Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
IV. ТОСТОВЕ ЗА СВАТБИ И ПОГРЕБЕНИЯ

Антония Колева

web

Светлозар Игов, “Привечер", изд. "Българска сбирка", София, 1999

        Литературният критик Светлозар Игов работи върху полето на похвалното и търси разрастването на това похвално поле. В книгата си “Привечер” Игов лично отбелязва известния факт, че не пише отрицателни рецензии. Той оставя тази констатация без допълнителна обосновка и разясняване - дали похвалите се поддържат от принципна лична позиция, или са следствие на един предварителен прецизен подбор на книгите, които Игов рецензира например. Самият Игов се хвали, че единствената отрицателна рецензия, която някога е написал (тя била за Емилиян Станев), останала непубликувана. А че Светлозар Игов обича да се хвали е общоизвестно.
        Но хваленето, а в още по-голяма степен самохваленето, са изтласкани в низините на неблагородния дял на практическата заинтересованост при упражняване на словото; те трудно се доказват като подходящи за интелектуалното занятие на критика. Критиката в много по-голяма степен предполага доблестта да се изкаже мнение, което като че по правило е неприятно, сурово, разобличаващо; тук истината трудно може да съвпадне с възхвалата, която е предадена във владение на етикетния добър тон, зачитащ преди всичко йерархичното отношение. Нещо повече: като че тъкмо несъвпадението на критическото мнение с възхвалата е мотив за упражняването на дълга и правото на критика. Неговото самоизживяване е постоянната заплашеност от цензура, неговият вик е - “Нецензурирано”. Впрочем в това отношение Игов има патентован готов ход - защитният му рефлекс е прословутият, внедрен някъде в ъгъла на картината, син кон, приличащ на Троянския си събрат и осигуряващ безпрепятственото промушване през цедката на цензора за всичко по-правдоподобно и по-малко забележително от него.
        Хваленето създава условия да се изрази и да се утвърди по двупосочен начин йерархично отношение в най-широк смисъл (не само политически и административен). Двупосочността се изразява във възхвалата, от една страна - безспорно отнасяща се до един възвисен, извисен и възвеличаван обект, и в похвалата, от друга - предполагаща снизходителната оценка. И в двете посоки по йерархизиращите редове хваленето има свои правила и тънкости. Въпреки това в една реторическа перспектива, където доминира убедителността, разгръщана в рамките от правдоподобие до затрогване, възхваляването може да демонстрира доблест и мъжество, макар и различни от тези на критикуващия. Светлозар Игов демонстрира доблест да похвали без снизхождение; а такава похвала не се среща често. Хваленето на Игов не влиза и в рамките на възходящото възхваляване, в което винаги се подозира замисъл да се придобият директни ползи или да се разпределят някакви блага - тъкмо тук неговото самохвалене играе ключова превантивна роля.
        Всъщност хваленето в двете му вече посочени йерархизиращи проявления не е рядкост в така наречената оперативна критика - то обаче обикновено дотам оголва създаващата, предполагащата, зачитащата или разбиващата реда обусловеност на своя похвален тон, че фактически губи какъвто и да било друг смисъл освен да уточнява класирането на автори и критикуващи. Неговият патос е зает да внуши, че конкретното класиране е крайно и окончателно.
        Класациите не са сред основния похвален инструментариум на Игов. Той наистина борави широко с изброяванията на авторитети, на образцови автори, на представители на тенденцията, която разисква похвалата или която е инструмент на похвалата - осигуряващото общност присъединяване на конкретния, подлежащ на похвала, пример е похват, типичен за тази реторическа област. Имена като тези на Овидий, Данте и Шекспир, елизабетинските поети и немските романтици, Маларме и Рилке, Марсел Пруст и Джеймс Джойс, Томас Ман и Луис Карол, Умберто Еко и Борхес, Ян Ван Ейк и Веласкес, Пармиджано и Ешер сякаш чакат всеки изгоден повод, за да се вмъкнат в речите, както и тези на Платон и Аристотел, апостол Павел и Климент Римски, Августин Блажени и Декарт, Фройд и Лакан, Мишел Фуко и Жак Дерида, Хилис Милър, Марша Колиш и Ричард Рорти са само част от правените, като че единствено за игровото удоволствие от собственото си смело съполагане, връзки. Но тъкмо доближаването до приумицата отдалечава тържествените и затрогващи в мащабността си изброявания от подреждането им в последователните редове на списъка, където вмятането на макар и едно ново име или характеристика предизвиква сблъсъци и намествания. Изброяванията - отчасти и с повторителността си, а отчасти и с обширността - си остават на отделни, на “хвърчащи”, подвижни листове от досиета-класьори, на които е поместена сравнително малко информация, но които за сметка на това демонстрират висока мобилност и адаптивност в различните условия, в които попадат. Да се разместват тези листове не е упражнение, водещо до сътресения и принудителни скокове от третия етаж като алтернатива на неизбежното иначе  затрупване с остатъците от станалата за момент вече бивша многоетажна постройка на списъка. Впрочем за типа на построеното от такива изброявания похвално поле е показателен фактът, че те са основни и при изграждането на утопичното убежище на героя в романа на Игов “Елените”. Там тези изброявания са съставките на библиотеката и на читателската програма на героя, като по този начин още веднъж подчертават характера си на съставени от отделни самостойни, поддаващи се на разместване и значими сами по себе си елементи.
        Описваните тук досиета-класьори, които се състоят не само от имена, както в посочения по-горе случай, не се ползват от привилегиите, които носи засекретяването и разсекретяването - привилегии, превръщащи прословутите им съименници буквално в средство за разплащане - независимо дали при режима на секретност или при този на разсекретяване. Но тези досиета са реторическото оборудване на разхвърляното бюро или може би лавици на похвалата. Основното им свойство е да могат постоянно да бъдат привеждани в безпорядък, в който да се прочетат нови редове и като такива те стават в известен смисъл даже противоположни на списъчните изброявания, които дори в случаите, когато не са ангажирани с йерархичност, все пак залагат най-вече на последователността, която създават, или поне на цялостността, която тази последователност представлява: дори и да завършват за всеки случай с “и така нататък”, то това е израз тъкмо на претенцията им да бъдат всеобхватни.
        Поведението на листове от досие-класьор, което демонстрират определени участъци от Иговите похвални теми, и удоволствието, с което колекционерът им сменя класификационните си стратегии, оправдава намиращите се в началото на книгата “Привечер” фрагменти, демонстриращи аналогично на тези листове от класьори поведение. Фрагментите, търсещи афоризъм в противопоставянето на модерното и постмодерното, на бащи и синове, на назовано и неназовано, на талант и гений, на демокрация, комунизъм и тоталитаризъм, на лакей и герой, на психоанализа и анализ, на точните науки и хуманитарните, се разпръскват в теоретични вметки в текстовете. При това този модел на включването на теорията в аргументирането е изпълнен в един консервативно литературоведски дух, който се опитва да подплати приложните наблюдения върху текстовете с теоретична вата, като по този начин ги представи като нейни приложения. За разлика обаче от каталога на изброяванията фрагментите - чрез обособеността си в началото - откровено демонстрират произхода на тези теоретични вметки и вторичността на ефекта на приложението. Неприкритият фрагментарен произход на теоретичния уплътнител, излагането на показ на нехомогенната структура на литературоведските наблюдения предпазва от необходимостта да се аргументира някаква методичност в разместването на бившите фрагменти. Оставащите без обосновка теоретичните наметки, както от своя страна и изброяванията, създават фон за трогването - което е сред задължителните инструменти на похвалата. Контрастът между накъсването във фрагменти и плавния словесен поток в критическите текстове поставя читателя в ситуацията на едновремешните зяпачи, посещаващи есенните технически панаири в Пловдив, ей така - просто за да видят. Ако трябва да избират между изложените разноцветни гранули на “заготовките” и поставения до тях завършен продукт безспорно ще предпочетат първото, въпреки че нямат никаква представа за по-нататъшния им път на обработка, а и не могат да повярват, че експонатът на готовия продукт представлява същинският окончателен вид на изложените в стъклени цилиндри насипни вещества или че това е същинското им предназначение. Търсейки мъдростта на гранули, този читател ще пропусне ценността на похвалата, посивяла от натрупани компромати, разобличаващи нейната ниска практическа ориентираност.
 

* * *
        Водеща тема, както във фрагментите от “Привечер”, така и при създаването на рамки за служещите на похвалата изброявания в отделните, писани по конкретни поводи текстове, е тази за историята. В директно признание Игов оправдава заниманието си с история като един вид пречистващо самоизтезание на постоянните усилия над неприязнената материя. Но Игов не само отделя голямо място на историческата перспектива, но той прави това от един отговарящ на широките очаквания и откриващ изгледи към мащабна историчност ракурс, който обаче фактически е създаван от фона на широките изброявания и от подборката на цитатите и преразказите. Игов разгръща историята между мащабното и откъслечното - тези две водещи ядра в неговата употреба на историята не се намират в противоречие, доколкото мащабното тук не се търси за сметка на всеобхващащото, на изчерпващото до дъно, а от друга страна откъслечното функционира като фокусиращ вниманието фактор; откъслечното е инструмент за моделиране на мащабното. Мащабността на историческото е привична; в този случай обаче тя не търси също толкова привичната истина за станалото в миналото. Обичайната литературно-историческа основа, както тя се намира у Игов, не позволява на неприязънта към историята да се разпръсне в противоречивите и опровергаващи се помежду си примери на скептицизма. Навикът за историко-литературно разгръщане запазва строгото двугласие в контрапункта на възвисеното и принизеното, като привежда и двете в реторическия инструментариум на оратора. Контрапунктът подчертава ясните контури на водещото внушение, дори когато то е проведено през твърде обширни наративни отрязъци. В употребите си на историческото Игов демонстрира усет за патетичния потенциал на онази историческа рамка, която ставайки все по-неубедителна като рамка за представяне на миналото и/или добиване на истината за случилото се, започва да търси публика,  разчитайки във все по-голяма степен на афекта. Похвалната употреба на историята резултира в нарастване на усета за нейната патетичност. Декларираната от Игов неприязън към историята също може да се види като част от такава една пряка чувствителност спрямо нея.
        Похвалната употреба на историята демонстративно отказва да търси цялостност на миналото, което не може да се обясни единствено с конкретните поводи, по които са писани по-голямата част от текстовете в “Привечер”. Откъслечността на привежданата фактология затвърждава аргументативния характер на историческия пример, неприкрито подбирайки само онова, което отговаря на целите на похвалата. За разлика от другите полета на употреба на реториката като съдебната или политическата реч, тук похвалата не може да оправдае едностранчивостта на позицията си с наличието на противникова страна, която в своята заинтересованост ще направи онова, което е по силите й, за да разобличи тази едностранчивост и да покаже различни от нейната позиции. Нямайки за оправдание коректива на противниковата страна и в този смисъл в най-малка степен разчитаща да създаде на впечатление за достоверност със средствата на вероятностния аргумент, едностранчивата - или принизяваща, или по-често възвисяваща употреба на историята в похвалите -  разчита на патетиката на монументалното като източник на убедителност.
        Мащабността на историческото действа за сближаване с публиката и така придвижва нещата съвсем еднопосочно с личните спомени и преживявания. Аналогии между историческия мащаб и интимното в пространствено отношение тук гради успоредицата на националната патетика на старите малки градчета с многократно приютявалите личното курорти - на море, планина или пък баните в Хисаря. Музейното и санаториумното, макар и представени като антиподи - антикварната и непотребна във фалша си история на потискащите експозиции на исторически значими предмети застава срещу импрегнираната с неизлечими спомени лична близост, никъде другаде така възможна както в хипохондричната лечебност на курорта - модулират един и същи чувствен фон. Нелечимият спомен се добавя към монумента на историческото с цел трогнато съучастие спрямо оратора. Договорът между историческата панорама и лично преживения спомен създава условия за функциониране на монументалност по-различна от реторическото преекспониране на Борисовия или на Иван Александровия златен век, когато говорим за култура; на “коперниканския поврат” или на постмодерната невъзможност за история, когато говорим за взривови скъсвания.
        Начин за осигуряване на наративна плътност на похвалите е подробно да се разкаже произведение или текст. Когато липсват спомените - приятелският разговор в стаята на Тодор Боров в почивната станция на писателите в Хисаря, чудната атмосфера в селския дом на Петър Атанасов, Христо Фотев в сладкарница “Куба” или “Малина” в Бургас или Любен Дилов по път отново към Хисаря, когато не достигат мотивите за литературно-историческа нарация, тогава похвалата се впуска в обстойно, грижливо излагане на подробности от “Легенда за Сибин” на Емилиян Станев или на темите от “Очерци по философия на историята” на Христо Тодоров. В тези случаи сближаването с рецензирания текст е начин да се интегрира той в тематиката на похвалата - самият текст става мястото, в което се търси основанието за похвалата.
        Участието на авторови теми и сюжети в търсенето на полетата на похвалното превръща усилията по натрупването на похвалната аргументика в дело общо както за критика, така и за авторите, заслужили неговите рецензии. Чрез интегрирането на собствените си текстове в похвалата авторът получава начален тласък, за да поеме по пътя на тяхното доизграждане като места на похвалата. Усилието на критика се оказва задължаващо автора към аналогично самоинтерпретативно усилие - императив също директно заявяван от Игов. Доблестното приемане на жеста на похвалата неизменно включва и постоянното й съзнателно доразработване от автора. Така автор и интерпретатор сливат позициите си и, изисквайки достойна способност за самопохвала, ораторът с лекота обосновава собственото си право върху похвалите, създадени от него в името на  другите, - в търсенето на похвалното ораторът се доказва като достоен за похвалата.
        Да пием за доблестта да похвалиш без снизхождение и без угодничество; доблест, която прави разликата между похвала и самохвалене незначителна; за ползата от историята, спомена, изброяването и търсещия теоретични прозрения фрагмент, както и за неприязънта към тях!

 

ТОСТ
ТОСТ 1
ТОСТ 2
ТОСТ 3

 

 

© Антония Колева, 2000
© Издателство LiterNet, 17. 07. 2000
=============================
Първо издание, електронно.