Албена Бакрачева

web

Да се говори за трансцендентализъм оттатък Атлантика на пръв поглед изглежда семантичен парадокс - в страна, в която духът на прагматизма е едва ли не вездесъщ, сякаш място за истинска духовност не остава. Да, но Америка познава и другата крайност - тъкмо като крайност още по-осезаема и значима.

Източници свидетелстват, че макар учебната програма в Харвардския колеж от тридесетте години на миналия век да не включвала автори като Кант, Уърдзуърт и Карлайл, техните трудове били четени и дискутирани от преподаватели и колежани. Затлявала атмосферата, в която кантианските идеи, опосредствано прекосили Атлантика чрез писаното от английските романтици, особено от Самюъл Колридж, намират благодатна почва в Новия свят.

Град Конкорд, щата Масачусетс - това е седалището на сближени от трансценденталната си нагласа и литературната си дарба новоанглийски интелектуалци, като Бронсън Олкот, Уилям Елъри Чанинг, Маргарет Фулър, Тиодор Паркър, Елизабет Пийбоди; сред тях изпъкват особено Ралф Уолдо Емерсън и Хенри Дейвид Торо. Всички те са родени и израснали в Бостън или околните му градчета, всички произхождат от стари новоанглийски фамилии, заселили се в Америка още преди 1700 година, всички са харвардски възпитаници, всички подкрепят големите морални реформи на времето.

Неслучайно мястото е Масачусетс. В този най-стар щат на Нова Англия преливат първозаселнически и верски традиции, пуритански перфекционизъм и гордо усещане за приемственост спрямо стореното от пасторите-предци. Неслучайно именно тук американско протестантство и просвещенски рационализъм достигат до изкристализиралата обединяваща форма на бостънското унитариатство. Неслучайно бостънското унитариатство се превръща не просто в доминиращото, а в единственото новоанглийско вероизповедание. Неслучайно тъкмо бостънското унитариатство дава интелектуалния американски елит на времето, излязъл от изцяло унитариатския тогава Харвардски колеж. И също така неслучайно именно тук, където по-ясно и утвърдително от навсякъде другаде е намерена такава свързваща религиозно-рационалистична формула, процъфтява не по-малко ясно и утвърдително изкристализирала форма на отрицание, зародила се вътре в самата тази религиозно-рационалистична формула - американският трансцендентализъм.

* * *

Познаване посредством "трансцендиране" на сетивата, възприемане изключително благодарение на способност, далеч превъзхождаща емпирически посилното - дали тази "отвъдняваща" способност ще бъде наричана Висш Разум, Дух, Ум или Душа за американските трансценденталисти е без особено значение, нито пък е въпрос на терминологична последователност, след като за всички тях това е способността да се възприемат интуитивно духовните истини, да бъде превъзмогнато единствено възможното според Джон Лок сетивно познание. За едни тази способност е просто вътрешна светлина или съвест, за други - божият глас, за трети - безлична космическа сила, а има и такива, които съзират в нея божието превъплъщение в човека. Оттук и първостепенната роля на творческото вдъхновение в мировъзрението на американските трансценденталисти. В изключителния религиозен кипеж на съвременната им Нова Англия те правят крачката, изглеждала тогава направо революционна: освобождават изкуството от обслужващата му роля в утвърждаването на религиозния морал и виждат в него равностойност на религията. За най-радикалните американски трансценденталисти поетическото слово е точно толкова духовно, колкото и библейското. Самият трансценденталистки акт на въздигане на поетическото слово до религиозното поради възприетата за равностойна негова въздейственост е един религиозен акт - изкуството при американските трансценденталисти продължава да оправдава съществуването си с религиозни, а не с чисто естетически причини. Оттук и основните положения на американския литературен трансцендентализъм.

"Творчеството" - пише в своите "Дневници" Ралф Уолдо Емерсън - "е доказателство за божествено присъствие; който твори, той е Бог." Творейки, поетът според Емерсън възприема ролята на Бог и пресъздава Сътворението. Нещо повече: Исус и пророците за него са преди всичко поети, чието слово по-скоро извисява духа, отколкото да дава правила за приложение в живота. Емерсъновият поет е двусъщностен, съвършен по озарение свише и прекрасна словесност: той обединява "зрящия" и "говорящия", духовния взор и красивия изказ, той е Поет-Проповедник. Създавайки този образ, Емерсън налага един модел на артистично-морализаторско поведение, който, при многото различия помежду им, трансценденталистите до един възприемат. За мнозина от тях този модел се превръща в стил на живот. Защото за американските трансценденталисти разлика между Живот и Изкуство не съществува - припокриването е пълно, поради което животът се осмисля като сътворяване на произведение на изкуството. А Живот е равно на Изкуство само когато човекът на изкуството е добър по нрав. Очевидно знакът за равенство между живот и изкуство се поставя на солидна моралистична основа или, както отбелязва в Дневниците си Торо: "Най-доброто, което напишеш, е най-доброто, което си."

Идеята за изкуството като израз на характера съвсем не е заредена с оригиналност. Абсолютно оригиналното при американските трансценденталисти обаче е СЕРИОЗНОСТТА, с която я възприемат и отнасят към себе си. Месианското призвание на Поета-Проповедник американските трансценденталисти възприемат далеч по-сериозно от всички английски романтици.

В съчетанието между дълбока религиозност и артистизъм, между теологическа начетеност и словесен перфекционизъм, между философска култура и художествен размах е същината на американския трансцендентализъм. Недоглеждането или преднамереното изолиране на някоя от тези му страни нерядко е водило изследователите до несправедливи оценки: било упреци във философска и теологическа непоследователност, в еклектизъм и неоригиналност за сметка на художествената висота, било набеждавания в "нечисто изкуство" заради прекомерната мисловна натовареност. Такива оценки ни най-малко не могат да обяснят впечатлението за съвършенство, което писаното от трансценденталистите създава. А това впечатление е безспорно. Затова най-уместно остава да се гледа на американските трансценденталисти не като на следовници на една или друга интелектуална дисциплина или естетическа платформа, а през собствените им обобщени категории на "мислители" и "пророци". Тогава именно техният духовен и артистичен размах изпъква на преден план, та и самата им мисловна безсистемност, обвита в безпределна поетичност, започва да изглежда като проявление на величие. Защото, осланяйки се безрезервно на словото, на библейски истинното и художествено съвършеното слово, най-изявените сред тях неизменно са дирели - и често са намирали - себе си. А безграничната личностност е неподвластна на ограничения от какъвто и да било порядък. Тъкмо в целокупното личностно измерение за стойностност е уникалността на американския трансцендентализъм.

В средището между широкомащабна интелектуалност и извисена художественост той остава единствената по рода си в американската духовна история сформирана школа, оказала сериозно въздействие върху първоизграждащия се културен образ на младата американска нация. В кръга на трансценденталистите и неговия интензивен духовен живот влиза интелектуалният елит на Нова Англия от 30-те и 40-те години на 19 век, за да даде мисловни и словесни измерения, съотнасянето с които насетне става неизбежно - дори и за така различни помежду си автори като Уолт Уитман, Емили Дикинсън, Едгар Алан По, Натаниъл Хоторн, Хърман Мелвил, та до Джек Лондон, Керуак и Хемингуей.

* * *

За американските трансценденталисти Поетът-Проповедник, заличил разликата между Живот и Изкуство, остава безкрайно сериозно възприета личностна формула, постоянно отстоявана в слово духовна позиция. Но само един от тях я осъществява на дело и сетне я обвива в прекрасна, жива образност - Хенри Дейвид Торо.

Животът като собствено творение - ето единствената тема за този приживе почти неизвестен писател, комуто било съдено да се нареди сред най-големите имена в американската литература. Хенри Дейвид Торо (1817-1862) не написва и ред извън собствената си биография, верен на изискванията си към всеки писател, от когото се очаква "прост и искрен разказ за собствения му живот, а не преразкази за живота на други". Биографичността при него обаче има особен облик; тя представлява изповед на личната духовна история - историята на духа, постигащ "висшите закони", откривайки в природата съответствията дори на най-лекия свой трепет. Торо разказва не толкова за това как е живял, колкото за това, че е съумял да живее истински - сътворявайки живота си, тъй както поетът сътворява поемата си. Своеобразна култура на себепостигането, истинският живот според Торо означава съзнателно прекъсване на изкуствените връзки с обществото и възстановяване на изгубената единосъщност с природата като възможност за духа да обхване висшите закони на естеството.

Ето и причината през лятото на 1845 година Торо да се установи на брега на езерото Уолдън в околностите на Конкорд и там, в къща, която си е построил съвсем сам и с най-прости пособия, да прекара две години, два месеца и два дена в размисъл, съзерцание и благодатен труд. Неговата цел е "да въздигне живота си до висотата на убежденията си", а душевното равновесие, постигнато по този начин, е равнозначно на независимост. Едва ли друг така страстно е възприел в себе си идеята на Емерсън, че човек е не роб, а създател на обстоятелствата, че ръководен от идеите си, той може да гради като самия Творец, направо да се идентифицира с него, че човешкият живот израства от самия човек, тъй както пъпките, листата и плодовете поникват от клоните на дърветата. Или както е в книгата му "Уолдън": "Всички ние сме скулптори и художници, а нашият материал са плътта, кръвта и костите ни. Възвишените помисли облагородяват чертите ни, докато низостта и чувствеността ги огрубяват." Бидейки по собствен избор свободен и необвързан, способен истинно да възприема природата до степен да общува с нея като "природа с природа", човек може да съгради свой малък свят като Торо край Уолдън "със свое слънце, своя луна и свои звезди". Почувствал в себе си креативната мощ на Създател, човек заживява в служба на "висши закони" и започва "да прониква под повърхността на нещата" в стремежа си да постигне тяхната духовна същност, става "зрящ". Трансценденталисткото изравняване между Живот и Изкуство Торо прокарва делом на брега на Уолдън и словом - в книгата си "Уолдън".

Неговият способ за постигане на истините, тоест надвидимите стойности на видимата действителност, представлява предоверяване на поетическото възприятие - сетивният опит добива особено значение като предпоставка и подтик за духа да го обхване, превъзмогне и превърне в отправна точка за своя полет. Оттук и изключителната метафорика на стила му. "Времето - това е реката, в която хвърлям въдицата си. Навеждам се и пия, но отпивайки, виждам пясъчното й дъно и разбирам колко е плитка. Тая плитка речица си тече, но вечността остава. Ще ми се да пия от дълбините, да мятам въдицата си в небето, чието дъно е застлано със ситните камъчета на звездите."

Как при тези думи да не помислим за "звездното небе и моралния закон в мен"?

© Албена Бакрачева, 1999
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2000
=============================
Публикация в сб. "Кант и Кантовата традиция в България", изд. ЛИК, С., 2001, 336-341.

Текстът е четен на научна конференция "Кант и Кантовата традиция в България", София, 15-16. 04. 1999.