", прекрасните картини на уолдънския лед и заснежената гора от "Езерото през зимата", и се стигне до пищното описание на топящите се снегове връз езерния бряг в "Пролет", ознаменуващо пълния триумф на природоприсъствието в "Уолдън". Космосът на уолдънската природа постепенно изпълва "Уолдън", като наблюдателят все повече се оттегля в сянката на наблюдаваното, откроявайки по този начин неговата самостоятелна значимост: сякаш че словото на "Уолдън", според чудесната формулировка на Робърт П. Харисън, достига до откровението, че в последна сметка "всичко, което можем да узнаем за реалното и нереалното, се намира в екстериора на нашия вътрешен живот" (Харисън 1992: 227). Постепенно, с натрупването на страниците и годините, себепосветеността в "Уолдън" започва да се преобразува в природопосветеност, интроспекцията - да се преобръща в екстроспекция, в резултат (и като израз) на което любимото на Торо лично местоимение "аз", силно акцентирано в първите две глави на книгата, се появява нататък все по-рядко, в малко или повече обратна пропорция спрямо зачестяващата употреба на съществителните "Уолдън", "езеро", "дивота" и техните производни (вж. Огдън; Келър 1985). "С напредването на "Уолдън" - отбелязва в този смисъл Лорънс Бюъл, - насмешливо-сериозният дискурс на предприемчивостта, който неизбежно превръща разказвача в самосъздател на своята околна среда, отстъпва пред една по-контемплативна проза, в която разказвачът вече отваря очи за заобикалящата го среда." (Бюъл 1995: 122). "Торо преодолява своята прекомерна заетост със самия себе си, своя нарцисизъм - на друго място изтъква Бюъл, - като превръща в същностна част от своята индивидуалност силния интерес и грижовността към физическата природа заради самата нея." (Бюъл 1995: 118).

Как, обаче, това "променящо се съотношение между хомоцентризъм и екоцентризъм" (Бюъл 1995: 122), отразено в "Уолдън", се съчетава с художествената излятост и трансценденталната издържаност на книгата, съгласуеми повече с предпоставен идейно-естетически проект за постигната цялостност, отколкото с каквато и да било представа за процес на изменение и развитие? Как "Уолдън", "опростяващ" повсеместно своя обект (и своя субект) до съвършено избистрена завършеност, поема в себе си потенциала на прехода, т.е. на незавършеността? Би могло да се мисли и в противоположната посока, а именно, че "Уолдън" съзнателно - и старателно, - се самоизолира от Дневника, пресичайки всякакви канали за възможна приемственост. Така, напълно допустимо е и съществува разбирането, че "през 1852 г. Торо осъзнава, че са му необходими два несъчетаеми текста - единият, отразяващ природата за пред публика, а другият - заради самата нея"; оттук следва заключението, че ""Уолдън" и Дневникът се развиват в коренно различни посоки, като "Уолдън" очиства опита от излишни детайли, докато в Дневника - тъкмо обратното, - опитът се изгражда в зависимост от начина, по който нещата наоколо едно през друго се появяват пред погледа" (вж. Камерън 1985: 160-163). Възможно е наистина - и при това е безспорно удобно, - да се мисли така, пък и фактическите основания са налице: знайна е самостоятелната значимост, която дневниководенето придобива за Торо през последното десетилетие на живота му (нещо, за което по друг повод вече стана дума), както и зависимостта на тази отделност от все по-нарастващите и задълбочаващи се интереси и познания на Торо в областта на естествената история: най-вече в ботаниката, но също така и в зоологията - в орнитологията, ентомологията и ихтиологията (вж. Хилдебидл 1983). Възможно е дори мисленето в тази посока да стигне дотам, че да види Торо от зрелия Дневник и късните есета направо "щастлив, че се е отървал от необходимостта непременно да съзира символични цялости" (Уолс 1995: 165). Такова разбиране би могло да бъде убедително - и при това в него безспорно се съдържа голяма доза истина, - ако не беше това крайно, т.е. някак прекомерно "очистено" противопоставяне, на което се основава и което всъщност изолира "Уолдън" от неговия променящ се през годините автор, загърбвайки десетилетната работа над книгата и нейния интелектуално-автобиографичен характер (и представяйки при това един Торо, едва ли не "щастлив" да приключи със завършеността, да "се отърве" от "Уолдън"). Далеч по-продуктивно е да се мисли в посока на едно взаимнодопълващо самоопределяне на "Уолдън" и Дневника, настъпило във времето между 1851 и 1854 (годината на издаването на "Уолдън"), когато доработките на "Уолдън" определено внасят в книгата детайлната природоописателност, характерна за зрелия Дневник (но не и за дневниковите записки, водени през двете години на уолдънския експеримент, където владее трансценденталната атмосфера на "Седмицата" и волевата себеупователност от първите глави на "Уолдън"): "Уолдън" "зрее" към фрагментарната природоописателна самодостатъчност на късния Дневник, който пък от своя страна напълно й се посвещава - освободен, отворен, безкраен, незавършен тъкмо благодарение на вече наситената валенция за трансцендентално-художествена цялостност, която "Уолдън" е предоставил на своя автор. Осъщественият в "Уолдън" идейно-естетически проект на завършеността издава в себе си невъзможната завършеност на едно живо и будно мислене, което с времето все по-често постига своите "озарени моменти" като резултат от задълбочаващо се познаване и посвещаване на природата заради самата нея; този именно процес на десетилетна мисловна пренагласа, течащ зад "Уолдън" и прозиращ в него, на свой ред разпластява и без друго пребогатите внушения на книгата.

Всичко това обаче ни най-малко не означава, че героят-разказвач на "Уолдън" "се променя" в класическия романов смисъл, т.е. като ретроспективно осъзнава случилото се с него. "Уолдън" просто не е такава книга - той разказва за случения по "своя воля" собствен живот, а не за връхлитащите по пътя ни случки, поради което неговият автобиографизъм (при това реален, а не фикционален) е зареден с представителност, с образцовост, респективно с предпоставена завършеност на модела на поведение. Всяко допускане на промяна в този модел е абсолютно чуждо на трансценденталистката постановка за универсалната, примерната стойност на индивидуалния опит: "поклатим" модел е невъзможен, поради което "Уолдън" - при цялата си сложност и многоизмерност, - е в основата си апология на един определен начин на живот. Така че ако нещо в "Уолдън" издава известно изменение или, по-скоро, пренагласа, то това може да бъде - и е, - само характерът на индивидуалния опит - той запазва своята представителност в рамките на водения от героя-разказвач образцов начин на живот, като полека премества акцентите си по посока на все по-дълбоко и детайлно опознаване на физическата природа наоколо. "Уолдън" постепенно създава и затвърждава усещането за придвижване на фокуса от себеупование сред природата заради самия себе си към природоупование заради самата природа: индивидуалният опит преминава през последователните фази на "Стопанство" (изграждането на къща, домакинство и цяла икономическа програма), фермерство (прекопаването на бобовата нива), земемерство (прецизните измервания на езерото и цялата територия на района), за да се разгърне - особено от "Отопляване" нататък, - във все по-пространно и компетентно природонаблюдение (описанията на птиците и животните, на езерата и горите, на мехурчетата в уолдънския лед, та до браздулиците на топящите се снегове по пясъка). Това навярно е още една причина в края на живота си, когато тази тенденция в мисленето и светоусещането му ясно се е откроила, Торо да премахне подзаглавието "Живот в гората": "Уолдън" е триумф на живота и отвъд човека, той е тържество и възхвала на вечния живот на природата.

"Идеята, че природните явления имат както духовна, така и материална значимост, е била силно привлекателна за Торо през целия му живот, макар че след 1850 г. подходът му към природата става по-емпиричен, по-"научен" - отбелязва Лорънс Бюъл и, съсредоточен върху интереса на късния Торо към "структурата на природата - както духовната, така и материалната, - заради самата нея" (Бюъл 1995: 117), т.е. върху биоцентризма на Торо, отминава без внимание въпроса за евентуалните причини, довели до този "по-научен" подход. Години по-рано обаче, в друго изследване, Бюъл - макар и мимоходом, - е предложил един възможен отговор: "Прецизната природоописателност при автор като Торо няма нищо общо с дълбочината и непосредността на личното му отношение към природата. Ако има връзка между едното и другото, то тя е не право, а обратно пропорционална. Тъкмо във времето, когато усъвършенства изкуството на природоописанието - последното десетилетие от живота си, - Торо все по-болезнено осъзнава загубата на поетическа усетност и съгласие с природата. Свидетелство за това е добавянето на толкова много природоописателни детайли в последвалите доработки на "Уолдън" (Бюъл 1973: 305). Това твърдение би останало някак недостатъчно ясно и сякаш дори противоречиво, ако в него не се открои следното: а именно, че в ранното си мислене за Торо Бюъл се предоверява на тъжно признатата от Торо в Дневника от 1851 "загуба на сетивата" (Торо 1995: 8), за да обясни с нея (компенсаторно) нарастващата природоописателност в "Уолдън", като идентифицира загубата на поетическата, т.е. трансценденталната хармония на Торо с не-аза (за която, всъщност, Торо говори в Дневника) с "дълбочината и непосредността на личното му отношение към природата". В по-късните си размишления Бюъл ще разграничи едното от другото и - отново мимоходом, - ще изтъкне, че "усещането за дълбока интимност с природата се усилва у Торо независимо от все по-подчертания му научен подход към нея" (Бюъл 1995: 209); тук Бюъл се основава на друга дневникова записка на Торо от същия период: "Не мога да си представя живот, който да заслужава да се нарича така, ако в него я няма нежната обвързаност с природата" (Торо 1906: X, 252). Нито обаче ранният Бюъл ще продължи в избраната посока на мислене, за да види - както мнозина други изследователи (вж. Шнайдер 2000: 1-12) - в нарастващата детайлна природоописателност на "Уолдън" и писаното след "Уолдън" признак и начин на прикриване на дълбока вътрешна криза у Торо, нито пък по-късният Бюъл ще се разпростира в тълкувания на усилващата се "дълбока интимност" с природата у зрелия Торо: и в двата случая важна за него остава констатацията на менящата се умонагласа на Торо - констатация, която провокира различни акценти в собственото му мислене през годините. Бюъл изглежда абсолютно прав да постъпва по този начин, наместо да затъва в догадки за възможни обяснения - не само защото Торо внимателно е "избистрил" всички свои страници, включително и дневниковите, от всякакви "мътилки", така че евентуалните свидетелства за тях отсъстват, но най-вече защото презумпцията, че естественото състояние на мислещия човек е да мисли и мисълта му неспирно да се движи, е неоспорима и не се нуждае от обяснения: а мисълта на Торо съвсем уверено се движи към все по-задълбочено, научно-компетентно и прецизно природонаблюдение и описание; просто такава е нейната посока.

В последна сметка тази спокойна констатация става общоприета и някога продуктувният (не и за Бюъл) "критически мит за след-"Уолдънския" залез на Торо е вече минало за американската критика, която се солидаризира около становището, че научният подход на Торо към природата не замества трансценденталния, а СЕ СЪЧЕТАВА [к.м.] с него" (вж. Шнайдер 1987: 148). Така например, Лора Дасоу Уолс смята, че пренагласата, настъпила у Торо след 1850 г., трябва да се разглежда "не като трансформация на емерсъновския поет-трансценденталист в учен-емпирик, а като преобразуване на трансценденталния холизъм в нещо ново, съчетаващо трансцендентализъм и емпиризъм и позволяващо иновативно, експериментално и постсимволно мислене и писане" (Уолс 1995: 5), а според Уилям Роси "трансцендентализмът на Торо не само че не е в противоречие с екоцентризма му, но е направо благодатен за неговото задълбочаване" (Роси 2000: 29); и двамата критици отдават дължимото на плодотворната провокация, която трудовете на Александър фон Хумболт и Чарлз Дарвин са предоставили към мисленето на Торо. Всичко това е достатъчно убедително, но все пак с уточнението, че мисленето на Торо е поначало свръхбудно и динамично, поради което съчетанието между поетико-трансцендентален и научен подход към природата - макар и получило се плавно и съвсем естествено, - нерядко го води до ясното съзнание за ограничеността (късогледството) на научното познание в сравнение с абсолютната необятност на природата: оттук и отказът на късния Торо пред масачусетската "Асоциация за напредък на науката" да определи какъв точно учен е и добре известното му обяснение: "Аз съм мистик, трансценденталист и в добавка - натурфилософ" (Торо 1906: V, 4).

Ето защо - колкото и дълбоко да навлиза в емпиричното природоизучаване и познаване, - Торо продължава да изпитва потребност да организира наблюденията си ЕСТЕТИЧЕСКИ (вж. Бюъл 1995: 125): винаги и навсякъде - както в "Уолдън", така и насетне - той ще чувства необходимостта да се връща към своя "трансценденталистки" период и отново и отново да съзира (поетически) цялости отвъд фрагментарността на наблюдаваните природни факти, т.е. да "извлича универсален закон от отделния факт" (Емерсън) или, по-скоро, да призовава - и осъществява - невероятния капацитет на своя интелектуален артистизъм. Така че - независимо как по-силно "вижда" в един или друг момент, - Торо задължително вижда в красота: особено през последното десетилетие на живота си, когато не само е изваял стила си, но е познал - и овладял, - драматизма на зрелостта и потенциала на зрялото мислене.

Ето един пример от продължително доработваната последна глава на "Уолдън" "Пролет": "По мръкнало се разнесоха крясъците на гъски, литнали ниско над гората, сякаш уморени, окъснели пътници, които се завръщат откъм южни езера и взаимно се жалват и утешават. Застанал на прага, чувах плясъка на крилата им, но щом приближиха към къщи, внезапно съзрели светлината, те със сподавени крясъци се обърнаха и се спуснаха над езерото. Тогава си влязох, затворих вратата и прекарах своята първа пролетна нощ в гората." (Торо 2001а: 267-534) Този пасаж навлиза в пределите на антропоморфизма сякаш преди всичко за да ги преодолее: той загатва за "кореспонденцията" между човешкия и извънчовешкия свят най-вече за да експлицира тяхната различност и дори отделност, като откроява респекта на първия към собствените права на втория - Торо се прибира вкъщи и затваря вратата след себе си, за да не нарушава хармонията на гъшия живот, т.е. вниманието му е насочено към опазване на природния интерес сам за себе си, извън и отвъд човешкото присъствие и наблюдение (макар че и последното е налице и само няколко реда по-нататък Торо прецизно ще упомене точния брой на гъските - двадесет и девет). Едва ли обаче в пасажи като този - все по-застъпени във всичко, което пише от 1850 насетне, - могат непременно да се съзрат свидетелства за протоекологично мислене у късния Торо: не просто защото - макар и пренагласата му определено да върви в тази посока, - все пак е още рано за подобен тип съзнание (понятието "екология" е създадено от Ернст Хекел през 1866, т.е. четири години след смъртта на Торо), а преди всичко защото Емерсъновата "кореспондеция" никога не загубва първостепенната си значимост и атрактивност за Торо - дори и когато (а може би особено тогава) подходът му към природата става преимуществено научен. Затова и задълбочаващите се с годините природо-научни наблюдения, пространната природоописателност и навремени "природозащитната" й тоналност, обикновено се съчетават (балансират) у късния Торо с определено "кореспондентни" измерения на мисълта. Така е и в "Пролет", където подчертаната отделност на природния (гъшия) свят от човешкия е съвместена - при това в непосредствена близост, - с недвусмислена препратка към сферата на "съответствията": "Като пролетен пожар лумва тревата по хълмистите склонове... тревните стръкчета, символ на вечната младост, се устремяват към лятото в дълга зелена лента, все още притискани от студа, но решени на всяка цена да му надвият, надигайки ланшната изсъхнала трева с напиращата сила на младия живот... Така и нашият човешки живот умира само до корена, но все надига зелено стръкче към вечността." (Торо 2001а: 267-534).

"Кореспонденциите" винаги ще бъдат привлекателни за Торо, независимо че природонаучните му интереси сякаш по-скоро го оттласкват от тях - именно тогава, единствен сред новоанглийските си съмишленици, той ще настоява да се нарича "трансценденталист": и не от компенсаторна потребност, породена от силната му природонаучна съсредоточеност, а от желанието адекватно да назове своята неспирно течаща, ала винаги цялостна в движението си мисловност. Защото зрелият Торо не е болезнено раздвоен между привидно контрастните състояния на своята мисъл, а - благословен с умението завинаги да съзира естетически цялостни видимости отвъд все по-прецизно опознаваната фрагментарност на видимото, - той е навлязъл в своя най-продуктивен период на "непоклатимо интелектуално здраве". Както "Уолдън", така и Дневникът и всичко, писано след 1850, отразява разцвета на това зряло мислене, познало различните си периоди и спокойно поело ги в своята улягаща през годините цялостност: Торо е и прецизно-фрагментарен, и поетико-трансцендентален, и детайлизиращо-"кореспондентен", винаги цялостен в способността си да съзира и поетически да извайва красота.

II.

"Ще ми се да поговоря за Природата" - разпалено-реторично заявява Торо в началото на есето "Ходенето"; "ще ми се да направя изявление крайно", емфатично повтаря той, противопоставяйки "безпределната свобода и необузданост на природата на гражданската свобода и култура" и разглеждайки "човека като обитател на Природата, като същностна част от нея, а не като член на обществото". (Торо 2001б: 214-246) Съставено като подборка от късния Дневник, многократно дообработвано и изнасяно като лекция в годините между 1851 и 1857, есето "Ходенето" е окончателно огледано и подготвено за печат в последните месеци преди смъртта на Торо през 1862 (излиза посмъртно). Само по себе си още една поредна творба, поела размаха и тласъците на цяло десетилетие интелектуална история, наред с всичко останало "Ходенето" е и експериментът на неспирно динамичното мислене на Торо да балансира между научна природосъсредоточеност и трансцендентална природоозареност - както заради природния интерес сам по себе си, така и заради човека като принадлежащ към природата. Самата идея за "ходенето" е именно такава "балансираща" идея: "ходенето" е едновременно "професия" и "изкуство" (определения по-скоро взаимозаменими, отколкото разграничителни), за него се изисква особен "талант", благословени с който са само малцина; за "ходенето" е нужна вяра "в гората, в ливадата, в нощта, в която покарва царевицата", нужна е духовната омая на "мочурите край родния ми град" - а "ботаниката не може да ми даде повече от имената на блатните шубраци"... И тук Торо не противопоставя, а съчетава природонаучно знание и отвъднаучно познание: той задълбочава едното и се отдава окрилен на другото, за да извлече от сухотата на ботаническите названия - от информативната коректност на "азалията, родората, овчия лавър, клонатата боровинка", - върховното здраве на духа, укрепвано в разходки из горите и полята.

"Страстта ми към знания е непостоянна, докато страстта да потапям глава в селения, незнайни за нозете ми, е вечна у мен, несекваща. Най-висшето, което можем да постигнем, е не знание, а ИНТЕЛИГЕНТНО ВЧУВСТВАНЕ [к.м.]. Не зная дали това висше познание достига до нещо по-определено от едно нечувано, велико изумление от внезапно осъзнатата несъстоятелност на всичко онова, което допреди сме наричали Знание - от откритието, че на небето и на земята има много повече неща, отколкото е сънувала философията ни. Това е като разпръсването на мъглата от слънчевите лъчи." В тези редове е сякаш целият късен Торо - постигнал една нова видимост отвъд видимото, едно ново познание отвъд софистицираното знание за зримостите, една сякаш още по-крайна "трансценденция", способна да уравновесява крайното, "микроскопско" взиране в природните детайли. Със силата на това именно "интелигентно вчувстване", озарен от новопостигнатото измерение на едно - вече "телескопско" (Торо 1906: VI, 133), прокарано през филтъра на "микроскопската" наука, - откровение, Торо се е заел - "крайно и категорично", - "да поговори за Природата". Дори нещо повече: заел се е да говори не толкова "за", колкото "заради" природата, т.е. от нейно име и в нейна защита. Всъщност това са и двете страни на изявлението, направено в "Ходенето": доколкото сам себе си идентифицира като "същностна част" от природата, Торо се чувства в правото си да бъде неин представител, неин говорител; доколкото обаче тази самоидентификация е следствие от таланта на ходенето, а дарените с него са "не повече от един-двама" - пък и функцията на представителя (говорителя) е колкото избраническа, толкова и посредническа, за пред други, - Торо пледира в защита на природата пред всички останали, т.е. пред непосветените, които - пряко или непряко, - я застрашават. Неслучайно "Ходенето" е многократно произнасяно като реч преди да бъде отпечатано на хартия: неговата пламенна реторика е наситена с непосредната въздействена сила на устното слово на оратор пред аудитория - Торо е едновременно гласът и адвокатът на природата.

И тук, разбира се, новоанглийскта ораторна традиция стои зад Торо, изпълвайки думите му с едва ли не пилигримска разжареност; но "крайността", на която той слага специален акцент в изявлението си, неоспоримо свидетелства и за крайната му ЛИЧНА заангажираност с каузата на природата - за това, че Торо е превърнал отдадеността на тази кауза в ЛЮБОВНА отдаденост. "Влюбих се в един дъб", записва той в късния Дневник и, все в тия последни години на живота си, всецяло посветен и любящ, изповядва: "Природата е моята невеста..." (Торо 1906: IX, 146, 337). Дотолкова всеобхватна и всепоглъщаща е тази любов, че - винаги наситена с еротика, - поема в себе си и братската, и приятелската, и синовната обич; при това нейната сила крепне от усещането за споделеност: "Навсякъде около нас - любовно отеква "Ходенето", - е тая необятна, дива, виеща наша майка, Природата, прекрасна и ЛЮБЯЩА [к.м.] рожбите си като леопард...". Във всичко това чудесно се вписва и безпределната привързаност на Торо към родните места: едва ли друг обитател на Конкорд някога е изживявал локалната си принадлежност така пълноценно и с такава увереност в универсалната й значимост; едва ли друг е преброждал всекидневно околностите на града си с такава потребност от близост, от единение; едва ли само за два-три часа ходене извън града някой е бил отвеждан - и при това "всеки следобед", - до "най-чудни страни"; и със сигурност никой не е постигал - както в чувство, така и в слово, - поетическите висоти на възродената етимология на "Конкорд" - "съгласие, хармония, любов"... Тъкмо с ненаситната страст на влюбения да доближава все повече и повече обекта на своята любов, като го опознава във все по-голяма дълбочина и детайли, Торо "ходи" из природата: това е другата страна на интелектуалната му пренагласа към научно природознание, природонаблюдение и природоописание. Такова "ходене" с лекота преобразува прекрасно конкретните, винаги нови и достойни за изучаване "околности на родния ми град" в още по-прекрасните отвъдзримости на Обетованата земя, на Елисейските поля: защото неговата "велика пробудна светлина" просветлява ума, но и сърцето... Все по-прецизиращият се с годините "научен" подход на Торо към природата върви ръка за ръка с все по-разгарящото се и ревниво отстоявано чувство на съкровено лична интимност с нея (в късния Дневник Торо често се представя за единствения радетел за природата): едното и другото взаимно, любовно се допълват. Затова каузата на природата е за Торо собствена, свята любовна кауза. Оттук и "крайността" и категоричността на нейната защита.

"Вървим ли, ЕСТЕСТВЕНО [к.м.] стигаме до полята и горите: какво би станало с нас, ако ходехме само из паркове и алеи?" Една-единствена "правилна посока" съществува за Торо и тя е "естествената", т.е. природовярната (и в смисъл на природонеизневеряващата): оставило се на нея, "ходенето" безпогрешно извежда до дивотата. Каузата на природата е за Торо каузата на дивата природа: защото "Животът се състои от дивота.". И при това "Неподвластната нему дивота е, която ободрява човека.". Необходимостта от неподвластна на човека дива природа е за Торо както въпрос на насъщна независимост, така и въпрос на насъщна зависимост: той пледира за съхранената самостойност на дивотата заради самата нея, въздигайки я до синоним на живота изобщо, и в същото време изтъква несекващата човешка потребност от неподчинена, отделна и неопитомена, бликаща жизнени сили природна другост. И това е така, иде отгласът от "Уолдън", защото "Ние не сме изцяло част от Природата. Както мога да бъда носено от течението дърво, тъй мога да бъда и наблюдаващият от небето Индра". Затова и уолдънският експеримент, и предшестващото го плаване по реките Конкорд и Меримак, и последвалите пътешествия до Мейнските гори и Кейп Код, и ежедневното "ходене" на Торо из конкордските околности са все "отивания при", "вписвания в" жизнено необходимата другост на извънчовешката природа: защото, за да бъда "наблюдаващият от небето Индра", трябва първом "да навляза в дълбините на живота и да изсмуча соковете му" ("Уолдън") - а те бликат там, в жилите на неподвластната човеку природа. И ако "Уолдън" маркира придвижването на акцентите от хомо- към екоцентризъм в мисленето на Торо, то "Ходенето" изповядва и отстоява екстремна природозащитническа ангажираност, като брани своята екокауза и заради човешкия интерес - дивотата се превръща в гарант както за физическото, така и (най-вече) за духовното, интелектуалното здраве. И обратно: накърняването на дивотата, "оподвластяването" й в "паркове и алеи" води до разруха - както физическа, така и (най-вече) духовна.

"Свикнали сме да казваме в Нова Англия, - отбелязва Торо в "Ходенето", - че с годините все по-малко и по-малко гълъби долитат при нас. Нашите гори не предоставят достойни мачти за тях. Оттук би могло да се заключи, че с годините все по-малко и по-малко мисли спохождат човека, понеже дъбравата на съзнанието ни, разпродавана за поддръжка на ненужните огньове на амбицията и по дъскорезниците, нахалост оголява, та не остава и клонка, на която да кацнат." "Ходенето" е интелектуално-физическо движение в непременно противоположната посока, тъй като тази е според Торо грешната, доколкото е противоестествена, природоневярна, "източна" и никога неследвана от Слънцето, този "велик заселник на Запада"; тя е опитомяващо-пагубна както за природата (гълъбите вече не долитат), така и за човешкото съзнание - Торо вижда обезлесяването и като обезмисляване (с което, впрочем, за пореден път вещае разрастващата се духовна оголялост на самоцелната консумативност). Това всъщност е екоцентрично обусловената заангажираност на зрелия Торо с човешката кауза - каузата на дивата природа заради самата нея той извежда и до кауза на човека заради самия него, т.е. каузата на дивата, неподвластната природа Торо превръща и в кауза на мислещия човек. Пък и както изрично е заявил още в самото начало на "Ходенето", той се е заел "да поговори за Природата", но също така и да разгледа ЧОВЕКА като същностна част от нея, а "не като член на обществото" (нещо, което обикновено убягва от вниманието, изместено от твърде силните природозащитнически и културнопротивопоставителни акценти): това, което се е случило зад тия уводни думи, чиито смисъл есето ще задълбочи, е че някогашният себеуповаващ се поет-тренсценденталист, познал "кореспонденциите" и впоследствие отдал се на прецизното природонаблюдение и научното природопознание, вече е изнесъл в екоцентрична перспектива своя поначало присъщ, романтически непреодолим хомоцентризъм. (И отново - както в "Уолдън", - "тръби" с цяло гърло, за да разбуди за пореден път ближните си.)

"Ако зависеше от мен - навлиза Торо в (без)пределите на уподобяванията, на новоакцентираните "кореспонденции" в своята екохомоцентрична пледоария, - човекът не би бил култивиран във всяка своя частица, тъй както не би бил култивиран и всеки акър земя: би имало обработваеми площи, но голямата част би била покрита с поляни и гори...". Защото "най-жизнено е най-дивото": както в некултивираната, неопитомена природа, така и - "съответно", - в некултивираното, неопитомено и свободно съзнание; и според Торо именно в "тая Дивота е спасението на Света"... За да изповядваш такова разбиране, е нужна вяра: вяра в дивата природа, вяра в "гората и ливадата" - и, благодарение на това, вяра отвъд тях. Но как е възможно - и ако все пак е възможно, не е ли някак наивно - да се говори за такава "вяра" във време, когато научното знание е вече на изключителна висота и почит и естествените науки процъфтяват? "През 19 век в Америка не само е било възможно, но дори е било необходимо да се "вярва" в природата - утвърждава Лора Дасоу Уолс. - ... да се вярва в гората и ливадата не просто заради самите тях, а и заради нещо по-висше, нещо, което те обслужват, преизказват или въплъщават... Също така е било възможно да се твърди, - продължава тя, - че природата има своите собствени основания да съществува... - не непосрдествено съгласувани с Бог и поради това не непосредствено съгласуващи се с човешките уморазположения..." (Уолс 2000: 15-16). "Нито единият, нито другият избор е произтичал от наивност", констатира Уолс, за да заключи, че зрелият Торо приема и двата като взаимно допълващи се: "Торо достига до радикалния възглед за природата като саморазвиваща се, съзидателна сила, съчетавайки Хумболтовата протоекологическа наука с романтически форми на натуртеология" (Уолс 2000: 17). Такова схващане е явно основателно и напълно убедително, като при това избавя Торо от възможната привидност на наивен учен-аматьор; то експонира не само компетентността на Торо в съвременния му естествено-научен и интелектуално-духовен контекст, но очертава и способността му новаторски да надгражда усвоеното. Фокусирано обаче върху необходимостта да види Торо извън "нито-нито" постановката на поет-учен и с адекватната му стойност както на мислител-трансценденталист, така и на емпирик-естественик, това "научно базирано" схващане извежда единствено интелектуалната страна на вярата на Торо "в гората и ливадата", като напълно пренебрегва нейната гореща емоционалност, тъй както и безспорния й артистизъм.

"Науката на Хумболт е едно, поезията друго", изрично обаче е отбелязал Торо в "Ходенето", за да продължи: "Днешният поет въпреки всички научни открития и натрупаното познание на човечеството ни най-малко не превъзхожда Омир.". Защото, категоричен е Торо, "Поет е оня, който може да вдъхнови ветровете и потоците да му служат, да говорят вместо него;... чиито думи са тъй истинни, той свежи и ЕСТЕСТВЕНИ [к.м.], че... се пукват като пъпки при първи полъх на пролетта, цъфтят и ежегодно даряват на отдадения читател своя плод-отклик на въздесъщата природа.". Това не е ефектна метафорика, а цялостна концепция за поезията (литературата) като изкуство на безизкуствеността; и при това - което в случая е далеч по-важно, - тази концепция познава и признава своите различия с научното природознание, но, наместо да му се противопоставя, допуска и доказва съвместимост, като обема в себе си неговата другост и така обостря своята природосетивност и природообразност. Тук говори Торо "мистикът, трансценденталистът и натурфилософът в добавка", т.е. Торо-Поетът, отказващ да се самоопределя непременно като "учен" и способен в зрелостта си да обхваща привидните разнопосочия на своето художествено-научно битие в екзистенциално-артистична цялостност от нов порядък - едновременно природоестествена и природоестественическа... И ако преди време "естествеността" на поезията е означавала за Торо най-вече ВЯРНОСТ КЪМ природата, то в годините на "Ходенето" тя вече е разбирана и изживявана във върховенството на ВЯРАТА В дивата природа - както заради природата сама по себе си, така и заради самата поезия. Торо вече дири стиха, "който точно да изразява тоя копнеж по Дивото" - защото "в литературата ни привлича единствено дивото". Екоцентризмът на зрелия Торо напълно "естествено" - природосъобразно и природосъсредоточено, - се обагря в артистизма на творящия човек: а това може да произтича само от вяра "в гората и ливадата", която - и навярно повече от всичко друго, - е вяра дълбоко поетическа по същността си, тъй както е и вяра в пребъдването на "дивоестествената" поезия. Каузата на дивата природа Торо е превърнал и в кауза на истинската (истинната) поезия.

Жестът е определено екопоетически. И наред с това е дълбоко личен: защото вярата в езерото, в реката, в гората, в поляната е и другото име на любовта към тях - все по-дълбока, гореща и ревниво бранена с годините... Торо поставя поезията в зависимост от дивотата с артистизма на (екоцентричен) поет; прави го обаче и с абсолютната посветеност на влюбен - на влюбен поет, всецяло отдаващ поетическото си слово на своя единствен обект. Оттук и - за пореден път и в още един нюанс, - "крайността", т.е. крайната емоционалност на изявлението му: зависимостта на поезията от дивотата е представена като пълна, съдбовна, безпрекословна. Торо разпалено пледира за "литература, даваща израз на Природата" като за единствената Литература, а не като за възможен вид литература. В същото време обаче признава, че "не може да посочи" такава литература: привидното противоречие е преди всичко въпрос на умела реторика, въвеждаща жарката възхвала на литературата на бъдещето, на Запада, на "всичко диво и свободно", на "американската митология"... И тази глобализираща романтическа разжареност е толкова завладяваща, че нейните дълбоко лични, съкровено интимни и благоговейно емоционални първооснования остават в сянка. Торо обаче ги е загатнал: той не може да посочи литература, даваща израз на Дивотата, не само защото "така погледнато, и най-добрата поезия е питомна", но също и защото не открива литература, предлагаща "удовлетворително описание на ОНАЯ ПРИРОДА, КОЯТО ПОЗНАВАМ АЗ [к.м.]". Повече за това Торо не казва и сдържаността му на свой ред издава дълбоката интимност на връзката му с природата: за "оная природа, която познавам аз" той никога не би получил "удовлетворително описание" от друг - и никога не би го приел... Защото - любовно и все по-ревниво - й отдава (й се отдава в) собственото си слово.

В резултат не само словото му поема естествеността на листните пъпки, но и самото му поведение започва сякаш да излъчва "естествеността" на извънчовешката природа: "Обичам Хенри - цитира Емерсън един приятел на Торо, - но ми е невъзможно да го харесвам; подадем ли си ръце, все едно съм докоснал ръката на някой бряст" (Емерсън 1990: 344). Да, Торо се интересува от човека като част от природата, а не като член на обществото - и повече от всичко останало това е самият той: другото аз на Уолдън, на гората, на ливадата, посветил им се с безгранична вяра - и с огромна, човешка любов. С любов, която неудържимо се излива в "ходене" сред природата и в слово за (на) природата.

Неслучайно - особено през последното десетилетие на живота си, - сред конкордските си съграждани Торо е минавал за особняк, дори за ексцентрик. Обществено разбиране за начина си на живот не е търсил, защото не му е било нужно. А в Дневника си от 1856 г. е поднесъл своя - както винаги много личен, - отговор: "Виждам как съседите ме гледат съчувствено, как си мислят, че някаква черна, злощастна орис ме кара неспирно да се скитам из горите и полята и да греба сам по реката. Но додето откривам там ЕДИНСТВЕНИЯ СЪЩИНСКИ РАЙ [к.м.], не ще се разколебая в своя избор. МОЯТА РАБОТА Е ПИСАНЕТО [к.м.] и аз не се колебая, а зная, че за мен нищо не е безинтересно - независимо от общоприетите разбирания: защото, глупци, темата е неважна, а животът е всичко..." (Торо 1995: 33). За живота - за своя живот, пречистван и въздиган в поезията на "ходене" и слово, - Торо е писал винаги и ще пише до края на дните си, защото "Няма нищо по-целебно и по-поетично от една разходка из горите и полята... Нищо не ме вдъхновява така и не възбужда у мен такива ведри и плодоносни мисли... На улицата и в обществото почти винаги съм нищожен и съсипан, животът ми е неописуемо сив... Ала когато съм сам, далеч сред горите и полята, сред непретенциозните нивя и пасбища, прекосявани от зайци, аз намирам себе си, чувствам се отново част от вселената... Покоят, уединението, ДИВОТАТА [к.м.] на природата са нещо като панацея за мисълта ми. Това е, което излизам да диря навън." (Торо 1995: 34-35, Jan. 7, 1857). А "Ходенето" изповедално отеква: "Вървя из природата като древните пророци и поети, както са вървели из нея Моисей, Омир, Чосър"... Това е цялостното извисяване на личността, постижимо само в любовта - а личността при това е на роден поет.

Така че е невъзможно Торо да не "вярва" в природата; невъзможно е и да не я брани - заради себе си, заради самата нея, заради поезията, заради мислещия и творящия човек изобщо. Неговият начин да изповядва вярата си и да брани източника й е единственият начин на писателя - да пише, да обръща в слово. А словото неизбежно - както и съвсем целенасочено при Торо-трансценденталиста, - носи своята публичност, извиква и вае своя адресат: и дълбоко интимната, съкровено любовната, животогарантиращата посветеност на "гората и ливадата" "естествено" - и убедено природосъобразно, - преминава в кауза, защитавана пред аудитория. И докато с годините Дневникът все повече се осмисля за Торо с неговото самостойно водене, по-скоро непредназначено за читател, то във всичко останало, което написва през последното десетилетие от живота си, Торо максимално използва публичния характер на словото, най-вече за да отстоява и настоява за голямата кауза на дивата природа - върховната екокауза на своето зряло мислене. Не само "Ходенето", но всички късни есета на Торо са многократно изнасяни като лекции, преди да бъдат окончателно подготвени за печат - т.е. ефективността на тяхната публична биография разчита както на непосредственото въздействие върху слушателя, така и насетне на въздействието на писания текст върху читателя. През тези последни години Торо наистина се е заел "да поговори за Природата": нюансите в отделните лекции/есета (както, впрочем, и в непубликуваните приживе по-големи творби като "Мейнските гори" и "Кейп Код") преливат от естетическа и духовно-религиозна отдаденост към ясна природозащитническа заангажираност, от романтико-поетическо благоговение към емпиричен природоинтерес и научно природознание, поемайки различни акценти от комплексната умонагласа на късния, екоцентричен Торо. Така, "Редуването на горските дървета" представя открития от Торо принцип на редуването на горите - откритието, впрочем, което дава най-голямо основание на Торо да се гледа като на пионер в екологическата наука (вж. Устър 1979: 57-111): Торо пристъпва към своята аудитория назидателно, от позицията на превъзходство и излага наблюденията си с направо обвинителен тон заради това, че на всички е убягнало забелязаното от него, но желанието му в последна сметка определено е да даде полезна информация на фермерите и учените-естественици - и ако ги обвинява в своята реч, то е по-скоро в недостатъчна наблюдателност, отколкото в покушения над природата. През същата тази 1860 г., в препълнената зала на Конкордската лектория, Торо произнася и своето слово за "Дивите ябълки": дълбоко поетично, преливащо от благоговение пред природната красота, това слово (публикувано посмъртно в края на 1862 г.) подема от "Ходенето" прославата на Запада и на Дивото, както и мрачно-изобличителната констатация на разрастващото се обезлесяване: "Ерата на дивата ябълка скоро ще отмине. Тоя плод най-вероятно ще изчезне от Нова Англия" - с тъга и упрек отбелязва Торо, за да затвърди казаното - също както някогашните новоанглийски пуритани, - с библейски цитат: "Посрамете се, земледелци..." (Торо 2001в: 188-213). Пак в тези последни месеци Торо доработва и подготвя за печат по-рано писаното есе "Есенни багри" (също публикувано посмъртно в края на 1862 г.): в изящно поетическо слово есето прелива от възхита по новоанглийската есен, чието "пищно многообразие" смайва "европейците, посещаващи Америка"; малки поеми в проза една подир друга споделят омайната есенна красота, открита за способния "да съзира" - багрите на лилавата трева и червения клен, на бряста и сладкия клен, на аления дъб и на падналите листа; в прекрасно-прецизни природни детайли ранно-късният Торо открива "взора" и на читателя - за дивната хубост наоколо, но и като предупреждение да бди над нея. Защото "всеки град се нуждае от тия невинни възбудители на светли и радостни надежди, които да държат надалеч меланхолията и предразсъдъците... Защо не полагахме повече грижи за тяхното опазване?!" (Торо 2001г: 156-187).

Както в "Есенни багри" и "Дивите ябълки", така и в "Ходенето" и "Редуването на горските дървета" природозащитническият патос на Торо се изразява преди всичко в тъжно-гневна назидателност по отношение на неговата аудитория и призив към зорко внимание и познаване на природните закони; своята същинска природозащитническа визия Торо разгръща в писаното по същото време и дълго останало непубликувано есе "Боровинки". Тук именно дългогодишната екоцентрична тенденция в неговото мислене се откроява във вече ясно изкристализирали параметри - Торо пледира за създаването на обществено защитени природни участъци. Предложенията му са две: първо, земите по бреговете на река Конкорд да бъдат завинаги съхранени като зелени площи, и второ, в околностите на всеки град да бъде заделена "петстотин до хиляда акра дива гора, от която една пръчка да не може да се откърши за горене и която да остане обществена собственост вовеки, за поучение и за отмора" (Торо 1980: 252-262). Това вече са конкретни проекти за опазване на околната среда, т.е. на дивотата: както заради нея самата, така и заради човека и неговото "непоклатимо здраве" - духовно и физическо. Явно мисленето на Торо е щяло да се задълбочава в тази екопосока - както в писане, така и на дело: текстът на "Боровинки" също е бил предназначен за публична лекция, която впоследствие да бъде подготвена за печат. Това обаче не се случва. Торо без време си отива от този свят, още далеч недоизказал новия размах и множащите се аспекти на екоцентричната умонагласа на своята зрелост; за последните му думи се знае, че са били "лос" и "индианец" (Торо 1985: 1051).

Сред многобройните непубликувани приживе ръкописи, които Торо оставя, са и хиляди страници, посветени на североамериканските индианци - замислял е да ги събере и оформи в книга. Възхищавало го е природоестественото съществуване на индианците, абсолютната им съвместимост с дивотата. Ала никога не се е стремял да превърне индианската интимност с природата в своя - за него тя е привлекателна "като вид житейско умение, а не като тип духовност", както основателно отбелязва Лорънс Бюъл (Бюъл 1995: 213). Във всичките си занимания с индианците Торо неизменно - и неизбежно! - поддържа културна дистанция спрямо тях: преди всичко защото собствената му интимност с природата е съкровено-лично преживяване, на това отгоре обострено и от крайния индивидуализъм на поета-романтик, но също така и поради новоанглийското си постпуританство, съхранило духа и традициите на европейското първозаселничество. "Смятам, че фермерът измества индианеца дори и поради това, че се грижи за земята и тъй става по-силен и някак по-естествен", пише Торо в "Ходенето", съзирайки тук едно от проявленията на движението в "правилната посока", т.е. от Изток на Запад, от Европа към Америка, от питомното към дивото - а такова движение, такова "ходене" индианците не могат да предложат, "съзнателно усилие" при тях отсъства. По същия начин в "Дивите ябълки" възхвалена е не първозданната, а новопостигнатата дивота - не туземната дивота на киселицата, а придобитата дивота на ябълката, която "като човека се е преселила тук", в Новия свят, и е "успяла да се наложи сред туземните дървета": така тя е утвърдила себе си, убеден е Торо, т.е. доказала е потенциала на своето себеупование. Оттук съвсем "естествено" следва самоидентификацията на себеуповаващия се автор: "американската дива ябълка е дива точно като мен - непринадлежащия към туземното население, ала отдалечил се от култивирания ствол къмто гората". Да, Торо възхвалява дивотата, но това не е дивотата на лоса и на индианеца - това е дивотата, издигната в култ ("култивирана") от култивирания пришълец. И точно този култивиран пришълец ще радее за опазването на дивотата - едновременно заради нея и заради себе си.

"Опазване на дивите животни най-общо означава създаване на гора, която да обитават или посещават - констатира "Ходенето", за да продължи: - Така е и с човека. Преди стотина години по нашите улици продавали кора от собствените ни гори. Самият досег със старите грапави дървета пораждал жизнена танинова сила, която помоему заздравявала и споявала нишките на човешките мисли. Ах, потръпвам при днешните упадъчни в сравнение с миналото времена за родния ми град...". Тази именно "жизнена танинова сила" Торо ще тачи и ще бди над съхраняването й до последния си дъх. Емерсъновите "кореспонденции" никога няма да загубят значението си за него, но той ще премине и в екопределите отвъд тях...

 

 

БЕЛЕЖКИ

Бюъл 1973: Buell, Lawrence. Literary Transcendentalism. Style and Vision in the American Renaissance. Ithaca and London: Cornell University Press, 1973.

Бюъл 1995: Buell, Lawrence. The Environmental Imagination. Thoreau, Nature Writing and the Formation of American Culture. Cambridge, MA - London, England: The Belknap Press of Harvard University Press, 1995.

Емерсън 1990: Emerson, Ralph Waldo. Thoreau. // Emerson, Ralph Waldo. Selected Essays, Lectures and Poems. Ed. Robert D. Richardson, Jr. New York: Bantam Books, 1990.

Камерън 1985: Cameron, Sharon. Writing Nature: Henry Thoreau's Journal. New York: Oxford University Press, 1985.

Огдън, Келър 1985: Ogden, Marlene A. and Keller, Klifton. Walden: A Concordance. New York: Garland, 1985.

Роси 2000: Rossi, William. Thoreaus's Transcendental Ecocentrism. // Thoreau's Sense of Place, Essays in American Environmental Writing. Еd. Richard J. Schneider. Iowa City: University of Iowa Press, 2000.

Торо 1906: Thoreau, Henry David. The Journal of Henry David Thoreau. Ed. Bradford Torrey and Francis H. Allen. 14 vols. Boston: Houghton Mifflin, 1906.

Торо 1980: Thoreau, Henry David. The Natural History Essays of Henry David Thoreau. Еd. Robert Sattlemeyer. Salt Lake City: Peregrine Smith, 1980.

Торо 1985: Thoreau, Henry David. A Week on the Concord and Merrimack Rivers, Walden, The Maine Woods, Cape Cod. New York, N.Y.: The Library of America, 1985.

Торо 1995: Thoreau, Henry David. Selections from the Journals. Ed. Walter Harding. New York: Dover Publications, Inc., 1995.

Торо 2001а: Торо, Хенри Дейвид. Уолдън, или Живот в гората. // Торо, Хенри Дейвид. Живот без принцип. Прев. Албена Бакрачева. София: ЛИК, 2001. Също: Варна: LiterNet, 2002 <https://liternet.bg/publish6/dtoro/life/index.html> (22.07.2006).

Торо 2001б: Торо, Хенри Дейвид. Ходенето. // Торо, Хенри Дейвид. Живот без принцип. Прев. Албена Бакрачева. София: ЛИК, 2001.

Торо 2001в: Торо, Хенри Дейвид. Дивите ябълки. // Торо, Хенри Дейвид. Живот без принцип. Прев. Албена Бакрачева. София: ЛИК, 2001.

Торо 2001г: Торо, Хенри Дейвид. Есенни багри. // Торо, Хенри Дейвид. Живот без принцип. Прев. Албена Бакрачева. София: ЛИК, 2001.

Уолс 1995: Walls, Laura Dassow. Seeing New Worlds. Henry David Thoreau and Nineteenth-Century Science. Madison, WI: The University of Wisconsin Press, 1995.

Уолс 2000: Walls, Laura Dassow. Believing in Nature: Wilderness and Wildness in Thoreau's Science. // Thoreau's Sense of Place, Essays in American Environmental Writing. Еd. Richard J. Schneider. Iowa City: University of Iowa Press, 2000.

Устър 1979: Worster, Donald. Thoreau's Romantic Ecology. // Worster, Donald. Nature's Economy: The Roots of Ecology. Garden City, N.Y.: Doubleday, 1979.

Харисън 1992: Harrison, Robert Pogue. Forests: The Shadow of Civilization. Chicago, University of Chicago Press, 1992.

Хилдебидл 1983: Hildebidle, John. Thoreau: A Naturalist's Liberty. Cambridge: Harvard University Press, 1983.

Шнайдер 1987: Schneider, Richard J. Henry David Thoreau. Boston: Twayne Publishers, 1987.

Шнайдер 2000: Schneider, Richard J. Introduction. // Thoreau's Sense of Place, Essays in American Environmental Writing. Еd. Richard J. Schneider. Iowa City: University of Iowa Press, 2000.

 

 

© Албена Бакрачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.07.2006, № 7 (80)

Други публикации:
Език и литература (София), кн. 1-2, 2006, с. 225-240.